Теодор Драйзер
Американска трагедия (101)

Спомен

Здрач на лятна вечер.

И високите стени на търговския център на града Сан Франциско — високи и сиви във вечерната сянка.

А на широката улица на юг от Маркет, сега сравнително тиха след дневната врява, групичка от пет души: към шестдесетгодишен мъж, нисък, пълен, но с вид на мъртвец особено около бледите, лишени от блясък очи, с бухнала побеляла коса, подала се изпод износена мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен и грохнал човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. А до него — жена, не повече от пет години по-млада от него, по-висока, не толкова широкоплещеста, но здраво сложена и енергична, с белоснежна коса, в строго черно облекло: рокля, боне, обувки. Лицето й е по-широко и по-волево, отколкото на съпруга, но по-дълбоко нарязано от бръчките на мъки и страдания. До нея пък, с Библия и няколко книжки с черковни песни в ръка — не повече от седем или осемгодишно момченце с много големи очи и будно лице, което поради някаква духовна връзка между него и възрастната жена като че ли се мъчи да бъде по-близко до нея: едно живо и пъргаво крачещо, макар и не много добре облечено момче. Заедно с тези тримата, но самостоятелно по-отзад върви повехнала и непривлекателна към двадесет и седем-осем годишна жена и още една жена на около петдесет години, очевидно майка и дъщеря, ако се съди по голямата им прилика.

Беше горещо, ала с някаква сладост на тихоокеанското лято във всичко. На Маркет, голямата улица, която стигнаха, поради безкрайните върволици автомобили и разни трамваи, които минаваха в противоположни посоки, те изчакаха знака на управляващия движението полицай.

— Ръсъл, не се отделяй сега. — Говореше по-старата жена. — По-добре ми дай ръка.

— Май че движението тук става все по-голямо — забеляза мъжът, много мекушав, но спокоен.

Трамваите дрънкаха със звънците си. Автомобилите ревяха и пъхтяха. Но за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да мине през улицата.

— Улични проповедници — забеляза мимоходом банков чиновник на своята приятелка касиерка.

— Да, виждам ги тук почти всяка сряда.

— Знаеш, струва ми се, че е много безчовечно за малкия. Много е малък, за да го влачат по улиците, не мислиш ли, Ела?

— Ами да. Не бих искала мой брат да се занимава с подобно нещо. Що за живот за едно хлапенце? — подхвърли Ела, когато ги отминаха.

Като прекосиха улицата и дойдоха до първата пресечка отвъд, те спряха и се огледаха, сякаш стигнали определената си цел, мъжът свали на земята хармониума и се залови да го отваря и да наглася поставката за ноти. В същото време жената взе от внука си няколко песнарки и Библията, които той носеше, даде Библията и една песнарка на мъжа си, сложи една на хармониума и даде по една песнарка на всички останали, като остави една и за себе си. Съпругът се огледа малко безучастно, но все пак с привидна дълбока самоувереност и съобщи:

— Ще започнем тая вечер с двеста седемдесет и шеста песен. „Основа крепка…“ Госпожице Шуф, моля.

При тези думи по-младата от двете други жени, много съсухрена и слаба, която животът бе лишил съвсем от всичко, седна на жълтото сгъваемо столче и след като нагласи регистрите и прелисти песнарката, засвири избрания химн, а всички други запяха.

По това време завръщащите се по домовете си хора с различни занятия и интереси, забелязали групичката, наредила се тъй удобно до главната артерия на града, започнаха нерешително да се забавят за миг, за да я погледнат под око или да разберат какво всъщност прави тази група. И докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на тази посредствена групичка, публично издигнала в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Този безцветен, отпуснат и некадърен старец с износения и увиснал като чувал син костюм. Тази яка, но недодялана, изморена и белокоса жена; това свежо и чисто, непокварено и нищо неразбиращо момче. Какво правеше то тук? А и тази занемарена и мършава стара мома и нейната също тъй мършава майка с блуждаещ поглед! От цялата група само съпругата изпъкваше в очите на хората с онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи или погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за истински успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит и изражение на убеденост. И когато неколцина от многото, които случайно се спираха, я позаглеждаха, с песнарката в отпуснатата надолу ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, всеки си казваше, отминавайки: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена всемогъща, бдителна и милосърдна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.

Песента бе последвана от дълга молитва, прочетена от жената, след това от проповед, държана от мъжа, изказвания на другите — какво е направил за тях господ. След това песнарките бяха събрани, хармониумът затворен и прехвърлен на ремък през рамото на мъжа, и те тръгнаха обратно. И пътем мъжът забеляза:

— Чудесна вечер. Струва ми се, че бяха малко по-внимателни от друг път.

— О, да — отговори по-младата жена, която бе свирила на хармониума. — Най-малко единадесет души взеха от брошурите. А един възрастен господин ме попита къде е мисията и кога има служба.

— Хвала на господа! — рече мъжът.

Ето я най-после и мисията — „“Звезда на надеждата". Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11:30 и 8 часа. Всички са добре дошли!". Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а отдолу с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“.

— Ще ми дадеш ли десет цента, бабо? Искам да ида на ъгъла да си купя сладолед — примоли се момчето.

— Да, ще ти дам, Ръсъл. Но слушай: веднага да се върнеш!

— Да, ще се върна, бабо, разбира се. Нали ме знаеш!

Той взе десетачето, което баба му изрови от дълбок джоб на роклята си, и изтича с него при продавача на сладолед.

Скъпото й момче! Светлината и отрадата на нейните старини! Трябва да бъде добра с него, по-снизходителна, да не го държи твърде строго, както може би… може би е държала… Тя го загледа с обич и все пак малко разсеяно, както тичаше. „Заради него.“

Малката групичка, без Ръсъл, влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.