Хокан Несер
Една съвсем различна история (37) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

31

Ала не осъществи нито едното от двете си намерения. Не успя да установи връзка нито със Сара, нито с Всевишния. Закараха Астор Нилсон на гарата, за да се качи на влака за Гьотеборг, и после в осем и двайсет Ева Бакман го остави пред дома му на улица „Балдер“. Барбароти беше гладен като вълк, но се сети, че в хладилника няма почти нищо за ядене, освен няколко парчета колбас, две-три яйца и половин литър мляко, вероятно вече с изтекъл срок на годност. Дори не виждаше смисъл да се качва до апартамента и да проверява дали паметта му не го лъже.

Затова се разходи до „Рокстагрилен“ да си купи неизменните наденички на грил с картофено пюре и майонеза с кисели краставички. Понеже мъкнеше и чанта с документи, седна на пейка в парка до пожарната, за да си изяде вечерята.

25. Една съвсем различна история.

Докато се хранеше, мислите му започнаха да кръжат около разследването. Или, по-точно, продължиха да кръжат около разследването. Не можеше да се откъсне от него, както човек не може да забрави, че има пукнато ребро или развален зъб.

Толкова жертви. Толкова писма.

Толкова безплодни разпити и толкова разнопосочни усилия, Франция? Тъжния как произнесе наименованието на мястото? Мустерлен? Мустерлен? Барбароти се зарече още щом влезе в апартамента си, да отвори атласа и да провери.

И защо убиецът се бе обадил по телефона само на две от жертвите? Или просто полицията още не бе открила, че е звънил и на другите? Какво пречи да е използвал друга анонимна SIM карта, за да говори с Малмгренови и Ерик Бергман? Ако е изпитвал нужда да се свърже с тях, преди да им отнеме живота.

Барбароти се затрудняваше да си избие от главата и снощната страховита гледка на нивата. Може ли в начина, по който убиецът е оставил тялото, да се търси умисъл? Дали е предвидил, че когато някой открие трупа, той ще изглежда точно така? Нима е искал комбайнът да смаже тялото на жертвата? През топла и красива августовска вечер, когато луната се намира в последната си четвърт. Дали убиецът е вложил скрит смисъл в цялата операция? И ако да — що за извратен тип е той?

Инспектор Барбароти отхапа от наденичката и с усилие на волята прогони въпросите. „В момента седя на пейка в парка и вечерям — помисли си. — Наденички с картофено пюре в събота вечер. Ето докъде съм стигнал за четирийсет и седем години живот.“

И все пак си даваше сметка, че вечерта е приятна, а яденето — прилично. После Мариан отново се всели в съзнанието му. Мислите за нея се настаняваха веднага — сякаш по силата на някакъв автоматизъм — щом разчистеше служебните загадки от ума си. Долетяваха в зашеметения му мозък като гълъб на покоя и на любовта, пристигнал от друг континент. Не гълъб, а цяло ято гълъби. Пърхаха с криле и изпълваха душата му до най-съкровеното кътче. Странна метафора, но напоследък творческите му способности не знаеха мярка. Тръсна глава, за да се отърси от птиците. „След като се оженим, повече никога няма да ям наденички, седнал на пейка в парка — зарече се той. — Защото така ще стане, нали? С нея ще бъдем заедно завинаги… Вероятно днес за последен път ям наденички на пейка в парка? — помисли си Барбароти и заедно с последното парче преглътна и съмненията. — И повече никога?“ После остърга остатъците от пюрето и майонезата от пластмасовата чиния, сгъна я надве и я натъпка в кошчето за боклук. Вечерята изостри жаждата му и той реши да се отби в „Елген“ за чаша бира, преди да се прибере.

Щом така и така бе излязъл да се пораздвижи.

Вместо една, изпи три бири.

И за това си имаше обяснение. Двама негови бивши съученици от гимназията, Сигурд Солен и Виктор Еманюелсон, бяха изпратили благоверните си на почивка сами и се наслаждаваха на вечер по ергенски, както се казва. Веднага щом зърнаха Барбароти, настояха да им прави компания и започнаха да дрънкат глупости за някогашните си учители — да не би да са забравили някого от тях.

Първият един час измина приятно, после обаче Сигурд Солен се понапи и предложи да обсъдят най-загадъчното убийство на десетилетието. Веднага с готовност сподели своите предположения и идеи, но зададе и въпроси. Барбароти си допи бирата и обясни на двамата си съученици, че всички подробности ще присъстват във втората част от мемоарите му, озаглавени „Животът на едно ченге в ретроспекция“, предвидени да излязат за панаира на книгата в Гьотеборг през 2023-та.

Плюс-минус някоя и друга година.

— Да му ше не види — изфъфли Солен. — Ти к’во, на предрешен ли ми ше праиш?

— Предрешен? — не разбра Еманюелсон.

— Казах интерешен!

— Ти да не се напи, проклетнико? — изненада се Еманюелсон, но Гунар Барбароти вече си бе тръгнал.

Влезе в апартамента си в единайсет без десет, ала нямаше как да го знае, защото по неизвестна причина още носеше на китката си разваления часовник, който уж щеше да работи безотказно.

От петък сутринта не се бе прибирал вкъщи; всъщност от предния ден. Тогава набързо се преоблече, преди да замине за Халсберг с Бакман и Астор Нилсон.

Осъзна, че продължава да носи същите дрехи и в момента идеално му подхожда да спи не в апартамент, а върху пейка в парка. Отчитайки всички фактори.

Но тъй като пощата от петъка го пресрещна в антрето, Барбароти реши първо да я прегледа, а после да се пъхне под душа. Три сметки, един талон за отстъпка от бензиностанции „Статойл“ и дебел кафяв плик формат А4. Само толкова. Гунар остави плика за най-накрая.

Името и адресът му бяха изписани с печатни, малко остри и криви главни букви. Черно мастило. Почти цялата горна част на дългата страна на плика бе покрита с марки от чуждестранен произход. Отне му известно време, докато открие откъде е изпратено писмото.

От Кайро.

„Кайро? — удиви се Барбароти. — Какво, по дяволите, става тук?“ Спомняше си, че през деня бяха споменали Египет, но бе забравил в какъв контекст. Датата на изпращане личеше съвсем ясно: 14.08.07. Тоест преди четири дни. Барбароти взе нож за писма, седна до кухненската маса и разряза плика.

Бръкна и извади купчина гъсто изписани листове. Разпечатки от принтер със стандартно разстояние между редовете. Шейсет-седемдесет страници по негова преценка. Не бяха номерирани.

В горния десен ъгъл на първата страница пишеше „Записки от Мустерлен“.

„Какво, по дяволите…?“

Часовникът в кухнята, който все още работеше, показваше три и десет след полунощ, когато Гунар най-сетне влезе в банята.