Хокан Несер
Една съвсем различна история (9) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

6

1-7 август 2007

Кристина Линд Бергман — тъмнокоса, около четирийсетгодишна — „изглежда необикновено спокойна за жена, чийто единствен брат е станал жертва на убийство“, помисли си Барбароти. После обаче инспекторът отчете и факта, че от новината за смъртта му е изминало цяло денонощие и Кристина навярно е пила успокоителни. „Като лекар — Барбароти се осведоми и за професията й — навярно познава добре възможностите на фармацията да облекчава тревожни състояния.“

Приключиха с дежурните реплики. Кристина не пожела да пие нищо — нито кафе, нито чай, нито дори вода. Първите й думи във връзка със смъртта на Ерик потвърдиха впечатлението, което бе оставила у Барбароти. Кристина Линд Бергман определено не изпитваше съкрушителна скръб:

— С брат ми никога не сме били особено близки — започна тя. — Най-добре да ви го кажа още в началото. Длъжен сте да ме разпитате, разбирам, но ви уверявам, че не мога да помогна с никакви сведения за живота на Ерик.

„Отлично — помисли си Барбароти. — Значи, не бива да подхождам с големи очаквания.“

— Ясно. И все пак ще ви помоля да уточните какво имате предвид.

С кокалчето на малкия си пръст тя избърса прашинка от ъгълчето на окото си и подхвана:

— По-голяма съм с пет години. В семейството сме само две деца. Възрастовата ни разлика е доста голяма и в детството ми почти не общувахме. Като тийнейджърка се надявах двамата да се сближим, след като пораснем. Или поне си мисля, че съм таила такива надежди. Обаче не стана, както си го представях. Ерик така и не порасна.

Тя млъкна, сякаш очакваше от Барбароти да изкоментира последните й думи, но той само й направи знак да продължи.

— Ерик така и не порасна — повтори тя. — Не узря. Брат ми е от онези мъже, които цял живот запазват мирогледа си от юношеските години. За тях всичко си остава игра, а околните — и по-специално жените — играчки, които просто изхвърляш, след като ти омръзнат. Мъжете като Ерик не напускат, така да се каже, съблекалнята на футболното игрище в гимназията. Осъзнавам колко цинично звуча, ала какъв смисъл има да говоря за брат ми неща, които не са истина?

„Да, какъв смисъл има?“ — помисли си Барбароти и вдигна рамене в полуубедителен жест, който самият той трудно би разтълкувал.

— За жалост брат ми винаги е разполагал с пари и спокойно си живееше живота, както му скимне — продължи Кристина, преди инспекторът да зададе следващия въпрос. — Родителите ни винаги са го подкрепяли.

— А фирмата му? По наша информация е регистрирала добри печалби.

— През последните години — да — кимна Кристина Линд Бергман и направи гримаса.

— Вече изгубих представа колко милиона наляха в тази фирма.

— Разбирам… С други думи, твърдите, че брат ви е бил разглезено юпи?

— Горе-долу. Не се интересуваше от никого. Ерик беше повече от галеник на съдбата. Отдавна съм се отчаяла от него.

— Чувахте ли се редовно с брат си?

— Много рядко. Дори престанахме да празнуваме Коледа заедно. Мама и татко се преместиха в Испания и почти не се прибират. Не знам в какви среди се е движел Ерик и няма да мога да ви помогна с никаква информация.

— Кога се видяхте за последно с брат си?

— Миналото лято — отвърна тя след кратък размисъл. — Но стана случайно, не се бяхме уговаряли. Засякохме се в едно кафене в Люсешил — там живея и работя в местната болница. Ерик бе дошъл в града с приятели. Само си казахме „здрасти“.

— Не ви ли запозна с приятелите си?

— Запозна ме, но набързо. Двамата бяха копия на Ерик: със слънчев загар, устати и изглеждаха „снощни“ Дори не си спомням как се казваха: Мике и Патрик, или нещо подобно.

Гунар Барбароти кимна. „Ама че задружно семейство“ — помисли си иронично, а на глас попита:

— Разбирате ли се с родителите си?

Тя повдигна вежда.

— Не виждам какво общо имат отношенията ми с мама и татко с убийството на брат ми:

— Моля, отговорете на въпроса — настоя Барбароти:

— Не сме особено близки — призна Кристин Линд Бергман. — Откровено казано, възприемам се като бялата овца в семейството.

— Чак толкова ли? — изненада се инспекторът: — Е, длъжен съм да ви питам имате ли някаква представа кой може да е убил брат ви.

— Никаква.

— И защо?

— Питате защо някой би искал да го убие ли?

— Да.

— Ще ви разочаровам за пореден път. Нищо не ми хрумва. По принцип не ми е никак трудно да си представя, че се е държал с някого като прасе, на този някой му е дошло до гуша и го е пробол с нож. Но подобни предположения едва ли ще са ви от полза.

— Да разбирам ли, че случилото се не ви изненадва?

— Изненадва ме, естествено. Нормално е, когато твой познат загине при трагични обстоятелства, да не си го очаквал.

„Сгрешил съм — заключи Гунар Барбароти, докато изпращаше Кристина Линд Бергман до асансьора. — Тази жена не се нуждае от успокоителни.“

— Познай — предизвика го Ева Бакман.

— Двайсет и пет.

— Верният отговор е деветнайсет. Но пак са много.

— Така е. Дай да погледна.

Тя му подаде списъка на жените с името Ана Ериксон. Барбароти бързо сканира редовете.

— Някои се пишат различно — забеляза той.

— Три пишат „Eriksson“ с латинско „с“ вместо „к“, една — с едно „s“. Ако убиецът е сигурен в правописа на името на жертвата си, ще ги докараме до петнайсет. Според теб имаме ли основания да смятаме, че той е наясно как се пише името й?

Гунар Барбароти захвърли листа върху бюрото си.

— Откъде да знам? — раздразнено се сопна той. — Изобщо как да сме сигурни, че въпросната Ана Ериксон живее в Шумлинге?

— Не твърдя, че сме сигурни — възрази Ева Бакман и скръсти ръце пред гърдите си. — Засега имаме само една жертва и от статистическа гледна точка материалът ни е повече от оскъден… Впрочем излишно е да ти го казвам. Как беше сестрата?

— Отлично. Но знае за брат си по-малко, отколкото аз за чифтосването на големия боров хоботник.

— Големия…?

— Дадох го само като пример, за да онагледя изказването си.

— Откъде ти хрумна точно такъв пример?

— По време на творчески процес на човек му хрумва какво ли не — сви рамене Барбароти. — Какво каза Асюнандер за всички тези Ани? Ще им назначим ли охрана?

— Още не е решил. В момента разговаря със Сюлвениус и с колегите от Гьотеборг. При всички случаи ще ни изпратят подкрепление. И обещания профайлър, разбира се.

Инспектор Барбароти си погледна часовника.

— След пет минути имам разговор с Гримле. Какво ще кажеш след това да се видим и да обсъдим всичко на спокойствие?

— Не пречи да опитаме, ако родителите на починалия не ми отнемат много време. Чакат ме в кабинета ми.

Тя стана, поколеба се, но излезе.

Разговорът с Андреас Гримле отне на Барбароти половин час. След като приключи, веднага прослуша записа, за да е сигурен, че не е пропуснал нищо.

Всъщност нямаше основания да се притеснява. Гримле наистина се оказа много симпатичен млад мъж — както го бе преценила и Ева Бакман. Симпатичен и нормален. Навярно, ако Бергман действително е бил нехранимайко, както го бе описала сестра му, за да върви бизнесът, фирмата му се е нуждаела именно от отговорен човек като Гримле.

Мъжът даде малко по-подробно описание на покойник си съдружник. Двамата рядко се виждали извън работа. Ерик бил ерген, докато Андреас — женен, с куче и две малки деца.

— Двамата просто се намираме на различен етап от живота си — поясни Гримле. — Прощавайте, намирахме се.

За последно видял Ерик в деня преди смъртта му. Двамата останали както обикновено до пет часа в офиса на улица „Йернвег“. Ерик се държал нормално. Нито споменал някой да го е заплашвал, нито по някакъв начин показал, че се чувства застрашен.

— Какво ще стане сега с фирмата? — поинтересува се Барбароти.

— Не знам — призна Андреас Гримле.

Повикал юристи от видната консултантска компания „Йорлинг“ да се посъветва с тях. Очаквало се да възникнат някои проблемни въпроси между Гримле и родителите на Ерик, които да се решат в съда. Въпреки това младият мъж се надяваше фирмата да продължи дейността си, защото през последните три години бизнесът потръгнал много.

Шокиран ли е?

Шокиран е, разбира се. Гримле изказа готовност да подпомогне работата на полицията с каквото може, за да заловят убиеца.

— Бил е психопат, нали? — попита Трймле. — Ерик е загинал, защото по случайност е минал покрай него. Онзи сигурно е дебнел каква да е жертва и ако не беше Ерик, е щял да наръга друг.

Инспектор Барбароти кимна неопределено и обясни, че тази версия не е изключена, но разследването се намирало в съвсем начална фаза и затова полицаите се въздържали от изводи за мотива на престъплението. Попита Гримле дали Ерик е имал врагове. Получи отрицателен отговор. Ами: агресивни конкуренти?

— Виждате ли евентуална връзка между убийството, и бизнеса ви?

— В никакъв случай — категорично отрече Андреас Гримле. — Фирмата ни има конкуренти, естествено, но в нашия бранш феърплеят с основен принцип. Ерик е бил убит от дрогиран психопат — това е единственото логично обяснение за трагичната му смърт.

„Защо да е единственото? — запита се наум Барбароти. — Ако Гримле наистина с общувал със съдружника си само служебно, няма как да знае какви демони са дебнели в личния живот на Ерик Бергман. Нима Гримле не си дава сметка колко едностранчива е гледната му точка?“

Ала понеже разполагаше с разпечатан подробен протокол за вчерашния разговор на Бакман с Гримле, Барбароти се въздържа да упрекне съдружника на Ерик Бергман за противоречия в показанията му.

— Ерик споменавал ли е да е получавал анонимни писма? — попита все пак инспекторът, след като вече се бяха ръкували и Андреас Гримле се канеше да си тръгне.

— Анонимни писма ли? — повтори мъжът, а по откритото му чистосърдечно лице се изписа удивление. — Не. Защо да е получавал такива писма? Не ви разбирам.

Инспектор Барбароти не му обясни. Само го помоли да се свърже незабавно е полицията, ако се сети за нещо, което би имало дори минимално отношение към разследването. Гримле обеща да го направи, сбогува се с Барбароти и му пожела бързо да заловят убиеца.

Професорът от Гьотеборг се появи точно когато Барбароти възнамеряваше да се обади на Бакман и да я покани на обяд в „Кунгсгрилен“. Вместо това обаче отиде да обядва с профайлъра на име Курт Лилиескуг. И Барбароти, и Лилиескуг имаха чувството, че се познават по физиономия, ала нито един от двамата не се сети кога и по какъв повод са се срещали.

Лилиескуг — шейсетинагодишен, слаб, но и някак жилав — подхвана служебния разговор с тийнейджърско оживление и ентусиазъм. Все едно именно той е измислил понятието „профил на извършителя“ и в момента обикаля страната, за да популяризира и продаде идеята си. „Забавно му е да се занимава с убийци и не се притеснява от това“ — помисли си Барбароти.

— Подобни заплашителни писма са рядкост — поясни още в началото Лилиескуг. — По-точно: рядко се случва авторът на писмото да осъществи заявените в него намерения. Много приятно местенце. Често ли обядвате тук?

Барбароти призна, че заедно със своя колежка предпочитат „Кунгсгрилен“ пред столовата в участъка, защото тук предлагат много вкусни ястия по традиционни шведски рецепти. Поръчаха си менюто за деня — кюфте а ла Валенберг от ситно смляно телешко с картофено пюре и сладко от червени боровинки, — настаниха се на една маса до прозореца и започнаха да обсъждат профила на издирвания убиец.

— Според мен си имаме работа с човек, който на всяка цена търси самоутвърждаване — отбеляза Лилиескуг.

„Това съм го чувал стотици пъти — помисли си Барбароти. — Но нищо чудно и да е вярно.“

— А по-конкретно?

— Сега ще обясня. По принцип потребността от самоутвърждаване е обща черта на всички агресивни натури. В повечето случаи тази потребност се корени в детството. Често са се чувствали пренебрегнати и с годините различни неуспехи и провали са засилвали усещането за неудовлетвореност. Тази своеобразна фрустрация се явява основната причина за извършване на престъпления.

— Разбирам. А защо пише писма?

— Според мен има две възможни обяснения — Лилиескуг разчупи кюфтето в чинията си през средата. — Писмата може да манифестират подсъзнателно желание да бъде заловен: престъпникът се чувства неудовлетворен от постъпките си и помага на полицията да го спре.

— Почакайте малко. Значи, вие предполагате, че той ще продължи да убива. Според вас реална ли е заплахата за живота на Ана Ериксон?

— Много е вероятно да е реална. Не е изключено да си е съставил списък с нарочените жертви. Трима, седмина или дванайсет души, които са го пренебрегнали по някакъв начин. Но е възможно и да избира имената на случаен принцип от телефонния указател. Открихте ли връзка между Ерик Бергман и Ана Ериксон?

— Засега не. Сформирахме група да работи по въпроса. В близкото обкръжение на Бергман не е имало жена с такова име — знаем го почти със сигурност. Започнахме да разпитваме познати на познатите му, така да се каже, но ситуацията е много деликатна, защото…

— … не искате информацията за писмата да изтече в публичното пространство — довърши Лилиескуг. „С почти екстатично въодушевление“, помисли си Барбароти. — Постъпвате правилно.

— Значи, твърдите, че е възможно убиецът да подбира жертвите си на повече или по-малко случаен принцип, а ми изпраща писма, за да го заловя. Но защо ги адресира точно до мен? И какво е другото възможно обяснение, нали има две?

Лилиескуг сдъвка добре хапката си и я преглътна с малко боровинков сок.

— Трудно е да се отгатне защо е решил да адресира писмата си до вас. Може да ви познава… например да сте го арестували преди време… Не изключвайте тази вероятност. А не бих се учудил, ако просто знае името ви от ваша снимка във вестника или от телевизията. Адресът ви фигурира ли в обществения указател?

Гунар Барбароти кимна.

— Може просто да го е взел оттам. Най-вероятно изобщо не сте виждали този човек. А сега на другия въпрос: възможно ли е авторът на писмата да се окаже по-лукава особа, отколкото го мислим.

„По-лукава особа? — удиви се наум Барбароти. — Все едно говори за Карлсон от покрива или подобен герой.“

— В смисъл? — попита на глас.

— Възможно е да има много по-рационална причина той… нека съвсем хипотетично и за наше улеснение предположим, че е мъж… да изпраща тези писма? Например, по този начин цели да възпрепятства работата на полицията.

Доволството, изписано, върху лицето на Лилиескуг, граничеше с въодушевление. Барбароти остави настрани вилицата и ножа си и се избърса със салфетката, докато се опитваше да схване думите на профайлъра.

— Да възпрепятства работата на полицията, казвате… Нещо не разбирам. Как писмата му биха възпрепятствали…

Лилиескуг вдигна показалец.

— Няма как да знаем дали ще успее. Според мен целта му е да ви обърка. Писмата му наподобяват опит да скрие нещо. Хвърляте всички сили да разберете защо, за бога, ви известява за убийствата предварително, а всъщност… усилията ви са нужни другаде.

Гунар. Барбароти се замисли. Хипотезата звучеше хем подкупващо, хем нелогично.

— А е вероятно и друго: убиецът да е имал мотив да убие единствено Бергман — продължи ентусиазирано Лилиескуг. — И ви изпраща писмата само за да разпилее вниманието ви във всевъзможни посоки. Трябва да му се признае, че до момента се справя добре, хррм.

— Ако последната ви хипотеза е правилна, убиецът обмисля внимателно всяка своя стъпка — установи Барбароти след кратък; размисъл. — Нали?

Лилиескуг се наведе напред и понижи глас:

— Ако съм прав, търсим убиец, който обмисля всяка своя стъпка с маниакална прецизност — уточни той. — Едва ли с необходимо да изтъквам, че в такъв случай ще се сблъскаме с изключително трудна задача. Изключително трудна.

 

 

— Как ти се стори профайлърът? — поинтересува се Ева Бакман половин час по-късно.

— Малко смахнат. Лошото е, че в думите му определено има резон.

— В смисъл?

— В смисъл че има резон. Предположенията му звучат доста правдоподобно.

— Ясно, де. Какви са предположенията? Това питам.

— Според него си имаме работа с доста умен тип, който… който внимателно е обмислил какво ще прави.

— Какво ще прави ли? — възкликна Ева Бакман. — Този тип уби човек и изпрати две заплашителни писма! Говориш, все едно… все едно това е само началото. Какво ти дава основание да мислиш така?

— Отделни факти. Дано да греша. Ти как смяташ?

Ева Бакман тръсна глава и изруга:

— По дяволите! По цял ден водя разпити и не ми остава свободна минута да си съставя мнение по случая.

— Лоша работа.

— Цяла сутрин разговарях с родителите на Бергман, а сега предстои да разпитам четирима негови приятели. Ако Асюнандер и чичо Сюлвениус решат да назначат охрана на всички с името Ана Ериксон в Шумлинге, през следващите няколко дни ще трябва да забравим за семейния си живот.

— Аз нямам такъв — отбеляза Барбароти. — Майната му на всичко. Има ли някоя по-интересна Ана?

— Две нямат дванайсет години — сви рамене Бакман. — Да се надяваме, че убиецът не се е насочил към тях. Остават обаче още седемнайсет… ако се ограничим в рамките на Шумлинге.

— А ако трябва да проверим всички с името Ана Ериксен в Швеция?

— Ти как мислиш?

„Да му се не види! — ядоса се Гунар Барбароти и влезе в кабинета си. — Повдига ми се от тази откачена история.“ Седна, но само след пет секунди комисар Асюнандер се обади да го повика на съвещание.