Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An American Tragedy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VaCo (2022)

Издание:

Автор: Теодор Драйзер

Заглавие: Американска трагедия

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: трето

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2

Излязла от печат: април 1984 г.

Редактор: Цветан Николов (II издание)

Редактор на издателството: Жечка Георгиева

Художествен редактор: Ясен Васев

Художник: Асен Иванов

Коректор: Здравка Славянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068

История

  1. — Добавяне

XXII

А после, на единадесетия ден, Франк У. Шефър, чиновник от „Ренфрю Хаус“ в Ютика, си припомни точно как били дошли Клайд и Робърта и тяхното държане; също как Клайд записал двамата като Клифърд Голдън със съпругата си от Сиръкюз. А след това Уолъс Вандърхоф, един от продавачите в галантерийния магазин на фирмата „Стар“ в Ютика, разказа за държането и общия вид на Клайд, когато купувал сламена шапка. Следваше кондукторът на влака, движещ се между Ютика и езеро Грас. И собственикът на хотела край езерото. И Бланч Петингил, келнерка, която даде клетвени показания, че на вечеря дочула Клайд да убеждава Робърта, че не било възможно да получат там разрешение за женитба, че щяло да е по-добре да почака, докато стигнат на някое друго място на следващия ден — особено неблагоприятно показание, понеже тази случка предхождаше деня, когато се предполагаше Клайд да направи признание на Робърта, но както Джефсън и Белнап се споразумяха помежду си след това, не можеше да се изключи такова признание да мине през няколко предварителни фази. След келнерката се яви кондукторът от влака, с който двамата бяха отишли на Ловната хижа. А след него — водачът — шофьор на автобуса, който разказа за странните въпроси на Клайд дали има много хора на езерото и как е оставил чантата на Робърта и взел своето куфарче, и как е казал, че щели да се върнат.

Подир това съдържателят на ханчето на Голямата чапла; тримата мъже от гората — техните показания, много неблагоприятни за Клайд, понеже описаха как се е уплашил, когато ги видял. А сетне историята как е била намерена лодката и трупът на Робърта, и в края на краищата пристигането на Хейт и как е намерил писмото в палтото на Робърта. Двадесетина свидетели, които се заклеха във верността на всичко това. После пък капитанът на параходчето, провинциалното девойче, шофьорът на семейство Кранстън, пристигането на Клайд във вилата и най-сетне (всяка стъпка описана под клетва) пристигането му на Мечото езеро, преследването и залавянето му, да не споменаваме различните стадии на задържането му — какво е казал, — и това беше най-неблагоприятното, понеже рисуваше лъжливостта, уклончивостта и ужаса на Клайд.

Но безспорно най-страшни и най-неблагоприятни бяха показанията относно фотоапарата и триножника — обстоятелствата, свързани с намирането им, — и именно на тяхната тежест разчиташе Мейсън в своето обвинение. Единствената му цел отначало беше да докаже, че Клайд лъже, когато отрича да е имал било триножник, било апарат. И за да направи това, той първо извика Ърл Нюком, който под клетва разказа как в деня, когато той, Мейсън, Хейт и всички други участници в разследването завели Клайд на мястото, където било извършено престъплението, той и един местен жител на име Бил Суорц, който след това бе повикан да даде показания, когато търсили наоколо под разни паднали дървета и под храсти, се натъкнали на триножника, скрит под един паднал дънер. Също така (подпомогнат от въпросите на Мейсън, за които Белнап и Джефсън непрекъснато изказваха възражения, неизменно отхвърляни от съдията) той добави, че Клайд, когато го попитали дали е имал фотоапарат или този триножник, отрекъл и казал, че не го познава, и когато чуха това, Белнап и Джефсън изразиха направо с викове неодобрението си.

Веднага след това бе представен документ, подписан от Хейт, Бърли, Слак, Краут, Суенк, Сисъл, Бил Суорц, Руфъс Форстър — околийския земемер, и Нюком, който гласеше, че Клайд, когато му показали триножника и запитали дали е имал такъв, „несдържано и многократно отрекъл“. Обаче, за да накара добре да се почувства важността на това нещо, Мейсън незабавно добави:

— Добре, господин съдия, но аз имам и други свидетели, които ще се закълнат във всичко казано в този документ и нещо отгоре! — И веднага извика: — Джоузеф Фрейзър!

На свидетелското място се изправи търговец на спортни артикули, фотоапарати и така нататък, който положи клетва и заяви, че някъде между петнадесети май и първи юни подсъдимият Клайд Грифитс, когото познавал по лице и име, поискал от него фотоапарат с дадени размери и триножник и накрая се установил на един „Санк“ 3½ на 5½ инча, който купил от него на изплащане. И след съответна проверка и сверяване фабричните номера, отбелязани върху апарата и триножника и в неговите търговски книги, господин Фрейзър установи идентичността първо на показания му апарат, а веднага след това и на жълтия триножник с тези, които продал на Клайд.

И Клайд се скова поразен. Значи, в края на краищата те са намерили и апарата, и триножника. И това, след като е толкова твърдял, че не е имал никакъв фотоапарат! Какво ли щяха да си помислят тези съдебни заседатели и този съдия, и тези слушатели за всичките му лъжи? Дали ще повярват на неговата история за душевен прелом, след като се доказа, че е лъгал за един нищо и никакъв фотоапарат? По-добре да си беше признал от самото начало.

Но още докато мислеше това, Мейсън извика Симиън Додж, млад дървар и плувец, който даде показания, че в събота, шестнадесети юли, заедно с Джон Поул, който бе извадил трупа на Робърта, се е гмуркал по искането на прокурора точно на мястото, където е бил намерен трупът, докато най-после успял да извади фотоапарата. След това той потвърди, че това е точно изваденият от него апарат.

Веднага последваха показания във връзка с неспоменатия до този момент филм, намерен в апарата при изваждането му от езерото, вече проявен и представен сега като веществено доказателство: четири снимки, на които се виждаше личност, досущ прилична на Робърта, и още две, на които достатъчно ясно личеше Клайд. Белнап не можа нито да опровергае, нито да ги изключи от числото на веществените доказателства.

Тогава Флойд Търсън, един от гостите във вилата на Кранстън в Шарон на осемнадесети юли — деня на първото посещение на Клайд там, изправен на свидетелското място, даде показания, че при този случай Клайд направил редица снимки с апарат приблизително с размерите и отличителните белези на показания му сега, но понеже не можа да потвърди, че е именно този, показанията му бяха зачеркнати от протокола.

След него пък Една Патърсън, камериерка в хана на езеро Грас, даде показания, че когато влязла в стаята, заета от Клайд и Робърта вечерта на седми юли, видяла Клайд да държи в ръка апарат, който по размери и цвят, доколкото могла да си спомни, бил същият както този сега пред нея. По същото време видяла и триножник. А Клайд в своето странно, задълбочено и полухипнотизирано състояние си спомни, че момичето е влизало в тази стая, и му стана чудно и болно поради непрекъснатата верига от факти, която можаха така да изградят свидетели от толкова различни, нямащи нищо общо едно с друго и съвсем неочаквани места, и то след като е минало толкова време.

След камериерката, но в различни дни дадоха показания петимата лекари, които Мейсън извика, когато трупът на Робърта бе пренесен в Бриджбърг, и които, макар Белнап и Джефсън да оспорваха на всяка крачка допустимостта на такива твърдения, един след друг под клетва заявиха, че раните както на лицето, така и на главата, ако се вземе под внимание физическото състояние на Робърта, са били достатъчни, за да я зашеметят. А състоянието на белите дробове на покойната, които били изпитани чрез потопяване във вода, доказвало, че при падането си от лодката тя е била още жива, макар и да не е била непременно в съзнание. Обаче по отношение на оръдието, използвано за нанасянето на тези рани, те не се решиха да направят никакви предположения, освен това, че трябва да е било тъпо. И никакви двусмислени въпроси от страна било на Белнап, било на Джефсън не успяха да ги принудят да признаят, че ударите са могли да бъдат толкова леки, че да не е я зашеметят или лишат от съзнание. Главното поражение, изглежда, е било в горната част на черепа, достатъчно дълбоко, за да се образува там съсирек кръв, и снимки на всичките рани бяха приложени към веществените доказателства.

В този психологически момент, когато и слушателите, и съдебните заседатели бяха най-мъчително и дълбоко развълнувани, се представиха редица снимки на лицето на Робърта, направени по времето, когато с нея са се занимавали Хейт, лекарите и братята Лътц. Незабавно след това бе повикан Бъртън Бърли, който положи клетва и даде показания как е намерил заклещени между обектива и капака двата косъма, отговарящи напълно на косата на Робърта, или поне тъй се мъчеше да докаже Мейсън. И тогава, след дълги часове пререкания, Белнап, вбесен и все пак обезпокоен от този род веществено доказателство, накрая в опита си да го обори със сарказъм отскубна рус косъм от своята глава и запита съдебните заседатели и Бърли дали биха се решили да кажат може ли по един-единствен косъм от нечия глава да се заключи какъв е, общо взето, цветът на косата на дадено лице и ако не, дали са готови да повярват, че именно този косъм е от главата на Робърта.

Тогава Мейсън извика някоя си госпожа Рътгър Донахю, която по най-спокоен и несмутим начин разказа как вечерта на осми юли, между пет и половина и шест, тя и мъжът й, веднага след като опънали палатката си над Лунния залив, тръгнали с лодка на риба и на около половин миля от брега и към четвърт миля по-нагоре от гората или северния нос, който загражда Лунния залив, тя чула вик.

— Казвате, между пет и половина и шест след пладне?

— Да, господин прокурор.

— И на коя дата, казвате, е било това?

— Осми юли.

— И къде точно сте били по това време?

— Ние бяхме…

— Не „ние“. Къде сте били вие самата?

— Заедно със съпруга си аз прекосявах с гребна лодка онова, което, както после научих, се казва Южният залив.

— Тъй. Кажете сега какво се е случило по-нататък.

— Когато стигнахме средата на залива, аз чух вик.

— Като какъв?

— Беше пронизителен… като от болка… или на човек в опасност. Писък… който после те преследва.

Предложение от защитата „да се зачеркне“, в резултат на което съдията определи последната фраза да бъде зачеркната.

— Откъде идваше?

— Отдалече. От гората или оттатък нея.

— Знаехте ли тогава, че отвъд, зад тази горска ивица, има друг залив?

— Не, господин прокурор.

— Добре, какво си помислихте тогава — че може да идва от гората по-долу от мястото, където сте били?

(Възражение от защитата, прието от съда.)

— А сега кажете ни дали е бил мъжки или женски вик?

— Беше вик на жена, нещо като „О, о!“ или „О, боже!“… много пронизителен и ясен, но, разбира се, далечен. И силен, както човек вика, когато го боли.

— Вие сте сигурна, че не грешите по отношение на вика: мъжки или женски?

— Сигурна съм, господин прокурор. Положителна съм. Беше женски. Гласът беше прекалено висок за мъж или дете. Не можеше да бъде друг освен женски.

— Ясно. А сега, кажете ни, госпожа Донахю… виждате ли тази точка на картата, с която е обозначено къде е бил намерен трупът на Робърта Олдън?

— Да, господин прокурор.

— И виждате тази другата точка, зад тези дървета, която обозначава приблизително къде е била вашата лодка?

— Да, господин прокурор.

— Мислите ли, че гласът е дошъл от тази точка в Лунния залив?

(Възражение. Възражението уважено.)

— Ами повтори ли се този вик?

— Не, господин прокурор. Аз почаках, обърнах и вниманието на моя съпруг и почакахме още, но не го чухме пак.

Тогава Белнап, който искаше на всяка цена да докаже, че викът може да е бил от ужас, а не от болка, се зае с нея и проведе разпита наново от самото начало, но разбра, че нито тя, нито мъжът й, който също бе повикан да даде показания, не можеха с нищо да бъдат разколебани. Нито можели, както настояваха, да заличат дълбокото скръбно впечатление от гласа на тази жена в паметта си. Той преследвал и двамата и когато се прибрали в своя стан, те пак заговорили за него. Понеже било по здрач, господин Донахю не искал да отиде да търси мястото, откъдето долетял викът; а тя, понеже мислела, че някоя жена или девойка може да е била убита в тези гори, не искала да останат там повече и рано сутринта отишли на друго езеро.

Томас Барет, друг водач от Адирондакските планини, който работел в един стан на езеро Дам, даде клетвени показания, че по времето, посочено от госпожа Донахю, вървял по брега към хана на Голямата чапла и видял не само мъж и жена в лодка приблизително на описаното място, но по-нататък към южния бряг на този залив забелязал палатката на тези летовници. Също, че от никоя точка извън Лунния залив освен пред самия вход човек не можел да види никаква лодка вътре в залива. Входът бил тесен и заливът бил съвсем закрит от самото езеро. А имаше и други свидетели, които заявиха същото.

В този психологичен момент, когато следобедното слънце започваше вече да гасне във високите тесни прозорци на съдебната зала, Мейсън, както беше грижливо подготвил това предварително, прочете едно по едно всичките писма на Робърта — прочете ги съвсем простичко, без всякакви декламации, но все пак с цялото състрадание и чувство, които те бяха събудили у него при първото им прочитане. Те го бяха трогнали до сълзи.

Започна с писмо номер едно, датирано осми юни, само три дни след заминаването й от Ликъргъс, и ги прочете всичките до номер четиринадесет, петнадесет, шестнадесет и седемнадесет, в които тя, разпокъсано или споменавайки тук-там разни важни моменти, разказваше цялата си дружба с Клайд до намерението му да дойде да я вземе след три седмици, после след месец, после на осми или девети юни и после внезапното й заплашване, което ускори решението му да я посрещне във Фонда. И докато Мейсън ги четеше по най-трогателен начин, влажните очи, носните кърпички и покашлянето на слушателите и съдебните заседатели свидетелстваха за тяхното въздействие.

Ти каза да не се тревожа, да не мисля толкова много за това как се чувствам и да се забавлявам. Лесно ти е да го кажеш, както си в Ликъргъс, заобиколен от приятели и навсякъде канен. За мен е трудно да говоря от дома на Уилкокс, когато винаги някой може да ме чуе, а ти непрекъснато ми напомняш, че не бива да казвам едно или друго. Пък аз имах да те питам толкова неща, а оттам нямах възможност. И единственото, което ми повтаряше, беше, че всичко е наред. Но не ми каза с положителност, че ще дойдеш на двадесет и седми и това било поради нещо, което не можах съвсем да разбера — телефонът много бръмчеше, — можело да ти се наложи да тръгнеш по-късно. Но това е невъзможно, Клайд. На трети родителите ми заминават за Хамилтън, където живее чичо ми. А Том и Емили на същия ден отиват при сестра ми. Но аз не мога и не искам да отида там пак. Не мога да остана тук съвсем сама. Затова трябва, наистина трябва да дойдеш, както се беше съгласил. Не мога да те чакам по-дълго от това, Клайд, в това състояние, в което съм, и затова ти просто трябва да дойдеш и да ме вземеш. Ах, моля ти се, моля ти се, аз те умолявам, не ме измъчвай и не отлагай повече.

И после:

Клайд, аз се върнах у дома, защото мислех, че мога да ти имам вяра. Преди да замина, ти тържествено ми обеща, че щом искам, ще дойдеш и ще ме отведеш най-много след три седмици — че нямало да ти отнеме повече време да се приготвиш, да имаш достатъчно пари за времето, когато ще живеем заедно или докато успееш да си намериш някаква работа другаде. Но вчера, макар че на трети юли ще стане почти цял месец, откакто съм заминала, ти отначало съвсем не беше сигурен дали ще успееш да дойдеш дотогава, и то след като съм ти казала, че родителите ми непременно ще отидат в Хамилтън и ще се бавят там десет дена. Разбира се, после ти ми каза, че ще дойдеш, но го каза така, сякаш само се мъчеше да ме успокоиш. Оттогава досега това ужасно ме тревожи.

Защото, казвам ти, Клайд, аз съм болна, много болна. Почти цялото време се чувствам прималяла. А освен това така се безпокоя какво ще правя, ако ти не дойдеш, че малко остава да полудея.

Клайд, зная, че не ме обичаш вече, както по-рано, и ти се иска да можеше всичко да е другояче. Но кажи ми: какво да правя? Зная, ти ще кажеш, че всичко това е било толкова твоя грешка, колкото и моя. И хората, ако го знаеха, може би биха мислили същото. Но колко пъти съм те молила да не ме принуждаваш да направя това, което не искам да направя и за което още тогава ме беше страх, че ще съжалявам, макар че те обичах твърде много, за да те оставя да си отидеш, ако не получиш, каквото искаш.

Клайд, само да можех да умра! Това би решило всичко. И напоследък се молех да умра. Защото сега животът не ми е толкова мил, колкото по-рано, когато се запознах с теб и ти така ме обичаше. О, какви щастливи дни! Защо не стана всичко другояче! Да не бях ти се изпречила на пътя! Всичко щеше да е толкова по-добре за мен и за всички ни. Но сега не мога. Клайд, като нямам пукната пара и не виждам друг начин да дам име на нашето дете. Ако не бяха страшната мъка и позор, които би донесло това на баща ми и майка ми и на цялото ми семейство, бих предпочела да туря край на всичко това. Наистина бих предпочела.

И още:

Ах, Клайд, Клайд! Животът днес е толкова различен от миналата година! Само си помисли: тогава ние ходехме на езеро Кръм и всичките тези други езера край Фонда, Гловърсвил и Литъл Фолз, а сега… сега! Ей сега минаха оттук приятели и приятелки на Том и Емили и всички отидоха да берат ягоди и когато ги видях да тръгват и се сетих, че аз не мога да отида и че никога вече не ще мога да бъда като тях, плаках не знам колко време.

И най-после:

Днес се сбогувах с някои места. Има толкова много кътчета, мили мой, и всичките ми са тъй скъпи! Знаеш, аз съм прекарала тук целия си живот. Първо кладенеца, целия обрасъл със зелен мъх, и аз минах край него да му кажа сбогом, защото няма много скоро да се върна пак, може би никога. После старата ябълка, където играехме преди години — Емили, Том, Грифърд и аз. После „Вярвай“ — симпатичната малка беседка в овощната градина, където играехме понякога.

О, Клайд, ти не можеш да разбереш какво значи всичко това за мен! Имам чувството, като че ли никога вече няма да видя моя дом, след като го напусна този път. И мама, бедничката скъпа мама, колко я обичам и колко ми е мъчно, че трябва така да я излъжа! Понякога си мисля дали не бих могла да й кажа, но не мога. Тя никога не се сърди и ми помага толкова много. Има си достатъчно тревоги и не бих могла да й причиня такова жестоко огорчение. Не, ако замина и се върна някой ден, женена или мъртва — това е почти едно и също сега, — тя никога не ще узнае и аз не ще съм я наскърбила, а то е много по-важно за мен от самия живот. И тъй, довиждане, Клайд, докато се срещнем, както ти ми каза по телефона. И ми прости всичките безпокойства, които съм ти причинила.

Твоята неутешима Робърта

Самият Мейсън плака на някои места при четенето, а когато завърши, се обърна уморен, но тържествуващ — беше представил, както му се струваше, най-обстойното и необоримо обвинение — и възкликна:

— Народът завърши!

И в този миг от госпожа Олдън, която беше в залата със съпруга си и Емили, не само поради непрекъснатото напрежение на проточилото се дело, а и под влияние на това последно доказателство на прокурора, се изтръгна ридаещ, но висок вик и тя залитна напред, загубила съзнание. В изнервеното си състояние Клайд, когато чу вика и я видя да пада, скочи на крака и тутакси ръката на Джефсън предупредително се отпусна на рамото му, докато съдебните пристави и други помогнаха на госпожа Олдън и останалия до нея Тайтъс да напуснат залата. Слушателите бяха не по-малко трогнати и раздразнени против Клайд от тази последна случка, сякаш ей сега, на това място беше извършил още някакво престъпление.

Обаче след малко възбудата попремина и понеже беше доста тъмно, стрелките на часовника в залата показваха пет и всички в съда се бяха изморили, съдията Объруолцър обяви намерението си да прекъсне заседанието до следващия ден.

И веднага всички репортери, специални дописници и художници напуснаха местата си, като си шепнеха един на друг, че сутринта ще започне защитата и се чудеха кои и къде ли са свидетелите, а също дали ще позволят на Клайд да даде показания в своя защита въпреки това изумително множество доказателства против него, или пък адвокатите му ще се задоволят с някакъв измислен довод за невменяемост или душевна неустойчивост, което би могло да завърши с доживотен затвор, не по-малко.

Клайд, освиркан и хулен при напускането на съда, се чудеше дали на другия ден ще има смелостта да излезе да дава показания, както толкова отдавна бяха решили… чудеше се дали няма някакъв начин, в случай че никой не гледа (до затвора и обратно го водеха без белезници), може би утре вечер, когато всички настават, тълпите се раздвижат и помощниците на шерифа се запътят към него… да може… да може само да побегне или да се отдалечи непринудено и спокойно, но все пак бързо и уж без умисъл, до онези стълби и после надолу и вън… към… е… където и да води… тази странична вратичка от главното стълбище, която преди това бе видял от затвора! Да може само да стигне някъде в някоя гора и след това да върви, да върви или да тича, да тича, може би без да спира и без да яде, с дни може би, докато, да, докато не се измъкне… където и да било. Това е една възможност, разбира се. Може да го застрелят или да го проследят с кучета и хора, но все пак то е една възможност, нали?

Защото тук, в съда, за него няма никаква надежда. Никой никъде не ще повярва след всичко това, че е невинен. А той не иска да умре по този начин. Не, не, не по този начин!

И тъй настъпи още една мъчителна, черна и безкрайна нощ. А после още едно мъчително сиво и студено утро.