Хокан Несер
Една съвсем различна история (16) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

12

8-13 август 2007

В сряда вечер криминален инспектор Барбароти, седнал в колата си, се взираше в дъжда. Промяната във времето настъпи в ранните следобедни часове. От югозапад се появи гъста облачност, а малко след два часа се посипаха първите дъждовни капки. За трийсет минути облаците обхванаха целия небосвод от хоризонт до хоризонт. Оттогава дъждът не бе спирал. Валеше упорито и неумолимо, макар и не прекадено силно, а температурата падна от двайсет и пет на петнайсет градуса.

На Гунар Барбароти захлаждането му се струваше приятно. Можеше да диша — поне ако свали с няколко сантиметра страничното стъкло. Всъщност замислеше ли се, това бе единственото положително нещо за моментното му положение: можеше да диша. През последните три дни обезсърчението от липсата на напредък в разследването нарастваше и случайно изпуснатите пред Мариан думи, че обмисля дали да не си смени професията, се завръщаха непрекъснато в съзнанието му.

Имаше чувството, че точно това лято животът му се намира на кантар.

На кантар?

Определено звучеше някак пораженчески, но Барбароти предусещаше, че ще си спомня за лятото на 2007-а именно като за лятото, когато взе това и това решение, а после стана каквото стана.

У него се бе зародило подозрение, че животът е така устроен и притежава именно такава структура: след дълги периоди на рутина и навик изведнъж пред теб се отварят врати и ти дават възможност да избереш накъде да поемеш. Не решиш ли навреме, вратите се затварят. Да не избереш, пак е въпрос на личен избор.

Или просто подобни мисли виреят добре под дъжда.

В момента Барбароти наблюдаваше отсрещната къща. Сам пожела да поеме задачата. Доброволно се нагърби с тривиалното задължение, само и само да се откъсне за малко. Бакман го изгледа леко въпросително и съпричастно, но не каза нищо. Както обикновено, Бакман разбра какво го мъчи. А Гунар й беше благодарен за загрижеността. Майчинският нюх на Ева обезсмисляше всеки опит да се преструваш, защото тя мигом проникваше през обвивката ти.

„Навярно я идеализирам — помисли си той. — Вероятно някои мъже просто се нуждаем от майчина грижа и затова си въобразяваме, че някоя жена олицетворява тази наша илюзия. Възможно е и аз да виждам Мариан в тази светлина. Какво влагам в «някои мъже»? Явно имам нужда да разсъждавам върху въпроси, различни от неяснотите около маниака, който ми изпраща писма с името на следващата си жертва“ — даде си сметка Барбароти и лапна две дъвки, за да не заспи.

Още докато паркираше преди час между оформените липи, Барбароти се помоли на Всевишния да не се случва нищо непредвидено; да си поседи в колата на спокойствие, а после да си тръгне със съзнанието за изпълнен дълг и да потъне в несмущаван от нищо сън. Беше убеден, че ако му се удаде възможност, ще спи непробудно дванайсет часа. Или дори четиринайсет.

„Една точка?“ — попита Всевишният. „Дадено“ — обеща Барбароти.

Разговаря с Мариан десетина минути и вероятно именно този разговор го измъчваше най-много. При по-задълбочен анализ на състоянието си Барбароти откри, че всъщност именно споменът за разговора го държи буден, а не дъвките в устата му. Мариан му се стори някак… дистанцирана, разсеяна. Гунар се питаше дали не се е сдърпала с децата и дори се надяваше причината за настроението на Мариан да са тийнейджърите, а не той. А най-странното — и впрочем доста тревожно — беше, че самият той се чувстваше разконцентриран по време на разговора с нея. „Ето какво става, когато работиш без прекъсване в продължение на няколко дни.“ Работата му бе отнела най-изконните му функции и потребности: от любов, нежност, копнеж. Оставила беше празнина, дупка.

И Барбароти запълни тази дупка с умора и униние.

И още работа.

И постепенно, след тези разходки из тресавището на самосъжалението, мислите на Барбароти неминуемо се върнаха към разследването. Още по-добре. И без това в живота му не се случваше нищо друго, откакто се бе върнал в Шумлинге миналата седмица. В момента течеше осмият пореден работен ден, а Барбароти знаеше за убиеца толкова, колкото и на слизане от ферибота.

Нищо повече. Ако работеше в колбасарски цех, за седмица вероятно би се похвалил с известно количество произведен салам. А запиташе ли се какво е свършил през последните 70–80 работни часа, Барбароти се затрудняваше да си отговори. И не само той. Около десетима негови колеги се трудеха не по-малко усилено от него, без да постигнат никакъв резултат. Какво да се прави.

Убиецът, от своя страна, действаше съвсем сам и каквото и да говореха за него, определено бе съумял да създаде работа на доста полицаи, повечето от които вече бяха изгубили желание да нищят случая.

И така.

В понеделник — точно както бе анонсирал Асюнандер — ръководството на разследващата група придоби нов облик. Освен Астор Нилсон се включиха още двама господа от Главна дирекция „Криминална полиция“: Йонерблад, началник на полицейско управление в страната, и Талин с длъжност комисар. Гунар Барбароти още не бе успял да си създаде мнение за новодошлите, но му се струваха кадърни детективи. Във всички случаи не се държаха като надути всезнайковци, а самият Барбароти предпочиташе да носи по-малка отговорност. Ръководството на разследващата група в момента наброяваше шестима души: двамата новопристигнали, Гунар, Ева Бакман и Йералд Боргсен Тъжния. Комисар Асюнандер също участваше във вземането на важни решения, но както обикновено, стоеше на заден план, смучеше въздуха през зъби и гледаше присъстващите изпод вежди в очакване най-после да се пенсионира. Профайлърът Лилиескуг пристигаше и заминаваше. Понеже през последните дни не се бяха появили никакви нови аспекти около личността на убиеца, профайлърът не съумяваше да избистри профила му. Всички смятаха за прецедент избора на различно оръжие при двете убийства. Убиецът с предпочитания да пронизва жертвите си с нож притежава определени психологически характеристики, съвсем различни от характеристиките на убиец, използващ тъпи предмети — така ги бе научил опитът. Затова се затрудняваха да анализират извършител, непостоянен в избора си на оръжие.

Така смятаха разследващите. Всички медии отразиха подробно двете убийства. Публикуваха и имената на жертвите, и техни снимки. Разследващият екип обаче — след като се посъветва с прокурор Сюлвениус — прецени, че засега е по-добре да не разпространява в публичното пространство информация за предупредителните писма на убиеца. Запазиха си правото да променят решението си в бъдеще. Трябваше да претеглят ползите и негативите от евентуално оповестяване на писмата: изострена обществена бдителност или паника и нападки срещу полицията, задето е скрила истината от хората.

В крайна сметка — и в очакване на трето писмо и трета жертва — органите на реда запазиха мълчание.

Преди няколко часа се появи.

Третото писмо, не третата жертва. Досега не бяха открили такава. По навик след обяд Барбароти се прибра вкъщи да прегледа пощата си, но понеже по презумпция очакваше убиецът да използва същия плик като предишните пъти, едва не пропусна писмото. Все пак познатият почерк привлече вниманието му. Убиецът бе използвал същата хартия, но този път беше пъхнал писмото в светлосин плик — малко необичаен за Швеция, но не и съвсем рядко срещан, та да се проследи откъде е купен. Пощенското клеймо този път личеше по-ясно: град Бурос. Съобщението беше повече от лаконично:

ТРЕТИЯТ ЩЕ БЪДЕ ХАНС АНДЕРШОН.

В община Шумлинге фигурираха двайсет и девет данъкоплатци с името Ханс Андершон. Единият живееше в къщата, която Гунар Барбароти наблюдаваше в момента от колата си. Под натиска на необходимостта да се действа бързо разследващият екип се бе спрял именно на тази стратегия: да информират всички двайсет и деветима за съществуващата заплаха за живота им или, по-скоро, за заплаха, отправена към мъж на име Ханс Андершон, и да ги поставят под полицейско наблюдение. Следобед се свързаха с двайсет и седмина от двайсет и деветимата, като се установи, че шестима временно не се намират в града, но обещаха да се явят в полицията веднага щом се приберат.

Единият от двамата, с които не успяха да установят контакт, пребивавал за момента или в Гватемала, или в Коста Рика, а другият се намирал в града, но му се носело име на степен вълк. Пишел стихове, рисувал, нямал телефон. Преди месец в местния вестник пуснал обява, че за осемдесет и петия си рожден ден не желае никакви гости.

Ето така изглеждаше положението досега. Гунар Барбароти охраняваше четирийсет и четири годишния Ханс Андершон, живущ заедно с жена си и трите им деца на улица „Фрамстег“ 4 в район „Норбю“. Работеше като главен анестезиолог в болницата. Тази вечер цялото семейство си стоеше у дома и Гунар Барбароти не допускаше убиецът да се вмъкне в добре осветената къща. Ако все пак, противно на очакванията му, това се случеше, значи си имаха работа с маниак, дързък до глупост, или с извършител, нетърпелив да го приберат на топло. Досега нямаше индикации убиецът да се вписва в тази характеристика. Тъкмо напротив.

Барбароти погледна часовника: девет без петнайсет. Седемдесет и пет минути, докато дойде колега да го смени. Изплю дъвката през прозореца и си наля чаша кафе от термоса.

„Кой си? — попита той за стотен път, откакто бе прочел писмото. — Какъв мотив се крие зад злодеянията ти и защо адресираш писмата си до мен?“

Въпросите звучаха съвсем логично, но за жалост Барбароти изобщо не бе напреднал в опитите да им намери отговор.

Инспектор Бакман му се обади точно когато той напускаше „Норбю“ и бе решил да си купи две запечени наденички с хляб от бензиностанцията до спортния комплекс в града.

— Искам да погледнеш нещо — каза тя.

— Сега ли? Наближава десет и половина.

— Да: сега.

— Ами… малко съм гладен. Ти още ли си в участъка?

— Позна. От следобеда ми остана половин пица. Ако искаш, ще хапнеш от нея. На бюрото ми е.

— Благодаря. Предложението ти е направо неустоимо. Какво всъщност държиш да ми покажеш?

— Една снимка.

— Снимка ли?

— Да. Ще дойдеш до пет минути, нали?

— Какво има на снимката?

— Моля?

— Какво има на снимката?

— Извинявай, малко съм изморена. Ще разбереш, като пристигнеш.

— Добре — въздъхна Барбароти. — Идвам. Макар да не ми е ясно за какво става дума. Ще стоплиш ли лицата в микровълновата?

— Микровълновата ми е далече. Ще я сложа на радиатора.

— Благодаря.

— Е, как ти се струва?

Барбароти се втренчи в снимката: обикновена цветна фотография с размери десет на петнайсет сантиметра. Двама души, седнали на пейка. Мъж и жена. Снимката беше направена в късен следобед или надвечер, ала нямаше слънце и лицата не се виждаха достатъчно ясно.

И двамата носеха летни дрехи. Седяха на около половин метър разстояние. Мъжът — в тъмносиня риза с къс ръкав, светъл летен панталон и сандали, жената — в тънка бежова рокля с голи рамене. Беше боса, но до нея на земята се виждаше чифт летни обувки и червеникава хартиена торба. Жената гледаше към фотоапарата, без да се усмихва, а мъжът бе извил глава встрани, все едно не е знаел, че го снимат.

Барбароти се взира известно време и в крайна сметка я позна: жената на снимката, макар и с друга прическа и различен цвят на косата, беше Ана Ериксон.

— Това е Ана Ериксон — каза Гунар.

— По тази точка сме единодушни. А мъжът?

— А мъжът? — повтори машинално Барбароти и отхапа от пицата със стайна температура.

Постави снимката под настолната лампа и я поразмести, за да види ясно всички подробности.

— Лицето му е много размазано — отбеляза той. — Какво искаш да ти кажа?

— Напрегни се и ще видиш — настоя Ева Бакман. — Предлагам ти топла пица и очаквам да покажеш поне известно…

— Чакай малко. Сетих се. Според теб този мъж е Ерик Бергман, така ли?

Бакман мълчеше. Барбароти вдигна снимката на двайсетина сантиметра пред очите си и се съсредоточи максимално върху лицето на мъжа, седнал на пейката. Опита се да си припомни как изглежда Ерик Бергман. Впрочем бе го виждал само на снимката, която публикуваха повечето вестници. И все пак лицето на тази фотография някак се разминаваше с онова, другото. Бакман плъзна по бюрото брой на вестник „Афтенпостен“ със същата снимка, която Барбароти се бе опитал да възкреси в съзнанието си. Гунар сложи двете снимки една до друга да ги сравни. Бакман мълчаливо изчакваше резултата.

— Не знам — заключи накрая Гунар. — Може да е той, но може и да е друг. Как се сдоби с тази снимка?

— От неин албум. Йохансон и Малм го открили в мазето й преди два часа.

— В мазето й ли?

— Да.

— И защо чак сега са се сетили да претърсват мазето й?

— Имала е две — въздъхна Ева Бакман. — Едва сега разбрахме за второто.

— Така ли? И само тази ли е?

— Питаш ме дали няма и други снимки с Ерик Бергман? — не разбра Бакман.

— Да, май точно това те питам — кимна той и отхапа отново от пицата.

— Няма други. Само тази е. Впрочем в мазето са открили едва три албума. Прегледали са ги: няма друга снимка, където Ана Ериксон да носи тази рокля. Явно някой приятел я е снимал и й е подарил снимката. Иначе е лесно да се установи кои снимки са направени на една и съща лента.

— Ясно. А в дома на Ерик Бергман открихте ли снимки?

— Не. Нито една. Много странно.

— Нито една? Може би…

— … убиецът е задигнал албумите му. Но да не забравяме, че не всички хора копират снимките си на хартия. Трябваше да попитаме приятелите му дали е имал албуми, но не се сетихме. В днешно време много хора предпочитат да съхраняват фотографиите си на дигитални носители. Записват ги на дискове например.

— Знам. Е, ще разпитаме приятелите му. А как стои снимковият въпрос с всички Хансовци?

— Добре, добре — въздъхна Бакман. — Трябва да изискаме снимка от всеки от тях и да проверим дали не присъстват в нейните албуми, а вероятно и обратното.

— Тоест, да проверим дали в техните албуми или компютърни папки няма снимки на Ериксон и Бергман?

Бакман сви рамене с изморен вид. Барбароти се замисли.

— Кога започваме? — попита и си погледна часовника: единайсет без пет.

— Йонерблад и Талин решиха още утре сутринта да се захванем с проверката.

— Отлично. Значи, и за утре ще имаме достатъчно работа. Според теб убиецът случайно ли е избрал мъж на име Ханс Андершон?

— Какво?

— Замисли се: едва ли има по-разпространено име от Ханс Андершон. Или Ана Ериксон. Дали не избира нарочно такива имена, за да се лутаме в догадки кой точно от всички носители е мишената?

— В града имаше едва петима ерикбергмановци.

— Да, но тогава не знаехме дали да приемем заплахата насериозно, или не.

— Вероятно си прав — кимна Ева Бакман. — Напълно възможно е да ги избира на този принцип. А вероятно още не е решил на кого да посегне и ще избере онзи Ханс Андершон, който е с най-слаба охрана. В такъв случай…

— В такъв случай — прекъсна я Барбароти — си имаме работа с пълна откачалка. Дано съществува поне някаква връзка между жертвите. Ако убиецът има мотив, за деянията му навярно съществува някакво обяснение.

Барбароти отново огледа снимката.

— Според теб къде е правена? Обстановката не ми прилича на шведска.

— И аз това си помислих. Пейката, кошчето за смет… Не, почти сигурна съм, че е правена в чужбина.

— Отлично — повтори Барбароти. — Значи, остава да проверим цялото земно кълбо без Швеция.

Ева Бакман прегъна през средата празната картонена кутия от пицата и я натъпка в кошчето за смет.

— Мъжът е Бергман, залагам стотачка. Да се хванем ли на бас?

— Защо не? — съгласи се Барбароти. — Но се съмнявам някога да разберем кой от двама ни е бил прав.

— Проблемът ти е, че си заклет песимист — изкоментира инспектор Бакман, ала и по нейното лице не личеше да е оптимистично настроена.

Напротив: в изражението й Барбароти прочете същата умора, каквато изпитваше и той.

— Да те закарам ли до вас? С колата съм.

Ева Бакман се поколеба.

— Добре. Досега се колебаех дали да не остана да спя тук. И без това вкъщи няма никого. Но все е друго да си вземеш душ и да си легнеш в нормално легло.

„При същите обстоятелства преди три години щях да я поканя да изпием по бира — помисли си Барбароти. — Преди три години — да, но не и сега.“