Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An American Tragedy, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сидер Флорин, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Личност и общество
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Сатира
- Социален реализъм
- Стремеж към слава
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Теодор Драйзер
Заглавие: Американска трагедия
Преводач: Сидер Флорин
Година на превод: 1974
Език, от който е преведено: английски
Издание: трето
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1984 г.
Редактор: Цветан Николов (II издание)
Редактор на издателството: Жечка Георгиева
Художествен редактор: Ясен Васев
Художник: Асен Иванов
Коректор: Здравка Славянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068
История
- — Добавяне
XII
Какво нещо бе да получаваш двадесет и пет долара на седмица! Да бъдеш началник на отделение, където работят двадесет и пет момичета! Да ходиш пак с хубав костюм! Да седиш на чиновническо бюро в ъгъл, откъдето се открива прекрасна гледка към реката, и да чувстваш, че най-после, след два месеца черна работа в отделението и сутерена, представляваш нещо в това огромно предприятие! И ето че поради роднинските му връзки и новата висока служба и Хуигъм, и Лигет току се навъртат около него със съвети и дружески бележки. А някои от началниците на други отделения, включително двама-трима от канцеларията — един финансов ревизор и един агент по рекламата — от време на време се спират на минаване да го поздравят. Сега, след като беше достатъчно добре усвоил подробностите на работата си, можеше вече да си позволи от време на време да поразгледа едно-друго, да се поинтересува от фабриката като цяло, от производствените процеси и снабдяването, например откъде идват огромните количества ленен и памучен плат, как го кроят в огромното кроячно отделение, където работят стотици опитни кроячи с много високи заплати; от това, че има специално бюро за набиране на работна ръка, фабричен лекар, фабрична болница, специален стол в главната сграда, където могат да се хранят чиновниците (и никой друг), и че той, понеже е назначен за началник на отделение, може сега да обядва с другите служещи в този специален ресторант, стига да пожелае и да си го позволи. Скоро научи също, че на няколко мили от Ликъргъс, на брега на Мохок, близо до селището Ван Труп, има извънградски клуб на фабричните служещи, в който членуват повечето началници на отделения в разните фабрики наоколо, но — уви! — както също научи, фирмата „Грифитс и сие“ не гледа много благосклонно на общуването на техните служители със служителите от другите дружества и поради това много малко от тях посещават клуба! И все пак, понеже е сродник на семейството, както веднъж му подчерта Лигет, при желание вероятно би могъл да стане член… Но Клайд реши, че поради строгите предупреждения на Гилбърт, както и кръвното му родство с това важно семейство, за него ще е по-добре да се държи колкото може по-настрана. Ето защо той се усмихваше и се държеше по възможност по-любезно с всички, но въпреки това, за да избегне Дилърд и други като него, при все че беше много по-самотен, отколкото би могъл да бъде, в повечето случаи седеше у дома си или обикаляше площадите на Ликъргъс и на близките градове в съботните и неделните следобеди, а понеже мислеше, че може да се хареса на чичо си и братовчед си и да се издигне в техните очи, започна дори да посещава една от презвитерианските черкви — Втората или „Черквата от Главната улица“, в която понякога, както бе вече чул, ходели самите Грифитсови. Нито веднъж обаче не можа да ги срещне там, понеже от юни до септември те прекарваха съботните и неделните дни на езерото Грийнууд, където отиваше по-голямата част от висшето общество на този край.
Всъщност през лятото животът в Ликъргъс, поне що се отнася до обществото, бе много скучен. Нищо особено не се случваше в града през тези месеци, макар преди това, през май, да бе имало различни събития във връзка с Грифитсови и техните приятели, за които Клайд бе чел или дори наблюдавал отдалече — абитуриентски прием и бал в училище „Снедекър“, градинско увеселение в дома на Грифитс, за което над част от моравата бе опънат раиран сенник, а по дърветата накачени книжни фенери. Клайд откри увеселението съвсем случайно една вечер, когато бродеше самичък из града. Това увеселение събуди у него любопитство и много жадни мисли във връзка с това семейство, високото му положение и неговото родство с него. Но след като го бяха настанили достатъчно добре на дребна, много тежка длъжност, Грифитсови престанаха да мислят за него. Той не беше зле и може би щяха пак да го поканят някой ден по-нататък.
После, след известно време, прочете в ликъргъския вестник „Стар“, че на двадесети юни ще се състои годишният междуградски автомобилен парад на цветята и конкурс на градовете Фонда, Гловърсвил, Амстердам и Скинектъди, който тази година ще бъде в Ликъргъс и който ще е последното значително светско събитие, както го наричаше „Стар“, преди ежегодното преселение към езерата и планините на всички, които имаха възможност да отидат по такива места. И имената на Бела, Бъртин и Сондра, да не говорим за Гилбърт, бяха между състезателите, които ще защитават неопетненото име на Ликъргъс. А понеже това се падна в събота следобед, Клайд, облечен с най-хубавите си дрехи, но все пак с желанието да остане незабелязан между обикновените зрители, можа да види още веднъж девойката, която така го плени от пръв поглед: тя плаваше сред поток от бели рози и движеше ладията си с весло, покрито с жълти нарциси — това беше някаква изобразена с цветя, индианска легенда, свързана с реката Мохок. Черната коса на Сондра бе украсена по индиански с втъкнато жълто перо и тя бе достатъчно очарователна не само да грабне първата награда, но и да грабне отново сърцето на Клайд. Колко прекрасно бе да принадлежи човек към този кръг!
На същия парад видя и Гилбърт Грифитс, придружен от много хубава девойка, да шофира един от четирите макета, представляващи годишните времена. Гилбърт караше колата, която олицетворяваше зимата, и девойката до него — момиче от висшето общество — бе загърната с хермелини и заобиколена отвред с бели рози вместо сняг. Веднага след тях идваше друг макет, който представяше Бела Грифитс като пролет, забулена с въздушни одежди, приседнала до водопад от тъмни теменуги. Ефектът бе поразителен и събуди у Клайд копнежи за любов, младост и романтика, които бяха чаровни и все пак мъчителни за него. Може би в края на краищата не е трябвало да скъсва с Рита.
Междувременно той си живееше както преди, само че по-нашироко, поне както си мислеше. Защото първото, което му дойде наум веднага след като му повишиха заплатата, бе, че ще е по-добре да напусне пансиона на госпожа Къли и да си намери по-хубава стая в някой частен дом, макар и на по-неудобно за него място, но на по-хубава улица. Това щеше окончателно да прекъсне връзката му с Дилърд. А сега, понеже чичо му го беше повишил, някой изпратен от него или от Гилбърт би могъл да се отбие да го види за нещо. И какво щеше да си помисли такъв човек, ако го намереше в малка стаичка като сегашната?
Затова десет дена след повишаването и благодарение на известното име, което носеше, той има възможност да си осигури стая в една от по-хубавите къщи на една от по-хубавите улици — Джеферсън авеню, успоредна на Уикейджи авеню, но през няколко пресечки. Беше домът на вдовица, чийто мъж бил управител на фабрика и която даваше под наем две стаи без пансион, за да може да поддържа тази къща, понеже това надвишаваше възможностите на жена с нейното положение в Ликъргъс. А тъй като отдавна живееше в града и беше чувала много за семейство Грифитс, госпожа Пейтън обърна внимание не само на името, но и на приликата на Клайд с Гилбърт. И понеже това, също както и общият му външен вид, дълбоко я заинтересува, тя веднага му предложи извънредно хубава стая само за пет долара седмично и той веднага прие.
Във връзка с работата във фабриката обаче и въпреки факта, че беше взел такива смели решения по отношение на подведомствените му работнички, все пак невинаги успяваше да задържа мислите си само върху механическите подробности на всекидневните си задължения или да не мисли за окръжаващите го момичета, тъй като поне няколко от тях бяха привлекателни. Защото беше лято, краят на юни. И в цялата фабрика, особено към два, три или четири следобед, когато безкрайното еднообразие на работата като че ли втръсваше на всички, някакво безразличие доста близко до отмалялост, в някои случаи дори чувственост, завладяваше цялото предприятие. Имаше толкова много, жени и момичета от най-различен тип и с най-различен темперамент. Тук те бяха тъй далече от мъже и леки удоволствия в каквато и да било форма, всъщност съвсем сами с него. Пък и въздухът в помещението бе винаги тежък, изтощаващ, а през многото прозорци, стигащи от пода до тавана, се виждаше Мохок как тече, набраздена от дребни вълнички, с брегове, покрити с губера на зелена трева и на места засенени от дървета. Той винаги като че ли подсещаше за наслада, която човек би могъл да намери, ако броди край реката. А понеже работата на тези момичета бе тъй механична, че позволяваше мислите им да се реят от едно удоволствие към друго, в повечето случаи умът им се занимаваше със самите тях и какво биха правили, ако не бяха обвързани с работните си задължения.
И понеже бяха тъй жизнени и темпераментни, бяха предразположени да спират вниманието си върху най-близкия обект. А тъй като Клайд беше почти винаги единственият мъж в помещението (при това облечен тези дни с най-хубавите си дрехи), бяха склонни да мислят за него. Въображението им наистина беше пълно с най-фантастични представи за личните му отношения с Грифитсови и други като тях, за това къде живее и как и какви ли момичета биха могли да го интересуват. А той, на свой ред, когато не се притесняваше твърде много от това, което му беше казал Гилбърт Грифитс, беше склонен да мисли за тях, особено за някои, и мислите му граничеха с еротичното. Защото въпреки желанието на дружество „Грифитс“ и въпреки отхвърлената Рита (а може би именно поради нея), той започваше да харесва три момичета. Бяха момичета, които не страдаха от верски предразсъдъци, не се отказваха от удоволствия — това трио — и смятаха, че Клайд е много хубав! Руза Никофорич, американка от руско потекло, едра, руса и похотлива, с влажни очи, дебел чип нос и закръглена брадичка, чувстваше голямо влечение към него. Само че поради начина, по който той се носеше, много рядко се осмеляваше да си го признае. Защото на нея, с неговата тъй гладко вчесана коса, по светла раирана риза със запретнати до лактите ръкави в това горещо време, той й се виждаше почти прекалено прекрасен, за да бъде реален. Тя се възхищаваше от лъснатите му кафяви обувки, черния колан с блестяща тока и свободната, вързана на фльонга връзка.
Имаше още Марта Бордалу, здраво сложена и жива канадска французойка с изящна, макар и закръглена фигура и хубави глезени, червеникавозлатиста коса и зеленикавосини очи, с пълнички розови бузи и също тъй пълнички, но малки ръце. Проста и безпътна, тя виждаше в Клайд мъж, когото, стига той да пожелае, би приела дори и само за час, и то с най-голяма радост. Същевременно, понеже имаше хищен котешки нрав, тя мразеше всички и всеки, който си позволяваше дори да се опита да го заинтересува и поради това презираше Руза. Защото, както забелязваше Марта, Руза се мъчеше да побутне или да се попритисне до Клайд, колчем се озовеше достатъчно близо до нея. Но и самата тя се стремеше с всяка известна на нея хитрина — оставяше блузката си разкопчана така, че да се виждат белите й гърди, кокетно вдигаше полата си до над прасците, когато работеше, оставяше пълните си закръглени ръце голи до рамената — да му покаже, че поне физически заслужава да й отдели малко време. И му хвърляше лукави морни погледи, когато той беше наблизо, което накара Руза да възкликне един ден: „Тая френска котка! Трябвало той да я погледне!“ И заради Клайд изпита страстно желание да я удари!
А третата беше топчестата, но весела Флора Брант, типична американка от долната класа, с груби и все пак привлекателни черти, черна коса, влажни черни очи с гъсти мигли, чип нос, пълни и чувствени хубави устни и яка, но все пак изящна снага; тя из ден в ден, известно време след като Клайд дойде там, непрекъснато го заглеждаше, сякаш искаше да каже: „Как! Не ме ли намираш хубава?“ Или с поглед, който казваше: „Как можеш все още да не ми обръщаш внимание? Има сума мъже, които биха се радвали да имат твоя късмет, от мен да го знаеш!“
И във връзка с тези три след време му дойде наум, че понеже са така различни от другите, по-прости, както смяташе, не толкова предпазливи, не държат толкова много на общоприетите ограничения при избора на приятели, би могъл, и то без да го открие никой, да си поиграе с една или друга от тях (или с трите подред, ако в края на краищата му бъдат дотолкова интересни) и всичко да си остане в тайна, особено ако предварително се погрижи да им внуши, че е достатъчно снизхождение да ги забележи изобщо. Положително, ако можеше да съди по поведението им, те на драго сърце биха го възнаградили и биха му позволили да прави с тях всичко някъде, без да държат сметка след това, в случай че реши да ги изостави, понеже трябва да запази службата си тук. Въпреки всичко, тъй като беше дал дума на Гилбърт Грифитс, засега все още нямаше намерение да я наруши. Това бяха само мисли, пораждани от време на време от едно положение крайно трудно за него. По природа той лесно и често се влияеше дълбоко от химията на любовта и формулата на красотата. Много трудно устояваше на влечението, да не кажем зова на пола. А постъпките и авансите на всяка от трите девойки ред по ред го изкушаваха, особено през тези топли и морни дни, когато нямаше нито къде да отиде, нито поне душа, с която да общува. Понякога не можеше да устои да не се доближи точно до тези момичета, които си бяха поставили за цел да го съблазнят, при все че въпреки техните погледи и побутвания, невинаги много сполучливо прикрити, оставаше отчужден и се показваше безразличен, което бе голямо постижение за него.
Но тъкмо по това време изведнъж се натрупаха много поръчки, което налагаше, както му казаха и Хуигъм, и Лигет, да вземе няколко допълнителни „стажантки“, съгласни да работят за много ниската редовна плата на парче, докато усвоят техниката, и тогава, разбира се, ще могат да печелят повече. Имаше много момичета, които питаха за работа в бюрото за наемане в главното управление на партера. В периоди на затишие там направо отказваха на всички или закачваха табелка „Работнички не се търсят“.
Тъй като Клайд бе сравнително нов на тази служба и никога досега не беше нито наемал, нито уволнявал някого, Хуигъм и Лигет решиха помежду си, че Лигет, който също търсеше допълнителни шивачки, ще проверява всички работнички, изпращани горе от бюрото. Ако открие такива, които имат данни да станат добри маркировачки, ще ги завежда при Клайд с предложение да ги изпробва. Но преди още да бе довел някоя при него, Лигет много грижливо му обясни, че по отношение на това временно наемане и уволняване има установена система. У нови работнички, колкото добре и да се справят, не бива да се създава чувството, че са постигнали нещо повече от средни изисквания, докато възможностите им не бъдат щателно изпитани. Това пречело на правилното им развитие като работнички на парче, спъвало достигането на най-голяма продукция за отделна работничка. По този начин също така човек можел да назначи толкова момичета, колкото са необходими за даден момент, а сетне, когато усилният период мине, пак с лека ръка да ги уволни, освен ако случайно между новите се намери някоя много сръчна. В такъв случай било винаги препоръчително да се помъчиш да задържиш такова момиче, било като уволниш някое по-мудно, било като преместиш някое в друг отдел, за да отвориш място за свежа кръв и нови сили.
На другия ден, след като бе обявено, че се търсят работнички, по различно време се появиха четири момичета, всеки път водени от Лигет, който казваше пред тях на Клайд:
— Ето едно момиче, което може би ще стане за вашето отделение. Казва се госпожица Тиндъл. Бихте могли да я изпробвате. — Или: — Бихте могли да проверите дали това момиче ще може да върши работа при вас.
И след като ги разпитваше къде са работили преди, от какъв характер е трудовият им опит и дали живеят в Ликъргъс с родителите си, или сами (фабриката, не беше много благосклонна към самотни момичета), Клайд им обясняваше в какво се състои работата и как се заплаща, и повикваше госпожица Тод; тя на свой ред ги отвеждаше в стаята за почивка, където имаше шкафчета за горните им дрехи, а сетне при една от масите, за да им бъде показан самият работен процес. По-нататък госпожица Тод и Клайд имаха задачата да проследят как напредват новите работнички и дали има смисъл да ги задържат, или не.
Дотогава с изключение на трите, които определено го привличаха, Клайд нямаше много благоприятно впечатление от този тип момичета, каквито служеха във фабриката. В по-голямата си част, както му се струваше, те бяха недодялани и ограничени и Клайд си мислеше, че сигурно би могло да се вземат на работа и по-хубавички. Защо не? Нима нямаше хубави момичета сред фабричния свят на Ликъргъс? Толкова много от сегашните работнички, както ги виждаше, имаха месести ръце, широки лица, дебели крака и глезени. Много от тях дори говореха с акцент, понеже бяха полякини или деца на поляци и живееха в бедняшкия квартал на север от фабриката. И целта на всичките бе да си хванат някое „момче“, за да ходят с него на танци и така нататък. Той забеляза също така, че американките, които работеха тук, са от съвършено друг тип — сякаш бяха от друго тесто: по-слаби, по-нервни и повечето свадливи, а общо взето, затворени поради расови, нравствени и религиозни предразсъдъци, които, изглежда, не им позволяваха да общуват с другите момичета, нито с някого от мъжете.
Но между временните и доведените при него за проба работнички през този и няколко следващи дни най-после една му се видя по-интересна от всички, които бе срещал тук досега. Беше, както той реши от пръв поглед, по-интересна и приятна — по-одухотворена — и макар да имаше по-изящна фигура, явно не отстъпваше на другите по физическа сила. Всъщност, когато я видя за пръв път, реши, че тя притежава чар, какъвто няма никоя друга в отделението; някаква вглъбеност и неувереност се съчетаваха със своеобразна самонадеяна смелост и решителност, с които веднага изпъкваше като личност, надарена с воля и голяма доза убеждения. Въпреки това самата тя каза, че нямала опит в този вид работа и не била никак сигурна дали ще се окаже полезна тук, или където да било другаде.
Казваше се Робърта Олдън и както веднага обясни, работила по-рано в малка фабрика за трикотаж в градчето Трипетс Милз петдесет мили северно от Ликъргъс. Носеше кафява шапчица, която нямаше много нов вид и беше нахлупена ниско над хубавото малко личице с правилни черти и обкръжено от блестящ ореол светлокестенява коса. Робърта имаше бистри сиво-сини очи, беше облечена с простичко костюмче, а обувките й бяха доста поизносени и с дебели подметки. Изглеждаше практична и сериозна, но наред с това тъй жива, чиста и изпълнена с желание да се научи, с надежда и енергия, че Клайд, както и Лигет, говорил с нея пръв, бяха веднага очаровани. Несъмнено тя стоеше по-високо от средното равнище на момичетата в това отделение. И Клайд неволно й се чудеше, докато говореше с нея, защото изглеждаше така напрегната и донякъде разтревожена за изхода на този разговор, сякаш това бе много важна крачка за нея.
Тя обясни, че досега е живяла при родителите си, близо до градчето Билц, но сега била при познати тук. Говореше тъй искрено и просто, че Клайд бе много трогнат и поради това искаше да й помогне. Същевременно се чудеше дали тя наистина не стои по-високо от този вид работа, който се мъчи да получи. Очите й бяха така големи и сини, и умни, а устните, нослето, ушите и ръцете тъй малки и хубави!
— В такъв случай, ако останете на работа тук, ще живеете в Ликъргъс? — попита той не за друго, а за да продължи разговора.
— Да — отговори девойката, като го гледаше открито право в очите.
— Та… как се казвахте? — Клайд отвори бележник.
— Робърта Олдън.
— А тукашният ви адрес?
— Тейлър стрийт двеста двадесет и осем.
— Аз дори не зная къде е това — каза Клайд, защото му харесваше да приказва с нея. — Не съм много отдавна тук, знаете. — Стана му чудно защо се е отпуснал тъй скоро да й разказва толкова неща за себе си. После добави: — Не знам дали господин Лигет ви е обяснил всичко за работата тук. Но то е работа на парче, маркиране на яки. Ще ви покажа, ако дойдете ей тук. — И я заведе при една от близките маси с маркировачки.
След като я остави да понаблюдава работата и без да повика госпожица Тод, той взе една от яките и започна да й обяснява всичко, което бяха обяснили преди това на него.
В същото време поради съсредоточеността, с която наблюдаваше него и движенията на ръцете му, сериозността, с която, изглежда, попиваше всяка негова дума, Клайд се почувства малко неспокоен и смутен. Имаше нещо много изпитателно и задълбочено в погледа й. След като й обясни още веднъж по колко се плаща за една връзка яки, колко много изкарват едни и колко малко — други, и тя каза, че би искала да се опита, той повика госпожица Тод, която я заведе в гардеробната да остави жакета и шапката си. След малко я видя да се връща; мека светла коса обкръжаваше челото й, бузите бяха леко поруменели, очите гледаха будно и сериозно. После я видя да засуква по съвета на госпожица Тод ръкавите си и да разголва до лакът две хубави ръце. Така тя се залови за работа и по движенията й Клайд долови, че ще бъде и бърза, и сръчна. Защото, изглежда, искаше на всяка цена да получи и да задържи това място.
След като девойката поработи известно време, Клайд се доближи до нея и я загледа как взима и маркира струпаните пред нея яки и ги хвърля настрана. Правеше му впечатление и бързината, и безпогрешността, с които го правеше. И тогава, понеже тя за миг се обърна и го изгледа с наивен, но весел и смел поглед, той, много доволен, й отвърна също с усмивка.
— Ей, май че ще се справяте добре — реши се да забележи той, понеже наистина му се струваше, че ще се справя.
В същия миг, само за една секунда, тя се обърна и пак му се усмихна. И Клайд неволно изпита тръпка на вълнение. Беше я харесал от първия момент, но поради своето положение тук, разбира се, както го реши сега, а също и поради обещанието, дадено на Гилбърт, трябваше да внимава и да не става интимен с никоя от работничките в това отделение — дори и с едно момиче тъй очарователно, както това. Не биваше. Беше се пазил по отношение на другите, трябваше да се пази и по отношение на Робърта — нещо, което му се виждаше малко странно, защото тя силно го привличаше. Беше така хубава и сладка! И все пак бе работничка, спомни си той сега, момиче от фабриката, както би казал Гилбърт, и той бе неин началник. Но тя наистина беше тъй хубава и сладка!
Клайд веднага продължи към други момичета, приети същия ден, и най-после се спря при госпожица Тод и я помоли по-скоро да съобщи как се справя с работата госпожица Олдън: искал да знае.
Но още в момента, когато беше заговорил на Робърта и тя му бе отговорила с усмивка, Руза Никофорич, която работеше две маси по-нататък, побутна съседката си и без някой да забележи, първо намигна, а сетне посочи с леко кимване Клайд и Робърта. Искаше приятелката й да ги понаблюдава. А след като Клайд се отдалечи и Робърта заработи, както преди, тя се наведе и прошепна:
— Вече й каза, че ще се справя с работата. — После повдигна вежди и сви устни.
Приятелката й отговори тъй тихо, че никой не можеше да я чуе:
— Много бърза, а? Пък досега като че ли не забелязваше никоя от нас.
Двете се изгледаха с многозначителна усмивка, уязвени от избора му. Руза Никофорич гореше от ревност.