Теодор Драйзер
Американска трагедия (38)

XIX

Връщането на Робърта и Клайд, както и извънградската им разходка бяха останали съвсем незабелязани, както си мислеха те. В трамвая от Фонда не бяха видели никакъв познат. А вкъщи Грейс вече спеше. Тя се събуди само колкото да зададе няколко въпроса за пътуването, пък и те бяха непреднамерени и равнодушни. Как е сестрата на Робърта? Дали е стояла целия ден в Хоумър, или е ходила в Билц или Трипетс Милз? (Робърта отговори, че е останала при сестра си.) Грейс също трябвало скоро да отиде да види родителите си в Трипетс Милз. След това тя заспа.

Но на вечеря на другия ден госпожиците Опал Фелис и Олив Поуп, които не бяха слезли на закуска поради твърде късното си завръщане от Фонда и точно същите места, където Робърта бе прекарала съботния следобед, сега със самото влизане на Робърта я посрещнаха с няколко весели въпроса, в които нямаше никаква задна мисъл, но доколкото засягаха Робърта, събудиха у нея голяма тревога.

— А, ето ви! Я гледай, кой се е върнал от парк „Звезден блясък“! Как ви се видя тамошният дансинг, госпожице Олдън? Ние ви видяхме, но вие не ни забелязахте.

И преди Робърта да има време да измисли някакъв отговор, госпожица Фелис добави:

— Ние се мъчехме да хванем погледа ви, но вие май не виждахте никого освен него. Трябва да ви кажа, че танцувате чудесно.

Робърта, която не бе много близка нито с едното, нито с другото от двете момичета и на която й липсваше също безочливостта да се справи с такова пълно и неочаквано разобличение, веднага се изчерви. Тя направо онемя и само се вторачи, като се сети тутакси за думите си пред Грейс, че е била целия ден при сестра си. А срещу нея, загледана право в очите й, седеше Грейс с леко отворени устни, сякаш ей сега щеше да възкликне: „И таз хубава! Танцуване! Мъж!“ А начело на масата седеше Джордж Нютън, мършав, педантичен и любопитен, обърнал сега острия си поглед и острия си нос, и издадена брадичка към нея.

Но в същия миг Робърта си даде сметка, че трябва да каже нещо, и отговори:

— Да, вярно. Наистина отидох там за малко. Приятели на сестра ми отиваха там и аз бях с тях.

Вече се канеше да добави: „Ние не стояхме там много дълго“ но замълча. Защото в този миг й помогна известно борческо чувство, наследено от майка й, което Грейс бе изпитвала върху себе си и преди. В края на краищата защо да не отиде в парк „Звезден блясък“, ако й се иска? И какво право изобщо имат семейство Нютън или Грейс да я разпитват? Тя се издържа сама. Но въпреки това, както си даваше сметка, бяха я хванали в преднамерена лъжа, и то само защото живее тук и постоянно я разпитват и следят всяко нейно най-малко движение.

Госпожица Поуп добави с любопитство:

— Предполагам, че това момче не е от Ликъргъс. Не си спомням да съм го виждала някога тук.

— Не, не е тукашен — кратко и студено отвърна Робърта, понеже сега вече, кажи-речи, трепереше при мисълта, че е била хваната в лъжа пред Грейс. А също и от това, че Грейс щеше да бъде дълбоко възмутена от нейната потайност и отстъпничеството в дружбата им. Поиска й се да стане от масата, да излезе и никога да не се върне. Вместо това обаче положи крайни усилия да се успокои и измери двете момичета, с които никога не е била близка, с продължителен поглед. В същото време изгледа предизвикателно Грейс и господин Нютън. Ако кажеха още нещо, смяташе да спомене едно-две измислени имена на приятели на зет си в Хоумър или — още по-добре — да откаже да дава каквито да било обяснения. Нима е длъжна да го прави?

Въпреки всичко, както разбра по-късно същата вечер, такъв отказ нямаше да й се размине. Щом влезе веднага след вечеря в тяхната стая, Грейс й хвърли упрека:

— Струва ми се, ти ми каза, че си стояла при сестра си през цялото време, докато не си била тук?

— И какво от това, ако съм го казала? — отвърна Робърта предизвикателно и дори рязко, но без да се оправдае нито с една дума, понеже си помисли, че сега Грейс без съмнение се преструва, че я кори по морални съображения, докато в действителност истинската причина за нейния яд и обида се крие в това, че Робърта й се изплъзва — следователно я пренебрегва.

— Добре, занапред няма защо да ме лъжеш, за да отидеш някъде или да се видиш с някого. Не искам да ходя с теб. И нещо повече: не искам да зная къде ходиш или с кого. Това, което искам обаче, е да не ми казваш едно нещо, а след това Джордж и Мери да открият, че не е така и че ти просто се мъчиш да се отървеш от мен или че аз ги лъжа, за да се защитя. Не искам да ме докарваш до това положение.

Беше много засегната, наскърбена и раздразнена и Робърта много ясно видя, че няма за нея друг изход от това мъчително положение, освен да се премести. Грейс беше пиявица — навлек. Тя нямаше свой собствен живот и не умееше да си го създаде. Докато се намираше близко до нея, Грейс щеше да иска от Робърта да й бъде предана във всичко — да споделя с нея всяка мисъл и преживелица. Но пък ако Робърта й кажеше за Клайд, Грейс щеше да се изуми и да я осъди и без съмнение в крайна сметка да се обърне против нея или дори да я издаде. Затова Робърта отговори само:

— Добре де, така да бъде, щом искаш. За мен е все едно. Нямам и намерение да ти разправям нищо, ако не сметна за нужно.

И Грейс веднага се изпълни с убеждението, че Робърта не я харесва вече и не иска да има нищо общо с нея. Тя незабавно стана и излезе от стаята с високо вдигната глава и скована стойка. А Робърта, разбрала, че си е спечелила неприятел в нейно лице, съжаляваше, че не може да се махне оттук. Те всички бяха твърде тесногръди в тоя дом. Никога нямаше да разберат или да търпят тази тайна връзка с Клайд, толкова наложителна да се пази в тайна за него, както й беше обяснил, толкова трудна и дори срамна за нея от известна гледна точка, но и толкова скъпа. Тя наистина го обичаше тъй много! И трябваше сега да намери някакъв начин да опази и себе си, и него — да се премести в друга квартира.

Но това в случая изискваше повече смелост и решителност, отколкото можеше да събере. Какво неестествено и опасно положение: да живееш в квартира, където не те познават. Как ли ще изглежда? Може би щеше да се наложи след това да дава обяснения на майка си и сестра си. Но и да остане тук след всичко това, беше почти невъзможно, защото държането на Грейс, както и на семейство Нютън (особено на госпожа Нютън, сестрата на Грейс), напомняше ранните пуритани или квакери, уличили някой „брат“ или „сестра“ в тежък грях. Тя е танцувала… и то скришом! Ами компанията на този млад мъж, която оставаше неясна при пътуването при сестра й, да не говорим вече за присъствието й в парка „Звезден блясък“. Освен това на Робърта не й излизаше от ума мисълта, че при неотстъпното шпиониране, което трябваше да последва, в добавка към оскърбеното и диктаторско държане на Грейс, надали би могла да има възможност да се вижда с Клайд толкова, колкото сега най-страстно желаеше. Затова, след като мъчително размишлява, а сетне се посъветва с Клайд, който веднага се обяви за незабавната й независимост в нова квартира, където никой няма да я знае, нито да я следи, тя помоли да я освободят за един-два часа от работа и като се спря на югоизточната част от града, където бе най-вероятно да не се среща нито със семейство Нютън, нито с някой от хората, които бе виждала досега у тях, пообиколи там и след по-малко от час намери стая, която й хареса. Беше в стара тухлена къща на Брястова улица, в която живееше тапицер с жена си и двете си дъщери, едната местна модистка, другата още ученичка. Предлаганата стая беше на партера, вдясно от входа и гледаше към улицата. Една врата във входното антре водеше към всекидневната и по този начин отделяше тази стая от другите части на къщата и позволяваше да се влиза и излиза от стаята, без да минава през други помещения. А понеже тя все още желаеше да се среща с Клайд тайно, това, както сега го разбираше, беше много важно.

Освен другото, както Робърта схвана от едничкия си разговор с госпожа Гилпин, майката на семейството, разбиранията в този дом не бяха тъй строги, нито хората тъй дотегливо любопитни, както при семейство Нютън. Госпожа Гилпин беше едра, отпусната, спретната, не чак толкова будна, към петдесетгодишна жена. Тя осведоми Робърта, че като правило не обичала да взима пансионери или квартиранти, понеже семейството имало достатъчно средства за живот. Обаче, тъй като почти никак не използвали предната стая, която била доста отделена от останалите, и съпругът й не възразявал, решила да я даде под наем. А тя от своя страна предпочитала някой, който е на работа като Робърта — момиче, не мъж — и който би искал да закусва и да вечеря със семейството. Понеже не й зададоха никакви въпроси за родителите или познатите, а само я изгледаха с интерес и като че ли останаха с добро впечатление от външността й, Робърта разбра, че тук няма такива строги изисквания, както в дома на семейство Нютън.

И все пак какви угризения я измъчваха при мисълта така да се премести! Защото цялата тази забулена в тайна история, както си мислеше, бе съпроводена от чувство за нещо непочтено и дори греховно, пък отгоре на всичко и тази кавга и скъсване с Грейс Мар, единствената й досегашна приятелка тук, а поради това и с господин и госпожа Нютън, когато, както добре знаеше това, пребиваването си тук дължеше изключително на Грейс. Ами ако нейните родители или сестра й в Хоумър чуят за това от някой познат на Грейс и им се види странно, че се е отделила така сама в Ликъргъс? Правилно ли постъпва? Беше ли допустимо да върши такива неща… толкова скоро, след като е дошла тук? Започваше да й се струва, че безупречните й досега нравствени мерила започват да се рушат.

Но сега имаше и Клайд. Можеше ли да се откаже от него?

След много душевни мъки Робърта реши, че не може. Затова, след като предплати стаята и предупреди, че ще се пренесе подир няколко дена, тя се върна на работа, а същия ден след вечеря съобщи на госпожа Нютън, че ще се изнесе. Предварително намисленото обяснение беше, че напоследък е решила да доведе по-малките си брат и сестра да живеят при нея, а тъй като единият или двамата можело скоро да дойдат, смятала за необходимо да се подготви.

И понеже семейство Нютън, както и Грейс смятаха, че всичко това се дължи на новите познанства, завързани напоследък от Робърта, които започваха да я отчуждават от Грейс, сега те бяха доволни, че ги напуска. Явно Робърта се впускаше в приключение от този тип, какъвто не можеха да одобрят. Ясно беше също, че тя нямаше да може да бъде така полезна на Грейс, както си бяха въобразили отначало. Но най-вероятно тук я бяха подмамили желания за развлечения, несъвместими със затворения живот, който бе водила в Трипетс Милз.

А самата Робърта, направила веднъж този ход и озовала се в новата за нея атмосфера (като оставим настрана факта, че тя й предлагаше много по-голяма свобода по отношение на Клайд), не беше много сигурна в сегашния си начин на действие. Може би… може би… беше постъпила прибързано, от яд, и може би ще съжалява. Но ето че вече го беше направила и нищо не можеше да се промени. И тя реши да поживее така известно време.

Най-вече, за да успокои собствената си съвест, веднага писа на майка си и на сестра си и доста правдоподобно им обясни какво я е накарало да напусне дома на семейство Нютън. Грейс станала твърде фамилиарна, деспотична и проявявала голям егоизъм. Животът й станал почти непоносим. Обаче майка й нямало защо да се тревожи. Тя се настанила много добре. Имала си отделна стая и могла да приеме Том и Емили, или майка си, или Агнес, в случай че биха й дошли на гости. И би могла да ги запознае със семейство Гилпин, които описа по-нататък в писмото.

Въпреки това във връзка с всичко, що се отнасяше до Клайд и голямото му увлечение по нея… и нейното по него, вътрешно я измъчваше мисълта, че наистина си играе с огъня, което може да й докара и безчестие. Защото, макар съзнателно, сега съвсем да не й се искаше да си признае факта, че тази стая — разположението й спрямо другите помещения в къщата — е била от най-голямо значение за нея на времето, когато я видя за първи път, тя го признаваше напълно в подсъзнанието си. Пътят, по който бе тръгнала, беше опасен — тя го знаеше. И все пак, както сега тъй често се питаше в моменти, когато се изправяше пред някое желание, което беше в разрез с нейните мерила за осъществимост и нравственост, как трябваше да постъпи?