Теодор Драйзер
Американска трагедия (18)

XVIII

Връхната точка на следобеда настъпи обаче, когато след още няколко танца и още няколко чаши питие рекичката и предлаганите от нея удоволствия бе още веднъж натрапена на вниманието им от Хеглънд, който надзърна през един от прозорците и изведнъж възкликна:

— Защо не погледнете леда там долу! Вижте чудесния лед. Хайде всички долу там, да се пързаляме!

И всички хукнаха презглава — Ратърър тичаше за ръка с Тина Когел, Спарсър с Люсил Никълъс, с която тъкмо беше танцувал, Хигби с Лора Сайп, която започваше да му се вижда достатъчно интересна за разнообразие, и Клайд с Хортензия. Но щом стигнаха леда, който беше не повече от тясна ивица със сняг, отвян на места от вятъра, и извиваше сред гъстаци от безлистни дървета, компанията заприлича повече на млади сатири и нимфи от старите дни. Тичаха насам-натам, подхлъзваха се, пързаляха се, а Хигби, Люсил и Майда веднага паднаха, но скочиха на крака с буен смях.

Хортензия, първо крепена от Клайд, също ситнеше ту тук, ту там. Но скоро се отпусна да тича и да се хлъзга с писъци на престорен страх. Сега не само Спарсър, но и Хигби, без да държи сметка за Клайд, започна да заобикаля Хортензия с внимание. Те се пързаляха заедно с нея, гонеха я и се преструваха, че искат да я спънат, но я подхващаха, когато падаше. А Спарсър я хвана за ръка и уж против нейното желание и напук на другите я помъкна нагоре по течението зад един завой, където никой не можеше да ги види. Твърдо решил да не показва повече, че я наблюдава или ревнува, Клайд остана с компанията. Но въпреки волята си мислеше, че Спарсър може да използва този случай да й назначи среща или дори да я целуне. Тя беше напълно способна да му го позволи, дори да се престореше, че не иска. Това бе убийствено!

Неволно изтръпна от безпомощна мъка… от желание да може да ги види. Но Хеглънд извика всички да се хванат за ръце; той хвана Люсил Никълъс, която се държеше за него, и подаде другата си ръка на Майда Аксълрод, която на свой ред протегна свободната си ръка на Ратърър. Хигби и Лора Сайп тъкмо се канеха да останат на опашката, когато Спарсър и Хортензия се върнаха, хлъзгайки се, при което той я държеше за ръка. Така те се хванаха на края. Тогава Хеглънд и другите се спуснаха да тичат и да извиват напред-назад, докато всички, които бяха след Майда, изпопадаха и се пуснаха. И както Клайд забеляза, при падането си Хортензия и Спарсър се подхлъзнаха и притиснати един в друг се търколиха до самия бряг, където имаше сняг, листа и вейки. Полите на Хортензия някак се закачиха и се вдигнаха до над коленете. Но вместо да прояви някакво смущение, както Клайд очакваше и искаше да се случи, Хортензия остана да седи така няколко мига, без да се засрами, и дори се смееше от сърце, а Спарсър седеше до нея и все още я държеше за ръка. А Лора Сайп падна по такъв начин, че да препъне Хигби, който падна отгоре й, и двамата също лежаха там и се смееха, при това в най-неприлична поза, както си помисли Клайд. Той забеляза също, че и полите на Лора Сайп са се вдигнали над колената. А Спарсър, надигнал се сега, сочеше хубавите й крака и се смееше с глас, показал всичките си зъби. Останалите също крещяха и се заливаха от смях.

„Да пукнат макар! — мислеше Клайд. — Защо, да го вземат дяволите, трябва вечно да се лепи за нея? Защо не си е довел свое момиче, щом е искал да прекара весело? Какво право имат да отиват където никой не може да ги види? И тя иска да й вярвам, че не влага нищо във всичко това! Никога не се смее тъй от сърце с мен, това го знам! За какъв ме смята, че да ме лъже така?“ Той се намръщи мрачно, докато размишляваше, обаче всички отново се заловиха за ръце и този път пак Люсил Никълъс се държеше за него, а Спарсър и Хортензия пак бяха на опашката. Но Хеглънд, без да има представа за настроението на Клайд и като мислеше само за играта, извика:

— Няма ли да е по-добре сега някой друг да се хване на края, а?

Ратърър и Майда Аксълрод, и Клайд, и Люсил Никълъс признаха справедливостта на тази забележка и се преместиха на края, а Хигби с Лора Сайп и Хортензия със Спарсър останаха пред тях. Само че, както Клайд забеляза, Хортензия все още се държеше за Спарсър, макар да застана точно пред него и пое ръката му от дясната си страна, а Спарсър остана до нея отляво, стиснал я здраво за ръка, което вбеси Клайд. Защо не си гледа той Лора Сайп, момичето, което са довели за него? А Хортензия го насърчава!

Беше му много тъжно и се чувстваше толкова ядосан и огорчен, че почти не можеше да участва в играта. Искаше му се да се пусне и да се скара със Спарсър. Но Хеглънд действаше тъй бързо и усърдно, че върволицата започна играта, преди Клайд да успее дори да помисли за такова нещо.

А след това, колкото и да се мъчеха да запазят равновесие в този устрем, той, Люсил, Ратърър и Майда Аксълрод се озоваха на земята и се завъртяха на леда като пумпал. Хортензия, която го пусна точно в критичния момент, изглежда, предпочете преднамерено да се държи за Спарсър. Вкопчили се един в друг, Клайд и другите се плъзнаха по гладкия зеленикав лед десетина крачки и се блъснаха вкупом в една пряспа. Когато спряха, той забеляза, че Люсил Никълъс лежи на колената му в такава поза за пляскане, че неволно избухна в смях. А Майда Аксълрод лежеше по гръб до Ратърър с вирнати крака — нарочно, помисли си Клайд. Тя беше твърде вулгарна и дръзка за него. Последваха, разбира се, писъци и кикот на възторг — тъй гръмогласни, че можеха да се чуят на половин миля. Хеглънд, който винаги лесно се разсмиваше, сега се превиваше одве, пляскаше се по бедрата и ревеше. А Спарсър, отворил голямата си уста, се киска и криви, докато посиня. Всичко това бе така заразително, че за известно време Клайд забрави ревността си. Той също гледаше и се смееше. Ала настроението му всъщност не се промени. Все още смяташе, че Хортензия не постъпва честно.

Най-после Люсил Никълъс и Тина Когел се умориха от тези игри и се дръпнаха настрана. Хортензия също. Клайд веднага се отдели от останалите, за да отиде при нея. Тогава Ратърър отиде при Люсил. Другите също се разделиха, Хеглънд забута Майда Аксълрод пред себе си надолу по реката, докато се скриха от погледа зад един завой. Хигби последва примера му и задърпа Тина Когел нагоре по реката, а Ратърър и Люсил, сякаш забелязали нещо интересно, със смях и приказки се насочиха към един гъстак. Дори Спарсър и Лора, като се видяха изоставени от всички, отидоха нанякъде и Клайд и Хортензия останаха сами.

Тогава и те отидоха при един паднал дънер, който лежеше успоредно с реката, и Хортензия седна. Но Клайд страдаше от въображаемите си рани и продължаваше да мълчи, а тя, усетила каква е работата, го хвана за колана на палтото и го задърпа игриво.

— Дий, конче! Дий! Попързаляй ме по леда, конче.

Клайд я изгледа навъсено, вътрешно ядосан, като не искаше да се отърси толкова лесно от мислите за сполетелите го според него нещастия.

— Защо оставяш тоя Спарсър да се върти вечно около теб? — поиска да знае той. — Видях те как отиде с него нагоре по ручея преди малко. Какво ти каза той там?

— Нищо не ми е казал.

— О, не, разбира се, не! — грубо и с горчивина подхвърли той. — Може и да не те е целунал, а?

— Остава пък и да ме целуне! — отвърна Хортензия категорично и злобно. — Бих искала да знам за каква ме имаш изобщо. Аз не позволявам на хората да ме целуват още първия път, когато се запознаят с мен, умник такъв, и искам да го знаеш. Не съм ти позволила и на теб, нали?

— Е, да, така си е — отговори Клайд, — но не си ме и харесвала толкова, колкото го харесваш тоя.

— Тъй ли? Може и да е вярно, но какво право имаш изобщо да ми казваш, че го харесвам! Бих искала да знам нямам ли право да се повеселя, без да ме дебнеш през цялото време. Само ми идваш до гуша, ето какво правиш! — Сега беше вече съвсем ядосана поради собственическия тон, с който той като че ли й говореше.

Тогава Клайд, отблъснат и малко стреснат от неочаквания отпор от нейна страна, веднага реши, че може би ще е по-добре да промени тона си. В края на краищата тя никога не бе казала, че го обича, дори когато му даде недоизреченото си обещание.

— Е, добре — забеляза навъсено той след миг, с доста мъка в гласа си. — Аз знам едно, ако давах да се разбере, че харесвам някого толкова, колкото, ти понякога казваш, че харесваш мен, не бих се опитвал да флиртувам с други, както ти правиш тук.

— Не би се опитвал, а?

— Не бих.

— Добре де, кой флиртува изобщо, бих искала да знам?

— Ти.

— Аз също не флиртувам и бих искала да се махнеш оттук и да ме оставиш на мира, щом знаеш само да се караш с мен. Само дето съм танцувала с него горе в ресторанта не е основание да смяташ, че флиртувам. Ах, ти ми идваш до гуша, и толкоз!

— Така ли?

— Точно така.

— Добре, може би ще е по-добре да си тръгна и да не те безпокоя изобщо вече — отговори Клайд с надигнало се в него слабо подобие от смелостта на майка му.

— Е, може и да е по-добре, щом вечно ще се държиш с мен по този начин — отговори тя и злобно зарита леда с носа на обувката си.

Но Клайд започваше да си мисли, че няма сили да скъса с нея така, че в края на краищата твърде много копнее за нея, твърде много е завладян. Започваше да омеква и я гледаше с неспокоен поглед. А Хортензия се сети пак за палтото и реши да бъде любезна.

— Не си го гледала в очите, нали? — попита той нерешително, като си представи пак мислено как бе танцувала със Спарсър.

— Кога?

— Когато танцува с него.

— Не, не съм, поне не си спомням да съм го гледала. Но да речем, че съм. Какво от това? Виж го ти него! Не бива ли човек да погледне някого в очите, ако му се поиска?

— По този начин, по който го гледаше ти? Не бива, щом твърдиш, че харесваш някой друг. — И кожата на челото му заигра нагоре-надолу, а очите му се присвиха.

Хортензия само зацъка нетърпеливо и възмутено:

— Тц-тц! И това ако не минава всички граници!

— А преди малко там на леда… — продължи Клайд решително, но и патетично. — Когато се върна оттам, вместо да дойдеш, където бях аз, отиде на опашката на редицата, заедно с него. Нали те видях. И се държахте за ръка, цялото време, докато се връщахте. А после, когато паднахте, останахте да седите пак хванати за ръка. Бих искал да знам как ще наречеш това, ако не флиртуване. Какво друго е то? Обзалагам се, че и той мисли така.

— Добре де, въпреки всичко не съм флиртувала с него и пет пари не давам какво ще ми кажеш. Но щом искаш да е така, така да бъде. Не мога да ти забраня да го мислиш. Ти си тъй ужасно ревнив, че не искаш да позволиш на никой друг да направи нещо, това ти е грешката. Как иначе може да се играе на леда, ако не се държиш за ръка, можеш ли да ми кажеш? Гледай го ти! А какво ще кажеш за себе си и тая Люсил Никълъс? Нали я видях да лежи на скута ти и ти да се кикотиш. И нищо не ти казах. Какво искаш от мен… да дойда тук и да седя като смахната на това дърво… или да ходя подире ти като опашка? Или ти да ходиш подир мен? За каква ме вземаш изобщо? За коя глупачка?

Тя смяташе, че Клайд я тормози, и това не й харесваше. Мислеше си за Спарсър, който наистина я привличаше в този момент повече, отколкото Клайд. Беше по-голям материалист, не толкова романтичен, по-прям.

Клайд се обърна настрана, свали кепето и мрачно си затърка главата, а Хортензия го загледа и си помисли първо за него, сетне за Спарсър. Спарсър беше по-мъжествен, не беше такъв хленчо. Положително не би стоял и се оплаквал така. Вероятно би я зарязал завинаги, не би искал да има повече нищо общо с нея. И все пак Клайд по някакъв свой начин й беше интересен и полезен. Кой друг щеше да направи за нея това, което бе направил той? И поне не се мъчеше да я накара да отиде с него някъде настрана, както бяха отишли другите и както се беше страхувала, че ще я накара… да изпревари плановете и желанията й.

— Виж какво сега — заговори тя след кратко мълчание, решила, че ще е най-добре да го умилостиви и че да го командва, не е чак тъй трудно. — Нима непрекъснато ще се караме, Клайд? Каква полза от това? За какво поиска да дойда с теб тук, ако смяташ само да се караш с мен цялото време? Нямаше да дойда, ако знаех, че ще правиш така цял ден.

Тя се обърна и зарита леда с мъничкото връхче на обувката си, а Клайд, който никога не можеше да устои пред очарованието й, я прегърна, стисна я, като се мъчеше същевременно да бръкне в пазвата й и да притисне устни в нейните, обзет от желание да я държи в обятията си и да я гали. Но сега, поради изведнъж засилилото се влечение към Спарсър, а отчасти и поради сегашното й настроение срещу Клайд, тя се изтръгна, изпълнена с недоволство от себе си и от него. Защо ще му позволява да я кара да прави нещо, което не й се прави тъкмо сега — питаше се тя. Не се беше съгласила да бъде мила към него днес, както може да му се иска. Още не. Във всеки случай точно сега не искаше да я стиска така и нямаше да му позволи, пък каквото ще да прави. А Клайд, доловил вече истинското й душевно състояние към него, се дръпна назад, но продължи да я гледа мрачно и жадно. Тя му отговори с втренчен поглед.

— Ако не се лъжа, ти ми каза, че ме харесваш — каза той с настървение, разбрал, че мечтите му да прекара щастливо излета този ден се пръскат като дим.

— Е, да, харесвам те, когато си добър — отговори тя хитро и уклончиво, като се мъчеше да избегне излишни усложнения във връзка с дадените му по начало обещания.

— Да, харесваш ме — промърмори той. — Сега виждам колко ме харесваш. Ами че ето сега сме тук, а ти не ми даваш дори да се допра до теб. Бих искал да знам какво значение си влагала във всичко онова, което ми каза.

— Добре де, какво съм казала? — отвърна тя, само за да печели време.

— Като че не го знаеш.

— Е, да. Но не съм обещала, че ще бъде веднага, нали? Мисля, че казахме… — Хортензия се прекъсна нерешително.

— Зная какво ми каза — продължи той. — Но сега забелязвам, че не ме харесваш и това слага край на всичко. Ако наистина ме обичаше, какво значение щеше да има дали ще бъдеш мила с мен сега или идущата седмица, или по-идущата? Да ти кажа, човек може да рече, че то зависи от това, което правя за теб, а не дали ме обичаш, или не. — Мъката го караше да се горещи и му придаваше смелост.

— Не е така! — сопна му се Хортензия ядно и рязко, уязвена от истината в думите му. — И бих искала да не казваш такива неща. Не ми е дотрябвало сега това проклето палто, ако искаш да знаеш. И ще ти върна проклетите ти пари, не са ми дотрябвали и те. И можеш да се махнеш и да ме оставиш на мира — добави тя. — Палта мога да получа колкото си искам и без твоята помощ. — С тези думи тя се завъртя и тръгна да си върви.

Но Клайд, обзет както винаги от едничката мисъл да я умилостиви, се спусна подир нея.

— Не си отивай, Хортензия! — замоли се той. — Почакай една минутка. Не исках да кажа това, честна дума, не исках. Аз съм луд за теб! Честна дума, луд съм! Нима не виждаш? Ах, божичко, не си отивай сега! Аз не ти давам парите, за да получа нещо срещу тях. Можеш да ги имаш ей така, стига да искаш. Няма никой друг на света, който да ми е толкова скъп, и никога не е имало! Можеш да вземеш парите, защо ми са на мен, вземи ги всичките. Не искам да ми ги връщаш. Но, божичко, аз наистина мислех, че поне мъничко ме харесваш. Съвсем ли не ме обичаш, Хортензия? — Изглеждаше сразен и уплашен и тя, усетила господството си над него, поомекна.

— Разбира се, че те обичам — заяви тя. — Но все пак това не значи, че можеш да се държиш с мен, както си поискаш. Ти сякаш не разбираш, че едно момиче не може да направи всичко, каквото поискаш от него, точно когато ти пожелаеш.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Клайд, който не можа да схване какво точно влага тя в думите си. — Не те разбирам.

— О, разбираш, разбираш! — Хортензия не можеше да повярва, че той не знае тези неща.

— А, предполагам, че знам за какво говориш. Знам какво ще кажеш сега — продължи той с разочарование. — Това е старият номер, с който си служат всичките. Знам.

Повтаряше почти дословно думите дори със същата почти интонация на другите момчета от хотела — Хигби, Ратърър, Еди Дойл, — които, след като му бяха разказвали за подобни положения и как момичетата се отървавали понякога в трудния момент с тази лъжа, бяха му разяснили точно в какво се състои работата. И Хортензия разбра сега, че той знае.

— Ах, колко си лош — престори се тя на обидена. — Човек не може да ти каже нищо, защото никога не вярваш. Въпреки всичко то е самата истина, дали го вярваш, или не.

— А, сега те знам каква си — отговори той тъжно и все пак малко извисоко, сякаш не му беше за първи път. — Ти не ме харесваш, това е всичко. Сега го разбирам добре.

— Ах, колко си лош! — повтори тя, като си придаде оскърбен вид. — Бога ми, това е истина. Ако искаш вярвай, кълна ти се. Честна дума.

Клайд не се помръдна. Доколкото виждаше, на тази хитрина не можеше кой знае какво да отговори. Не можеше да я накара да направи нищо. Щом тя иска да лъже и да се преструва, налага му се да се престори, че й вярва. И все пак го обхвана голяма мъка. В края на краищата нямаше да я спечели — това беше ясно. Клайд се обърна и Хортензия, понеже беше убедена, че е прозрял лъжата й, се почувства задължена да направи нещо, да го спечели отново.

— Моля ти се, Клайд, моля ти се! — подхвана много ловко тя. — Сериозно ти го казвам. Наистина. Не ми ли вярваш? Но идущата седмица… Честна дума, ще видиш! Не ми ли вярваш? Аз наистина ти обещах всичко, което ти казах. Честна дума. Аз те харесвам… много. Няма ли да ми повярваш… моля ти се.

И Клайд, разтреперан от глава до пети от последния момент на майсторската й игра, повярва. И пак започна да се усмихва и да възвръща веселото си настроение. И докато стигнат до колата, където след няколко минути Хеглънд повика всички поради напредналото време, след като държа Хортензия за ръка и я целуна много пъти, той беше съвсем убеден, че изпълнението на лелеяната от него мечта е от сигурно по-сигурно. Ах, какъв връх на блаженството щеше да е минутата на сбъдването й!