Хокан Несер
Една съвсем различна история (4) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

2

— Какво имаш предвид? — попита Мариан няколко часа по-късно.

— Каквото казвам. Получих писмо.

— Тук?

Двамата седяха на шезлонги под чадър откъм полето с рапица. В ясното небе се стрелкаха лястовици. Жужаха пчели. Бяха приключили със закуската и в момента допиваха кафето си, а стомасите им смилаха храната.

И разговаряха. Барбароти се питаше защо изобщо бе подхванал темата. Направо се разкайваше.

— Не, получих го, преди да замина. Прибрах го в чантата и днес сутринта го отворих.

— И съдържа заплаха?

— Може да се каже.

— Дай да видя.

Барбароти се замисли дали е редно: пръстите й ще оставят отпечатъци. Ала разсъди, че в момента е в отпуск, влезе във вилата и донесе писмото.

Тя го прочете с вдигната вежда. За пръв път я виждаше с такава елегантна мимика на лицето: израз едновременно на изненада и съсредоточаване. Впрочем цялото й същество излъчваше финес. Освен старата, поокъсана, широкопола сламена шапка Мариан носеше само ефирна, полупрозрачна туника, която скриваше тялото й колкото стена на аквариум.

„Лен“, предположи Гунар.

— Често ли получаваш такива писма?

— Не.

— Значи, това не е част от ежедневието ти?

— Не ми се е случвало досега.

Мариан се позамисли.

— А кой е Ерик Бергман?

— Нямам представа.

— Сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Не си спомням да познавам такъв човек. Но все пак името се среща често.

— И не можеш да предположиш кой би изпратил такова писмо?

— Не.

Тя огледа внимателно плика.

— Надписът на клеймото не личи.

— Май завършва на „орг“, но е доста размазано.

— Защо си го получил? Тоест, ясно е, че го изпраща някаква откачалка. Защо го е адресирал точно до теб?

— Мариан, казвам ти: нямам ни най-малка представа — въздъхна Барбароти.

Прогони с ръка някаква муха и отново съжали, задето бе споменал за писмото. Какво по-идиотско хрумване от това да обсъждат служебни въпроси в това съвършено утро?

Защо изобщо го наричаше „служебен въпрос“? Нали бе решил, че по-скоро става дума за дребна неприятност. Значи, не би следвало тази дребна неприятност да получава повече внимание от мухата, която току-що беше пропъдил.

— И все пак неминуемо си развил… как да се изразя… известна професионална интуиция. От колко години работиш в полицията? От двайсет?

— От деветнайсет.

— Толкова е и моят стаж като акушерка. С годините човек придобива усет. Поне с мен стана така.

Барбароти отпи от кафето и се замисли.

— Възможно е да си права, но в този случай интуицията не ми подсказва абсолютно нищо. Вече цяла сутрин писмото не ми излиза от главата и въпреки това не ми хрумва нито едно логично обяснение.

— Адресирано е до теб, до домашния ти адрес.

— Да.

— Не до полицейския участък. Следователно авторът на писмото е свързан с теб по някакъв начин.

— Струва ми се прекалено силно казано. Просто знае кой съм. Хайде да сменим темата. Съжалявам, че отворих дума за това писмо.

Мариан остави плика върху масата и се отпусна в стола.

— Някакви предположения?

Явно не се отказваше лесно.

— За кое?

— За писмото, разбира се. За заплахата. Дали е сериозно намерение?

— Най-вероятно не.

Тя отметна назад сламената си шапка и повдигна и двете си вежди.

— Откъде знаеш?

Той пак въздъхна.

— В участъка непрекъснато получаваме такива анонимни заплахи. Почти всички се оказват фалшиви.

— Мислех, че сте длъжни да проверявате всяка заплаха. Например, ако някой сигнализира за бомба в училище, не трябва ли да…

— Проверяваме всяка заплаха — увери я Барбароти. — Не оставяме нищо на случайността. Но ти ме попита друго: дали според мен подателят възнамерява сериозно да осъществи заплахата си.

— Добре, шерифе. Разбрах идеята ти. И смяташ, че само блъфира?

— Да.

— Защо?

„Уместен въпрос — мислено се съгласи Гунар Барбароти. — Адски уместен въпрос. Защото… защото ми се иска да блъфира, разбира се. Защото се намирам в рая «Гюстабу» с жена, която — сигурен съм — обичам, и нямам желание някакъв идиот, рошил да убива друг идиот, да смущава спокойствието ми. А ако наистина осъществи заплахата си, ще… ще излъжа, че съм отворил писмото чак след като съм се прибрал от рая.“

— Не отговори на въпроса ми — напомни Мариан.

— Мда… Не знам. Никога не бива да казваш „никога“. Стига сме говорили за това.

Тя се наведе напред и го изгледа учудена.

— Що за глупости? Как така да не говорим за това? Налага се да предприемеш нещо. Нали си криминален инспектор?

— Да, и съм на почивка на седмото небе — напомни Гунар.

— Аз също — контрира Мариан. — Но ако на седмото небе се появи бременна жена със силни контракции, ще й помогна да роди детето си. Разбираш ли ме?

— Умно.

— Едно на нула за акушерката — усмихна се широко Мариан. — Между другото, снощи си прекарах чудесно. Обожавам да се любя с теб.

— В продължение на няколко секунди имах чувството, че ще полетя — призна Барбароти. — Как можах да постъпя толкова глупаво и да отворя писмото? Хайде да го забравим и да се престорим, че съм го намерил, след като съм се върнал в Шумлинге.

— За нищо на света! — възкликна Мариан. — Представи си, че когато се прибереш в Шумлинге, Ерик Бергман е убит. Как ще живееш с тази мисъл? Бях убедена, че съм срещнала мъж със стабилен морал и добро сърце.

Барбароти се предаде. Свали си слънчевите очила и я изгледа сериозно.

— Добре тогава. Какво предлагаш?

— Аз ли какво предлагам?

— Защо не? Може да сме на почивка, но това не пречи да обменим малко професионален опит.

Тя се разсмя.

— Значи, ти също не би оставил бременните да раждат сами?

— Не, разбира се.

— Присъствал ли си на раждането на децата си?

— Да, и на трите.

— Чудесно — кимна тя. — Исках само да се уверя, че всички бебета получават вниманието, което заслужават. Според мен има два варианта.

— И те са…?

— Да подадем сигнал в полицията във Висбю за заплашителното писмо.

— Не ми се ходи до Висбю. Какъв е другият вариант?

— Да се обадим на колегите ти в Шумлинге.

— Идеята не е никак лоша — съгласи се Гунар Барбароти. — Има само един препъникамък.

— Така ли?

— Не си взех телефона.

— Това не е проблем. Ще те запозная със съседа. Казва се Юнсон. Хагмунд Юнсон.

— Хагмунд?

— Да. И баща му се казваше Хагмунд. И неговият баща. Барбароти кимна и почеса наболата си брада.

— Може ли тогава и аз да предложа нещо?

— Какво?

— Ако ще ходим при Хагмунд Трети, да си облечеш нещо върху тази прозрачна носна кърпичка, иначе човекът ще припадне.

— А на теб тази носна кърпичка харесва ли ти? — засмя се тя.

— И то много. В нея изглеждаш повече от гола.

— Бррр — потръпна Мариан, четирийсет и две годишна акушерка от Хелсингборг. — Май по-добре да влезем вътре за малко. Нещо ми подсказва, че Хагмунд ще се прибере най-рано след час.

— Бррр — потръпна и Гунар Барбароти, четирийсет и седем годишен криминален инспектор от Шумлинге. — Това рапично поле действа като… каква беше думата… афродизиак.

— Точно така се казва — потвърди Мариан. — Само че не полето ти действа така, а аз, умнико.

— Май си права.

Отидоха у семейство Юнсон чак след час и половина, ала Хагмунд още не се бе прибрал. Затова пък съпругата му си беше вкъщи — шейсет и пет годишна, дребничка, но пълна жена на име Юланда. В главата на Гунар изникна въпросът дали и майката, и бабата на тази жена са се казвали по същия начин, но не посмя да попита. Веселата старица заяви, че няма да им позволи да ползват телефона й, ако не седнат да изпият чаша кафе и да опитат традиционната готландска шафранова палачинка в тава и единайсет вида дребни сладки. По тази причина Барбароти се свърза с участъка в Шумлинге чак след два часа. За негово щастие криминален инспектор Ева Бакман тъкмо се бореше с купчина книжа върху бюрото си. В рамките на около половин минута Гунар й обясни за какво се обажда.

— Да му се не види дано! — възкликна Ева Бакман. — Веднага отивам при комисаря. Ще предложа да си прекъснеш почивката и да се върнеш в участъка. Работата ми се вижда сериозна.

— Направиш ли го, край с приятелството ни — предупреди я Барбароти. — С отпуските шега не бива.

Ева Бакман избухна в гръмогласен смях.

— Спокойно! Какво искаш от мен?

— Нямам представа. Не съм на работа. Обадих се да съобщя за анонимна заплаха, защото съм отговорен гражданин.

— Браво, инспекторе. Предавам се. Прочети ми още веднъж какво пише в писмото.

— „Възнамерявам да убия Ерик Бергман. Да видим дали ще можеш да ме спреш“ — прочете ясно Барбароти.

— Така ли пише? Дали „ще можеш“?

— Да.

— На ръка ли е написаното?

— Да.

— И е адресирано лично до теб?

— Да.

— Хм… Ще ми го изпратиш ли по факс?

— В момента се намирам в „Гюстабу“. Тук няма факс.

— Тогава отиди до Висбю.

Гунар Барбароти съобрази на глас:

— Ще отида утре.

— Добре. Кой според теб е този Ерик Бергман?

— Не знам. Не познавам такъв човек. А ти?

— Не се сещам. Е, ще проверя колко души с това име живеят в Шумлинге. Писмото съдържа ли някакви индикации, че потенциалният труп живее в нашия град?

— Бакман, прочетох ти цялото писмо. Не пише нищо друго.

— Ясно. Прати ми писмото и адреса на плика и ще видим.

— Значи, разбрахме се.

— Впрочем по-добре ми изпрати по пощата оригинала. Обещавам да съдействам на образцовия гражданин Барбароти за бързото отстраняване на тази дребна неприятност. Как е Мариан?

— Отлично. В момента сме заедно.

Ева Бакман отново се разсмя.

— Радвам се, че си прекарвате добре. Тук вали. Как е при вас?

— Няма дори облаче. Оставям случая в твои ръце. Ще се видим след две седмици.

— Да, ама не. След две седмици излизам в отпуск.

— Я виж ти.

— Аха. Ако открия цяла банда с ерикбергмановци, ще е хубаво да прегледаш снимките им. Може да изникне познато лице. Съгласен ли си?

— Само ако списъкът не е прекадено дълъг.

— Благодаря, инспекторе. Къде да го изпратя?

— Секунда.

Барбароти остави слушалката върху скрин, отрупан с фотографии в рамки и сребърни саксии, и се върна при Юланда и Мариан на верандата.

— Извинявайте, че прекъсвам разговора ви, но какъв е адресът на „Гюстабу“?

— „Гюстабу“, Хугрен, Готланд. Обикновено това е достатъчно — отвърна Мариан.

Барбароти й благодари и се върна до скрина.

— Бакман, изпрати списъка до участъка във Висбю — поръча той. — А аз ще ти пратя оттам текста на писмото. Услугата ти се равнява на осем часа извънредно работно време.

— Чудесно. Целувки, инспекторе, и поздрави на Мариан.

„Е, отметнах и това задължение“ — помисли си Гунар Барбароти. От сладките бе получил киселини.

На вратата се сблъскаха с Хагмунд Юнсон — седемдесетгодишен, висок, жилав старец, диаметрална противоположност на дребната си закръглена съпруга.

— Значи, Мариан си е намерила приятел — заключи той. — Крайно време беше. И какво сега? Битувате в блаженството на неяснотата?

Последното изречение Хагмунд произнесе на автентичен готландски диалект. В ушите на Барбароти прозвуча като цитат от Библията. В блаженството на неяснотата? Ръкуваха се и се запознаха.

— Влюбването е като да се върнеш в детските си години — продължи Хагмунд, без да дочака отговор. — Мирозданието и животът се насищат с неопределени обещания, с благоухания и предусещания, които още не сме прозрели. Прозрем ли ги веднъж, настъпва празнота. Omne animal post coitum triste est^[1]. Тогава трябва загадките да се възродят и да не се бърза с разгадаването им.

— По-точно не бих могла да го формулирам — похвали го Мариан и завлачи Барбароти към портата.

— Хагмунд е философ — обясни тя, след като се поотдалечиха. — Хване ли те за слушател, ще ти говори с часове. Какво означава тази латинска сентенция?

— Не съм съвсем сигурен — призна Барбароти. — Нещо в смисъл че след любовен акт много хора се натъжават.

Мариан се намръщи.

— Важи в по-голяма степен за мъжете. Хагмунд и Юланда имат щастлив брак. Записаха се за участие в първото туристическо пътуване из Космоса.

Барбароти кимна.

— За да удължат времетраенето на загадката ли?

— Най-вероятно. Хагмунд си изработи собствен телескоп в пристройката към къщата. Говори се, че е от световна класа, ала никой не го е виждал, само журналисти. Не пуска никой друг.

— Откъде знаеш, че са щастливи?

— Прав си — въздъхна тя. — Няма как да съм сигурна. Но ми е приятно да си мисля така.

— Значи, и аз ще си мисля като теб. Какво ще правим сега?

— Омръзна ли ти да бездействаш в рая?

— Не можем да се любим повече от два-три пъти дневно. Не и на нашата възраст.

— Прав си — засмя тя. — Не искам да те наляга депресия. Какво ще кажеш да се поразходим с велосипедите?

Барбароти присви очи срещу ясното небе и подуши въздуха.

— Защо не? Пред екскурзия в Космоса винаги ще предпочета да карам колело.