Хокан Несер
Една съвсем различна история (42) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

35

Комисар Льоблан им предостави автомобил — черно рено, което навеждаше Барбароти на мисли за коняк. Напуснаха Кемпер в девет и след половин час по лъкатушещи пътища през тучни, на места почти непроходими зелени поляни, се озоваха до нос Мустерлен. Сушата се врязваше остро в морето, а от двете й страни се раздипляха пясъчни плажове; заради отлива водата се намираше на петдесет-шейсет метра от обраслия с трева ров, предназначен да предпазва крайбрежието от набезите на вълните. Местността изобщо не приличаше на онзи Бретан, който Барбароти бе запомнил отпреди петнайсет години. Тогава отседнаха в департамента Кот д’Армор, по северните брегове, изпъстрени с живописни скали, малки, защитени заливи, пещери и особени скални формирования. Неочаквано си припомни странните названия на местата: Трегастел, Перо-Гирек, Плюманаш.

Но южното крайбрежие беше равно, точно както бе описано в „Записките“. И горещо — или просто времето се показваше така пред Барбароти и компания. Слънцето грееше от безмилостно синьото небе и температурата на въздуха от сутринта се усещаше между двайсет и пет и трийсет градуса. А в Швеция учебната година вече бе започнала! По плажовете още не се виждаха хора, но Барбароти не се съмняваше, че само след няколко часа няма да остане празно място. Съжали, задето не си бе взел поне чифт шорти — краката му се спариха под черните дънки, — но полицай и къси гащета нещо не му се връзваха. Бяха несъвместими, както беше модерно да се казва.

Вдясно, на запад, плажната ивица завършваше до малкия пристанищен град Беноде, а вляво, на изток, на три километра отстояние се намираше Бег-Мей.

Барбароти си погледна часовника и Талин кимна. Дойде време да се отправят към „Льо Гран Ларж“, ресторанта, който според получените указания се намирал на няколкостотин метра в посока към Бег-Мей. Там шведите бяха обядвали с Трое в първия ден от запознанството си с нея. Барбароти осъзнаваше колко обречено е начинанието им. Талин и Морелиус — също. Въпреки това решиха да поговорят с персонала и да оставят снимките, както и визитките си и директен номер за връзка с комисар Льоблан, в случай че някой все пак си спомни нещо.

Посрещнаха ги дружелюбно и с интерес, но в отговор на въпросите им само клатеха глава със съжаление. От сегашния персонал на заведението един-единствен човек бе работил тук и през 2002-ра година. И понеже въпросната жена бе прекарала на това прекрасно място цели единайсет години и бе обслужила между четирийсет и петдесет хиляди клиенти, тя помоли за извинение, но призна, че не си спомня хората на снимката.

Продължиха към Беноде. Без особени проблеми откриха ресторанта до Старото пристанище. Казваше се „Льо Транзат“. Намериха и масата, където по всяка вероятност шестимата шведи бяха вечеряли в един съботен ден преди пет години, и проведоха дълъг разговор със собственика на заведението: двуметров мъж, чийто брат работел в полицията в Марсилия. Затова мъжът обичал криминалните романи повече от всичко на света, с изключение вероятно на жената и децата си. Въпреки това обаче човекът не успя да им помогне. Огледа внимателно и продължително снимките от 2002-ра. „Но дори и да го осени гениално прозрение и да си спомни компанията и въпросната събота отпреди пет години, какво от това?“ — запита се Барбароти. От задънената улица би ги измъкнала единствено забравената шофьорска книжка на „Шестия човек“ или евентуално малко вероятното му желание да разтръби имената си. Иначе пак щяха да си останат на същото място; е, не точно на старта, но финалната права изобщо не се виждаше.

Съдържателят на ресторанта ги покани да обядват, но понеже часът беше още единайсет и половина, решиха да се занимаят с тази подробност в третото заведение, което предстоеше да посетят.

„Льо Таламо“ в Бег-Мей.

„Ето тук бих живял, ако бях богат — помисли си неочаквано Барбароти, след като слезе от колата. — И ако знаех френски.“

Е, не точно в „Льо Таламо“, но наблизо, в някоя от големите, оградени със зид каменни къщи, които съставляваха сърцевината на градчето Бег-Мей. Зъбци и кули, сини кепенци, великолепна изолация и наситена зеленина на няколко метра от морето.

„Но аз никога няма да забогатея и най-вече никога няма да науча френски. За целта трябва да живееш с колоездач от Лион.“

За трети път показаха на персонала снимковия материал и помолиха за съдействие и за трети път срещнаха усмивки, пълни със съжаление, и клатене на глава. Поръчаха си салата и омлет — всеки с различно съдържание — и понеже така и така бяха тук, решиха да опитат по чаша от местния сайдер. Вкусът му напомняше ферментирал ябълков сок — Барбароти си го спомняше отпреди петнайсет години — и никой не пожела втора чаша.

— Имената съвпадат — отбеляза Талин, когато им поднесоха кафето. — Местата и заведенията съществуват. Хората, описани в „Записките“ — също. Нямаме основания да се съмняваме в автентичността на историята.

— Сигурно си прав — съгласи се Барбароти. — Вече установихме, че местата не са измислица. Но според „Записките“ в тинята лежат телата на възрастна жена и на невръстно момиче, изчезнали без никакви последствия. Поне по мое мнение всичко това е много смущаващо.

— Още не знаем резултатите от справката, която поиска Льоблан — напомни Морелиус. — Ако извадим късмет, ще имаме имената на изчезналите още тази вечер или утре.

— Такъв завършек — от бога да го просиш — цитира Талин „Хамлет“.

Барбароти забеляза, че умората започва да оборва и съвестния комисар. Дори него.

— Трое — изрече на глас Гунар. — Льоблан каза, че не е чувал такова име.

— Аз също — кимна Морелиус.

— The Root of All Evil — въздъхна Талин. — Боже мой.

— Нещо ново от Швеция? — поинтересува се Барбароти, за да смени малко посоката на разговора. — От снощи никой не ми е звънил.

Талин отпи от кафето и видимо се посъвзе.

— Сутринта говорих с Асюнандер. До вчера са събрали четиристотин петдесет и пет имена. Вероятно ще поставят рекорд. Очаква се десетина души да подадат иск срещу нас в съда, защото са се почувствали уличени в престъпление. В момента колегите отсяват заподозрените. Да видим какво ще излезе накрая.

Барбароти кимна.

— Дано да ги сведат до седем-осем, преди да се приберем. Тогава ще стане малко по-поносимо.

— Надеждата умира последна. Какво ще кажете да плащаме и да огледаме какво предлагат на пазара за недвижима собственост?

Пазарът за недвижима собственост потвърди написаното в „Документа от Мустерлен“, както разследващите започнаха да наричат „Записките“, макар и с неохота. Къщата, наета от Малмгренови с посредничеството на брокера от Гьотеборг, се намираше на няколкостотин метра на запад от най-южната точка на Мустерлен, съвсем близо до рова. Полицаите не се бяха уговорили със собственика за огледа преди всичко, защото не беше същият като преди пет години. Мосю Дидро — Барбароти бе чувал някъде това име — който дал под наем къщата си на шведската двойка, починал през 2004-та, а наследниците му продали имота на швейцарски банков служител.

И все пак къщата си стоеше на същото място — симпатична варосана вила, оградена от нисък каменен зид, с покрив от битумни керемиди като почти всички къщи в района, голяма тераса, няколко кипариса, рододендрони и хортензии с големи, кълбовидни съцветия. Барбароти не разпознаваше тези растения, ала Морелиус успя да преведе имената им на шведски.

Малко повече време им отне да намерят къщата, където са били отседнали Гунар Йорнберг и Ана Ериксон. Имотът се намираше приблизително по средата между Мустерлен и Бег-Мей и полицаите се въртяха известно време по чакълестите пътеки, пресичащи нашир и длъж местността, отвоювана от водата, но накрая все пак откриха къщата. И тук не си бяха уговорили среща със собственика. Льоблан и Морелиус му се обадили рано сутринта, но той отговорил, че през годините е давал под наем „бараката“ на безчет откачалки и отдавна вече ги е забравил. Освен това човекът се канел да ходи за риба и през ум не му минавало да позволи на някакви ченгета да му осуетят плановете. Des flics et des touristes! Jamais de la vie!

— Ченгета и туристи! Никога! — преведе Морелиус.

В четири следобед се намираха пред „Льо Кло“ — третата и според добре подплатените им очаквания най-важната къща. На небето не се виждаше дори облак. Собственикът, някой си мосю Масон, обеща да се появи в пет, но ги предупреди, ако подранят, да почукат и да седнат да го изчакат. На един хвърлей от къщата имаше пекарна — точно както бе посочено в документа, и тъкмо бяха отворили след обедната почивка. Замъкнаха се натам, купиха си вода, плодове, вестник и три pain au chocolat — бутер банички с шоколадов пълнеж. Върнаха се в „Льо Кло“, седнаха под чадъра на терасата и зачакаха. Барбароти прецени, че на сянка температурата е поне 33 градуса, и ако не ги придружаваше инспектор Морелиус, би се съблякъл по боксерки.

Къщата бе обградена от три страни с високи и гъсти рододендронови храсти, а от четвъртата, откъм морето, се простираше поляна с еднометрова трева. За минувача бе невъзможно да надзърне в двора. Барбароти чуваше прибоя на вълните, макар че морето се намираше на няколкостотин метра. Явно започваше приливът.

Колкото до самата къща, тя напомняше къщата на Малмгренови: бяла, е резбовани сиви каменни фризове и сини кепенци. Двуетажна. Тераса с бели пластмасови мебели и чадър в синьо и жълто. Сякаш „ИКЕА“ бе завоювала поредния пазарен фронт. Портата беше в същия нюанс на синьото като онова кошче за смет, което бе подсетило Тъжния за Франция.

— Значи, тук е било извършено престъплението? — попита инспектор Морелиус и счупи тила на един банан.

— Най-вероятно да — кимна Барбароти и се огледа. — Трябва да се е случило тук, на терасата, а после… там — посочи той, — до бараката за инструменти.

Бараката се спотайваше под широколистно дърво с пищна корона. Барбароти го оприличи на кестен, но листата изглеждаха по-перести. Отпи глътка вода, стана и се отправи натам. Под сянката на дървото го посрещна приятна хладина и той постоя малко. Подухна и лек ветрец. Барбароти се замисли, че ако живее тук, без съмнение ще прекара деня си в шезлонг под това дърво, било то кестен, или не.

После си спомни, че именно тук е лежала просната старицата. Докато шведите са обсъждали на верандата как да се отърват от тялото й.

Дребна крехка женица с череп, счупен с регулируем гаечен ключ, шведско производство. Барбароти се вторачи в тревата до стените на бараката, облицовани с гофрирана ламарина. Вероятно точно там, на тази малка площ трева и пръст, бе лежала безжизнена облечена в черно французойка е кървавочервена сламена шапка и… Изведнъж го връхлетя силен световъртеж. Или получаваше слънчев удар, резултат от жегата и от необяснимата тъмна история, описана в този едновременно мъгляв и крайно конкретен разказ, чийто главен герой… какво?

— „… чийто главен герой представлява мистерия — довърши Барбароти. — Меко казано. Преди пет години е прекарал лятната си ваканция в спокойна къща в Бретан и на съвестта му тежи смъртта на седмина души. А вероятно и неговата. Кой си ти? — питаше Барбароти. — Или: кой си бил? Защо ни изпрати тази история?“

В съзнанието му се завърна библейският цитат:

Помислите в сърцето на човека са дълбоки води, но разумен човек ги изчерпва.

А вероятно обяснението изобщо не бе толкова сложно? Убиецът се е чувствал длъжен да си отмъсти и да възстанови справедливостта според собствените си разбирания, а после — да разясни мотивите си. Нали точно това бе написал? Защо разследващите не се задоволят с това предположение?

Мобилният му телефон започна да звъни. Барбароти се сепна, извади го от предния джоб на ризата си и вдигна.

— Здрасти, тате! Аз съм, Ларш.

— Здравей, Ларш!

— Къде си, тате?

В рамките на секунда в съзнанието на инспектор Барбароти се разигра възможен сценарий за продължението на разговора, ако остане верен на истината:

— Във Франция съм, Ларш.

— И какво правиш там?

— В момента се взирам в парче земя.

— Какво парче земя?

— Там преди пет години се е намирал трупът на убита жена.

— Защо?

— Не знам, Ларш.

— Защо са я убили? А сега тялото го няма, така ли?

— Да, няма го. Сега слънцето пече и всичко е цветя и рози.

Не, истината невинаги е най-доброто лекарство, ако говориш с децата си.

— Пратиха ме в командировка — обясни той. — Какво правите с Мартин?

— Тъкмо се прибрахме от училище. Тате, може ли да дойдем да живеем при теб?

— Иска ли питане! Ще се радвам много, то с ясно.

— Чудесно! Значи, разбрахме се. Ще кажа на мама и Мартин, че си съгласен.

— Непременно. Предай на майка ти да ми се обади, за да се разберем кога да тръгнете.

— Супер, тате — възкликна Ларш и се сбогуваха.

„Това е животът — помисли си Барбароти. — Живот и смърт.“

Прибра си телефона и се върна на верандата.

Анри Масон се появи няколко минути след пет с бутилка местен сайдер и бретански сладкиш за почерпка на малко необичайните си гости.

Мосю Масон беше на около седемдесет години, със сламена шапка и толкова бухнал мустак, че стърчеше дори когато притежателят му се обърнеше с гръб.

Всъщност мосю Масон обърна гръб на посетителите само докато затвори портата и надникне в пощенската кутия. Иначе създаваше впечатление на открит и много приятен човек, готов да даде своята лепта към разследването. Льоблан го бе осведомил в общи линии за какво става дума и Масон вероятно цитира именно думите на инспектора, когато наля сайдер в четири високи чаши и вдигна тост:

— Pour la lute contre la criminality! — За борбата срещу престъпността!

Без да знае дори дума английски, Масон веднага хареса инспектор Морелиус и видимо се наслаждаваше, докато очарователната привлекателна жена му превеждаше обясненията и въпросите на шведите.

— И така — подхвана Талин. — Става дума за швед, наел тази къща между 27 юни и 25 юли 2002-ра. Казва се Ерик Бергман и вероятно заедно с него е отседнал и друг човек. Ще ви бъдем благодарни за всяка информация, която ни предоставите.

— Спомням си го — отзова се веднага Анри Масон не без известна гордост. — От 1970-а давам къщата под наем, но приключих през 2002-ра. След мосю Бергман имах само един наемател.

„Най-после — помисли си Барбароти, след като Морелиус преведе. — Най-сетне малко сполука в цялата тази тинеста каша.“

— Аз, разбира се, винаги осигурявам пълно спокойствие на гостите — продължи Масон, докато усукваше връхчетата на мустаците си между палеца и показалеца си. — Но веднъж седмично идвам да окося тревата и да изпразня кофата за смет. Със съпругата ми живеем във Фуеснан.

— Защо престанахте да давате къщата под наем? — поинтересува се Барбароти,

— Спечелих от футболни залози — обясни Масон с още по-голяма гордост. — Парите от наем вече не ми трябваха. В момента децата ми идват тук със семействата си. Едната тайфа си тръгна, в петък пристига следващата. Имам пет деца и тринайсет внуци. Стига да не оставят мръсотия след себе си, не ме интересува какво правят.

— А какво си спомняте за въпросния мосю Бергман? — върна го към въпроса Талин.

— Немного, разбира се — сви рамене французинът. — Посрещнах ги и дойдох още два пъти: веднъж да окося тревата и чак когато стана време да си заминават, за да проверя дали оставят всичко в ред. Последния път и съпругата ми дойде. Вас, жените, повече ви бива да забелязвате такива неща.

Той смигна съзаклятнически на инспектор Морелиус, а тя на свой ред също не му остана длъжна.

— Говорите за двама души, така ли? — поиска уточнение Талин.

— Поне в началото бяха двама. Но мосю Бергман си тръгна сам.

— А другият човек мъж ли беше? — попита Барбароти.

— Да, мъж. И двамата бяха на по трийсетина година. Сексуалните предпочитания на хората по принцип не ме интересуват и… изобщо не ме засяга кой с кого си ляга.

Епизодът с намигването се повтори.

— Да не намеквате, че двамата са били хомосексуална двойка?

— Не, тъкмо обраното. Казвам, че изобщо не ме вълнува какви са били.

— Ясно. Как се казваше вторият мъж?

Барбароти затвори очи и сплете молитвено ръце. „Сега е моментът. Да или не?“

Анри Масон повдигна широките си рамене:

— Нямам представа.

Морелиус преведе изречението, макар жестът да бе достатъчно красноречив. „Друго не съм и очаквал — даде си сметка Барбароти. — Защо да прояви подобна непредпазливост — да издаде името си?“ И този аспект потвърждаваше достоверността на „Документа от Мустерлен“.

— И сте сигурен, че никога не е споменавал името си? — настоя Талин и внимателно отпи от сайдера.

— Сто процента сигурен — потвърди Анри Масон. — Никога не съм знаел как се казва, затова няма как да съм забравил името му. — Той придружи думите си с почукване върху горната част на сламената си шапка. — За къщата отговаряше мосю Бергман. При огледа след престоя му нямахме никакви забележки към хигиената.

— А да сте забелязали липсващ регулируем гаечен ключ от бараката с инструменти?

— Гаечен ключ? Не, нищо подобно. Бараката е пълна с толкова вехтории, че едва ли би проличало, ако нещо изчезне.

— Разбирам — въздъхна Барбароти.

— А ще можете ли да разпознаете другия мъж, ако го видите? — попита Талин.

Анри Масон отпи голяма глътка от сайдера и се замисли.

— Сигурно. Да, мисля, че ще го позная.

Инспектор Барбароти извади внимателно една снимка от папката и я хлъзна по масата към Масон.

— Виждате ли го на тази снимка?

Анри Масон помоли за извинение, извади чифт очила от лъскав калъф и без да бърза, най-внимателно ги нагласи на върха на внушителния си нос. Хвана снимката с два пръста и я огледа в течение на пет секунди.

— Да — кимна и посочи. — Ето това е той. Другите двама души не съм ги виждал.

Гунар Барбароти усети, че докато траеше процедурата, е затаил дъх.