Хокан Несер
Една съвсем различна история (35) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

29

Гунар Йорнберг действително беше обезобразен. Меко казано. Въпросната нива с пшеница се намираше на място, наречено Йорща. На тясна чакълеста пътечка към малко по-широк асфалтов път се бяха наредили осем автомобила — четири полицейски и четири цивилни — няколко човека, мотоциклет и бясно лаещо куче. На трийсет метра навътре в нивата се виждаше спрял зелен комбайн и скупчили се около него хора. Слънцето тъкмо залязваше, когато Барбароти, Бакман и Астор Нилсон пристигнаха. Отляво се виждаше силуетът на град Кумла; гробището, църквата и къщи, напълзели по склон от окръглени камъни, изпъкваха върху жълто-червения фон на вечерното небе. Барбароти инстинктивно затърси с поглед нещо, наподобяващо затворнически зид, ала погледът му се спря върху стара, красиво заоблена водна кула.

— Питам се защо Стрьом не се е обадил направо на нас, а на Йонерблад — подхвърли Барбароти.

— И аз — съгласи се Астор Нилсон. — Останах с впечатлението, че този инспектор не ни харесва много-много.

— Странно — отбеляза Ева Бакман.

Комисар Шверин ги поведе по нивата. Най-сетне застанаха пред останките на гимназиалния учител Гунар Йорнберг и за няколко критични секунди Барбароти помисли, че ще повърне. Двете наденички с картофено пюре, които бе изял, преди да си тръгнат от Халсберг, се надигнаха от стомаха му, но все пак си останаха там.

Земеделският стопанин, на име Матсон, не успял да спре комбайна навреме. Затова машината нанесла ужасни рани върху тялото. Барбароти се замисли за популярната представа за Смъртта като жена с коса в ръка. Мислена със съвременни понятия, Смъртта вероятно следва да жъне не с коса, а с комбайн.

— Тялото наистина е станало на кайма — отбеляза комисар Шверин. — Но има дупка от куршум в главата. Бил е мъртъв, когато селянинът го е премазал с комбайна.

— Дупка от куршум ли? — попита Астор Нилсон.

— Да — потвърди присъединилият се инспектор Стрьом. — Куршумът е минал директно през черепа му. Влязъл е през лявото му слепоочие и е излязъл през дясното.

Ева Бакман си погледна часовника.

— Осем и половина е. В колко часа селянинът го е… намерил?

— Към шест без петнайсет. От шока не успял да се обади в полицията, независимо че мобилният му телефон бил у него. Съпругата му позвъни в шест и десет.

— Стрьом, ще провериш ли как се справят Бенгтсон и Линдер? — помоли Шверин.

Инспектор Стрьом кимна и се отдалечи. Барбароти се опита да обозре злокобната сцена. Около половината от реколтата още не беше събрана. Стопанинът бе започнал да работи отвън навътре и комбайнът стоеше насред нивата като гигантско праисторическо животно, изведнъж изгубило способността да се движи. Върху четириъгълна площ с размери на футболно игрище вечерният бриз поклащаше натежалите от зърно узрели класове с височина половин човешки бой. Полицаите бяха отцепили със синьо-бяла лента малък участък; около комбайна и тялото на Йорнберг пълзяха съдебни лекари, криминалисти и фотографи, а зад ограничителната лента стояха поне трийсетина души.

— Кои са всички тези хора? — поинтересува се Гунар Барбароти.

Комисар Шверин сви рамене.

— Новината е плъзнала наоколо. Съседи, зяпачи… И журналистите довтасаха. В този район рядко се случват подобни неща.

— Не ги ли помолихте да се отдалечат?

— Помолихме ги, разбира се, но повечето вече бяха пристигнали, когато ние дойдохме. В тази страна всеки има право на достъп до ниви, поляни и земи, които не са негова собственост, а медиите — на свободно слово.

Барбароти огледа комисаря. Дребен кротък мъж на около шейсет години. Приемаше, изглежда, всичко ставащо с желязно спокойствие. Навярно бе предприел най-вярната тактика. Самият Барбароти не изпитваше никакво желание да разгони насъбралите се хора. Сигурно вече бяха изпотъпкали всички предполагаеми следи по плодородната почва в област Нерке.

— Открихте ли куршум? — попита Астор Нилсон.

— Не, но продължаваме да търсим. Лично аз не вярвам да го открием.

— Защо?

Шверин се усмихна дружелюбно:

— Защото най-вероятно е бил застрелян другаде. Трудно ми е да си представя, че убиецът с излязъл с жертвата на разходка из нивата и там е извършил деянието. По-вероятно ми се струва да го е застрелял и после да е довлякъл тялото тук.

Барбароти се замисли над думите му. „Прав е. Разбира се: точно така е станало.“

— Сигурни ли сте, че трупът е на Гунар Йорнберг? — попита той, защото главата бе смазана до неузнаваемост и би могла да принадлежи на когото и да е.

— Да — увери го Шверин. — Намерихме у него портфейл и документи за самоличност.

Барбароти кимна.

— А има ли начин да се определи колко време с престоял тук? — поинтересува се Астор Нилсон.

— Според съдебния лекар поне седмица. Това убийство е от вашата компетенция. Дали не е най-добре да изпратим тялото в Гьотеборг?

Мобилният телефон на Бакман звънна. Тя се поотдалечи и се върна след минута.

— Обади се Йонерблад — докладва тя. — Иска да изпратим тялото в Гьотеборг, а ние да останем тук и утре… — кимна към комисаря. — За да се приберем с по-цялостна представа за събитията, така да се каже.

„Цялостна представа от разкъсано тяло“ — помисли си Барбароти.

Шверин отново се усмихна с добродушната си усмивка.

— Утре мислех да поиграя голф. Но не пречи да го отложа за друг ден. И без това не си падам много по голфа, ходя заради съпругата ми. Сигурно ще се наложи да проведем някой и друг разпит?

— Да — потвърди Астор Нилсон. — В какво състояние е комбайнерът? Може ли да се говори с него?

— Не пречи да опитаме. Ето там е — посочи Шверин. — Миналата година прегази сърна на тази нива, но този път е по-сериозно.

— Много хитро — отбеляза Ева Бакман. — Да го остави насред пшенична нива.

— В какъв смисъл? — попита Барбароти.

Бяха се оттеглили малко встрани. Августовското небе притъмняваше, а Астор Нилсон разговаряше със земеделския стопанин Матсон. Барбароти дъвчеше зрънце жито.

— Хем го е скрил, хем се е подсигурил, че ще го открием. Защото кой се разхожда из житно поле? Трупът ще остане скрит, докато дойде време да се събира реколтата.

Барбароти отрони второ зрънце от класа и го лапна.

— Права си. Но не е ли редно да е оставил следи по местата, където е минавал?

— Не е задължително. Ако е стъпвал внимателно, класовете, дори и леко наклонени, са се изправили. Като след дъжд. Колкото и да не ми се иска да го призная, постъпил е много хитро.

— Така е. Немалко факти говорят в полза на извода, че си имаме работа с доста хитър тип.

Ева Бакман кимна и плъзна поглед над притъмняващата нива.

— Само си помисли: петима души! Този тип уби петима души само за едно лято, а ние не направихме нищо, за да го спрем. Изпраща писма и на нас, и на вестниците и ни предупреждава на кого смята да посегне. За какво изобщо ни плащат?

— Права си, но ще го хванем. Вече хич не им вярвам на тези писма.

— И защо? — попита Ева Бакман и се изсекна. — Проклятие, май съм алергична към узряла пшеница.

— Страданието няма край. Така или иначе, по мои сметки Йорнберг е бил мъртъв много преди да получа предупреждението за смъртта му. Сигналите от убиеца не пристигат в хронологичен ред. Малмгренови са се качили на ферибота в неделя, а Йорнберг е бил застрелян няколко дни по-рано, нали?

— Прав си — потвърди Ева Бакман след кратък размисъл. — В кабинета си имам хронологична схема на събитията. Като се приберем, ще я прегледаме.

Мобилният телефон на Барбароти звънна. Търсеше го журналистка от „Афтонбладет“, млада жена. Чула, че в една ръжена нива в околностите на Карлскуга са открили още един труп.

— Нивата е засята с пшеница, не с ръж — уточни Барбароти. — Но не знам нищо за никакъв труп.

После затвори. „Тези дни задължително трябва да си сменя телефонния номер“ — науми се той.

Комисар Шверин им препоръча Стура Хотелет — Големия хотел — в Йоребру и те се съобразиха с мнението му. На рецепцията си купиха бира и седнаха на една маса в столовата с изглед към Свартон — Черната рекичка — и към замъка. Барът и кухнята бяха затворили и освен тримата полицаи в голямото, потънало в сумрак помещение нямаше никого.

— Това е вторият по красота замък в Швеция — Астор Нилсон посочи през прозореца.

Барбароти и Бакман се загледаха в каменната крепост, докато отпиваха от бирата си.

— А кой е най-красивият? — поинтересува се Гунар.

— Замъкът в Калмар — осведоми ги Астор Нилсон.

— Май доста си обикалял — подхвърли Ева Бакман.

— Нали ви споменах: началникът ми е готов да ме изпрати и до Париж, само и само да не му се мяркам пред очите. Е, какво ще кажете да обобщим фактите до настоящия момент?

— Не пречи да опитаме. Да започвам ли? — попита Барбароти.

— Заповядай — кимна Ева Бакман.

— Благодаря. И така, Гунар Йорнберг е бил застрелян в главата с едрокалибрено оръжие. От рода на „Пинчман“ или „Беренгер“. Най-вероятно миналата сряда, например някъде из областта Нерке. С това май изчерпих въпроса.

— Не съвсем — възрази Астор Нилсон. — Убиецът е натоварил тялото на превозно средство, да речем в багажника на лека кола. После го е закарал и оставил насред житно поле в китната, но забравена от Господ местност Йорща в покрайнините на град Кумла, до неотдавна основен производител на обувки в страната, та когато стопанинът прибира реколтата, да „пожъне“ и труп. Всъщност ми се струва доста хитър ход.

— Хитър? — повтори Барбароти.

— Вече го обсъдихме — намеси се Ева Бакман.

— Знаете ли какви заглавия ни очакват утре в пресата?

— Говорих с Шверин — съобщи Барбароти. — Очакват се обширни материали, предимно в „Нерикес Алеханда“. Ще публикуват и призив към гражданите да бъдат бдителни и да съобщават за подозрителни автомобили в района на Йорща и така нататък. Както и близо до улица „Тюлпан“ в Халсберг. Телефоните на колегите ще прегреят. Май отвориха специална телефонна линия за сигнали от очевидци. Ще видим дали ще даде резултат.

— Чудесно. В тази страна едва ли е останал човек, който да не е разбрал за случая. Крайно време е някой да е забелязал нещо.

— Така ни се иска — въздъхна Астор Нилсон. — Но изобщо не е сигурно, че някой е видял убиец, застрелял човек в гората в три през нощта и оставил го насред нива около час по-късно.

— Ужасен песимист си! — упрекна го Ева Бакман. — Хайде, да си изпием бирата и да си лягаме.

Барбароти си погледна часовника. Беше спрял.

В събота сутринта Барбароти излезе от банята и чу мобилния телефон. Обаждаше се Мариан.

— Къде си? — попита още в самото начало тя.

Точно така започваха почти всички телефонни разговори в днешно време, защото „в глобалната ера в навечерието на Армагедон — бе прочел наскоро Барбароти в една ретроградна вестникарска рубрика, — хората са изгубили корените си и са се превърнали в ято скакалци, които се щурат безцелно по земята.“

— В Йоребру — отговори той. — В момента гледам през прозореца втория по красота замък в Швеция.

— Виждала съм го, но замъкът в Калмар действително е по-красив.

„Това да не е една от онези общоприети истини?“ — запита се учуден Барбароти.

— И аз така мисля — каза на глас.

— Какво правиш в Йоребру?

— Не прочете ли вестника?

— Не.

— Добре, не го чети. Обичам те.

Незнайно как — Барбароти бе успял да изтласка от съзнанието си мисълта, че е събота. Съдбоносната събота. „Не съм с всичкия си. Как можах да забравя? Вместо човешки мозък са ми дали мозък на златна рибка.“

Все пак си спомни за уговорката и в кой ден тя ще му се обади.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се разсмя. Барбароти бе готов да даде точка на Всевишния от щастие. Защото нещо в смеха й подсказваше… какво по-точно?

Че нещата в крайна сметка ще се оправят. Усещаше го по гласа й. Двамата с Мариан ще бъдат заедно, come rain, come sleet or snow^[1] или както там се казваше. Изведнъж всички негови съмнения се изпариха и Барбароти се питаше как изобщо се бе усъмнил в бъдещето си с Мариан. Това кристално ясно прозрение продължи само секунда, докато нежният й смях се лееше от слушалката.

— Искам да се видим. Какво ще кажеш за следващия уикенд? — предложи тя. — Удобно ли ти е?

— Свободен съм. За теб винаги съм свободен.

— А убиецът?

— До следващия уикенд ще съм го хванал — обеща Барбароти. — Искаш ли да дойда в Хелсингборг?

— Не, всъщност предпочитам аз да ти гостувам в Шумлинге, ако нямаш нищо против. Децата ще прекарат почивните дни при баща си в Гьотеборг. Пътьом ще ги оставя, а на връщане ще ги прибера.

— Договорихме се. Ще ти сготвя омар. Открих чудесна рецепта. Значи, да те очаквам в петък вечерта?

— Да. Гунар?

— Да?

— И аз те обичам. Май забравих да ти го кажа.

Барбароти слезе в залата за закуска, а усмивката още не бе слязла от лицето му.

— Пиян ли си, или си се сетил как да хванем убиеца? — попита Ева Бакман.

— Нито едното, нито другото.

— Сигурно пак е ходил да плува — предположи Астор Нилсон и посочи Черната рекичка.

Самият Нилсон имаше вид на човек, който цяла нощ се е опитвал да се съвкупи с опърничава мечка.

— Дявол да го вземе! Не успях да мигна — оплака се той. — Това разследване ще ме съсипе.

— Ще изпием три чаши кафе без захар и ще стиснем зъби. Впрочем ето го и Шверин.

Комисарят изглеждаше кротък и отпуснат като миналия ден на нивата.

— Исках да обсъдим положението, преди да потеглим към участъка — обясни той. — На спокойствие, така да се каже. Харесва ли ви замъкът ни?

— Вторият по красота в Швеция — кимна Барбароти. — В момента е удобно да разменим няколко думи.

— Прегледахте ли „Нерикес Алеханда“? — попита Шверин и им подаде вестника.

Барбароти огледа първата страница. РЕКОЛТАТА НА СМЪРТТА, пишеше с трисантиметрови букви над снимка на злополучния, осветен от светкавици комбайн и група тъмни силуети на заден план. Снимката внушаваше злокобност и приличаше повече на филмов афиш.

— Майко мила! — възкликна Ева Бакман. — Публикували ли са името му?

— Не — отвърна Шверин, — но родителите му ще пристигнат всеки момент да идентифицират тялото. Живеят в Крамфорш. Откарахме тялото в Университетската болница в Йоребру, а после ще го изпратим в Съдебномедицинския институт в Гьотеборг, както се разбрахме.

— Тогава да закусим — предложи Астор Нилсон.

Разположиха се на същата маса като предната вечер. Известно време разлистваха мълчаливо два екземпляра на „Нерикес Алеханда“, където бе поместен пространен материал за зловещата находка на нивата и за връзката на трупа с убийствата в Западна Швеция. След няколко минути комисар Шверин се прокашля предпазливо.

— Какво е положението в момента? Взели ли сте някого на прицел? Изобщо на какъв етап се намира разследването?

Астор Нилсон спря да дъвче и за секунда заприлича на кривоглед.

— Напредваме бавно — отговори Ева Бакман.

— Питам във връзка с пресконференцията — уточни Шверин. — Започва в три. Очаква се да дойдат много журналисти и би било добре да присъствате.

— Разбира се — увери го Барбароти. — С инспектор Бакман ще присъстваме, докато комисар Нилсон се наслаждава на следобедната си дрямка.

Астор Нилсон се усмихна и продължи да дъвче.

— Какъв е планът за днес? — поинтересува се Ева Бакман.

Шверин извади черен бележник.

— Четирима души ще разпитат съседите в Халсберг. Вече са се заели със задачата, защото искам да разполагаме с предварителен доклад за пресконференцията. За два часа е насрочена оперативка. Дотогава трябва да сме говорили и със селските стопани около Йорща… дали вие бихте…?

— Разбира се — не изчака края на въпроса Астор Нилсон. — Ще обиколим стопанствата и ще поразпитаме.

— Чудесно. Освен това очакваме да постъпят сигнали от очевидци, чиято достоверност предстои да преценим. Заедно със Стрьом — вече го познавате — и още един инспектор ще се заемем със сигналите. Такива са моите планове, но вероятно имате други идеи?

— Не, звучи ми отлично — отвърна Барбароти.

— Прекрасно — съгласи се и Астор Нилсон.

Мобилният телефон на Бакман звънна. Йонерблад се обаждаше да пита дали с Талин да пътуват за Йоребру. Бакман обясни, че е излишно, и обеща да го държи в течение на случващото се през деня.

— Дали да не поговорим и със стопанина на нивата? — предложи Барбароти. — Може случайно да е забелязал изпотъпкан участък и да разберем откъде е минал убиецът. Не е изключено да открием пръстови отпечатъци. Йорнберг е тежал около седемдесет и пет килограма, нали?

— Следователно убиецът не е крехка женица — кимна Астор Нилсон. — Но това май вече го бяхме установили, нали?

— Снощи през нивата мина много народ — напомни Бакман. — И все пак не бива да пренебрегваме тази възможност.

— Може ли да вземем криминалист в Йорща? — поинтересува се Барбароти.

— Разбира се — съгласи се Шверин. — Нещо друго?

— Ще видим какво ще се появи в хода на работата — сви рамене Астор Нилсон. — Значи, в два имаме оперативка в участъка, така ли?

— Да, в два — потвърди Шверин.

— Случайно близо до хотела да продават часовници? — осведоми се Барбароти. — Трябва ми нов.

— Диагонално през улицата. Но отварят чак в десет.

— Няма проблем. Не е спешно.