Теодор Драйзер
Американска трагедия (1)

I

Здрач — на лятна вечер.

И високи стени на търговски център в американски град от около четиристотин хиляди жители — стени, каквито след време може да останат само като някаква басня.

А на широката улица, сега сравнително безлюдна, групичка от шест души: към петдесетгодишен мъж, нисък, пълен, с бухнала коса, подала се изпод мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. С него — жена, около пет години по-млада, по-висока, не толкова широкоплещеста, обаче здраво сложена и енергична, със съвсем неугледно лице и облекло, но все пак не грозна, която с едната ръка водеше седемгодишно момченце, а в другата носеше Библия и няколко книжки с черковни песни. Заедно с тези тримата, ала самостоятелно, по-отзад, вървяха момиче на петнадесет години, момче на дванадесет и още едно момиче на девет; вървяха по стъпките на другите послушно, но без особено въодушевление.

Беше горещо, обаче с някаква сладостна притома във всичко.

Голямата улица, по която вървяха, пресичаше под прав ъгъл друга, подобна на планински пролом с плъпнала по нея гмеж от хора, коли и разни трамваи, които дрънкаха със звънците си и напредваха колкото могат сред бързо движещите се потоци автомобили. Ала за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да си пробие път между надпреварващите се върволици превозни средства и пешаци, устремили се край тях.

Когато стигнаха следващата пресечка от другата страна на втора голяма улица (всъщност само някакъв проход между две високи огради), където нямаше сега никакъв живот, мъжът свали на земята хармониума, а жената веднага го отвори и нагласи поставката за ноти, върху която сложи широка плоска песнарка. Сетне подаде Библията на мъжа и се дръпна назад да застане до него, а дванадесетгодишното момче сложи пред хармониума сгъваемо столче. Мъжът — в случая бащата на семейството — се огледа с привидна дълбока самоувереност и оповести като че ли без да го интересува дали изобщо има слушатели, или не:

— Първо, ще изпеем хвалебна песен, тъй че всеки, който би пожелал да прослави господа, може да се присъедини към нас. Ако обичаш, Хестър!

При тези думи най-голямото момиче, което досега се беше мъчило да изглежда колкото може по-безучастно и по-равнодушно, отпусна доста стройната си, но още неоформила се снага върху сгъваемото столче, запрелиства песнарката и натисна педалите на меховете, а майка му промълви:

— Струва ми се, че би било хубаво да изпеем тази вечер двадесет и седма песен: „Как сладка е утехата на божията любов“.

По това време завръщащите се по домовете си граждани с различно положение и житейско поприще, забелязали групичката да се нарежда по този начин, нерешително се забавяха за миг, за да я погледнат под око, или се поспираха, за да разберат какво всъщност правят тези хора. Това двоумение мъжът явно счете за проява на внимание, макар мимолетно, възползва се от него и им заговори, сякаш се бяха събрали специално за да го слушат:

— Да изпеем тогава всички заедно двадесет и седмата: „Как сладка е утехата на божията любов“.

Момичето засвири мелодията на хармониума, от който се разнесоха слаби, но верни тонове; същевременно доста високото му сопрано се сля със сопраното на майката и с доста съмнителния баритон на бащата. Другите деца записукаха слабосилно заедно с тях, след като момчето и момичето си взеха песнарки от купчинката, оставена върху хармониума. Докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на това посредствено семейство, публично издигнало в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Едни от тях ги занимаваше или трогваше доста безучастната и неотговаряща на обстановката фигура на момичето пред хармониума, други — непрактичният и нескопосан вид на бащата, чиито малодушни сини очи и сравнително отпуснатата и бедно облечена фигура говореха повече от всичко друго за несполука. В цялата група само майката излъчваше онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи и погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит изражение на убеденост. Ако я бяхте погледали, с песнарката в отпуснатата ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, щяхте да кажете: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена непреодолима и бдителна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.

„Любовта ма Исуса вдъхва в мен сила,

любовта на всевишния е мойта закрила“

Звучно, макар и малко носово пееше тя между извисилите се стени на долепените една до друга сгради.

Момчето пристъпваше неспокойно от крак на крак, забило очи в земята, и повечето време почти не пееше. С висока, но все още слабичка снага, увенчана от привлекателна глава и лице — с бяла кожа и черна коса, — то изглеждаше много по-наблюдателно, решително много по-чувствително от повечето други и като че ли направо негодуваше и дори страдаше от положението, в което се намираше. Мирският живот явно го интересуваше повече от религиозния, при все че още не съзнаваше това напълно. Единственото, което можеше засега да се каже със сигурност за него, беше, че онова, което правеше, положително не го привличаше. Беше твърде младо, душата му твърде лесно откликваше на красотата и удоволствието, а те имаха твърде малко или нищо общо със смътната, мъглява романтика, завладяла душите на майка му и баща му.

Наистина животът на семейството, член на което беше това момче, както и различните съприкосновения, които бе имало досега с този живот, материални и духовни, не помагаха да го убедят в действителността и силата на всичко, което майка му и баща му изглежда вярваха и твърдяха с такава сигурност. По-скоро като че ли бяха повече или по-малко затруднени в своя живот, поне материално. Баща му вечно четеше Библията и държеше проповеди по събрания на разни места, особено в мисията, която ръководеше заедно с майка му и която не беше далече от този ъгъл. Същевременно, доколкото схващаше момчето, те получаваха тук и там пари от разни заинтересовани или благотворително настроени финансисти, които, изглежда, вярваха в такива благодеяния. Въпреки това семейството беше винаги „натясно“, никога не беше много добре облечено и се лишаваше от доста блага и удоволствия, достъпни за други. А баща му и майка му непрекъснато говореха за любовта и милостта и грижите на господа за него и за всички. Явно нещо не беше наред. Момчето не бе в състояние да си обясни всичко, но все пак не можеше да не уважава майка си — жена, чиято сила и искреност, също както и нежност, го привличаха. Въпреки многото мисионерска работа и семейни грижи тя успяваше да се държи сравнително бодро или поне търпеливо и често заявяваше с дълбоко убеждение „Господ ще се погрижи“ или „Господ ще ни посочи пътя“, особено по време, когато се чувстваха твърде много притеснени за храна или дрехи. Въпреки това очевидно, както той и всичките други деца виждаха, господ не им посочваше никакъв много ясен път, при все че винаги се чувстваше крайна нужда от благосклонната му намеса в техните дела.

Тази вечер, докато вървеше нагоре по голямата улица със своите сестри и братче, момчето искаше да няма вече нужда да правят това или поне да няма нужда то да участва в него. Други момчета не правеха такива неща, а освен другото, това изглеждаше някак жалко и дори унизително. Колко пъти, преди да бяха започнали да го извеждат на улицата по този начин, други момчета го бяха дразнили и се бяха присмивали на баща му, понеже винаги публично подчертавал своята вяра и религиозните си убеждения. Ето, в един квартал, където бяха живели, когато е бил едва седемгодишно дете, понеже баща му неизменно започваше всеки разговор с „Хвала на господа“, беше чувало момчетата да подвикват: „Ей го идва старият «Хвала на господа Грифитс»“. Или се провикваха подир него: „Хей, ти ли си тоя, дето сестра му свири на хармониум. Знае ли тя да свири на нещо друго?“

„Защо му трябва вечно да обикаля с думите «Хвала на господа»? Други хора не го правят!“

Това, което измъчваше и тях, и него, бе стадно желание да си приличат по всичко. Нито баща му, нито майка му не приличаха на другите хора, защото винаги говореха толкова много за вярата, а сега, най-после, я бяха превърнали в занаят.

Тази вечер, на тази голяма улица, с нейните коли и тълпи, и високи сгради, момчето се чувстваше посрамено, изтръгнато от нормалния живот и изложено на показ, за да му се присмиват. Хубавите автомобили, които се носеха край тях, безделните пешеходци, запътили се към развлечения и наслади, за които то можеше само да се досеща, веселите млади двойки, които се смееха и шегуваха, и „дечурлигата“, които ги зяпаха, всичко това го тревожеше и будеше у него чувство за нещо по-различно, по-хубаво, по-красиво от живота, който водеше то, или по-скоро цялото му семейство.

А сега отделни лица от тази движеща се безспир улична навалица, която непрекъснато течеше и се менеше край певците, като че ли започваха да долавят психологическата грешка във всичко това по отношение на децата, защото се побутваха един друг; по-малко наивните и по-равнодушните повдигаха вежди и се усмихваха презрително, по-състрадателните и по-опитните подхвърляха забележки колко излишно е присъствието на тези деца.

— Напоследък виждам тези хора тук почти всяка вечер, сигурно не по-малко от два-три пъти на седмица — така казваше млад чиновник, който беше току-що срещнал приятелката си и сега я водеше на ресторант. — Трябва да са някакви религиозни изнудвачи.

— Туй голямото момче не му се ще да е тука. Чувства се не на място, личи му. Не е правилно да карат едно такова момче да ходи по улиците, щом не иска. То без друго не я разбира тая работа — заговори към четиридесетгодишен празноскитащ безделник, един от тези чудновати типове, които винаги се навъртат в търговския център на града, като се обърна към поспрял се и явно добродушен минувач.

— Да, като че ли сте прав — съгласи се минувачът, след като се повгледа в особения наклон на главата и изражението на лицето на това момче. Ако вземеше пред вид неловкостта и стеснението на лицето му, всеки път, когато то го повдигаше, човек можеше с право да забележи, че е донякъде жестоко, както и безполезно да се насилва да участва в публични прояви някой, който още не е годен да разбере религиозното и психическото им значение, понеже са по-подходящи за разсъдъчната по-зряла възраст.

Да, наистина беше така.

Колкото до останалите от семейството, двете по-малки деца — момичето и момчето, те бяха твърде малки, за да могат наистина да разберат или да ги е грижа за какво изобщо става дума. Най-голямото момиче на хармониума като че ли нямаше чак толкова много против и дори се радваше на вниманието и забележките, предизвиквани от неговото присъствие и пеене, понеже неведнъж не само познати, но и майката и бащата го бяха уверявали, че има приятен, увличащ глас, което беше само отчасти вярно. То нямаше хубав глас. Всъщност те не разбираха от музика. Физически беше безцветно, слабо, не особено добре сложено, без истинска интелектуална сила или дълбочина и не беше никак трудно да го накара човек да почувства, че това е прекрасна възможност да изпъкне и да привлече малко внимание. Що се отнася до родителите, те бяха движени от твърдото решение да възвисят света колкото може повече духовно и щом допяха славословието, бащата се впусна в едно от тези изтъркани описания на радостите на освобождението от тежките мъки на нечистата съвест чрез осъзнаване на божията милост, Христовата любов и благоволението господне към грешниците.

— Всички люде са грешници пред лицето господне — заяви той. — Ако не се покаят, ако не приемат Христа, неговата любов и всеопрощение, те никога не ще познаят щастието на духовната цялост и чистота. О, приятели мои! Да можехте само да знаете спокойствието и удовлетворението, които идват със знанието, с вътрешното убеждение, че Христос е живял и умрял зарад вас, че той е до вас всеки ден и всеки час, по светло и в мрак, в зори и по здрач, за да ви пази и укрепи в мирските задачи и грижи, които стоят винаги пред вас! Ах, примките и клопките, с които сме обградени всички! А сетне утешителната мисъл, че Христос е винаги с нас, за да ни съветва, да ни помага, да ни насърчава, да лекува раните ни и да ни изцелява! О, какво спокойствие, задоволство, утеха, каква красота има в това!

— Амин! — тържествено провъзгласи жена му, а дъщерята Хестър или Еста, както я наричаха близките, подтикната от нуждата да се грижи колкото може повече за всички тях, го повтори след нея.

Клайд, най-голямото момче, и двете по-малки деца само гледаха в земята или от време на време вдигаха очи към баща си с чувството, че всичко това може да е вярно и важно, но все пак някак си не чак толкова значително и привлекателно, както някои други неща в живота. Така се бяха наслушали на тази религия, а младите им и жадни души копнееха за нещо повече от тези надути приказки по улиците и в мисията.

Най-после, след още едно песнопение и слово от госпожа Грифитс, в което тя използва случая да спомене за мисията, която двамата заедно ръководели в една съседна улица, и служенето им на Христовото дело изобщо, те изпяха трета църковна песен, раздадоха брошури, в които се описваше спасителната работа на мисията, и Ейса — бащата — събра предложените му от някои и други доброволни помощи. Малкият хармониум бе затворен, сгъваемият стол прибран и даден на Клайд, Библията и песнарките вдигнати от госпожа Грифитс, ремъкът, който крепеше хармониума, прехвърлен през рамото на Грифитс-старши и те се запътиха обратно към мисията.

През цялото време Клайд си повтаряше, че не иска да го прави повече, че той и родителите му изглеждат смешни, по-долни от другите хора; че „уронват достойнството си“ бяха думите, които би употребил, ако се осмелеше да изрази пълната мяра на негодуванието си, задето го принуждават да участва по този начин и че ако можеше, никога не би го правил вече. Каква полза имаха да го водят със себе си? Неговият живот не биваше да бъде такъв! На други момчета не им се налагаше да правят каквото правеше той. Клайд обмисляше с по-голяма решителност от всеки друг път някакъв бунт, който да го отърве от необходимостта да ходи по улиците по този начин. Нека по-голямата му сестра ходи, ако иска: на нея й харесва. По-малкото сестриче и братчето са много малки, за да осъзнаят това. Но той…

— Като че ли бяха много по-внимателни от друг път тая вечер, както ми се видя — каза Грифитс на жена си по пътя (пленителната свежест на летния вечерен въздух го караше да се размекне и с по-голямо великодушие да тълкува обичайното безразличие на минувачите).

— Да, тази вечер двадесет и седем души взеха от брошурите, а в четвъртък само осемнадесет.

— Любовта на Христа ще надделее в крайна сметка — утеши я той, за да окуражи не само жена си, но и самия себе си. — Светските удоволствия и грижи държат мнозина в плен, но когато ги сполети скръб, тогава някои от тези семена ще пуснат корени.

— Сигурна съм. Това е мисълта, която винаги ми дава сили. Скръбта и бремето на греха карат някои от тях в края на краищата да видят, че не вървят по правия път.

Те свърнаха в тясната странична уличка, от която бяха излезли, и като отминаха десетина къщи от ъгъла, влязоха в жълта едноетажна паянтова сграда, големият прозорец и двете стъкла на централната врата на която бяха боядисани в сиво-бяло. През двете прозорчета и по-малките плотове на двойната врата бе изписано: „Вратите на надеждата. Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11, 3 и 8 часа. Всички са добре дошли“. Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а под това с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“

Малката групичка влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.