Хокан Несер
Една съвсем различна история (43) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

36

В четвъртък Гунар Барбароти се събуди и го посрещна небе, затулено с тъмни облаци. Спомни си, че когато през деветдесетте почиваха тук с Хелена, сияещи безоблачни дни се редуваха с бури и студени атлантически ветрове. Всъщност времето в Бретан напомняше на големите амплитуди в настроението на Хелена. По време на сутрешния си тоалет Барбароти се питаше как ли би изглеждал сега животът им, ако не се бяха разделили преди близо шест години.

Посоката, по която поемаха мислите му, никак не подхождаше за началото на нов, оптимистичен ден и Барбароти побърза да насочи вниманието си другаде. Бе станал прекалено рано. С Талин и Морелиус се уговориха да закусят в осем и половина, а след като се облече, часовникът показваше едва осем. Нямаше желание да дъвче кроасани сам на масата в продължение на половин час и неочаквано му хрумна друго.

Не беше говорил със Сара от… от около две седмици. Все нещо му пречеше да се свърже с нея.

Сега му се бе освободило малко време. Вероятно Сара още спеше, но какво по-хубаво от това да започнеш деня си, събудена от грижовния си и любвеобилен баща?

Набра номера й. След шест сигнала се включи гласовата поща. Барбароти прекъсна разговора и отново я набра.

Този път Сара вдигна.

Или поне той предположи, че това е нейният глас. По звучене напомняше смачкване на белтъчна целувка. Не че Барбароти често стъпкваше целувки, та да е запомнил звука, но така го оприличи.

— Аз съм: добричкият ти баща.

— Тате?

— Същият.

— Защо… защо ми звъниш… Колко е часът? Седем! Защо ми звъниш в седем сутринта? Случило ли се е нещо?

— Часът е осем — поправи я той.

— В Англия е седем. Не го ли съобрази?

— Да, вярно… Не се бяхме чували от доста време, а сега ми остана половин свободен час.

— Половин свободен час? Толкова ли си зает?

— Всъщност да — отвърна той след кратък размисъл. — През последните дни в службата стана доста напечено. Ако ти се спи, ще ти звънна довечера.

— Вече ме събуди, а и… имах намерение да ти се обаждам днес.

— Така ли? Защо?

— Ще… ми трябват малко пари назаем.

„Проклятие! Случило се е нещо.“

— За какво?

Досега Сара не го беше молила за пари. Барбароти имаше пълно основание да се притеснява и да очаква неприятности. Опасностите, които дебнеха дъщеря му, изобщо не бяха плод на въображението му.

— За какво? — повтори той.

— Не искам… не искам да ти казвам — отвърна Сара с глас, пропит от разкаяние. — Ще ти ги върна през есента. До Коледа, става ли?

„До Коледа?“

— Колко ти трябват?

— Четири хиляди — отвърна тя. — Или пет, ако може.

— Пет хиляди? За какво са ти пет хиляди, Сара?

— Възникна един проблем — призна тя и освен умора баща й долови и тъга в гласа й. — Но не мога да ти кажа повече.

— Миличка…

— Само този път, тате. Знаеш, че нямам навика да те врънкам за пари, и обещавам да ти ги върна. Не искам да се обаждам и на мама, защото…

— Държа да знам за какво ти трябват. Разбираш, нали?

— В такъв случай ще искам от другиго.

— За бога! Ще ти изпратя парите. Как се чувстваш?

— Горе-долу. Ще се оправя. Не се тревожи, тате.

— Нали ходиш на работа?

— Да.

— В онази кръчма ли?

— Да.

— А онзи музикант? Още ли си с него?

„Защо я питам? Да не се надявам да са скъсали?“

— Може ли да ти се обадя след няколко дни, тате? — помоли Сара. — В момента не е удобно да говоря.

„Защо да не е удобно? — зачуди се той. — Защото Малин с будна и слухти? Или защото онзи… как му беше името… Робърт… Ричард?… Нека всичко върви по дяволите! Ще й изпратя парите, а след седмица ще отида в Лондон да я взема.“

— Още днес ще ти преведа сумата — обеща той. — Имам номера на сметката ти, няма да е проблем.

— Благодаря, тате. Обичам те.

— И аз те обичам. А сега се опитай да поспиш.

Затвори и погледна часовника. Осем и четвърт. Дори не каза на Сара, че се намира във Франция.

Имаше достатъчно време да се обади на банката в Швеция и да преведе пет хиляди крони на дъщеря си. Попита любезната жена на телефона каква сума остава в сметката му.

— Шейсет и две крони и петнайсет йоре — отвърна тя.

Понеже преди обяд Льоблан бе зает с противодействието на престъпността в ресорния си район, шведските полицаи имаха няколко часа да разгледат околността, но щом приключиха със закуската, рукна пороен дъжд и осуети туристическите им планове. Събраха се в хотелската стая на Талин, поръчаха кана кафе и седнаха да обсъдят положението.

— Да са ви хрумнали нови идеи през нощта? — попита Талин.

Всъщност бе задал същия въпрос и по време на закуската. От вчера — а и днес — Барбароти забелязваше известна промяна в колегата си. Откакто пристигнаха в Бретан, беше станал вял и раздразнителен. Все едно го болеше зъб или бе изгубил всичките си спестявания на покер.

— Както вече казах: не — отвърна Карина Морелиус и си наля кафе. — Но моята роля е по-скоро на зрител и преводач или поне аз се възприемам така. Докато вие работите по случая от близо месец, нали? На 25 юли ли дадохте ход на разследването?

— На 24-ти или на 31-ви — уточни Барбароти. — Зависи от гледната точка.

— Нови идеи? — настоя Талин.

— Какво да ти кажа? Все пак успяхме да намерим свидетели, които да потвърдят, че Шестият човек действително е живял в къщата с Ерик Бергман… и че е човекът от снимката. Нали? Би трябвало да смятаме това за пробив в разследването, но ми е малко трудно да го възприема така.

— Ти съмняваше ли се, че подозренията ни ще се потвърдят? — попита Талин.

— Не — призна Барбароти. — Всъщност изобщо не съм се съмнявал. Е, ще изчакаме да видим какво ще стане следобед, но ако момичето и баба й не са обявени за изчезнали никъде във Франция, цялата история ще придобие вид на… много сложен казус. Поне в моите очи.

— И в моите — съгласи се Талин. — По дяволите, повече от трийсет години работя в тази сфера и не си спомням да съм се сблъсквал с подобно нещо.

— В „Записките“ се споменава, че старицата говори с акцент — подхвана Барбароти след няколко секунди мълчание. — Същото важи и за момичето. Никак не ми се разсъждава по въпроса, но ако се окаже, че двете са дошли от друга държава, фронтът на разследването се разширява.

— Така е — въздъхна Талин. — Съгласен съм с теб. Нека за момента забравим за тази вероятност.

— Какво става с фоторобота в Швеция? — попита Морелиус. — Постъпили ли са нови сведения?

— Списъкът вече съдържа над петстотин души — обясни Талин. — Ще ти обърна внимание, че не става дума за фоторобот, а за реална снимка.

— Извинявай.

— Не се притеснявай. В момента колегите проверяват сигналите и ги разпределят в три групи; най-достоверните попадат в първата. Сутринта наброяваха четирийсет и пет души. Следобед ще започнат разпитите. Ако извадим късмет, пробивът може да дойде от родината, независимо какви са резултатите от това пътуване до Франция.

— Има съвсем лесен начин да се провери евентуалната вина на въпросните четирийсет и пет души, нали? — попита инспектор Морелиус.

— И аз така си мисля — включи се Барбароти. — Освен през лятото на 2002-ра тук, виновникът трябва да се е намирал и на четирите местопрестъпления в Швеция през последния месец, и на борда на ферибота за Дания през онази нощ. Открием ли някой нещастник без алиби за нито едно от тези събития, значи, здравата е загазил.

— А ако в добавка прилича на мъжа на снимката…

— Да, тогава лошо му се пише.

— На този сладкиш Масон поне може да му се вярва, нали? — засмя се Морелиус.

— Така ми се стори — съгласи се Барбароти. — Все пак не го накарахме да посочи „Шестия човек“ сред много хора. Май трябваше да проведем експеримента по-професионално.

— И защо? — раздразнено попита Талин. — Да не очакваш мосю Масон да стане основен свидетел по делото, а?

„Какво му става? — запита се Барбароти. — Започва да простее.“

— Трябва да се обадя тук-там — излъга Гунар. — Ще се видим долу на рецепцията след час, а?

— Аз — също. — Морелиус последва Барбароти.

— Твоят приятел комисарят май нещо се е вкиснал — отбеляза в коридора тя.

— Да. Всъщност почти не го познавам. От Главна дирекция „Криминална полиция“ е.

— Знам — кимна Карина Морелиус и понижавайки глас, зашепна заговорнически: — Но аз го познавам. Преди няколко години имахме връзка.

— Как по…? — сепна се Барбароти.

— Да, да, знам. Продължи само няколко седмици. Впрочем „връзка“ не е подходящата дума. „Афера“ е по-точна. Имахме афера.

— Той е поне с петнайсет години по-възрастен от теб, нали?

— С тринайсет. Но раздялата ни не беше продиктувана от възрастта.

— И… сега се е надявал да му се отвори парашутът?

— Ти го каза — прошепна Морелиус и се шмугна в стаята си.

„Колко неща не знае човек!“ — удиви се Барбароти.

— Всяка година постъпват около 60 000 сигнала за изчезнали хора — докладва комисар Льоблан. — Six-zero-zerozero-zero.^[1]

Барбароти си водеше записки.

— Тази цифра, разбира се, е много стряскаща, но все пак представлява едва един промил от населението. По-вечето се появяват. По-просто казано, изчезва един на всеки хиляда души. Ако продължим в духа на статистиката, на месец се падат по 5000 изчезнали лица.

— И в нашата страна статистиката показва висок брой лица в неизвестност — отбеляза Талин. — Преди няколко месеца ми попадна статия по въпроса. Пишеше, че процентът изчезнали на глава от населението е почти еднакъв в повечето страни от Западна Европа.

— Вероятно е точно така — съгласи се Льоблан. — Но трябва да имаме предвид, че от тези 5000 души, които се падат на месец, едва малка част остават в неизвестност след година. По-точно петнайсет процента. Хората се появяват, прибират се или ги намират мъртви. В по-малко от десет процента от случаите причината за изчезването е свързана с престъпление, а след пет години броят на непоявилите се се задържа на десет процента. Тоест около 6000 души на година изчезват безследно. Обикновено се предполага, че около половината са мъртви, а от оставащите 3000 едва няколкостотин се намират в границите на страната. Хората бягат по различни причини. Една от най-честите са неплатени данъци.

Барбароти отгърна нова страница в бележника си и реши да преустанови воденето на записки.

— Колко души са изчезнали през юли 2002-ра? — попита той.

— И дотам ще стигна — увери го Льоблан с трескава усмивка. — Простете за упражнението по статистика, но исках да ви създам най-обща представа.

— Беше отлично — отбеляза Талин.

— Доколкото разбирам, Трое и баба й са починали в началото на юли. За всеки случай проверих двата месеца между 5 юли и 4 септември. Тогава повечето училища в страната отварят врати. В цяла Франция през указания период са подадени 12 682 сигнала за изчезнали лица. Нормална цифра от статистическа гледна точка. През лятото случаите на хора в неизвестност зачестяват, но през 2002-ра явно сезонът не е изиграл особена роля.

Той направи кратка пауза, докато си почисти очилата и се ориентира в книжата пред себе си.

— От тези лица към днешна дата за 1035 не е докладвано.

— Тоест, продължават да се смятат за изчезнали, така ли? — попита Барбароти.

— Точно така. И от тези повече от хиляда души няма две лица, обявени за изчезнали от един и същ човек.

— Секунда. Твърдиш, че никой не е обявил едновременно старицата и внучката й за изчезнали?

— Именно.

— Но това означава, че никой не ги е обявил за изчезнали, нали? Защо двама души ще подават отделно сигнал за двете жени?

— Звучи съвсем логично един и същ човек да подаде сигнал за баба и внучката й — съгласи се Льоблан и издърпа нов лист от папката. — Но ако все пак допуснем, че двама души са подали отделно сигнал, и ако разширим границите на възрастовите категории… да кажем, че момичето попада в категория между десет и петнайсет години, а баба му — между петдесет и осемдесет… Съгласни ли сте, че се вместват в тези рамки?

— Без съмнение — въздъхна Талин. — И така, колко са?

Льоблан се изкашля.

— В цялата страна, повтарям, в цялата страна, шестнайсет жени от горната категория и единайсет момичета от долната, изчезнали през въпросния двумесечен период юли-август 2002-ра, все още се намират в неизвестност.

— Разполагаме ли с всички имена? — попита Барбароти.

— Разбира се, но между тези жени няма роднинска връзка и няма момиче на име Трое.

В продължение на пет секунди всички млъкнаха. Комисар Талин се облегна назад и се вторачи в тавана. Барбароти се усети, че си хапе бузата до болка.

— Имам въпрос — обади се той. — Бройката на изчезналите включва ли лица, обявени за изчезнали от обществени институции… като училища или данъчна служба, да речем?

— Да — потвърди Льоблан.

— Но принципно нищо не показва, че момичето и баба й не се намират сред тези… колко бяха?

— Vingt-sept — уточни Льоблан. — Двайсет и седем.

— … сред тези двайсет и седем души?

— Така е. Поисках подробна справка за тези случаи и веднага щом я получа, ще ви я изпратя в Швеция. Най-вероятно в началото на следващата седмица.

— Merci. Merci beaucoup — отвърна Талин. — Благодаря. Много благодаря.

— Само още един въпрос — вмъкна Барбароти. — Предполагам, във Франция има много незаконно пребиваващи, които не фигурират в официалните документни регистри?

— Да: между половин и един милион души. Повечето са от Африка.

— И ако двама незаконно пребиваващи…?

— Не, разбира се. Защото не попадат в статистиката. Но момичето и баба й не са били цветнокожи, нали?

— Или поне нищо от „Записките“ не подсказва да са били такива.

— Араби? — намръщи се Талин. — Защо не? На няколко места в „Записките“ убиецът описва момичето като смугло.

Отново се възцари мълчание. Льоблан си свали очилата и започна да ги почиства. Барбароти погледна през прозореца и установи, че дъждът продължава да вали.

— Е — заключи Талин на шведски. — Може да се каже, че съвсем оплескахме случая.

Той не си промени мнението и шест часа по-късно, когато седнаха да вечерят в ресторант „Керван Мер“ на един хвърлей от хотела. Бяха само двамата с Барбароти: инспектор Морелиус помоли за разрешение да се види със своя приятелка в Брест. Изпиха две бутилки бургундско вино. Имаше плътен и приятен вкус, но и една щеше да е достатъчна.

— Ако ме светнеш по въпроса как да разплетем цялата тази история, от първи януари ще те направя комисар — обеща Талин. — Иначе да ме вземат дяволите.

Барбароти знаеше, че подобни повишения не влизат в правомощията на Талин, но си замълча по въпроса.

— Благодаря — каза вместо това той. — Едва ли обяснението е чак толкова сложно. Или момичето и старицата фигурират в списъка, който ще получим следващата седмица, или… или са дошли в Бретан като туристи с каравана.

— Какво?

— Или са били незаконно пребиваващи цигани. А защо не араби? Момичето е било с тъмна кожа, баба му — също, макар да не са били чернокожи.

— Само тези възможности ли ти хрумват?

— Има и трета — отвърна Барбароти след кратък размисъл. — Убиецът лъже.

— Как така лъже?

— Измислил си е цялата история. Ако момичето и старицата изобщо съществуват, не са умирали.

Талин вдигна чашата си и пак я остави, без да отпива.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Не е невъзможно. Съчинил си е цялата история. Е шведите съществуват, но момичето и бабата…

— Изтъкни ми една основателна причина убиецът да измисли подобна история — настоя Талин с вид, който изобщо не издаваше голямото количество изпито вино.

— Не мога. Оттеглям предположението. По-вероятни ми се струват другите варианти.

Талин обаче държеше да изяснят тази хипотеза до дъно.

— Значи, възможно е Шестият човек да е убил петимата души поради друга причина, така ли? Причината, която има основания да крие. Това ли искаше да кажеш?

— Не, нищо не исках да кажа. Звучи налудничаво.

— Но той сигурно се е досетил, че ще проверим и тази вероятност — не се предаваше Талин.

— Навярно изобщо не се притеснява от този факт.

Талин се почеса по главата.

— Какво означава според теб решението му да разкаже версия, която знае, че ще опровергаем?

— Малко се понапих. Казах ти: по-вероятно ми се струва да са били немци с кемпер. На всички роднини и приятели са обяснили, че отиват до Нуркап, но после са решили да се отбият в Бретан и са се запознали с шведската компания. Кога ще ставам комисар, казваш?

— Ще си поръчам кафе и коняк.

— Необходимо ли е?

След като регистрираха багажа си на летището в Кемпер в петък сутринта, мобилният телефон на Барбароти звънна. Търсеше го доктор Олтман.

— Как се чувстваш? — поинтересува се тя.

Гунар се помъчи да измисли нова метафора на свинска тематика, но не успя.

— Добре — отвърна той. — В момента се намирам във Франция. Оставих ти съобщение за миналия петък, получи ли го?

— Да. Обаждам се да те питам кога е удобно да се видим пак — обясни Олтман.

— Нещата малко се промениха.

— В положителна посока, надявам се?

— Несъмнено. Но не ми остава никакво свободно време.

— Продължавам да следя пресата — осведоми го доктор Олтман. — Обади ми се, като се поосвободиш. Би било добре да поговорим поне още веднъж.

— Абсолютно. Следващата седмица, когато нещата се поуталожат, ще ти се обадя. Сега трябва да мина летищната проверка.

— Приятно пътуване.

— Благодаря.

„Когато нещата се поуталожат? — повтори си той наум, след като изключи телефона и се зае да вади металните предмети от джобовете си. — Защо си въобразявам, че изобщо някога ще живея спокойно? Аз съм от хората, които ще почиват чак в гроба, а дори това е под въпрос.“

След минута тръгна заедно с Талин и Морелиус към изхода за самолета на летище „Шарл дьо Гол“ и се сети, че трябва да се отбие в някой безмитен магазин, за да купи хубаво вино.

Все пак бе настъпил дългоочакваният петък.