Хокан Несер
Една съвсем различна история (41) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

34

На летището в Гьотеборг огледа първите страници на ежедневниците. Съвпадаха с очакванията му.

Но липсваше заглавие от типа на „Убиец“. Авторите залагаха на „Издирва се“, „Търсен от полицията“ и „Кой си ти?“. Барбароти оцени този факт. Вероятно Йонерблад и Талин все пак бяха успели да укротят духовете по време на вчерашната пресконференция.

Или просто бяха излъгали.

— Днес е идеалното време да се махнем от града — изкоментира Талин. — Ето я и нашата французойка.

Карина Морелиус не приличаше на французойка. Несъзнателно Барбароти бе очаквал крехка, дребна жена с характерни черти, къса черна коса и темпераментни очи; инспектор Морелиус обаче напомняше по-скоро норвежка шампионка по ски бягане. Или бивша шампионка по ски, защото бе на около четирийсет години, висока, руса и едра.

— Радвам се, че ще дойдеш с нас — отбеляза Талин, след като се ръкуваха. — френският комисар уж говорел английски, но не можем да бъдем сигурни.

— Удоволствието е мое — увери го Карина Морелиус. — А и по принцип не отказвам пътуване до Франция. Значи, ти си прословутият Барбароти?

Каза го без капка ирония или подтекст и Гунар изобщо не се засегна от въпроса.

— Oui — потвърди той. — Същият онзи, дето приключва разправиите с нахални репортери по бързата процедура и в общественото съзнание се превърна в лице на полицейското насилие.

Тя се засмя.

— Всякакви ги има: и полицаи, и журналисти. — После отново си възвърна сериозния вид: — Случаят с петкратния убиец е истински кошмар. Разполагам предимно с информация от телевизията и вестниците, но се надявам да ме въведете в материята.

— Не се съмнявай — увери я Талин и си погледна часовника. — Ще кацнем в Кемпер чак след шест часа и предлагам да използваш времето, за да се запознаеш с 64 гъсто изписани страници по случая.

— Нямам търпение — каза Морелиус отново без капка ирония.

На летището в Кемпер валеше дъжд.

Посрещна ги млада жена в униформа с табела „Talain“. Инспектор Морелиус веднага завърза разговор с нея на почти автентичен френски — поне доколкото можеше да прецени Барбароти. Все пак бе живяла пет години и половина в Лион, а първият й мъж бил професионален колоездач французин. Зарязала го заради масажист от Партиле. Всичко това — и някои други подробности от живота си — Морелиус му бе разказала в самолета от Гьотеборг до Париж, защото седяха един до друг. По време на полета от „Шарл дьо Гол“ до Кемпер имаше много пътници и местата не бяха предварително определени, та се наложи полицаите да седнат на различни редове. Все пак по-голямата част от времето инспектор Морелиус посвети на материалите по случая — точно както бе предвидил комисар Талин.

Той впрочем използва възможността да демонстрира познанията си по френски пред младата полицайка, докато тя ги водеше към центъра; Барбароти вече го бе чувал да говори на френски. Гунар, от своя страна, по време на цялото пътуване се взираше в дъжда през прозореца. „Какво правя тук? — питаше се той. — За какво говорят? Очакват ме три дни в ролята на глупавия братовчед от село.“

Оказа се, че комисар Льоблан действително владее английски. С изразен френски акцент, наистина, но затова пък с достатъчен речников запас. С ниския си ръст, голата глава и кръгли очила без рамки французинът напомняше на Барбароти актьор, чието име не помнеше. Комисарят ги приветства учтиво, предложи кафе и ги увери, че криминалният отдел при полицейската префектура в Кемпер, оглавяван от него, ще направи всичко по силите си да помогне на шведските си колеги в работата им. Поиска обаче повече информация по случая. Бил прочел двата факса и резюмето, подготвено от Барбароти и Бакман, но имал чувството, че му трябва „more meat on the bones, yes?“ — още подробности, на които да стъпи.

В рамките на половин час Талин и Барбароти с взаимни усилия — и с малко помощ от страна на инспектор Морелиус — го осветлиха по повечето обстоятелства около случая. После Льоблан си свали очилата, извади зелена кърпичка от чекмеджето на бюрото си и започна да ги бърше с нея.

— Deroute. Betwixted, yes? — сподели той.

— Чувства се силно изненадан — преведе Карина Морелиус.

— Защо? — попита Талин.

— Защото не си спомням през лятото на 2002-ра да е имало случай с две изчезнали лица — отвърна Льоблан и вдигна очилата си срещу луминесцентната лампа на тавана, за да провери дали е почистил достатъчно добре стъклата.

В кабинета настъпи мълчание. Комисар Талин вдигна дясната си ръка и пак я отпусна.

— Трябва да има такъв случай — настоя Барбароти.

Льоблан разпери ръце — жест, типичен за французите.

— Разбирам ви, но прерових архива. Не е образувана преписка с подобно съдържание.

— Изчезнало момиче, а после и баба й?

— Няма такъв случай.

— Странно — отбеляза Талин.

— Или пък не — промърмори Барбароти.

— Спомням си, че през онова лято съобщиха за двама изчезнали холандски туристи: момче и момиче. Появиха се в района на Перпинян. Ако не греша, в историята бяха намесени и наркотици.

— Нали не е възможно двама души да потънат в неизвестност, без някой да съобщи в полицията? — попита Талин.

— Уви, не е толкова невъзможно, колкото би ни се искало — призна Льоблан с нотка на съжаление в гласа и отново си сложи очилата. — Възможно е близките им да са подали сигнал в друго полицейско управление. А знаете ли дали бабата на това момиче има собствена къща в района около Мустерлен?

— Има, да — потвърди Талин.

— Не сме съвсем сигурни — възрази Барбароти. — Според мен има няколко варианта.

— Какви? — попита инспектор Льоблан.

— Знаем за тази къща единствено от думите на момичето. Но в „Записките“ многократно се намеква, че на момичето не може да се вярва стопроцентово. Снощи препрочетох дневника на убиеца и…

— Не съм съвсем съгласен — прекъсна го Талин, но Льоблан не обърна внимание на забележката и се обърна към Барбароти:

— А възможно ли е бабата да е наела къща в района и да са били тук само на почивка?

— Да — потвърди Гунар.

— И името на старицата не се споменава в „Записките“ нито веднъж?

— Нито веднъж.

— А споменава ли се приблизителното местоположение на къщата?

— Не.

Барбароти погледна Талин, а онзи кимна леко в знак на потвърждение и призна:

— Въпросът с къщата действително е доста мъгляв. От „Записките“ останах с впечатлението, че бабата и момичето живеят в къща близо до Фуеснан и старицата притежава къщата, но допускам инспектор Барбароти да е прав.

— На едно място убиецът споделя подозренията си относно митоманията на момичето — уточни Барбароти. — При първия прочит на текста се усъмних дали такава жена изобщо съществува, или момичето просто я е измислило, но когато старицата се появи в къщата на Ерик Бергман, колебанията ми се стопиха.

— Появи се и я убиха — въздъхна Талин.

— Ужасна история — отбеляза инспектор Морелиус.

— Картинката започна да ми се изяснява — каза Льоблан. — Ако жена и внучката й изчезнат от къща във Фуеснан, би следвало случаят рано или късно да стигне до полицията. Но ако предположим, че въпросната къща съществува само във въображението на момичето, какъв е изводът?

Барбароти се почеса по главата и размени празен поглед с Талин.

— Да… какъв е изводът? — повтори Гунар. — Дали е възможно да не са живели в къща, а…

— … на къмпинг? — довърши Талин. — В района е пълно с къмпинги, нали?

— Mais oui! — ентусиазирано потвърди Льоблан. — Ама разбира се! Между Беноде и Бег-Мей, тоест в района на Мустерлен, има поне двайсет. По това време, от средата на юли до края на август, пристигат страшно много туристи. Сред тях хиляди отсядат на къмпинг. Повечето са французи, разбира се, но не липсват и чужденци: англичани, холандци, немци. Има и скандинавци. Надявам се, ще намерите време да разгледате прекрасната ни природа и няма само да работите. Oh la, le travail, le travail, toujours du travail… — оплака се той. — Ох, работа, работа, само работа… Така минава ежедневието на френския полицай. Предполагам и при вас не е по-различно?

— За arrive — отвърна инспектор Морелиус. — Случва се.

— Ще останем до петък — обясни Талин. — Все нещо ще успеем да видим. Но дори момичето да е отседнало с баба си на къмпинг… какво променя този факт? Пак следва за изчезването им да се докладва в полицията.

Льоблан обърна длани към тавана.

— Разбира се. Все някъде в страната са подали сигнал. Но да изчезнеш от къща е едно, а от палатка — съвсем друго.

Барбароти се замисли за миг над тази горчива истина.

— Възможно ли е да не са били регистрирани в къмпинга, където са отседнали? — попита той.

— Нямам представа — сви рамене Льоблан. — По принцип всички туристи са длъжни да представят документ за самоличност на рецепцията, преди да разпънат палатките или да паркират караваните си, но никой не следи изкъсо дали това се прави. Някои селяни дават нивите си под наем на желаещи да разпънат там палатки. Така печелят пари, без да плащат данъци, защото не могат да ги хванат, а и как да забраниш на някого да пуска туристи върху земя, която е негова собственост?

— Но дори да е така, старицата и момичето сигурно са оставили някакви вещи: палатка, дрехи… — не се предаваше Барбароти.

Льоблан се замисли.

— Така е. Логично е някой да е съобщил за изчезването им, но при нас не е постъпил такъв сигнал. Съжалявам.

— Забравена палатка на нива едва ли е предпоставка за полицейска намеса — вметна Морелиус.

— Наистина — изсмя се Льоблан.

— Но ако тази хипотеза е вярна, значи, случаят е бил разследван в друга полицейска префектура в страната, нали? — попита с въздишка Барбароти.

— Със сигурност — потвърди Льоблан.

— Да, но къде? — попита Талин.

Французинът поглади с ръка голата си глава.

— Зависи кой е установил изчезването им — търпеливо обясни той. — И къде го е установил, разбира се. Ако, да речем, никой не е знаел, че старицата и момичето са заминали на почивка… най-вероятно са ги обявили за изчезнали в родния им град. Париж или…?

— Да, Париж — потвърди Барбароти. — Ако се вярва на думите на момичето. Но как се дошли тук? Чакайте малко… Случайно близо до Мустерлен през въпросната 2002-ра година да е открит изоставен автомобил? Знам, че ви връщам доста години назад, но…

Льоблан се засмя късо и сухо:

— Мога да накарам някой от подчинените ми да провери, но ми се струва глупаво да очакваме резултати. Вероятно селянинът е задържал и автомобила. Защо не?

Възцари се кратко мълчание.

— Наистина ли мислите така? — попита скептично Барбароти. — Момичето и баба му са летували на палатка върху нивата на местен селянин, един ден той е забелязал, че са изчезнали, и си е присвоил палатката, вещите и дори колата им?

— Просто изказах хипотеза — Льоблан вдигна очилата на челото си. — Не ми се ще да вярвам в нея, но как… как да си представя ситуацията?

Талин се прокашля:

— През онази вечер старицата как е стигнала до къщата на Ерик? От разказа на убиеца не останах с впечатлението да е отишла с кола.

— Аз — също — съгласи се Барбароти. — Сигурно е отишла пеша, иначе колата й щеше да продължи да си стои пред къщата и…

— … и някой от шведите щеше да се види принуден да се погрижи за автомобила — довърши Талин. — Е, няма как да знаем дали не са го направили, нали?

— Прав си. Няма как да знаем — потвърди Барбароти.

„Божичко — помисли си той, — действително е възможно да е станало точно така: шведите са се погрижили да заметат следите. Все пак Шестият човек си е тръгнал още на сутринта, след като е заровил старицата в блатистата местност, и няма как да знае какво са правили другите.“

— Но ако предположим, че възрастната жена е пристигнала до къщата на Бергман пеша — подхвана наново Льоблан, — и ако приемем, че е била на преклонна възраст, значи, мястото, където е била отседнала с внучката си, не може да е било далече. Нали разбрахме кои къщи са наели шведите?

— Да — потвърди Талин. — Снощи ни съобщиха и последния адрес, който не знаехме. Планираме утре да посетим и трите къщи. Но щом момичето и старицата не са обявени за изчезнали в района, това малко развали сметките ни. За колко време ще получите информация дали в Париж е образувана преписка за две изчезнали жени?

— В рамките на няколко дни, предполагам — отвърна Льоблан и пак сви рамене. — Жалко, че не знаем имената им, но веднага ще ги обявя за издирване на територията на цялата страна.

— Трое — напомни Барбароти. — Поне името на момичето ни е известно.

— Ако наистина се казва така — поклати глава Льоблан и смъкна очилата от челото си. — Никога не съм чувал такова име. Дали тя и баба й са обявени за изчезнали във Франция ще знаем още следващата седмица, а вероятно и преди да си тръгнете. Ще узнаем и истинските им имена.

— Чудесно. Ще ти бъдем благодарни. Изключително благодарни — отбеляза Талин.

— Имате ли други въпроси, на които бих могъл да отговоря?

Талин и Барбароти се спогледаха, после комисарят поклати глава.

— За момента не, но сигурно ще възникнат.

— Разбира се — Льоблан се протегна. — Не бива да допускаме престъпленията да остават безнаказани: при никакви обстоятелства и в нито една държава.

След тези мъдри думи той обърна глава и погледна през прозореца:

— Дъждът май спря. Искате ли да вечеряме в стария град, преди да ви откарам в хотела? Mademoiselle?

— Madame — поправи го с усмивка Карина Морелиус. — Je vous en prie, monsieur le commissarie.^[1]

Седнаха в един открит ресторант на малък площад на име „Плас Бьор“, или Масленият площад, дори Барбароти го разбра.

Огретен с козе сирене, мариновани миди, някакво извънредно крехко месо със сос от бяло вино и горчица, сирена: рокфор и отлежало комте; крем брюле.

Елзаско вино и бордо. Чаша калвадос и късо черно кафе. Вечерята продължи два часа и половина. Барбароти реши кракът му повече да не стъпи в „Рокстагрилен“.

През цялото време комисар Льоблан им разказваше за град Кемпер; за традициите му в изкуствата, за архитектурата му; за красотата му, особено видима там, където се намираха: в стария град, обграден от защитни ровове и крепостни стени; за многовековната и превратна история на катедралата.

Но нито дума за случая. Нито дума за полицейската работа въобще. Барбароти се замисли, че именно така е редно да бъде: след края на работното време човек трябва да остави работата зад заключената врата на кабинета си. Или по-точно той трябва да се придържа към този принцип, ако иска да съхрани психичното си здраве и шансовете си Мариан да го изтърпи. А не да прави както досега и в никакъв случай да не взема пример от Астор Нилсон, който явно не спи нощем.

Нужно бе да отделя време на други свои интереси. Да си живее живота, както съветваха младежките телевизионни програми.

На теория е лесно, но не и на практика. Щом влезе в хотелската си стая, отдалечена само на пет минути от Масления площад, разопакова куфара си и отвори Библията на произволна страница.

За пръв път вземаше Свещената книга на път.

Книга Притчи Соломонови. Обзе го внезапна благодарност, задето не попадна на „лукавото око“ в Еклесиаста.

 

 

20:5

Помислите в сърцето на човека са дълбоки води, но разумен човек ги изчерпва.

„И… какво точно се има предвид тук? — запита се Барбароти. — Чии помисли? Моите или нечии чужди?“

Седнал на ръба на леглото, той се помъчи да разтълкува думите, но препратката към разследването му се струваше толкова явна, че реши да остави тези размисли да отмрат. Нали точно това бе научил от Льоблан. Посегна към телефона: минаваше единайсет, ала във войната и в любовта никога не е прекадено късно.

— Здравей. Събудих ли те? — попита той.

— Не. Още не съм си легнала. Тази година Йени е в нов клас и ми трябва малко време да й вдъхна кураж.

„Вярно: учебната година започна“ — сети се Барбароти.

— А ти какво правиш? Да не си размислил за петък?

— Няма такава опасност — увери я Барбароти. — В момента съм във Франция.

— Във Франция ли?

— Търся подходящо вино за омара.

— Какво?

— Шегувам се. Тук съм по работа. Май надушихме гореща следа.

— Да, прочетох във вестника и чух да съобщават по новините, че са постъпили много сигнали. Ограденият с кръг мъж на снимката… да не е убиецът, когото издирва те?

— Не знам — отвърна Барбароти и в ушите му този отговор не прозвуча като лъжа. — Наистина и аз вече не знам, случаят е много сложен. Исках да ти пожелая лека нощ и да използвам случая да ти кажа, че те обичам.

— Благодаря. Много си мил. Очаквам петъка с нетърпение. Само гледай да се прибереш. Предстои ни важен разговор.

— Ще те посрещна с рози, мляко и мед — обеща Барбароти. — И вино, разбира се. Ако искаш, пожелай ми успех в начинанието ми.

— Успех, скъпи. Пази се. Лека нощ и на теб.

Но не успя да заспи — въпреки добрите намерения. Още щом изгаси осветлението, в главата му нахлуха мисли за наученото от разговора с комисар Льоблан.

Никога не са обявявани за издирване? Какво, по дяволите, означава това?

А предположенията за вероятността момичето и баба му да са отседнали на незаконен къмпинг? Колко голяма е възможността да е станало така?

И доколко можеше да се вярва на Трое? През деня подозрението, че момичето има някаква форма на митомания, се подсили от още факти.

А „Записките от Мустерлен“? Защо убиецът си е водил бележки? И защо ги е предоставил за прочит? Дали точно в този въпрос не се крие разковничето? Дали не е редно да намерят първо именно този отговор в гъмжилото от въпроси?

Помислите в сърцето на човека, казано с други думи.

Инспектор Барбароти въздъхна и неочаквано се сети какво обичаше да повтаря Аксел Валман, докато деляха една стая в Лунд: разликата между нобеловия лауреат и бръщолевещия безсмислици идиот със стичаща се от устата му лига в крайна сметка не е толкова голяма, защото първият е успял да усвои около един процент от човешкото знание, а идиотът е приключил на половин процент.

Дребна утеха в унинието, нали?

Преди да заспи, повдигна за последно глава от възглавницата да погледне червените дигитални цифри на телевизора; бе станало 1,56.