Теодор Драйзер
Американска трагедия (19)

XIX

През по-голямата част от завръщането в Канзас сити не се случи нищо, което да помрачи извънредно приятната илюзия, завладяла Клайд. Той седеше до Хортензия, която бе склонила глава на рамото му. И при все че Спарсър, когато изчакваше всички да се качат, преди да седне зад волана, беше я постиснал над лакътя и получил в отговор многообещаващ поглед, Клайд не забеляза това.

Но понеже беше вече късно, а Хеглънд, Ратърър и Хигби го подканваха да бърза колкото може повече, пък и Спарсър благодарение на подарения му от Хортензия поглед и на изпития алкохол беше в най-весело настроение, не се мина дълго и пред тях се показаха светлините на предградията. Защото колата се носеше по пътя с главоломна скорост. На едно място обаче, където една от главните източни железопътни линии приближаваше града, се наложи неочаквано дълго и тревожно да чакат пред прелез, докато се разминат два товарни влака. По-нататък, в Норт Канзас сити, заваля лапавица — големи мокри и меки парцали, които леко се стелеха и покриваха пътя със слой хлъзгава кал, изискваща повече предпазливост, отколкото бяха проявили досега. Беше пет и половина. При обикновени обстоятелства още осем минути при голяма скорост биха стигнали за колата да ги докара на една-две пресечки от хотела. Но сега след още едно забавяне на прелез близо до Анибаловия мост стана шест без двадесет, докато минат през моста и стигнат Уайондот стрийт. И четиримата младежи вече бяха изгубили приятното чувство, добито от прекрасното пътуване и удоволствието, което им бе доставила компанията на тези момичета. Защото вече се тревожеха, че не ще успеят да стигнат в хотела навреме. Всички виждаха пред себе си стегнатата фигура на изискващия военна дисциплина господин Скуайърз.

— Хей, ако не караме по-бързо — рече Ратърър на Хигби, който нервно въртеше часовника си, — няма да стигнем навреме. Надали ще успеем да се преоблечем, както я виждам тая работа.

Клайд го чу и възкликна:

— И таз хубава! Не можем ли да побързаме малко? Ех, що ли трябваше да идваме днес! Лошо пише, ако не стигнем навреме.

А Хортензия забеляза внезапното му възбуждение и безпокойство и попита:

— Мислиш ли, че не ще успеете?

— Ако се движим така, няма да можем — отговори Клайд.

Но Хеглънд, който беше наблюдавал досега снежинките във въздуха, един свят, който изглеждаше изпъстрен с падащи парченца памук, се провикна:

— Слушай, Уилърд! На всяка цена трябва да караме по-бързо. Направо ще ни изхвърлят, ако закъснеем.

И Хигби, най-сетне изтръгнат от дръзкото спокойствие на комарджия, добави:

— Като нищо ще ни отрежат квитанцията, освен ако измислим някоя хубава история. Не може ли някой да измисли нещо?

Клайд само нервно въздъхна.

След това, сякаш за да ги измъчва още повече, почти на всеки кръстопът имаше струпване на превозни средства, Спарсър, ядосан от това ново затруднение, гледаше с нетърпение предупреждаващата ръка на управляващия движението полицай на пресечката на Девета и Уайондот, която се вдигна срещу него.

— Ето ти пак! — възкликна той. — Какво мога да направя! Бих могъл да завия към Уошингтън стрийт, но не зная дали ще спестим време, като излезем там.

Измина цяла минута, докато му дадат път. Той бързо изви вдясно и след три пресечки излезе на Уошингтън стрийт.

Но положението там не беше по-добро. В двете посоки се движеха непрекъснато върволици коли. И на всяка кръстовище се загубваха по няколко скъпоценни момента, докато се смени посоката на движението. Тогава автомобилът полетяваше към следващата кръстовище, като се провираше, колкото можеше, между другите коли.

На Петнадесета и Уошингтън стрийт Клайд възкликна:

— Какво ли ще е да слезем на Седемнайсета и да продължим пеша?

— Няма да спестите никакво време, ако успея да завия там — обади се Спарсър. — Аз мога да стигна по-бързо от вас.

Той се мъчеше да спечели всяка възможна педя разстояние за сметка на другите коли. На Шестнадесета и Уошингтън забеляза сравнително по-свободно разстояние до следващата пресечка вляво, направя завой и се понесе по тази улица обратно към Уайондот. Тъкмо когато наближи пряката и като се канеше да завие с голяма скорост, той мина много близо до бордюра и едно момиченце на около девет години, което тичаше към пресечката, се озова точно пред движещия се автомобил. Понеже нямаше възможност да извие и да го заобиколи, колата го блъсна и повлече няколко крачки, преди да може да спре. В същия миг поне пет-шест жени нададоха пронизителни писъци, а още толкова мъже, станали свидетели на злополуката, закрещяха.

В миг всички се втурнаха към детето, което бе повалено и прегазено от колелетата. А Спарсър, като надзърна навън и ги видя да се събират над повалената фигура, изпадна в неописуем смут, който му рисуваше полицията, баща му, собственика на колата и сурово наказание в най-различна форма. Тогава, макар сега всички други в колата да се бяха изправили на крак с ужасени възклицания като „О, боже! Той удари едно момиченце!“, „Ах божичко, той уби дете!“, „Какъв ужас!“, „Боже господи!“, „Боже мили, какво ще правим сега?!“ Спарсър се обърна и извика:

— Майко мила, полицията! Трябва да се измъкна от тая история с тая кола!

И без да пита другите, които все още стояха полуправи, но почти онемели от страх, включи на първа, втора и после на трета скорост, даде толкова газ, колкото можеше да издържи моторът, и полетя към следващата пряка.

Но там, както и на другите пресечки в този квартал, стоеше полицай и понеже беше забелязал някаква бъркотия на кръстовището в западна посока, бе напуснал поста си, за да види какво става. В същия миг до слуха му стигнаха викове: „Спрете тая кола!… Спрете тая кола!“ Един мъж, втурнал се от местопроизшествието подир лимузината, му я посочи и извика:

— Спри тая кола! Спри тая кола! Те убиха дете.

Тогава, схванал какво значи всичко това, полицаят се обърна към колата и същевременно поднесе към устните си полицейската свирка. Но Спарсър, вече доловил виковете и видял полицая да напуска поста, профуча покрай него по Седемнадесета улица и се понесе почти с четиридесет мили в час, закачи след миг колелото на някакъв камион, в следващия миг одраска калника на друг автомобил, отминавайки коли и пешеходци на един пръст разстояние и по-малко, докато всички други зад него в колата седяха сковани и настръхнали, с широко отворени очи, стиснали ръце, със замръзнали лица и слепени устни или, както правеха Хортензия, Люсил Пикълъс и Тина Когел, току се обаждаха и повтаряха: „О, божичко!“ и „О, какво ще правим сега?“

Но полицията и онези, които се бяха спуснали да ги преследват, не се предаваха така лесно. Като не можа да разчете номера на колата и разбра от първите още движения, че тя няма намерение да спре, полицаят силно и продължително наду свирката си. Постовият на следващия ъгъл видя бясно носеща се кола и схвана какво значи това, наду и той свирката, после спря и скочи на стъпалото на минаваща открита кола и заповяда на водача да следва лимузината. При това, разбрали, че е станало нещо нередно и подушили нещо интересно, три други коли, карани от любители на приключения, се присъединиха към потерята, надули силно клаксоните си.

Но Пакардът имаше много по-голяма скорост от всичките преследвачи и макар в продължение на първите няколко пресечки все още да се чуваха викове „Спрете тая кола! Спрете тая кола“, скоро те замряха и отстъпиха мястото си на продължителните отчаяни вопли на далечни автомобилни сирени.

Спарсър, взел вече доста голяма преднина, съобрази, че правият път е най-лесен за преследване и сви бързо в Макги, сравнително тиха уличка, по която профуча през няколко пресечки до широкия и криволичещ Гилъм Паркуей, който вървеше на юг. Но след като измина с бясна скорост кратко разстояние, той реши отново да свие по Тридесет и първа улица, уплашен от къщите в далечината и убеден, че предградията на север като че ли предлагат най-голяма възможност да се укрие от преследвачите си. Затова зави с колата наляво в тази улица с мисълта, че в подобни сравнително безлюдни улици ще може да маневрира по-лесно и така да избяга от потерята — поне дотолкова, че да остави пътниците си някъде и да върне колата в гаража.

И това щеше да му се удаде, ако не беше обстоятелството, че когато сви в една от по-крайните улички на този район, където нямаше почти никакви къщи и не се виждаше нито един минувач, реши да угаси фаровете, за да стане още по-трудно да се забележи къде е колата. Тогава, като продължаваше да кара бързо ту на изток и на север, ту на изток и на юг, най-сетне се стрелна в една улица, където след няколкостотин крачки паважът изведнъж свърши. Но понеже няколкостотин крачки по-нататък се виждаше още една пресечка и той си въобрази, че като свие в нея, може пак да излезе на паваж, устреми се нататък, след това рязко изви наляво и силно се блъсна в куп павета, струпани там от предприемача, който се готвеше да павира платното. Поради угасените фарове не беше го забелязал. По диагонал от паветата, успоредно на бъдещия тротоар, имаше стоварен дървен материал за къща.

Ударил се с голяма скорост в края на паветата, той отскочи назад, като малко остана да преобърне колата, насочи се право към дървения материал на другата страна и се блъсна в него. Само че вместо да се удари право в купчината, колата улучи единия и край и я разпиля, но само толкова, колкото дясното колело да се качи високо горе и колата да се преобърне съвсем на лявата си страна в тревата и снега оттатък платното. И там, сред звъна на счупени стъкла, тласнати от тежестта на собствените си тела, пътниците се строполясаха накуп — напред и наляво.

Какво се случи след това, бе до голяма степен загадка, някаква бъркотия, не само за Клайд, но и за всички други. Защото Спарсър и Лора Сайп, които седяха отпред, бяха хвърлени срещу предното стъкло и покрива и загубиха съзнание, а рамото, бедрото и лявото коляно на Спарсър бяха изкълчени така, че се налагаше да го оставят да лежи в колата до идването на бърза помощ. Нямаше възможност да го извадят през вратата, която сега, както лежеше колата, беше отгоре. А на втората седалка, понеже седеше най-близо до вратата отляво и до него бяха Хортензия, Люсил Никълъс и Ратърър, Клайд се намери затиснат, но не смачкан под общата им тежест. Защото Хортензия при падането си бе прехвръкнала съвсем през него и лежеше на едната си страна, притисната към покрива, който сега представляваше лява стена. А Люсил, следващата отгоре, беше паднала така, че лежеше само през рамената на Клайд, докато Ратърър, сега най-горният от четиримата, при падането беше прехвръкнал през предната седалка. Вкопчил се във волана, изтръгнат от ръцете на Спарсър, той беше отчасти смекчил падането си. Въпреки това лицето и ръцете му бяха нарязани и охлузени, а рамото, бедрото и ръката леко навехнати, но не чак толкова, че да му попречат да помогне на другите. Защото Ратърър веднага си даде сметка за бедственото положение на другите, както и за своето и подтикнат от писъците им, се помъчи да се повдигне и да се измъкне през вратата, която сега беше над главата му и която сполучи да отвори, като се качи върху другите, за да я стигне.

Щом излезе, той се покатери върху рамката на шасито на преобърналата се кола, посегна надолу и хвана въртящата се и стенеща Люсил, която, както и другите, се мъчеше да се покатери нагоре, но не можеше. Напрегнал всичките си сили и с думите „Хайде, не викай, миличка, аз те държа, нищо ти няма, ей сега ще те измъкна“, той я вдигна до рамката на вратата, сложи я там седнала, а след това я свали на снега, където тя остана да седи, като опипваше с плач ръцете и главата си. След нея Ратърър извади Хортензия; лявата й буза, челото и двете ръце бяха много натъртени и кървяха, но въпреки това нямаше нищо сериозно, макар тя да не го знаеше в момента. Тя хленчеше, стряскаше се и трепереше — нервни тръпки бяха последвали зашеметеното й и почти безсъзнателно състояние след злополуката.

В този миг Клайд подаде замаяната си глава от вратата; лявата му буза, рамото и ръката бяха натъртени, но иначе му нямаше нищо и сега мислеше, че и той трябва колкото може по-скоро да се измъкне от тази история. Едно дете е било убито, кола е била открадната и съсипана, службата бе положително загубена за него, полицията беше по следите им и можеше дори да ги хване тука всеки миг. А под него в колата лежеше Спарсър, проснат, където бе паднал, но с него вече се занимаваше Ратърър. До Спарсър лежеше Лора Сайп също в безсъзнание. Клайд се чувстваше длъжен да направи нещо — да помогне на Ратърър, който посягаше надолу и се мъчеше да подхване Лора Сайп, без да й навреди. Но мислите му бяха тъй объркани, че щеше да си стои там, без да окаже помощ никому, ако не беше пак Ратърър, който му подвикна много раздразнено:

— Хайде, Клайд, помогни тук! Да видим дали ще можем да я извадим. Тя е припаднала.

И Клайд се върна, вместо да се опита да се измъкне, и взе да се мъчи да я повдигне отвътре, стъпил върху счупеното стъкло на вратата под краката си, и да я изтегли от тялото на Спарсър. Но това не беше възможно. Тя беше твърде отпусната, твърде тежка. Той успя само да я отдръпне и я остави да лежи там, между първата и втората седалка, на страничната стена на колата.

Но междувременно отзад Хеглънд, най-отгоре и само леко зашеметен, бе сполучил да стигне до най-близката врата и да я отвори. Така благодарение на атлетическото си телосложение той можа да се издигне и да излезе навън с думите:

— О, божичко, какъв край! О, божичко, това надхвърля всички граници! О, божичко, по-добре да се махнем оттук, преди да са довтасали тук фантетата.

В същия миг обаче, като видя другите под себе си и като чу виковете им, той отхвърли всяка мисъл за нещо тъй низко, като бягство. Вместо това, излязъл вече навън, се обърна и като видя под себе си Майда, възкликна:

— Хей, за бога, дай ми ръка. Трябва да се измъкнем оттук, и то по-скоричко!

След това остави Майда, която в момента опипваше ранената си глава, и се покатери пак върху рамката на шасито, посегна долу и хвана Тина Когел, която беше само зашеметена и се мъчеше да се вдигне до седнало положение, отпусната тежко върху Хигби. А Хигби, освободил се от тежестта на другите, вече коленичеше и опипваше с ръце главата и лицето си.

— Дай ръка, Дейв — извика Хеглънд. — Бързай! За бога! Нямаме време за губене. Ранен ли си? Божичко, трябва да се махаме оттук, казвам ти. Виждам един тип, идва насам, ала не знам дали е фанте, или не.

Той посегна да хване Хигби за лявата ръка, но Хигби го отблъсна.

— Остави! — възкликна той. — Не ме дърпай. Нищо ми няма. Аз ще изляза сам. Помагай на другите.

Когато се изправи, главата му се озова над равнището на вратата и той се заоглежда вътре за нещо, на което да стъпи. Понеже задната седалка беше изскочила и паднала напред, стъпи на нея, повдигна се до вратата, седна и издърпа навън крака си. След това се озърна и като видя, че Хеглънд се мъчи да помогне на Ратърър и Клайд да извадят Спарсър, се присъедини към тях.

Вън вече бяха станали няколко странни и смущаващи случки. Защото Хортензия, извадена от колата преди Клайд, бе започнала да си опипва лицето и беше открила, че лявата и буза и челото са не само одраскани, но и кървят. Обладана от внезапно проблесналата мисъл, че може завинаги да е загубила красотата си при тази злополука, тя незабавно изпадна в състояние на егоистична паника, която я накара да забрави напълно не само нещастното положение и раните на другите, но и опасността да бъдат открити от полицията, пострадалото дете, съсипаната скъпа кола… всъщност всичко, освен самата себе си и вероятността или възможността да е загубила красотата си. Тя веднага захленчи и закърши ръце.

— О, божичко, божичко, божичко! — повтаряше тя с отчаяние. — О, какъв ужас! О, колко страшно! О, лицето ми е цялото нарязано!

И понеже чувстваше неотложна нужда да вземе някакви мерки, изведнъж, без да се обади на някого и докато Клайд все още помагаше на Ратърър в колата, се запъти на юг по Тридесет и пета улица, към центъра, където имаше фенери и улиците бяха по-оживени. Единствената й мисъл беше да стигне колкото може по-скоро у дома си, за да се погрижи някак за себе си.

За Клайд, Спарсър, Ратърър и момичетата тя изобщо не помисли. Какво представляваха те сега? Само от време на време между мислите за пострадалата й хубост тя се сещаше за убитото дете, при което ужасът на това деяние, както може би и преследването от полицията, фактът, че колата не принадлежеше на Спарсър и че е разнебитена, че може да ги арестуват заради всичко това, я трогваше, но много малко. Едничкото нещо, което си помисли за Клайд, беше, че именно той я бе поканил на тази злополучна разходка, тъй че истинският виновник бе той. Тези отвратителни момчетии — само като си помислеше как я въвлякоха в тази история, а след това нямаха достатъчно ум да се справят с положението!

Другите момичета освен Лора Сайп не бяха пострадали сериозно — никоя от тях. Бяха повече уплашени, отколкото да им имаше нещо, но сега след случилото се бяха в паника да не би да ги хване полицията, да ги арестува, да ги изложи и накаже. Затова стояха около колата и само се обаждаха:

— Ох, божичко, побързайте най-после!

— Ах, майчице, трябва всички да се махнем оттук!

— О, колко ужасно е всичко това!

Най-сетне Хеглънд възкликна:

— Млъкнете, за бога, чувате ли? Правим всичко, каквото можем, не виждате ли? Ей сега ще докарате фантетата тук, както сте се разпискали.

И тогава сякаш в отговор на тази забележка самотен жител на предградието, чул трясъка и виковете вечерта на четири пресечки от мястото на случката и се домъкнал да види какво става, сега се доближи и спря, любопитно загледал пострадалите хора и кола.

— Блъснали сте се, а? — възкликна той доста добродушно. — Има ли някой тежко ранен? Колко жалко! И каква хубава кола! Мога ли да помогна с нещо?

Клайд го чу да говори и погледна навън, но не видя никъде Хортензия, а понеже не можеше да направи за Спарсър нищо повече, отколкото да го положи на дъното на колата, заоглежда се със смъртна тревога на всички страни. Защото мисълта за полицията и неизбежното преследване много го измъчваше. Трябва да се измъкне от тази история. Не бива да го хванат тук. Като си помислеше какво щеше да му се случи, ако го хванат тук… как щяха да го опозорят, а вероятно и да го накажат… щяха да го лишат от целия този чудесен свят, преди да може да каже и една дума. Майка му щеше да се научи… господин Скуайърз… всички. Положително щеше да отиде в затвора. О, колко ужасна бе тази мисъл — тя го измъчваше като някаква машина за изтезания. Те не можеха да помогнат с нещо повече на Спарсър и само се излагаха на опасността да бъдат заловени от полицията поради бавенето си. Затова с думите „Къде отиде госпожица Бригз?“ той се измъкна от колата и я затърси с поглед из тъмните заснежени полета. Мисълта му беше, че първо ще й помогне да отиде, където тя пожелае.

Но тъкмо тогава в далечината се чуха клаксоните и бръмченето на най-малко два мотоциклета, бързо приближаващи се точно към това място. Защото жената на тукашния жител, дошъл при тях, щом чула трясъка и виковете, веднага бе телефонирала на полицията, че е станала злополука. И ето че същият този човек вече обясняваше:

— Те ще са. Аз казах на жена си да телефонира за бърза помощ.

И като чуха това, всички хукнаха да бягат, защото им стана ясно какво означава то. А освен другото, като погледнеше отвъд полето, човек можеше да види фаровете на приближаващите се мотоциклети. Те стигнаха ъгъла на Тридесет и първа и Кливлънд заедно. Тогава единият сви на юг, точно към това място, по Кливлънд авеню. А другият продължи на изток по Тридесет и първа, като търсеше злополуката.

— Бягайте, за бога, бягайте всички! — възбуден пошепна Хеглънд. — Пръскайте се!

Той веднага хвана Майда Аксълрод за ръка и затича на изток по Тридесет и пета улица, на която лежеше разбитата кола, и отвъд, по затънтените източни предградия. Но след миг реши, че това няма да му помогне, че би било твърде лесно да го преследват по такава улица, затова изви на североизток направо през откритите полета вън от града.

И сега Клайд също така внезапно осъзна какво би значело да го хванат — как всичките му красиви мечти за удоволствия в живота положително ще завършат с позор, а вероятно и затвор и също се втурна да бяга. Само че вместо да последва Хеглънд или някого от другите, той се насочи на юг по Кливлънд авеню към южните граници на града. Но и той като Хеглънд си даде сметка, че това прави преследването много лесно за всеки, който би решил да го последва, затова навлезе в откритите полета. Само че вместо да тича навън от града, както преди, сега сви на югозапад и затича към онези улици, които се намираха на юг от Четиридесета. Понеже преди да ги стигне, трябваше да измине голямо празно пространство само с една купчинка храсти по-наблизо, а фаровете на мотоциклетите вече шареха по пътя пред него, той изтича при тези храсти и се стаи зад тях.

Само Спарсър и Лора Сайп бяха останали вътре в колата и Лора тъкмо започваше да идва на себе си. А отвън бе останал само много смаяният местен жител.

„Гледай ти каква била работата! — изведнъж каза той на себе си. — Те трябва да са откраднали тая кола. Не може да е била тяхна, в никакъв случай.“

Точно в този момент първият мотоциклет пристигна на местопроизшествието и Клайд от не много отдалеченото си скривалище можа да чуе разговора.

— Е, май не успя да избягаш в края на краищата, а? Мислеше се за много хитър, ама не сполучи. Точно ти ни трябваш, но къде са другите, а? Къде са?

И като чу жителя на предградието да заявява решително, че няма нищо общо с цялата работа, че истинските пътници от колата са току-що избягали и може още да бъдат заловени, стига полицията да пожелае, Клайд, който все още чуваше какво се говори, първо запълзя на ръце и колене по снега на юг и югозапад, към някои от онези далечни улици, които, осветени с фенери, неясно мъждукаха пред него и сред които скоро, ако не го хванеха, се надяваше да се укрие — да се загуби и да се спаси (в случай че съдбата се смили) от мъките, наказанието, безкрайните неприятности и разочарованието, които сега положително го очакваха.