Теодор Драйзер
Американска трагедия (73)

VII

От петък сутрин до обеда на следващия вторник, заобиколен от всичко онова, което го бе толкова увличало и въодушевявало по-рано, Клайд се терза от неописуеми страхове и ужаси. Защото, въпреки че още на вратата на вилата бе посрещнат от Сондра и Бъртин, които го отведоха в отредената за него стая, той неволно мислеше само за разликата между всяко удоволствие тук и грозящия го незабавен и пълен провал.

Когато влезе, Сондра нацупено му пошепна така, че да не чуе Бъртин:

— Лошо момче! Да останеш там цяла седмица, докато можеше да бъдеш тук горе. А Сондра да подготвя всичко за теб! Трябва хубаво да те напляскат. Днес щях да се обаждам да разбера къде си. — А в същото време очите й издаваха обзелото я увлечение по него.

И той въпреки тревожните си мисли успя весело да се усмихне, защото, щом се озова в нейно присъствие, дори и ужасът от смъртта на Робърта и грозящата го сега опасност като че ли намаляха. Дано само всичко мине добре… да няма следа, която да го издаде! Открит път! Чудесно бъдеще! Красотата на Сондра! Нейната обич! Нейното богатство. И все пак, след като го въведоха в стаята (куфарчето бе внесено там по-преди), веднага започна да се тревожи за костюма. Той беше влажен и омачкан. Трябва да го скрие, може би на една от горните полици в някой вграден гардероб. И в същия миг, когато остана сам и заключи вратата, той го извади, мокър, омачкан и с калта от бреговете на Голямата чапла, останала по крачолите… но реши, че може би ще е по-добре да го остави заключен в куфарчето до вечерта, когато ще успее по-добре да реши какво да го прави. А всичко друго, с което бе облечен този ден, направи на вързоп, за да го даде за пране. И докато вършеше това, с потресаващ ужас осъзна тайната и драмата, и страданията в своя живот: всичко, което бе преживял след идването си на Изток и колко малко бе взел от младостта си. Колко малко всъщност вземаше и сега. Просторността и великолепието на тази стая в сравнение със стаичката му в Ликъргъс. Колко странно е изобщо, че е тук след всичко станало вчера. Сините води на това блеснало пред вилата езеро, сравнени с по-тъмните води на Голямата чапла. А на зелената морава, която се простира от тази светла, солидна голяма къща с обширна веранда и пъстри раирани сенници до самия бряг на езерото, Стюърт Финчли и Вайълет Тейлър заедно с Франк Хариът и Уайнът Фант, облечени с най-елегантни спортни дрехи, играят тенис, докато Бъртин и Харли Багот се излягат в сянката на люлка с шарен навес.

След като се окъпа и преоблече, Клайд прие весел вид, макар нервите му да бяха все още опънати, а състоянието неспокойно. После слезе при Сондра, Бърчърд Тейлър и Джил Тръмбул, които се смееха над някакви забавни преживелици през време на разходката с моторница предишния ден.

Джил Тръмбул му подвикна, когато го видя да излиза:

— Здравей, Клайд! Криеш ли се от нас, или какво? Не съм те виждал не знам откога.

А той, след като се усмихна тъжно на Сондра, закопнял както никога преди за нейното съчувствие и обич, седна на парапета на верандата и отговори колкото можеше по-спокойно:

От вторник бях по работа в Олбъни. Там е една жега… Чудесно е, че съм тук днес. Кои са тук?

И Джил с усмивка отговори:

— О, почти всички. Вчера видях Ванда при Рандол. А Скот е писал на Бъртин, че ще дойде на Боровия нос идущия вторник. Както ми изглежда, кажи-речи, никой не отива на езеро Грийнууд тая година.

Последва продължително и задълбочено разискване защо Грийнууд не е вече онова, което беше. И изведнъж Сондра възкликна:

— Това ме подсеща! Трябва да телефонирам днес на Бела. Тя обеща да дойде горе в Бристол за изложбата на коне по̀ идущата седмица.

И разговорът се насочи към коне и кучета. А Клайд слушаше внимателно в стремежа си да изглежда неотделима част от всичко, което става, и въпреки това продължаваше да мисли угнетено за другото, което имаше такова съдбоносно значение за него. Онези тримата мъже. Робърта. Може би вече да са намерили трупа й… кой знае, и все пак си казваше: „Защо те е толкова страх?“ Имаше ли вероятност на тази дълбочина (петдесетина фута може би, доколкото знаеше) да я намерят? Или да установят, че Клифърд Голдън или Карл Грейъм и той са едно и също лице? Дали биха могли? Нали беше напълно заличил следите си, ако изключеше тримата мъже? Тези трима мъже! И неволно потрепери, сякаш му беше студено.

Тогава Сондра долови неговото чувство на потиснатост. (Тя реши, като вадеше заключение от явно недостатъчния му гардероб още при първото посещение, че може би липсата на пари лежи в основата на сегашното му настроение и затова смяташе по-късно същия ден да извади седемдесет и пет долара от портмонето си и да го накара да ги вземе, та да не се почувства притеснен през своя престой тук този път, когато се стигне до едни или други дребни разходи.) А след миг-два, като си мислеше за една игра на голф с разните потайни местенца, където биха могли да се прегърнат и целунат, без да бъдат видени, тя скочи с думите:

— Кой иска да играем две двойки? Хайде, Джил, Клайд, Бърч! Обзалагам се, че Клайд и аз можем да ви бием вас двамата!

— Приемам — извика Бърчърд Тейлър и стана, като оправи раираната си в жълто и синьо фланела, — макар и да съм се прибрал чак в четири тая сутрин! Какво ще кажеш, Джили? Ако сте съгласни загубилите да платят обеда, аз приемам, Сони.

И Клайд веднага се сепна и го полазиха студени тръпки, понеже си помисли за жалките двадесет и пет долара, които му бяха останали след всичките последни ужасни приключения. А тук обед за четирима щеше да струва не по-малко от осем-десет долара! Може би повече. В същия миг Сондра, забелязала изражението му, възкликна:

— Дадено! — И като се приближи до Клайд, леко го побутна с носа на обувката си. — Но аз трябва да се преоблека. Веднага ще се върна. Междувременно, Клайд, знаеш какво трябва да направиш… иди намери Андрю и му кажи да донесе стиковете за голф, нали? Можем да отидем с твоята лодка, Бърчи, а?

И Клайд забърза да намери Андрю, като си мислеше колко ли ще струва обедът, ако той и Сондра бъдат победени, но Сондра го настигна и хвана за ръката над лакътя.

— Чакай една минутка, скъпи, ей сега ще дойда.

Тя се втурна нагоре по стълбите в своята стая и след миг беше пак долу с пачка банкноти, стиснати здраво в малкото юмруче.

— Дръж, миличкият, бързо! — прошепна тя и набута парите в единия от джобовете на Клайд. — Шт! Нито дума! Хайде сега! Бързай! Това е за обеда, в случай че загубим, и за някои други неща. После ще ти кажа. Да знаеш колко те обичам, скъпото ми момче! — И топлите й кестеняви очи го загледаха за миг с дълбоко възхищение, след което тя отново се втурна нагоре по стълбите и вече оттам подвикна: — Стига си стоял там, глупчо! Върви за стиковете! Стиковете за голф! — И изчезна.

А Клайд попипа джоба си и разбра, че тя му е дала много — без съмнение предостатъчно за всичките му нужди, докато е тук, а ако се наложи, и за бягство. И вътрешно възкликна: „Скъпата! Сладкото момиче!“ Неговата прекрасна, сърдечна, щедра Сондра! Тя го обича тъй много… истински го обича. Но ако някога узнае! О, боже! И все пак всичко това бе заради нея! След това той намери Андрю и се върна с него и стиковете.

А ето че и Сондра заподскача надолу по стъпалата с елегантен зелен плетен спортен костюм. И Джил с нова шапчица и блуза, които я правят да прилича на жокей, се смее на Бърчърд, седнал на кормилото на моторницата. А Сондра се обърна и извика пътем на Бъртин и Харли Багот на люлката:

— Хей, вие! Няма ли да дойдете, а?

— Къде?

— В голф клуба при Казиното.

— А, много е далече. Но ще се видим следобед на плажа.

И тогава Бърчърд подкара лодката с бръмчене в езерото така, че тя се стрелна като делфин, а Клайд гледаше като в полусън, наполовина възхитен и изпълнен с надежди, а другата половина — тъмен облак и ужас, с дебнещ го може би арест и смърт. Защото въпреки всичките предварително обмислени планове сега започваше да му се струва, че е направил грешка, като е излязъл открито от гората тази сутрин. И все пак, не е ли било това най-доброто, понеже единствената друга възможност беше да остане в гората целия ден и да излезе вечерта и да тръгне по крайбрежния път за Шарон пеша? За това щяха да му трябват два-три дни. А Сондра, разтревожена и учудена от неговото бавене, можеше да се обади по телефона в Ликъргъс и с това да повдигне известни въпроси във връзка с него, което би могло да се окаже опасно по-нататък, нали?

Но сега тук, в този слънчев ден, като че ли без всякакви грижи, поне за тези другите, колко мрачно и студено е в неговата душа! И Сондра, въплъщение на веселостта поради неговото присъствие, изведнъж скача права с яркото си шалче, вдигнато в едната ръка като флагче, и възкликва безразсъдно и весело.

— Клеопатра отива да посрещне… да посрещне… впрочем кого е отивала тя да посрещне?

— Чарли Чаплин — подхвърли й Тейлър и веднага започна да криволичи колкото може по-рязко и объркано с моторницата, за да я накара да загуби равновесие.

— Недей, глупчо такъв! — рече Сондра и се разкрачи по-нашироко, за да се задържи, и добави в отговор на забележката му: — Не, и ти не знаеш, Бърчи — а след това продължи: — Клеопатра е отивала, а-а-а, знам, отивала е на разходка с акваплан. — Отметна глава и широко разтвори ръце встрани, а моторницата продължаваше да скача и да криволичи като подплашен кон.

— Виж, че не можеш да ме събориш, Бърчи! — извика тя.

А Бърчърд накланяше лодката от една страна на друга толкова бързо и силно, та чак и Джил Тръмбул извика, загрижена за собствената си безопасност:

— Слушай, какво искаш да направиш? Да ни удавиш всичките?

При тези думи Клайд трепна и пребледня, сякаш го бяха ударили. Изведнъж усети гадене и слабост. Никога не си беше представял, че ще бъде така, че тъй ще страда. Беше си мислил, че всичко ще бъде другояче. А ето сега пребледняваше при всяка случайна и непреднамерена дума! Ами че ако бъде подложен на някакво истинско изпитание, ако изневиделица се види пред някого от полицията, който ще го попита къде е бил вчера и какво знае за смъртта на Робърта… май че ще пелтечи, ще се разтрепери и може би няма да може да говори… и така напълно ще се издаде, нали? Трябва да се стегне, да се помъчи да изглежда естествен, весел… нали трябва… поне този първи ден.

За щастие в тази бърза и възбудена игра другите като че ли не забелязаха как Клайд се стресна от забележката, но успя малко по малко да си даде спокоен вид. В това време моторницата стигна пред Казиното и Сондра в желанието си да блесне с още някакъв ефектен фокус подскочи, хвана се за перилата и се вдигна на ръце, докато лодката продължи и чак след това даде заден ход. А Клайд, поради отправената към него щастлива усмивка, тъй неудържимо закопня за нея, за нейната любов, съчувствие, великодушие, смелост. И сега, за да бъде достоен за усмивката й, скочи на крака и след като помогна на Джил да се качи по стъпалата, бързо се покатери подир Сондра с веселие и възторг, тъй пълно изразени външно, колкото кухи бяха вътрешно.

— Гледай я ти, каква гимнастичка!

След малко на игрището с нея и под нейно ръководство и напътствие той се постара да даде колкото можеше по-успешна игра, въпреки много малкия си опит и неспокойното си състояние. А Сондра, безкрайно възхитена, че може да бъде съвсем сама с него в сенчести кътчета, които им предлагаха възможност да се целуват и прегръщат, започна да му разправя за измисления излет със спане в палатки, който тя, Франк Хариът, Уайнът Фант, Бърчърд Тейлър, брат й Стюърт, Грант Кранстън и Бъртин, а също и Харли Багот, Пърли Хейнз, Джил Тръмбул и Вайълет Тейлър подготвяли вече от една седмица и който щял да започне идния следобед, първо с моторница тридесет мили нагоре по езерото, а след това четиридесет мили на изток до тъй нареченото Мечо езеро, по което щели да прехождат с лодки — с палатките и всичко друго — до някои плажове и кътчета, познати само на Харли и Франк. Всеки ден на ново място. Момчетата щели да бият катерици и да ловят риба за храна. Също щяло да има разходки с кану до едно ханче на лунна светлина. С тях щели да дойдат двама-трима слуги от разните домове, а също и един-двама от родителите. Но тези разходки в гората! А възможностите за целувки… разходките с кану по езерото… часове на любов поне една седмица!

Въпреки всичко случило се досега, което би могло да го накара да се поколебае, той неволно си помисли, че каквото и да стане, няма ли да е най-добре да отиде с тях? Не е ли чудесно тя да го обича така! И какво ли друго можеше да прави тук? Това би му позволило да се махне оттук, нали — по-далече и по-далече от мястото на… на… злополуката, в случай че някой търси човек, който прилича на него, например… да, няма да е по тези места, където може да го видят и да го заговорят. Онези трима мъже!

И все пак, както начаса му дойде наум, не бива да заминава оттук, без първо колкото може по-определено да разбере дали има вече някой заподозрян. И когато отидоха в Казиното и остана за миг самичък, той потърси вестници и разбра, че всички следобедни издания от Олбъни и Ютика, дори местните ще дойдат чак към седем или седем и половина. Ще трябва да чака дотогава, за да узнае.

Така, макар след обеда да ходиха да се къпят и да танцуват, а после той се върна с Харли Багот и Бъртин във вилата на Кранстън (Сондра отиде на Боровия нос с обещанието да се срещне с него сетне на вечеря у Хариът) умът му все още беше зает с мисълта, че трябва да се сдобие с тези вестници при пръв удобен случай. От друга страна, както сега виждаше, единствената възможност щеше да е, ако сполучеше да спре на път от вилата на Кранстън при Хариът и да си купи един или всичките вестници; в противен случай щеше да му се наложи да дойде някак до Казиното сутринта, преди да тръгнат за Мечото езеро. Трябва да ги вземе! Трябва да узнае, ако изобщо има някакви новини, какво се говори или върши във връзка с тази удавила се девойка.

 

 

Но на път за вилата на Хариът не можа да се сдобие с вестниците. Още не бяха дошли. Нямаше нито един вестник и у Хариът, когато той пристигна. Ала както седеше на верандата около половин час по-късно и разговаряше, макар и да мислеше за всичко това, появи се самата Сондра и обяви:

— Хей, хора, слушайте! Имам нещо да ви кажа. Двама души са се удавили тая сутрин или вчера горе на Голямата чапла, ей сега ми го разправи Бланч Лок по телефона. Тя е горе на Тримилевия залив днес и ми каза, че са намерили трупа на момичето, но не и на мъжа. Удавили са се някъде в южната част на езерото, каза тя.

В миг Клайд седна изправено на стола си, скован и пребледнял, устните му — безкръвна черта, очите — загледани не в нещо тук, а по-скоро в далечната сцена на Голямата чапла: високите борове, тъмната вода, поглъщаща Робърта. Значи, са намерили нейното тяло. Сега дали ще повярват, че и неговият труп е долу на дъното, както го беше замислил? Но трябва да слуша! Трябва да чуе, въпреки че му се вие свят.

— Тъй ли! Жалко! — забеляза Бърчърд Тейлър, като спря да дрънка на мандолина. — Някой познат ли е?

— Тя каза, че не е чула още.

— Никога не съм харесвал това езеро — обади се Франк Хариът. — Прекалено е усамотено. Татко, аз и господин Рандол ходихме там на риба миналото лято, но не останахме дълго. Много е мрачно.

— Ние бяхме там преди три седмици… не помниш ли, Сондра? — додаде Харли Багот. — Ти не го хареса.

— Да, помня — отговори Сондра. — Ужасно безлюдно място. Не мога да си представя някой да е искал да отиде там за нещо.

— Е, надявам се, че не е някой познат оттук — заключи замислено Бърчърд. — Би ни поразвалило забавленията тука за известно време.

Клайд несъзнателно облиза сухите си устни и преглътна, за да навлажни сухото си вече гърло.

— Не вярвам в някой от днешните вестници да има вече нещо за това. Погледнал ли е някой? — попита Уайнът Фант, която не беше чула първите думи на Сондра.

— Няма никакви вестници — забеляза Бърчърд Тейлър. — А освен това надали ще има в тях изобщо нещо, нали Сондра каза, че току-що го е чула по телефона от Бланч Лок. Тя е близо там.

— Ах, да, вярно.

Но все пак дали не можеше да има нещо в това следобедно шаронско вестниче… май че беше „Банър“? Дано може да го види още тази вечер!

Сега пък друга мисъл! Боже господи! Тя му дойде за първи път. Стъпките му! Дали са останали в калта на брега? Не беше се дори и обърнал да погледне, както бързо се измъкна от водата. А нима не е могло да има? И тогава нямаше ли да разберат и да тръгнат да го гонят — човека, когото бяха видели онези трима мъже? Клифърд Голдън! Пътуването тази сутрин. Отиването му до вилата на Кранстън с тяхната кола. Този мокър костюм в стаята му във вилата! Дали в негово отсъствие някой вече не е влизал в стаята му да види, да огледа, да поразпита… може би да отвори куфара му? Някой полицай? Боже! Костюмът е там, в куфара? Но защо е в куфара или изобщо близо до него? Защо не го скри той по-рано… защо не го хвърли например в езерото с вързан за него камък? Така щеше да остане на дъното. Боже! Какво е мислил в това отчаяно положение? Смятал е, че има нужда от този костюм?

Сега се беше изправил, вцепенен и душевно, и физически, очите му изцъклени за миг. Трябва да се махне оттук. Трябва да се върне там веднага и да се отърве от този костюм… да го хвърли в езерото… да го скрие някъде в тази гора зад вилата. И все пак… нямаше как да го направи тъй бързо… да напусне още сега, след този лек разговор за удавянето на девойката. Как би изглеждало това?

И също тъй бързо му дойде мисълта: „Не… запази спокойствие… не показвай и следа от каквато да било възбуда, ако можеш да се сдържиш… дай си хладен вид… направи някаква незначителна забележка, ако можеш.“

Така той събра колкото имаше духовни сили, приближи се до Сондра и рече:

— Много жалко, нали?

Той го каза с глас, който прозвуча като че ли естествено, но можеше всеки миг да затрепери и пресекне. Коленете и ръцете му трепереха също.

— Наистина много жалко — отвърна Сондра, като се обърна сега само към него. — Винаги ми е много неприятно да чуя такова нещо, а на теб? Мама така се тревожи за Стюърт и мен, като скитаме тъй по езерата.

— Да, знам. — Гласът му стана дрезгав и тромав. Той едва изговаряше думите. Те излизаха глухи, сподавени. Устните му се стиснаха в още по-тънка бяла резка, отколкото преди. Лицето му пребледня още повече.

— Я, какво ти е, Клайди? — попита го внезапно Сондра и го загледа по-внимателно. — Изглеждаш толкова блед! Твоите очи! Нещо да се е случило! Да не ти е лошо тая вечер или то е от осветлението тук?

Тя се обърна да погледне някого от другите, за да се увери, после погледна пак него. И Клайд разбра колко безкрайно важно е да изглежда някак иначе, само и само да не е така, както го описа тя, затова се стегна колкото можеше и отговори:

— О, не. Трябва да е от светлината. Положително е от светлината. Вчера… вчера беше тежък ден за мен и това е всичко. Като че ли не трябваше да идвам тук тая вечер. — И се насили да й отправи най-неестествена, най-невъзможна усмивка.

А Сондра го загледа с безкрайно съчувствие и каза:

— Толкова ли се е уморил моят Клайди-Майди от работата вчера? Че защо не ми го каза мойто момче тая сутрин, вместо да прави всичко, каквото сме правили днес? Искаш ли да кажа на Франк да те откара у Кранстън? Или може би ще се качиш в неговата стая да си полегнеш? Той няма да има нищо против, сигурна съм. Да го попитам ли?

Тя се обърна, като да заговори Франк, но Клайд, почти изпаднал в паника от последното й предложение и все пак търсейки някакво извинение, за да си отиде, възкликна горещо, макар неуверено:

— Недей, моля ти се, недей, скъпа! Аз… аз… не искам да го правиш. Ще ми мине. Може и да се кача горе след малко, а може и да си отида малко по-рано, ако ти ще си тръгнеш скоро, но не и сега. Не се чувствам съвсем както би трябвало, но ще ми мине.

Сондра, поради принудения и както й се стори дори ядосан тон на Клайд, се въздържа и му каза:

— Добре, сладкият ми. Добре. Но ако не ти е добре, бих искала да ми позволиш да помоля Франк да те закара с колата или да се качиш горе. Той няма да има нищо против. А после, след малко, към десет и половина, аз ще се сбогувам и ти можеш да дойдеш с мен до вашата вила. Аз ще те закарам, преди да се върна у дома, теб и всички други, които искат да си отидат. Няма ли да се съгласи моето момче с нещо такова?

И Клайд отговори:

— Добре, май ще се кача горе да пия чаша вода.

Той изчезна в една от просторните бани в дома на семейство Хариът, заключи вратата и седна да мисли, да мисли… за това, че трупът на Робърта е намерен, за възможността да има някакви синини, за възможността да са останали следи от неговите крака в калта и песъчливия льос на брега, за този костюм във вилата на Кранстън, за мъжете в гората, за чантата, палтото и шапката на Робърта, за собствената му шапка без подплата, останала да плава по водата… и се чудеше какво да прави сега. Как да постъпва! Какво да говори! Дали да слезе долу при Сондра и да я убеди да си тръгне, или да остане и да страда, да се тормози? И какво ли ще има във вестниците утре? Какво? Какво? И в случай че има някакви съобщения, които да подскажат, че може да търсят него или по някакъв начин да го смятат за съпричастен в това произшествие, дали ще е разумно да тръгне на този излет утре? Или ще е по-разумно да избяга оттук? Сега има малко пари. Може да отиде в Ню Йорк, Бостън, Ню Орлиънз, където е Ратърър… но не… не там, където някой го познава!

О, боже! Колко глупаво беше кроил плановете си досега! Колко грешки! Дали изобщо го беше замислил правилно от самото начало? Дали някога наистина си е представял например, че трупът на Робърта ще бъде намерен в тази дълбока вода? И ето че той се беше появил, изплувал, толкова скоро, още на първия ден, за да свидетелства против него! И макар да се беше записал под чужди имена там горе в ханчетата, дали не беше възможно сега, покрай тримата мъже и това момиче на параходчето, да го проследят? Трябва да мисли, да мисли, да мисли! И да се измъкне оттук колкото може по-скоро, преди да е станало нещо наистина съдбоносно във връзка с този костюм.

Изведнъж усети пристъп на слабост и ужас, реши да се върне долу при Сондра, да каже, че наистина не му е добре и ако тя няма нищо против, би предпочел да се върне във вилата с нея, в случай че това й е възможно. И така, в десет и половина, когато компанията имаше още много часове да се весели, Сондра каза на Бърчърд, че не се чувства добре и го помоли да закара нея, Клайд и Джил до тях, но че сутринта щяла да дойде навреме, когато са се уговорили да тръгнат за Мечото езеро.

И Клайд, потънал в мрачни размишления дали това, че си отива тъй рано, не е още една от редицата ужасни грешки, с които отбелязва всяка своя крачка в този отчаян и съдбоносен замисъл, най-после се качи на бързата моторница и преди да се усети, се озова във вилата Кранстън. Там се сбогува с Бърчърд и Сондра колкото можеше по-непринудено и с извиняващ се тон и бързо се качи горе, след което се увери, че костюмът е там, където го беше оставил, и няма ни най-малка следа някой да е нарушавал спокойствието на стаята му. Въпреки това той извади дрехите, неспокойно и като се озърташе, ги направи на вързоп, след това се ослуша и изчака тих момент, когато можеше да се измъкне от къщата незабелязан, и най-сетне излезе, сякаш отиваше малко да се поразходи. Сетне, когато се отдалечи по брега на езерото на около четвърт миля от къщата, избра тежък камък и върза костюма за него. А след това с всички сили го захвърли навътре в езерото. Тогава се върна все тъй тихо, мрачно и гузно, както беше излязъл, и продължи да мисли трескаво какво ли ще му донесе утрешният ден и какво ще каже, ако дойде някой да го разпитва.