Теодор Драйзер
Американска трагедия (5)

V

Човек може само да си представи как се развихри фантазията на Клайд във връзка с всичко това — мечтите му за значението, което можеше да има за него службата в такова великолепно заведение. Защото разбиранията му за разкош бяха толкова далечни, погрешни, превратни — някакви смътни лутания на потиснато и незадоволено въображение, което досега не бе имало никаква друга храна освен фантазията.

Той се върна към старите си задължения в дрогерията, след работа си отиваше у дома, за да яде и спи, но сега през цялото останало време този петък, събота, неделя и понеделник до късно следобед сякаш не ходеше по земята. Не мислеше за това, което върши, и няколко пъти шефът му в дрогерията трябваше да го подсеща „да се събуди“. А след работа вместо да се прибере направо вкъщи, отиваше на север, до ъгъла на Четиринадесета и Балтимор стрийт, където стоеше този огромен хотел, и го гледаше. Там дори и в полунощ пред всеки от трите главни входа — по един на всяка от трите улици — имаше портиер с дълга кафява ливрея с множество копчета и висока кафява фуражка с дълга козирка. Вътре зад прихванати с шнурове надиплени копринени завеси все още блестеше светлина, ресторантът и американската скара в сутерена близо до единия ъгъл все още работеха. А пред тях имаше много таксита и частни коли. И винаги отнякъде се чуваше музика.

След като разглежда всичко това този петък вечер, и в събота, и в неделя сутрин, отиде там пак в понеделник следобед, както му беше казал господин Скуайърз, и бе посрещнат от този индивид доста рязко, понеже той беше, кажи-речи, забравил за него. Но като си направи сметка, че в момента наистина има нужда от работна ръка, и се увери, че Клайд ще може да върши работата, шефът го заведе в малката си канцелария под стълбището, където с много високомерен вид и голям дял действително равнодушие се зае да го разпитва за родителите, къде живее, какво е работил преди и къде с какво си вади хляба баща му — труден въпрос за Клайд, защото беше горделив и толкова се срамуваше да признае, че родителите му ръководят мисия и държат проповеди по улиците. Вместо това той отговори (което понякога наистина беше така), че баща му е търговски агент на предприятие за перални машини и валяци за изстискване, а в неделните дни държи проповеди — религиозно призвание, което съвсем не беше неприятно на този началник на момчета, склонни на всичко, освен да обичат да се прибират вкъщи и да водят стария начин на живот. Може ли да донесе препоръка от мястото, където работи сега? Да, може.

Господин Скуайърз започна да обяснява, че редът в този хотел е съвсем строг. Твърде много момчета поради това, което виждат в хотела, и поради обстановката — допира с прекомерния разкош, с какъвто не са свикнали (при все че това не бяха думите, употребени от господин Скуайърз) — престават да мислят разумно и кривват от правия път. Той бил принуден непрекъснато да уволнява онези, които, като припечелят малко повечко пари, не знаят как да се държат. Трябвали му момчета изпълнителни, учтиви, пъргави, любезни с всички. Трябва да бъдат чисти и спретнати — и те, и дрехите им, и да се явяват на работа точно — на минутата — и напълно годни за работа всеки ден. А всяко момче, което започне да мисли, че като се е понапечелило с малко пари, може да флиртува с когото си ще или да отговаря грубо, или да ходи да гуляе вечер и след това да не се явява навреме, или да идва твърде уморено, за да бъде бързо и изпълнително, може да не си въобразява, че ще остане тук дълго. Ще бъде уволнено, и то веднага. Господин Скуайърз няма да търпи никакви подобни глупости. Новият трябва да разбере това веднъж завинаги.

Клайд кимаше често в знак на съгласие и се обади няколко пъти с усърдни „Да, господине“ и „Не, господине“, а накрая го увери, че е твърде далече от мисълта и съвсем не е по неговия характер дори да си представи някакви подобни престъпления или постъпки като описаните. Тогава господин Скуайърз продължи да обяснява, че в този хотел плащали само петнадесет долара месечно и храна — в стола на служещите в сутерена, — това се полагало на всеки пиколо. Но (и това съобщение дойде като най-смайващо откровение за Клайд) всеки гост на хотела, за когото някой пиколо извършел нещо — донесял куфар или кана вода, или направел нещо друго, — му давал бакшиш, при това често пъти доста голям: десет, петнадесет, двадесет и пет цента, а понякога и повече. И тези бакшиши, както обясни господин Скуайърз, възлизали общо от четири до шест долара на ден — не по-малко, а понякога повече; изумително възнаграждение, помисли си Клайд. Сърцето му така подскочи, че малко остана да го задуши, като чу да се споменава такава голяма сума. От четири до шест долара! Ами че това правеше от двадесет и осем до четиридесет и два долара седмично! Почти не можеше да го повярва. И това освен петнадесетте долара на месец и храна. И не се плащало нищо (както сега обясни господин Скуайърз) за хубавите униформи, които носят момчетата. Но униформата не бивало да се носи или изнася вън от хотела. Работното му време — продължи господин Скуайърз — щяло да бъде следното: в понеделник, сряда, петък и неделя от шест сутринта до пладне, после, след шест часа почивка, от шест вечерта до полунощ; във вторник, четвъртък и събота трябвало да работи само от пладне до шест вечерта, та по този начин щял да бъде свободен през ден или следобед, или вечер. Но да се храни, трябвало извън работното време и да не закъснява, да се представи с униформа за проверка и преглед от страна на началника си точно десет минути преди началото на всяка смяна.

Няколкото други неща, които имаше наум в този момент, господин Скуайърз не спомена. Имаше други — той знаеше, — които щяха да го направят заради него. Вместо това само добави, и то най-неочаквано за Клайд в този час, когато той седеше като замаян:

— Предполагам, че си готов да започнеш работа сега, нали?

— Да, господине, да — отговори момчето.

— Прекрасно! — Господин Скуайърз стана и отвори вратата на стаичката. — Оскар, — обърна се той към един пиколо, който седеше най-напред в редицата момчета на пейката, и този височък, доста едър младеж със стегната, спретната униформа пъргаво изтича при него. — Заведи ей този млад господин… ти се казваше Клайд Грифитс, нали?… горе в гардеробната на дванайсети етаж и виж дали Джейкъбс може да му намери подходящи дрехи. Но ако не може, кажи му да ги нагласи за утре. Струва ми се, че униформата, която носеше Силзби, трябва горе-долу да му стане.

След това се обърна към помощника си при стойката, който тъкмо ги гледаше.

— Вземам го за проба — забеляза той. — Нека някое от момчетата го пообучи довечера или когато започне да работи. Хайде, Оскар! — подвикна той на пиколото, комуто беше поверил Клайд, а след това добави на помощника си, когато Клайд и Оскар изчезнаха по посока на един от асансьорите: — Нищо не разбира от тая работа, но мисля, че ще се оправи. — С тези думи господин Скуайърз се запъти да впише името на Клайд във ведомостта за заплатите.

В това време Клайд, воден от новия си наставник, изслушваше цял ред такива разяснения, каквито никога досега не бяха стигали до слуха му.

— Няма защо да те е страх, дори да не си вършил никаква такава работа преди — започна този младеж, чието фамилно име, както Клайд научи по-сетне, беше Хеглънд и който беше дошъл от Джърси сити, щата Ню Джърси заедно с екзотичния си жаргон, жестовете и прочие. Беше висок, як, с пясъчноруса коса, луничав, общителен и бъбрив. Бяха се качили на асансьор с надпис „За служещи“. — Не е чак толкова трудно. Аз се хванах за първи път на работа в Бъфало преди три години и нищичко не чактисвах за нея дотогава. Само едно ти трябва: да си отваряш очите какво правят другите, ясно? Чактисваш ли?

Клайд, който по образование стоеше доста по-високо от своя водач, мислено порица доста остро употребата на такива думи като „чактисвам“, също и грубия му изговор и така нататък, но изпитваше такава благодарност за всяко внимание, проявено в момента, че беше готов да прости на явно добре разположения си наставник всичко заради общителността му.

— Отваряй си очите, първо, щом някой върши нещо, ясно? Докато се научиш, ясно? Така ще стане тая работа. Като дрънне звънчето, ако си на първото място на пейката, значи, е твоят ред, ясно? Веднага скачаш и бързаш. Тука обичат да си бърз, ясно? А видиш ли някой да влиза през вратата или да слиза от асансьора с чанта и си пръв на пейката, скачаш и без главният да удари звънчето или да извика „Следващият“. Понякога е зает или не гледа и иска да го направиш и без него, ясно? Отваряй си очите на четири, щото не носиш ли чанти, няма да има и бакшиши, ясно? На всеки, който има чанта или нещо друго, трябва да му се взима от ръцете, освен ако не иска да ти я даде, ясно? Само гледай да се навърташ някъде по-близо до портиера, че всеки, който влезе, първо се записва за стая — не спираше да дърдори той, докато се качваха с асансьора. — Почти всеки взима стая. Тогава портиерът ще ти даде ключа, а след това остава само да занесеш куфарите в стаята. След това трябва само да запалиш лампите в банята и в клозета, ако има баня и клозет, та гостът да знае къде са, ясно? А след това вдигаш пердетата, ако е денем, или ги сваляш, ако е вечер, и проверяваш има ли в стаята кърпи, та да можеш да кажеш на прислужницата, ако няма, после, ако не ти дадат бакшиш, трябва да си тръгнеш, само че в повечето случаи, освен ако удариш на камък, стига само да се позабавиш малко, да се направиш на балама, и получаваш, ясно? Пощуркаш се с ключа или с прозорчето за проветряване, ясно? Тогава, ако са хора на място, ще ти дадат бакшиш. Не ти ли дадат, ще си останеш на сухо и толкоз, ясно? Не бива дори да покажеш, че ти е криво, нищо такова, ясно? После слизаш долу и край, освен ако ти поискат студена вода или нещо друго, ясно? Връщаш се на пейката бързо! Не е толкоз сложно. Само трябва винаги да си бърз, ясно? И да не изтърваваш никой, дето влиза или излиза — това е най-важното! А след като ти дадат униформа и захванеш да работиш, да не забравяш да даваш на шефа по един долар след всяка смяна, преди да си отидеш, ясно? Два долара в дните, когато работиш две смени, и един долар, когато работиш една, ясно? Тука такъв е редът. Всички правим така и ти ще трябва да го правиш, ако искаш да не загубиш службата. Но това е всичко. Другото, каквото изкараш, си е твое.

На Клайд му беше ясно.

Част от неговите двадесет и четири или тридесет и два долара, както си направи сметка, отиваха по дяволите — единадесет или дванадесет общо, — но какво от това? Нямаше ли да му остават по дванадесет, петнадесет или дори повече? А освен това щеше да има храна и униформа. Мили боже! Не беше ли това истински рай! Истински разкош!

Господин Хеглънд от Джърси сити го заведе на дванадесетия етаж в една стая, където завариха да дежури съсухрено и побеляло старче на съмнителна възраст и със съмнителен характер, което веднага снабди Клайд с дрехи, които бяха толкова близо до неговата мярка, че ако не получеше други нареждания, нямаше нужда да ги преправя. А след като премери няколко шапки, намери си една, която му стана — стоеше така гиздаво, накривена на едното ухо, — само че Хеглънд го осведоми:

— Ще трябва да я подкастриш тая коса. По-добре да ти я поокълцат отзад. Много е дълга.

С това самият Клайд беше мислено съгласен, преди още да го чуе от Хеглънд. Косата му положително не изглеждаше добре с новата шапка. Сега тя му стана омразна. Когато слезе долу и се представи на господин Хуипъл, помощника на господин Скуайърз, той му каза:

— Прекрасно. Стои ти добре, нали? Добре, тогава ще започнеш работа тук в шест. Ще се явиш в пет и половина и да бъдеш тук с униформата в пет и четирийсет и пет за преглед.

Тогава, след като изслуша съветите на Хеглънд да отиде още сега да вземе униформата си, да я занесе в гардеробната в сутерена и да получи шкафче от гардеробиера, Клайд го направи и най-нетърпеливо се втурна навън — първо да се подстриже, а сетне да съобщи на близките си за големия си късмет.

Щял да бъде пиколо в големия хотел „Грийн Дейвидсън“. Щял да носи униформа и колко хубава униформа! Щял да си докарва… но той не каза на майка си веднага колко щеше да си докарва наистина… във всеки случай повече от единадесет или дванадесет долара отначало според него… не можел да каже със сигурност. Защото сега изведнъж видя пред себе си, макар не и пред семейството, известна материална независимост и не му се искаше да усложнява положението с някакви претенции, каквито положително щеше да породи признанието за истинските размери на заплатата. Но каза, че щял да получава безплатна храна — защото това значеше да не яде вкъщи, което отговаряше на желанията му. А освен това щеше да живее и да се движи винаги в чудесната атмосфера на този хотел — няма да има нужда да се прибира преди полунощ, ако не му се иска… ще има хубави дрехи… може би интересна компания… ще се забавлява, божичко!

И докато бързаше да свърши това и онова, като последна блестяща и прекрасна мисъл, дойде му наум, че няма да има нужда да се връща у дома вечер, когато му се поиска да отиде на театър или някъде другаде. Ще може просто да остане в града и да каже, че е трябвало да работи. И това освен безплатната храна и хубавите дрехи — представяте ли си!

Самата мисъл за всичко това бе тъй изумителна и пленяваща, че Клайд не смееше да се спира върху нея твърде дълго. Трябва да почака и да види. Трябва да почака и да види колко всъщност ще изкарва в този чуден-чуден свят.