Хокан Несер
Една съвсем различна история (47) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

40

29-31 август 2007

Разпита ръководеха Барбароти и Бакман. Йонерблад, Талин и Тъжния наблюдаваха от другата страна на огледалното стъкло. Решението бе взел Асюнандер.

Записваха разпита и на магнетофонна лента, и на DVD — за по-сигурно. Асюнандер го следеше по телевизионен екран в отделна стая.

Улрика Хърст, трийсет и седем годишна, по баща Лундквист, бе омъжена за англичанин. Открили я бяха предния ден.

— Хос и Бос, така ли? — попита Барбароти.

— Така се наричаха — потвърди Улрика Хърст. — Още от малки. Може и някой друг да е измислил прозвищата, не съм сигурна.

— А вие също ли ги наричахте така?

— Да. Хос и Бос. Никога не съм използвала истинските им имена.

— И ги знаете от деца?

— Естествено, нали сме братовчеди. Тяхната майка и моята са сестри. Живееха във Варберг, а ние — в Кунгсбака. Много се имахме. Аз съм единствено дете и нямам други братовчеди, освен тях двамата.

Тя прибра кичур от русата си коса зад ухото. Сините й очи сновяха между двамата криминални инспектори, все едно се чудеше към кого от двамата да се обръща.

— Интересува ни преди всичко Хос — уточни Бакман.

— Разбрах.

— Ще ни разкажете ли малко за него?

Улрика Хърст се замисли.

— Той беше… трудно дете. Всъщност и двамата не бяха лесни.

— В какъв смисъл?

— Не знам как да ги опиша. Като дете нямах много приятели. В училище се чувствах доста самотна. Израснах с Хос и Бос и те формираха представата ми за нормалност. Всяко дете възприема като нормални хората около себе си, нали? Именно в това се изразява порастването: да преодолееш погрешните представи и митовете от детството си.

— Разбирам ви — кимна Ева Бакман. — Кога си дадохте сметка, че двамата са по-особени?

— Преместихме се в Стокхолм, когато станах на шестнайсет. Записаха ме в престижна гимназия и си намерих нови приятели. С братовчедите ми се поотдалечихме, така да се каже. Май тогава осъзнах, че са по-особени.

— В какъв смисъл? — попита Барбароти.

— Първо, бяха ужасни всезнайковци — Улрика Хърст понечи да се усмихне, ала веднага се отказа. — Непрекъснато се съревноваваха кой разбира повече от другия, а когато им ходех на гости, се съюзяваха срещу мен и започваха да ме атакуват с въпроси. За тях бях глупавичката им братовчедка, дето нищо не разбира… Все пак бях по-малка от тях с десет месеца. Родена съм през декември, а те — през февруари същата година. Понякога се надпреварваха кой ще ме излъже пръв.

— Кой ще ви излъже пръв? Не звучи никак приятно — отбеляза Ева Бакман.

— И не беше никак приятно. Веднъж, май бях на осем, Хос каза, че си изпуснал портмонето с всички пари в кладенец, но нито той, нито Бос можели да се спуснат да го вземат: лекарят им забранявал да минават през тесни пространства, понеже имали рядка болест на ушите. Ако сляза да взема портмонето, обещаха да ми дадат половината пари. По стените на кладенеца стърчаха забити железни колчета, а на дъното нямаше никакво портмоне. Щом започнах да се спускам, хлопнаха капака над главата ми. Повече от час стоях в тъмното. Спомням си, че се напишках, но не посмях да призная на мама какво се е случило.

— Ама че гадняри! — възкликна Бакман.

— Значи, двамата са еднояйчни близнаци?

— О, да. Беше невъзможно да разбереш кой кой е, ако не знаеш, че Хос има малко родилно петно под лявото ухо и е по-висок със сантиметър от брат си, а всъщност и двайсет минути по-голям. Иначе си приличаха като две капки вода.

— И нямат брат или сестра? — попита Бакман.

— Не, само двамата са. И винаги бяха задружни. Родителите им, Мауд и Юнгве, всячески се опитваха да ги разделят, ала безуспешно. Макар да живееха в седемстайна къща, близнаците не искаха отделни стаи. Записаха ги в различни класове, но Хос и Бос отказваха да работят в часовете. Не си намериха други приятели. Винаги си бяха само двамата.

— Какво стана после? След като пораснаха?

Улрика Хърст поклати бавно глава и погледът й придоби друго изражение. Тя отново приглади косата си и пи малко вода.

— Не съм съвсем сигурна, но имаше нешо сбъркано. И двамата завършиха гимназия през 1989-а. В един и същи клас, с еднакви оценки. Ходих на абитуриентското им парти. Стори ми се странно, защото присъстваха само роднини, десетина-дванайсет души. На моето парти две седмици преди това дойдоха не по-малко от петдесет човека. Тогава за пръв път осъзнах, че братовчедите ми не са нормални. И двамата завършиха гимназия с отлични оценки, и двамата кандидатстваха медицина в Гьотеборг и, естествено, ги приеха. Родителите им купиха двустаен апартамент за бъдещите студенти. Според мен Мауд и Юнгве се радваха да се отърват от тях, защото двете момчета изобщо не проявяваха привързаност към майка си и баща си. И така, Хос и Бос се преместиха в Гьотеборг и започнаха да следват.

— Продължете, моля. Това се е случило през 1989-а, нали?

— Да. През първите три-четири семестъра нещата вървели по мед и масло. Двамата си взеха всички изпити и препитвания или както там се наричат. Няколко пъти ги посетих в Гьотеборг, докато ходех в града по моя работа. И двамата изглеждаха като крайно старателни бъдещи медици: накъдето и да погледнеш в жилището им, виждаш само скелети и плакати, свързани с анатомията на човека. Хос и Бос вече се отнасяха много по-уважително към мен. Случката с кладенеца бе останала в миналото, но винаги когато си тръгвах от дома им, изпитвах облекчение. Спомням си как почти всеки път…

— Да? — окуражи я Барбароти.

Тя се засмя:

— Почти след всяко гостуване у тях спирах на тротоара и дишах дълбоко в продължение на няколко минути. Сякаш за да вдишам жадно нормалния свят навън и да се отърся физически от болната атмосфера. Тогава учех икономика в Упсала и в студентските компании често се спореше кои са по-скучни: икономистите или лекарите. Мислех си, само ако се запознаят с братовчедите ми в Гьотеборг, спорещите веднага ще стигнат до единодушие.

Ева Бакман се изсмя.

— Но после се е случило нещо…

— Да. — Улрика Хърст се поизправи и стана сериозна. — През май 1991-ва Бос си намери приятелка. Тогава се прибрах в Нака при майка ми — имаше рожден ден — и тя ми съобщи новината. Нормалното на пръв поглед събитие се превърна в сензация сред нашия род. А през лятото двамата хвърлиха още по-голяма бомба: смятаха да се оженят и да заминат за Австралия. Приятелката на Бос дошла в Швеция на обменни начала, а иначе живеела в околностите на Бризбън.

— И осъществиха ли плановете си? — попита Бакман.

— Да. Бос и Беси вдигнаха сватба и заминаха за Австралия около Коледа същата година. Оттогава живеят в Сидни.

— Ходили ли сте им на гости?

— Веднъж. Преди… около дванайсет години бях в Австралия с приятеля ми за месец. Използвахме случая да ги посетим. Беше им се родила дъщеричка и живееха в мир и любов. Бос беше поомекнал. Е, не бе постигнал невъзмутимото спокойствие на австралийците, но все пак забелязах голяма промяна у него.

— И повече не сте ги виждали?

— Не. Всъщност с приятеля ми останахме у тях само една нощ. Гюстаф — така се казваше гаджето ми — също ги хареса много.

— А Хос? — попита Барбароти. — Той как прие внезапното заминаване на брат си?

Улрика Хърст пи малко вода и облиза устните си.

— Там е работата, че нямаше как да разберем. Хос никога не доверяваше чувствата си на друг човек. Родителите на близнаците казали на майка ми само, че Бос се е оженил и със съпругата му са заминали за Сидни. Когато срещнах Хос през юни 1992-ра — пихме кафе в Хага — той ме увери, че всичко е наред. Но през есента прекъсна следването си и започна да учи философия. Така и никой не разбра причината. В продължение на няколко години изгубих връзка с него. Тогава живях в Англия, а когато през 1997-а се върнах в Швеция, той се бе оженил и пишеше докторат. Кариерата му на логик се развиваше с бесни темпове. През 1999-а защити дисертация и още същата година го назначиха в университета.

— Запознахте ли се със съпругата му?

— Да, виждала съм я няколко пъти. Запознах се с нея непосредствено след началото на 2000-ната. Беше бременна и тъкмо си бяха купили къща в Мьолндал. Тя работеше в Салгренската болница. Предполагам, че с Хос са се запознали като студенти по медицина. Няколко месеца по-късно обаче тя пометна… После така и не им се родиха деца.

— Как ви се стори връзката им? — попита Ева Бакман.

Улрика Хърст се замисли за кратко.

— Хос се държеше много властно със съпругата си, а тя ми изглеждаше твърде свита. По-късно разбрах, че е израснала в дълбоко религиозно семейство, а Хос я изтръгнал оттам с корените.

— Изтръгнал я с корените? Май схващам какво имате предвид.

— След няколко години с нея случайно се засякохме в Стокхолм. Едва я познах. Беше… съзряла, така да се каже. Беше се превърнала в самостоятелна жена, колкото и изтъркано да звучи.

— За да се изтърка един израз, винаги има причина — отбеляза Ева Бакман.

— Така е.

— Кога я видяхте в Стокхолм? — намеси се Барбароти.

— Дълго умувах и доколкото успях да си спомня, трябва да е било през януари или февруари 2006-а.

— Тоест, година и половина след предишната ви среща?

— Да.

— А Хос? Срещали ли сте го през последните години?

— Само веднъж — Улрика Хърст вдигна гузно рамене. — На миналогодишния панаир на книгата в Гьотеборг. Всъщност „среща“ не е точната дума. Видях в програмата, че е сред ръководителите на един семинар, не помня точно какъв, и се отбих да го видя. Стори ми се ужасно безинтересен. Дори не се поздравихме. Той ме видя сред публиката, но когато семинарът приключи, изчезна в друга посока.

— Знаете ли нещо за брака му?

— Всъщност не. Преди няколко години майка ми сподели, че не би искала да е на нейно място.

— На мястото на Хосовата съпруга ли?

— Да.

— И защо?

Улрика Хърст присви устни.

— Майка ми обичаше да анализира междуличностните отношения. Когато бях на петнайсет, с баща ми се разведоха и после психологията стана най-важната част от живота й.

— Кога почина майка ви?

— Миналата година, от рак. Отиде за си няколко месеца.

— Но е работела като семеен терапевт?

— Да. Често повтаряше, че след развода се омъжила за професията си и този път бракът й бил по любов.

— Значи, майка ви е имала сериозни основания да твърди, че положението на Катарина Малмгрен никак не е за завиждане, нали?

— Така мисля.

— Моля за извинение — каза Астор Нилсон. — Но ще ви бъда много признателен, ако ми обясните как точно стигнахме до този извод.

Нилсон не бе присъствал на разпита на Улрика Хърст, защото по същото време разговаря с двама души от Гьотеборгския университет.

Сега обаче — в три следобед — се бе върнал в участъка в Шумлинге и всички разследващи се бяха събрали в кабинета на Йонерблад и Талин.

— Накрая събитията наистина се развиха доста бързо — съгласи се Йонерблад. — Но вече няма съмнение, че Хенрик Малмгрен е нашият човек. Трябва да свалим шапка и да благодарим на комисар Асюнандер, защото без проницателния му анализ още щяхме да тъпчем на същото място.

— Моля, моля — кимна Асюнандер.

— Може ли да започнем от метода? — помоли Астор Нилсон. — Как точно е действал убиецът? Предлагам да зарежем писанията му и да се съсредоточим върху начина му на работа, а?

— В такъв случай да не бързаме и с разкриването на мотивите му — настоя Талин.

— Добре — кимна Ева Бакман. — Като имам вече отговора на загадката, е много по-лесно.

— Нима? — промърмори Астор Нилсон.

— Всъщност да — увери го Бакман и разтвори бележника си. — Пристига тук от Гьотеборг и убива Ерик Бергман и Ана Ериксон. Денят е 31 юли. Явно е разузнал спортните навици на Бергман, а това впрочем едва ли е било трудна задача. Притаил се е в храстите и го е изненадал, когато онзи, изморен, е минал оттам. Намушкал го е няколко пъти и го я зарязал там.

— Няколко часа по-късно е отишъл в дома на Ана Ериксон, с която предварително си е уредил среща — продължи Барбароти. — Така ми се струва най-логично. Познавали са се от Бретан и убиецът вероятно е обещал да й донесе или съобщи нещо интересно.

— Откъде знаеш? — попита Тъжния.

— Налучквам. Така или иначе, тя го е пуснала в жилището си и той я е убил — вероятно с регулируем гаечен ключ, но това няма как да го установим. Увил я е в найлон, за да не плъзне остра миризма, защото иска поне няколко дни трупът да остане неоткрит, и си с тръгнал.

— Слушам те внимателно — увери го Астор Нилсон. — Ама че история! После?

— После е написал писмо и се е кротнал няколко дни… а след това се е свързал с пресата и е разпространил измислицата си за Ханс Андершон — отчасти за да ни обърка, отчасти за да не се досетят следващите му две жертви какво ги чака. Те действително са се познавали отпреди пет години, но не забравяйте все пак, че „Записките от Мустерлен“ са измислица от игла до конец, най-вече историята за момичето и баба му.

— Най-вече тази история, да — потвърди и Ева Бакман.

— Но как е успял да…? — подхвана Астор Нилсон, ала Асюнандер го прекъсна:

— Ще го обсъдим по-късно. Слушаме те, Барбароти.

— След седмица заминава за Халсберг. Носел е оръжие, защото не е знаел какво да очаква от Гунар Йорнберг, а именно Йорнберг и Катарина Малмгрен са били основните му мишени. Убил е Ана Ериксон и Ерик Бергман само за да придаде достоверност на „Записките“ си от Мустерлен; за да ни набие в главите цялата тази история, така да се каже.

— Боже мой. Всъщност убиецът е искал да ликвидира Гунар Йорнберг, защото…?

— Защото е имал връзка със съпругата му Катарина. Докато говорех с онзи негов приятел — водолаза, той несъзнателно ми е подхвърлил отправна точка. Спомена, че Йорнберг тайно посещава омъжена жена от Западна Швеция. Но как да заподозра, че става дума за Катарина Малмгрен?

— Да, именно. Продължавай — насърчи го Талин.

— Според мен е убил Гунар Йорнберг бавно, както личи от „Записките“. Поне аз останах с впечатлението, че се опива от процеса на умъртвяване. Но това ще го преценят съдебните психиатри.

Отпи глътка вода. Бакман отвори нова страница в бележника си и взе думата:

— След като зарязва трупа на третата си жертва в прословутата житна нива, заминава за Гьотеборг и заедно със съпругата си започват да товарят багажа на колата за предстоящата ваканционна седмица в Дания. В нощта между неделя и понеделник се качват на ферибота — точно по план — и когато за малко излизат на палубата, той я удушава и хвърля тялото й през борда. Слиза във Фредерикехаве като пешеходец и оттам се качва на самолет за Кайро. Пристига в египетската столица само след денонощие и изпраща „Записките“ си от Мустерлен.

За пет секунди никой не промълви и дума.

— Невероятно — отрони Астор Нилсон. — Направо невероятно.

— Извинете, но как стоят нещата с паспорта му? — попита Боргсен.

— Проверихме — увери го Бакман. — На четиринайсети август пътник с фамилия Малмгрен с пътувал от Копенхаген за Атина. Но малкото му име фигурира като Бертил. Явно братът на Хенрик му е изпратил паспорта си от Австралия. Доколкото разбрах от Улрика Хърст, помежду им е имало силна връзка, нали?

— Така изглежда, да — потвърди Йонерблад.

— Е, добре — въздъхна Астор Нилсон. — Хитър ход. Всичко ми звучи логично, само обяснението, че е извършил толкова убийства, защото съпругата му си е намерила любовник, ми се струва малко… дребнаво, ако ме извините за израза.

— Явно е обичал да планира — изтъкна Ева Бакман. — Да си състави план и да го следва неотклонно. Като млада имах такова гадже. Двамата с него обиколихме цяла Европа е кола, но за него картата беше много по-важна от самата Европа.

Настъпи кратко мълчание, после Асюнандер си прочисти гърлото и взе думата:

— Не бива да забравям и друго: мотивите рядко са съизмерими с престъплението.

— Поясни какво имаш предвид — помоли Йонерблад.

— Освен в главата на извършителя — уточни Асюнандер. — Погледнато отстрани, подбудите за повечето престъпления изглеждат съвсем незначителни и пренебрежими и често действително са точно такива: ревност, отмъщение, алчност. Разликата е само в израза на тези отрицателни нагласи.

— Абсолютно съм съгласен — кимна Талин. — Как се сети кой е убиецът?

Асюнандер поседя известно време с наведена глава. Оглеждаше замислено преплетените си пръсти.

— По метода на изключването — отговори той. — Просто не остана друго обяснение.

— И аз през цялото време се опитвах да приложа същия метод, но накрая не оставаше нищо.

— Един детайл също ме подсети кой е убиецът — призна Асюнандер.

— Какъв детайл?

— В „Записките“.

— Прочетох ги… поне четири пъти — отбеляза Йонерблад. — Ще уточниш ли за какво става дума?

— Предпочитам да го запазя за себе си.

— Какво, по… — подхвана Астор Нилсон, но Асюнандер го спря с вдигнат показалец:

— Това си е моя работа.

И с това обяснение скръсти ръце пред гърдите си и обходи с поглед всички присъстващи. От гърлото му се разнесе треперлив звук. Все едно мъркаше котка или поне

Барбароти го оприличи така. „Нещо му хлопа — помисли си Гунар. — Определено не е в час.“

Но Асюнандер разплете случая. Детайл? Що за проклет детайл?

— И си… проверил версията си? — предположи предпазливо Талин.

— Нищо особено — кимна Асюнандер. — От години имам приятел, който разбира от банкови дела. Оказа се, че Хенрик Малмгрен продал акциите си в края на май и за тях получил милион и половина, но не извършил никакви покупки. Парите са му трябвали като начален капитал в Кайро. Бакман е съвършено права: старателно е обмислял всеки свой ход.

— Можел е да не си усложнява така живота — отбеляза Астор Нилсон.

— Сигурно. Главната му цел е била да ликвидира съпругата си и нейния любовник, но подозирам, че е имал и други намерения.

— Какви собствено? — попита Тъжния.

— В Бретан се е случило нещо — обясни Ева Бакман, след като Асюнандер й кимна одобрително. — Ана Ериксон и Ерик Бергман са въвлечени по някакъв начин, но още не знаем как. Ще видим дали ще разберем.

— А шестият човек? — попита Астор Нилсон.

— Известно ни е още само, че е отседнал при Ерик Бергман за около седмица. Едва ли обаче е замесен в цялата история.

— И все пак го има на снимките.

— А къде намерихме тези снимки? — попита Ева Бакман. — Забрави ли? В албумите на Малмгренови.

— Да му се не види! — възкликна Астор Нилсон. — И тях ли?

— Да, и тях.

Два часа по-късно Барбароти и Бакман излязоха на паркинга за велосипеди зад участъка. Всеки момент щеше да завали, дъждът се усещаше във въздуха. Барбароти установи не без изненада, че зъзне. Надяваше се все пак небето да се въздържи от излияния.

— Май твърдението ни не е никак преувеличено.

— Кое? — попита Бакман.

— Че в Бретан се е случило нещо. Поне в очите на Хенрик Малмгрен това събитие е изглеждало съдбоносно.

— Сигурно — съгласи се Бакман след кратък размисъл. — Но не е било свързано с момиче и баба му, които умират. Според теб какво се е случило?

— Прочете ли „Записките от Мустерлен“, след като разбра, че ги е написал Хенрик Малмгрен?

— Не, не ми остана време. И нямам представа за какъв детайл намекваше Асюнандер.

— Аз също — призна Барбароти. — Но снощи прочетох отново текста. Когато знаеш кой го е съчинил, откриваш множество „ключове“. Онази част, където обяснява, че иска да ги избие всичките… Изобщо, получава се съвсем различна история.

— Съвсем различна история? Съвсем точно казано. Знаеш ли за какво си мечтая?

— За почивка?

— И за това, но най-вече да го разпитам. Ти не изпитваш ли подобно желание?

— Май и аз искам, но още не са го хванали. Съмнявам се дали ще имаш удоволствието да разговаряш с него на четири очи.

— Стига си ми развалял настроението. Търсят го едва от осем часа, а в момента в Сидни е едва сутрин.

— Права си — кимна Барбароти и погледна стария, ала отлично работещ часовник на ръката си. — Но ако някоя част от денонощието може да се нарече най-подходяща за залавяне на престъпници, това трябва да е нощта, нали?

Според мен злосторникът ще се измъкне и ще ти остане да си бъбриш с Бос.

— Хос и Бос — изсумтя презрително Бакман. — Някои хора са изначално сбъркани. И никога не се оправят. Значи, според теб в „Записките“ е закодирана още някаква истина, освен детайла на Асюнандер, така ли?

— Прочети ги още веднъж и ще се досетиш.

Бакман сви рамене и натъпка чантата с документи в кошницата на велосипеда.

— Ако ми се удаде случай да говоря с него, ще го разпитам за потребността му да държи всичко под контрол — зарече се тя. — Именно там винтът е най-хлабав.

— Дали?

— Несъмнено. Първо го изоставя брат му — вероятно единственият човек на света, който е означавал нещо за него. Сигурно усещането е било сравнимо с ампутация. Хос също е успял някак да си намери жена, но постепенно тя се е отдалечила от него и е крояла планове да го зареже. Навярно през въпросното лято е започнал да подозира намерението й. А когато това става факт, той изнася зловещото си представление, за да отмъсти, изчезва и започва нов живот в Австралия. Сигурно е почувствал небивал прилив на адреналин и най-ужасното е, че в това има известна логика.

— Да, има — съгласи се Барбароти и си спомни думите на Мариан. Издърпа велосипеда си. — Той все пак е доцент по философия, прародителката на всички науки. Жалко за науката.

Бакман се засмя.

— Обаче знаеш ли кое е най-странното в цялата тази история? — попита тя.

— Не.

— Че с Асюнандер започнахте да пиете заедно уиски.

— Беше по изключение.

— Дано грешиш. Защото ми се ще да го питаш нещо следващия път, когато те покани на грог.

— Какво?

— Защо си слага изкуствено чене? От десет години си задавам този въпрос и все не смея да го попитам. В днешно време всички пенсионери си слагат импланти в челюстта. „Кастанетките“ са си отживелица.

Барбароти се замисли.

— С него още не сме достатъчно близки. Налага се да почакаш.

— Страхливец! Е, добре. Ще се видим утре. Тази вечер ще прочета пак документа. В една посока ли сме?

— Не, ще ходя до училището.

— Защо?

— Ще ти обясня друг път.