Хокан Несер
Една съвсем различна история (26) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

21

В сряда Барбароти се събуди рано. Спа лошо. Главата му бучеше глухо и усещаше тялото си изтръпнало. Извади местния ежедневник от кутията и разбра, че няма нужда да ходи до магазина, за да се види в пресата. Дори шумлингската печатна медия бе обърнала специално внимание на понеделнишкия сблъсък между стожер на реда и защитник на свободното слово. Статията с начало на първа страница продължаваше на една от следващите.

За разлика от „Експресен“ местният вестник не уточняваше нито имена, нито публикуваше снимки на замесените. Съобщаваше се само, че репортер от вечерен вестник и полицай се спречкали и в резултат постъпила жалба. Не пишеше кой срещу кого е подал жалбата. Гунар Барбароти си помисли колко е жалко, дето шумлингският ежедневник има едва една десета от читателската аудитория на жълтия стокхолмски вестник, без да се брои регионалният тираж на „Експресен“ за Гьотеборг. Затова пък изданието поместваше обширна информация за убийствата и за предупредителните писма, но Барбароти не откри нищо по-различно от сведенията в червените папки, които му бе донесла Бакман. Изпита благодарност. Вестниците поне не знаеха повече от полицията.

„Какво ми става? — изуми се Гунар. — Нима е нормално да изпитвам чак благодарност? Толкова ли се е разколебало доверието ми в разследващата група след моето напускане, та очаквам да намеря в медиите повече информация, отколкото в служебната картотека? И аз ли съм от онези шейсет и шест процента? Определено започвам да откачам.“

Бакман дойде да си вземе папките малко след осем и обеща да го държи в течение през деня.

— Ако се отбиеш и надвечер, ще те почерпя и е вечеря, а не само е бира и миризма на морски дарове.

Ева Бакман се позамисли, после прие.

— Освен ако положението в лятната вила не се обостри до степен Вили и момчетата да се приберат през деня — застрахова се тя. Всичко впрочем зависело и от времето, а в момента навън изглеждаше мрачно. Все пак Шумлинге и селцето Кристанопел в Южна Швеция имат различен климат.

— Хрумна ли ти нещо? — поинтересува се Бакман, когато Барбароти й върна папките.

— Не — поклати глава той. — Не ми хрумна нищо спонтанно.

— Жалко.

— Все пак информацията се обработва в главата ми и съм сигурен, че ще се стигне до пробив в разследването, когато потърсите евентуална връзка на семейство Малмгрен с другите две жертви. Ако претърсите старателно жилището им, ще откриете веднага какво ги е свързвало.

— Ние?

— Да, вие.

— Ами ако не открием нищо? — притеснено го погледна тя.

— В такъв случай — Барбароти разтри с кокалчетата на пръстите си слепоочията си, за да облекчи пищенето в ушите си, — обяснението е само едно.

— Няма връзка?

— Именно. Да откриеш пресечната точка между два житейски пътя не е никак лесно, но ако добавим трети и четвърти, общото помежду им бързо ще изплува. Стига, разбира се, компетентен екип да ръководи разследването.

— Да не намекваш, че не играем в отбор със силни играчи?

Барбароти се насили да се усмихне.

— Използваш метафори от сферата на професионалния хокей, а там съм пълен аматьор.

— Глупости. Е, ще видим дали си прав. Ще ти се обадя.

— Благодаря ти.

Ева Бакман си тръгна, Барбароти изми чиниите и чашите и изпадна в недоумение как да убие свободното си време.

„И за чакането си има определено време — помисли си. — Но днес в тялото и душата си усещам тръпки. Господи, погрижи се нещата да се пораздвижат, за да не ми се налага да обикалям из тристайната ми клетка като муха без глава. Две точки, става ли?“

Всевишният въздъхна и запрати силен порив на вятъра и няколко дъждовни пръски в кухненския прозорец, но понеже през вековете бе чувал какво ли не, предпочете да не изразява мнение за окаяните метафори на молещия се. Какво да се прави: Барбароти бе ходил на училище през седемдесетте и не можеше да промени този факт.

Както вече се спомена.

Всевишният започна да трупа точки след час и половина, ала не без помощта на инспектор Бакман.

— Bad news is good news^[1] — подхвана загадъчно тя. — Слушай сега.

— Целият съм слух — увери я Барбароти. — Давай.

— Първо, намерихме Катарина Малмгрен.

— Олеле.

— Да. По-точно, сутринта я намерил датски рибар… близо до Скаген. Потеглил с лодката си, но само на петдесетина метра от брега се натъкнал на женски труп, плуващ по водата.

— Откъде знаете, че е Катарина Малмгрен?

— Още не сме я идентифицирали, но имаме сигурни данни.

— Например?

— Например документите й за самоличност в джоба на якето. Пластмасовите карти са водоустойчиви. В момента ги изпращат в Гьотеборг. Сестра й — нали говори с нея — е тръгнала от Карлщад да я идентифицира.

— Така е — припомни си Барбароти. — Наистина говорих със сестрата на госпожа Малмгрен, преди да ме шкартират. Полусестра, ако не се лъжа. Да разбирам ли, че още не сте открили тялото на мъжа?

— Не сме. Засега се води само изчезнал. Вероятно се носи по някоя река и ще се заплете в нечия мрежа или ще се удари в някоя перка, така че едва ли ще чакаме дълго да се появи.

— Ясно. А каква е причината за смъртта на Катарина Малмгрен?

— Удушена е с примка. Следите по шията й не оставят място за съмнение.

— Удушена ли? Значи… значи, убиецът отново е променил подхода си?

— Така изглежда. Твърде рано е да се правят изводи за часа на смъртта, но според датския съдебен лекар е починала през нощта срещу понеделник. Навярно е престояла около две денонощия във водата, преди Трюлсеменен да я открие.

— Трюлсеменен ли?

— Така се казва рибарят. На седемдесет и осем години е.

— Чакай малко… След потъването на ферибота „Естония“ през 1994-та не се ли въведе задължително съставяне на списъци с имената на всички пасажери на борда?

— По принцип да, но за съжаление никой не изисква от пътниците документ за самоличност.

— Тоест?

— Тоест ако си запазиш билет на името на Йоне Йонсон, на гишето те питат само как се казваш и ти го дават, дори истинското ти име да е Ларш Ларшон.

— Добре — въздъхна Барбароти. — А това, от своя страна, означава, че едва ли ще намерим името на убиеца в списъка с пасажерите, нали?

— За жалост е точно така. За десет минути и ние от екипа хранехме известни надежди.

— И въпреки това си струва да прегледате списъка. Колко души са пътували на борда?

— Малко над хиляда и петстотин. Нищо не пречи да ги прегледаме, но ще си отворим ужасно много работа.

Гунар Барбароти се замисли.

— Какво стана с обиска? Открихте ли нещо интересно в дома на Малмгренови?

— Още не се знае — призна Ева Бакман. — Събрали са четири кашона с предмети от шест чекмеджета на бюрата им и десет фотоалбума. Иззели са двата компютъра.

— Имате ли представа какво търсите?

— Много неща, но предимно вещи, които да свържат Малмгренови с Ана Ериксон или Ерик Бергман.

— Или и с двамата.

— Да. Паралелно ще проверяваме и обажданията на телефоните им. Появи ли се номер, който да съвпада с номерата, свързали се с Ериксон или Бергман, ще го проучим веднага. Доволен ли сте, инспекторе?

Барбароти се замисли.

— Засега нямам какво да добавя. Имаш ли специални желания за вечеря?

— Отдавна не съм яла омар — подхвърли инспектор Бакман.

На улица „Скулгатан“ в Шумлинге се намираше магазин за риба и морски деликатеси. Барбароти често пазаруваше оттам. Този път обаче собственикът, поляк и бивш ски-скачач на име Доброволски, обясни, че не му препоръчва да си купи от предлагания в момента омар — особено пък ако ще го приготвя за дама. Доброволски го посъветва да вземе миди Сен Жак и по-малки, норвежки омари. Барбароти го послуша. Купи още осем съставки, все по съвет на поляка, и получи рецепта като бонус. Доброволски му препоръча и специално бяло вино, задължително за такова ястие. В крайна сметка се наложи Барбароти да мине и през магазина за алкохол.

Чувстваше се странно, докато обикаляше и купуваше деликатес след деликатес преди обяд в делничен ден, а вкъщи подреди продуктите в хладилника и килера с ясното съзнание за вина. Освен всичко друго бе редно да приготви подобна пищна вечеря за Мариан, а не за инспектор Бакман. „Но какво да се прави? — помисли си Гунар Барбароти. — Ние, хората, приличаме на хамстер в бясно въртящо се колело и ако не се съобразяваме с неговата посока, умираме.“

Ала не угризенията обсебваха съзнанието му. Те дори го откъсваха за малко от мислите за убиеца. Вече бе убил трима — а вероятно и четирима — души, и то с хладнокръвие, пораждащо — поне според преценката на Барбароти — неизбежно смайване.

Как се бе случило всичко това? Той — ако за улеснение предположеше, че става дума за мъж — се е качил на ферибота „Стена Лайне“ от Гьотеборг за Фредерикехаве. Превозното средство е потеглило точно по разписание: 23,55 в неделя — както го бе осведомила инспектор Бакман — и по време на тричасовото пътуване до Дания убиецът е отнел живота на Хенрик и Катарина Малмгрен, точно както се бе заканил в писмото, и бе хвърлил телата им през борда. „Как се прави подобно нещо? — питаше се Барбароти. — Как?“

Катарина Малмгрен е била удушена с примка. Този начин на умъртвяване не е от най-лесните, особено ако се намираш на кораб, пълен с пасажери и следователно с потенциални свидетели. Убиецът очевидно е имал много внимателно обмислен план, знаел е точно как ще действа и освен това… освен това — подозираше Барбароти — познавал е семейство Малмгрен.

Нали? За да ги убие, първо е било нужно да ги раздели. Но защо двама съпрузи ще позволят на внезапно появил се натрапник да ги раздели посред нощ на борда на кораб? Убиецът несъмнено е проявил хитрост, например, пуснал е сънотворно в питиетата им или е измислил още по-изкусен начин да ги изманипулира.

За ликвидирането на Хенрик Малмгрен убиецът навярно е използвал различен метод. Например, първо го е застрелял, а после се е заел със съпругата му. Сценарият изглеждаше доста вероятен, но въпреки това Барбароти бе склонен да вложи повече разсъждения във версията, че Малмгренови са се познавали с убиеца. Навярно ги е умъртвил на палубата, а кой би излязъл на палубата посред нощ в компанията на непознат, особено ако пътува заедно с половинката си?

Първо него, после нея. Или обратното.

И двамата наведнъж?

Не, малко вероятно.

Впрочем откритието, че убиецът и жертвите се познават, не можеше да се нарече новина за Барбароти. Инспекторът отдавна бе съзрял личен мотив в дъното на цялата история. Убиецът категорично не подбираше мишените си на случаен принцип.

Потънал дълбоко в размишленията си, Гунар Барбароти чу шумолене в антрето. Пощата за деня бе пристигнала. Пет минути по-късно се двоумеше дали е имал предчувствие, или просто си внушава.

А Всевишният беше добавил в актива си две напълно заслужени точки — в това нямаше никакво съмнение.

Сложи си латексови ръкавици и огледа плика, облегнат на фруктиерата върху кухненската маса.

Светлосин, продълговат — точно като третия и четвъртия плик. Името и адресът му бяха изписани със същите малко разкривени печатни букви. И пощенската марка оставаше вярна на морската тематика: стилизирана платноходка на фона на синьо море и синьо небе.

Барбароти се опита да пресметне колко дни са изминали, откакто пое в ръка първото писмо — онази сутрин, когато с пощальона се засякоха на стълбището, преди да поеме към Готланд и към Мариан. Двайсет и два дни — изчисли той. С други думи, около три седмици. Оттогава се бяха получили четири писма и бяха убити четирима души — ако не брои Хенрик Малмгрен, макар участта му да бе почти ясна.

А сега беше пристигнало пето писмо. Смърт очакваше още един човек или той вече бе мъртъв, реалистично погледнато. Досега Барбароти бе получил повече от убедителни доказателства за хладнокръвието на извършителя, затова не му се вярваше в този запечатан плик да открие име на жив човек, свързан с предишните жертви. Никак не му се вярваше.

Пликът беше запечатан. Писмото — още неотворено и непрочетено. Какво да прави?

Именно: как да постъпи?

„Ето това е въпросът — помисли си инспектор Барбароти. — Няма две мнения. Какво да правя?“ От гледна точка на бъдещата му кариера и възможностите за повишение в полицията не съществуваше съмнение как следва да постъпи: незабавно да се обади на Йонерблад и да го помоли да дойде и да вземе писмото. След като го отстраниха от разследването, Барбароти не бе получавал нови нареждания как да процедира със следващи пратки — поне не и изрични указания — но не би могъл да убеди началството, че е отворил писмото поради незнание. И Йонерблад, и Талин ще побеснеят, ако отново допусне подобен гаф, защото ще възприемат постъпката му като желание да действа на своя глава, и то напук на заповедите отгоре.

А ако има нещо, което полицейските шефове не понасят, това са опитите на подчинените им да се правят на независими. Това го знаеше всеки от бранша. Повече нямаше да го допуснат в системата на полицията.

Барбароти се вторачи в плика върху кухненската маса. Неочаквано в съзнанието му се появи Биргит Кулберг. Първо Гунар се зачуди какво, за бога, търси тя в главата му — той нямаше отношение нито към нея, нито към модерните танци. После обаче разбра кое бе извикало образа й. Преди няколко години случайно беше изгледал по телевизията интервю с легендарната танцьорка. Млад репортер я бе изненадал с доста коварен въпрос, свързан с деликатна тема от културно-политическо естество, който изискваше добре да си премери думите.

След известен размисъл върху лицето на Биргит Кулберг разцъфна широка усмивка и тя поднесе на журналиста възможно най-великолепния отговор:

— Изобщо не ми пука.

„Ето така трябва да им отговоря — реши Барбароти. — Изобщо не ти пука. Благодаря ти, Биргит Кулберг. Като ме нападнат, ще се оправдая с теб.“

Сложи си ръкавиците, взе кухненски нож и разряза плика. „Въпреки всичко трябва да си сменя работата — установи той за сто и петдесети път, откакто се бе прибрал от «Гюстабу». — Ще се цаня за гробар или нещо подобно в района на Хелсингборг.“

Извади сгънатия надве лист хартия и прочете:

НЕ ЗНАМ ДАЛИ СИ НАМЕРИЛ МАЛМГРЕНОВИ. ОСТАНА САМО ЕДИН, ГУНАР. БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА СЪДЕЙСТВИЕТО.

Барбароти поседя неподвижно пет минути. Прочете писмото отново. Преброи думите. Четиринайсет. Пак го прочете, като се мъчеше да го осмисли, но… нещо във възприятието му блокира. Или изгуби способността си да разбира писмен шведски? Какво означаваше това послание? Каква информация даваха тези четиринайсет думи?

Всъщност.

Остана само един, Гунар. Между „един“ и „Гунар“ имаше запетая. Какво значение придаваше пунктуационният знак на това твърдение?

Че предстои още един човек на име Гунар да се превърне в жертва на убиеца, или „Гунар“ представляваше обръщение към самия Барбароти? Или пък… третото възможно тълкувание на посланието вероятно разклати способността на криминалния инспектор да възприема и да разбира. Да не би…?

Благодаря ти за съдействието?

Изведнъж пред очите на Барбароти се спусна мрак. Кухнята се разклати и той се принуди да се хване за ръба на масата, за да не падне. По тялото му бавно плъзна усещане, наподобяващо леден слой, сковаващ повърхността на езеро през мрачна и студена ноемврийска нощ.

След известно време — не можеше да определи точно колко, вероятно десетина минути, вероятно повече — Барбароти успя да се изправи и да се добере до телефона.