Теодор Драйзер
Американска трагедия (6)

VI

А при съществуващото положение, крайната икономическа и социална неосведоменост на семейство Грифитс — Ейса и Елвайра — бяха в пълно съответствие с неговите мечти. Защото нито Ейса, нито Елвайра нямаха ни най-малка представа за истинската същност на службата, на която той щеше да постъпи, едва ли повече от самия него, нито какво значение можеше да има тя за неговия морал, въображение във финансово или някакво друго отношение. Защото никой от двамата никога в живота си не бе отсядал в хотел, по-добър от четвърта категория. Нито единият, нито другият не беше се хранил в ресторант, предназначен за хора с по-големи финансови възможности от техните. На тях и наум не им идваше, че за момче във възрастта на Клайд и с неговия нрав може да има някаква друга работа или допир с гостите на хотела освен носенето на куфарите от вратата до портиерската ложа и обратно. И двамата наивно предполагаха, че заплатата за такава работа би следвало да бъде много ниска навсякъде — да речем, пет-шест долара седмично и следователно по-малко от това, което отговаряше на способностите и възрастта на Клайд.

С оглед на това госпожа Грифитс, във всяко отношение по-практична от мъжа си и проявяваща дълбок интерес към икономическото благополучие на Клайд, както и на другите й деца, всъщност се чудеше защо Клайд изведнъж толкова много се е въодушевил от заемането на тази нова служба, която, според собствените му думи, предполагаше по-дълго работно време и не кой знае колко повече пари, а може би и по-малко. Разбира се, той беше вече намекнал, че тя може да го доведе до някоя по-висока длъжност в хотела, до някакво чиновническо място, но синът й не знаеше кога ще стане това, а предишната му работа обещаваше доста определено повишение малко по-рано — поне на заплатата.

Но като го видя да се втурва в понеделник следобед и да съобщава, че е получил назначението и че трябва веднага да смени яката и връзката, да се подстриже и да се върне, за да се яви на работа, малко й поолекна на душата. Защото никога преди не го бе виждала така въодушевен от нещо, а не беше малко да е по-доволен от себе си — не тъй мрачен, както понякога напоследък.

Все пак часовете на отсъствието му — от шест сутрин до полунощ, като само нарядко се връщаше рано някоя вечер, когато не бе на работа и предпочиташе да се прибере, но не пропускаше да обясни, че са го пуснали малко по-рано, както и донякъде нетърпеливото му неспокойно държане: някакво желание да излезе, да се махне от дома си по всяко друго време, освен когато спеше или се обличаше и събличаше — озадачаваха майка му, а и Ейса. Хотелът! Хотелът! Вечно трябваше да бърза да отиде в хотела и едничкото, което им допадаше беше, че работата много му харесва и че се справя с нея добре, доколкото може да отсъди. Тази служба била по-добра, отколкото с газираните напитки, и може би много скоро щял да печели повече пари — отде да знае, — но повече от това или не искаше, или не можеше да каже.

А през цялото това време на двамата Грифитс — бащата и майката — им се струваше, че покрай историята във връзка с Еста би трябвало всъщност да се махнат от Канзас сити, да се преселят в Денвър. Но сега повече от друг път Клайд твърдеше, че иска да остане в Канзас сити. Те можели да заминат, обаче той имал сега доста хубава работа и не искал да я напусне. И ако те заминели, щял да си намери някъде стая и да се нареди — предложение, което съвсем не им се виждаше приемливо.

Ала каква огромна промяна бе настъпила междувременно в живота на Клайд! От онази първа вечер, когато в пет и четиридесет и пет се яви пред господин Хуипъл, непосредственият си началник, и бе одобрен (не само поради добре станалата му униформа, а и поради общия вид), светът се промени за него коренно. След като се строи в една редица с още седем души в стаята за прислужници точно зад главната канцелария във фоайето и след като бе прегледана от господин Хуипъл, командата от осем момчета излезе точно в шест часа през вратата, водеща към фоайето от другата страна на стълбището, обиколи пред главната портиерска ложа към стойката на господин Хуипъл и дългата пейка от другата страна. Някой си господин Барнз, който се редуваше с господин Хуипъл, застана зад стойката на помощник-началника, а момчетата седнаха (Клайд последен в редицата), за да бъдат повиквани бързо един по един и да изпълняват едно, друго или трето поръчение, докато сменената команда на господин Хуипъл бе отведена по същия път в служебното помещение отзад и там освободена.

— Дзън! — дрънна звънчето на портиера, който разпределяше стаите, и първото момче се спусна натам.

— Дзън! — прозвуча то отново и второ момче скочи на крака.

— Следващият!… Централният вход! — извика господин Барнз и трето момче се завтече по мраморния под към този вход, за да грабне куфарите на влизащ гост, чиито побелели бакенбарди и младежкият светъл вълнен костюм биеха на очи отдалече за несвикналия още поглед на Клайд. Тайнствено, но свещено видение — бакшиш!

— Следващият! — прозвуча пак гласът на господин Барнз. — Виж какво иска номер деветстотин и тринайсет… сигурно вода с лед. — И четвъртото момче изчезна.

Клайд, целият превърнат в зрение, слух и нерви, непрекъснато се придвижваше напред на пейката след Хеглънд, комуто бяха възложили да го пообучи. Беше толкова възбуден, че едва дишаше, все мърдаше и се въртеше, докато най-после Хеглънд възкликна:

— Хайде, стига си се вълнувал. Успокой се, чуваш ли? Всичко ще мине добре. Сега си същият, какъвто бях аз, когато започвах: целият нерви. Но така не е добре. Карай кротката — това се иска тука. И трябва да изглеждаш, сякаш никъде никого не виждаш: да гледаш само това, дето е пред теб.

— Следващият! — пак се обади господин Барнз. Клайд, кажи-речи, не чуваше какво му казва Хеглънд. — Номер сто и петнайсет иска листове за писане и пера. — Петото момче замина.

— Откъде се взимат листове и пера, когато ти поискат? — попита той наставника си с умоляващ тон, с какъвто би продумал някой умиращ.

— От портиера, който прибира и дава ключовете, нали ти казах. Той е ей там вляво. Той ги дава. А вода с лед се взима от стаята, където се строихме за проверка преди няколко минути… в оня край там, виждаш ли? Там ще видиш една вратичка. От време на време ще трябва да даваш на човека там по десет цента, иначе ще ти се дуе.

— Дзън! — Звънчето на портиера, който даваше стаи. Шесто момче се затича, без да каже дума, за да изпълни някаква поръчка в онзи край.

— А сега помни — продължи Хеглънд, като видя, че идва неговият ред и след това не ще може да предупреди Клайд, — ако ти поискат каквито и да е питиета, ще ги получиш в бара оттатък обедната. Пък гледай да разбереш правилно имената на питиетата, че инак ще ти се сърдят. А ако водиш гости в стаята им сега вечерта, свали щорите и запали лампите. Ако искат нещо от обедната, трябва да потърсиш оберкелнера — на него му се полага бакшиш, ясно?

— Следващият!

Хеглънд скочи и изчезна. И Клайд беше първи номер. А номер четири вече сядаше до него отново, но хитро се озърташе — дали някой няма нужда от нещо.

— Следващият! — Беше гласът на господин Барнз. Клайд скочи и се изправи пред него, доволен, че не е някой нов гост с куфари, но изтръпнал от страх, че може да е нещо, което да не разбере или да не може да свърши бързо.

— Виж какво иска номер осемстотин осемдесет и две.

Клайд се завтече към единия от двата асансьора с надпис „За служещи“ — този, който смяташе да вземе, понеже с него го бяха завели на дванадесети етаж, но друго момче, току-що слязло от един от бързите пътнически асансьори, го упъти.

— Отиваш в някоя стая? — подвикна то. — Ще се качиш на пътническите асансьори. Ония там са за слуги и за хора с багаж.

Клайд побърза да поправи грешката си.

— Осми — рече той. Понеже нямаше никой друг, негърът, който обслужваше асансьора, веднага му заговори:

— Ти си нов, нали? Не съм те виждал тука преди.

— Да, току-що постъпих — отговори Клайд.

— Е, няма да ти е зле тука — най-дружелюбно забеляза този младеж. — На никой не му е зле в тая къща, да ти кажа. Осми ли рече?

Негърът спря асансьора и Клайд слезе. Беше твърде нервен, за да се сети и пита накъде трябва да върви, а като затърси стаята, след миг разбра, че е в погрешен коридор. Мекият кафяв килим под краката, мекият кремав цвят на стените, снежнобелите глобуси на лампите на тавана, всичко му се виждаше като част от съвършенство и великосветско превъзходство, които почти не бяха за вярване — толкова далече бяха от онова, което бе знаел дотогава.

Когато най-после намери №882, плахо почука и след малко бе поздравен от един отрязък от много пълно и яко тяло по долни дрехи на сини и бели райета и съответен отрязък от кръгло и червендалесто лице с едно око и бръчици от едната му страна.

— Ето ти един долар, синко — се чу сякаш от окото, а след това се появи ръка с доларова банкнота. Ръката беше дебела и червена. — Изтичай до галантериста и ми купи чифт жартиери… бостънски жартиери… копринени… и бързай да се върнеш.

— Веднага, господине — отговори Клайд и взе долара. Вратата се затвори и той затича по коридора към асансьора, като се чудеше какво ли е това „галантерист“ Стигнал вече тази възраст — седемнадесетгодишен, — това название бе ново за него. Никога още не беше го чувал, нито забелязвал. Ако човекът му беше казал „магазин за мъжки принадлежности“, щеше да го разбере веднага, но ето че му бяха казали да отиде при галантериста, а той не знаеше какво е то. Студена пот изби по челото му. Коленете му се подгъваха. Дяволска работа! Какво ще прави сега? Можеше ли да запита когото и да било, дори Хеглънд, и да не им се види…

Клайд натисна копчето на асансьора. Кабината заслиза. Галантерист! Галантерист! Изведнъж му дойде разумна мисъл. Да речем, че не знае какво е галантерист. В края на краищата човекът искаше чифт бостънски жартиери. Къде се купуваха бостънски жартиери? Разбира се, в магазин — в дюкян, където продават разни неща за мъже. Естествено. Магазин за мъжки принадлежности. Ще изтича вън до някой магазин. И като забеляза на слизане, че асансьорът кара друг дружелюбен негър, попита:

— Знаеш ли да има някъде наблизо магазин за мъжки принадлежности?

— В самата тая сграда, шефе, точно след южното фоайе — отговори негърът и Клайд забърза нататък с голямо облекчение.

Все още се чувстваше неловко и неудобно с плътно прилягащата униформа и чудноватата шапчица. През цялото време го измъчваше мисълта, че тази малка, кръгла шапка може да падне. И току я притискаше, макар крадешком, но силно, надолу. Той се втурна в галантерийния магазин с блесналата в светлини витрина и възкликна:

— Искам да купя чифт копринени бостънски жартиери.

— Дадено, синко, заповядай — отговори пригладен нисичък мъж с лъснала плешива глава, румено лице и очила със златни рамки. — За някого от хотела, предполагам? Добре, ще направим цената седемдесет и пет цента и ето десет цента за теб — каза той, докато увиваше жартиерите и слагаше долара в касата. — Гледам никога да не забравям вас, момчетата от хотела, защото знам, че можете ли, идвате за всичко при мен.

Клайд взе десетте цента и пакета, без да знае какво да помисли. Жартиерите трябва да струват седемдесет и пет цента… така каза продавачът. Следователно ще даде на човека само двадесет и пет цента ресто. Тогава десетте цента са негови. А сега, може би… дали наистина и човекът ще му даде бакшиш?

Той забърза обратно в хотела и при асансьорите. Звуци на струнен оркестър долитаха отнякъде и изпълваха фоайето с възхитителна музика. Тук-там се движеха хора — така добре облечени, така спокойни, така различни от повечето хора по улиците и навсякъде другаде, доколкото можеше да види.

Вратата на един асансьор рязко се отвори. Вътре влязоха разни гости, след това Клайд и още един пиколо, който го изгледа с интерес. На шестия етаж другото момче слезе. На осмия слязоха Клайд и една стара дама. Той забърза към вратата на своя клиент и почука. Човекът я отвори, малко по-облечен, отколкото преди. Беше обул панталони и се бръснеше.

— Да, господине — отговори Клайд и му протегна пакета и рестото. — Продавачът взе седемдесет и пет цента.

— Той е проклет мошеник, но можеш да задържиш рестото — каза господинът, върна му двадесет и петте цента и затвори вратата. Клайд остана да стои смаян за някаква частица от секундата. „Трийсет и пет цента — мислеше си той, — трийсет и пет цента!“ И то за едно малко поръчение. Нима наистина тук всичко беше така? Не може да бъде, не! Не е възможно… невинаги.

А след това, с крака, потънали в мекия мъх на килима, с ръка в джоба, стиснала парите, му се стори, че би могъл да заскимти или да се закикоти на глас. Гледай ти! Трийсет и пет цента за такава мъничка услуга! Този човек му даде четвърт долар, а другият десет цента, пък той не беше направил съвсем нищо!

Клайд забърза от асансьора долу (звуците на оркестъра отново го омаяха, тези чудесно облечени хора изпълваха сърцето му с трепет) и се запъти към пейката, от която бе тръгнал.

А след това го повикаха да носи три чанти и два чадъра за възрастни съпрузи с вид на фермери, които бяха взели апартамент с баня на петия етаж. Пътем те все го гледаха, доколкото можеше да се види, но не казваха нищо. Обаче когато влязоха в стаята си и след като Клайд веднага завъртя ключовете при вратата да запали лампите, свали щорите и сложи чантите върху подставките за багаж, попреминалият и доста непохватен съпруг — много важна личност с бакенбарди — го разгледа и най-сетне забеляза:

— Вие като че ли сте симпатично, пъргаво момче, млади човече; по-добро от повечето, дето сме ги виждали досега, трябва да кажа.

— Положително мисля, че на момчетата не им е мястото в хотелите — зацвъртя скъпата му съпруга, едра закръглена персона, която в това време задълбочено разглеждаше съседната стая. — Положително не бих искала някое от моите момчета да работи в хотел, каквито са хората.

— Вижте какво, млади човече — продължи старият, като си свали сакото и затършува в джоба на панталоните, — слезте долу и ми вземете три-четири вечерни вестника, ако има толкова, и кана вода с лед, а когато се върнете, ще ви дам петнайсет цента.

— Тоя хотел е по-добър, отколкото оня в Омаха, татко — добави жената с поучителен тон. — Тука имат по-хубави килими и завеси.

И колкото и да беше неопитен, Клайд не можа да не се усмихне вътрешно. Външно обаче остана сериозен, сякаш носеше маска, която прикриваше отпечатъка на всякаква мисъл на лицето, взе парите и излезе. След няколко мига се върна с водата и всичките вечерни вестници и си отиде усмихнат с петнадесетте цента.

Но това само по себе си бе само начало, доколкото се отнасяше точно до тази вечер, защото едва седна пак на пейката, ето че го извикаха в стая №529, за да бъде изпратен в бара за питиета — две лимонади и два сифона, от група елегантно облечени младежи и девойки, които се смееха и бъбреха в стаята, а един от тях открехна вратата само колкото да може да му даде поръчката. Но благодарение на огледалото над камината Клайд можа да види компанията и една хубава девойка с бял костюм и шапчица, седнала на крайчеца на креслото, в което се изтягаше младеж, прегърнал я с ръка през кръста.

Клайд зяпаше, макар да се преструваше, че не гледа. И при неговото душевно състояние това беше като гледка, видяна през вратите на рая. Събралите се в тази стая бяха младежи и момичета, не чак толкова по-големи от самия него; те се смееха, разговаряха и дори пиеха — не сладолед със сода и други такива, а без съмнение напитки, за които баща му и майка му вечно говореха, че водели към провала, пък тези млади хора явно съвсем и не мислеха за това.

Той слезе долу в бара, взе напитките и сметката, върна се и получи парите: долар и половина за питиетата и двадесет и пет цента за него. И още веднъж можа да зърне привлекателната гледка. Само че сега една от двойките танцуваше под звуците на песенчица, пята и свирена с уста от другите.

Но това, което го интересуваше не по-малко от влизането в разни стаи и зърването на отделни лица, беше вечно променящата се панорама на главното фоайе — нравът на служителите в главната портиерска ложа: един даваше стаите, друг прибираше и даваше ключовете, трети се грижеше за пощата, имаше и касиер и помощник-касиер. И разните щандове наоколо: за цветя, за вестници, за пури, телеграфно бюро, бюро за таксита — всичките обслужвани от хора, които му се струваха някак странно изпълнени с атмосферата на това заведение. А освен това пред тях и между всичките тях се разхождаха или седяха такива внушителни мъже и жени, младежи и момичета, всички тъй модно облечени, всичките румени и с такъв доволен вид. А автомобилите и другите коли, с които някои от тях пристигаха по време на вечеря и по-късно! Можеше да ги види в блясъка на светлините вън. А наметките, кожите и другите дрехи, с които пристигаха или които често другите пикола и сам той трябваше да носят през фоайето в колите или в ресторанта, или в няколкото асансьора! И те винаги бяха от такива великолепни тъкани, доколкото можеше да отсъди Клайд. Такъв разкош! Ето какво значеше да си богат, да си човек с обществено положение… да имаш пари. Това значеше, че можеш да правиш, каквото си поискаш. Че други хора като самия него ще ти прислужват. Че ще притежаваш целия този разкош. Че можеш да ходиш както, където и когато пожелаеш.