Хокан Несер
Една съвсем различна история (25) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

20

Инспектор Бакман се появи в дома на Барбароти в шест и половина с три дебели червени папки:

— Предположих, че се нуждаеш от малко мозъчна стимулация.

— Благодаря.

— Така няма да се налага да ходиш до парка и да храниш гълъби.

— Права си.

— Прегледай ги тази вечер, а утре сутринта ще мина да ги взема. В общи линии информацията в папките е всичко, с което разполагаме към днешна дата. Повечето ти е известно, разбира се.

— Йонерблад и Асюнандер знаят ли, че ще ми носиш материалите по разследването?

— Изобщо не съм ги питала.

— Много хитро от твоя страна. Хайде да поседнем на балкона. Имаш време за една бира, нали?

18. Една съвсем различна история.

— Разбира се — увери го Бакман. — Моите момчета не осъществиха заканата си да се приберат по-рано вкъщи, а вечерта е чудесна.

— В съседния двор се готвят за парти с морски дарове. Може да попием малко от настроението им.

Инспектор Бакман се засмя.

— Идеално — отбеляза тя и се отпусна на единия шезлонг. — Помислил си за всичко.

— Правя каквото мога.

Барбароти отиде в кухнята и се върна с две бири и две високи халби. „Балконът може и да е малък, но е направен за двама“ — мина му неволно през ум.

— В замяна искам подробно да ме осведомиш докъде сте стигнали, преди да започна да чета. Нали не сте разкрили случая през деня?

— Не съвсем — призна Бакман. — Но съпрузите от Гьотеборг май здравата са загазили.

Барбароти наля бирата, двамата с Бакман вдигнаха чаши за наздравица и отпиха.

— В какъв смисъл са загазили?

— Ами… — Бакман се облегна. — Леле, колко е приятно да работиш на балкона, вместо да се потиш в участъка. Ако полицаите се трудят в по-уютна обстановка, ще разкриват престъпленията много по-бързо.

— Какво ще кажеш да продължим в същия дух, докато съм отстранен? — предложи Барбароти. — Ако си съгласна вечер да идваш у нас и да ми съобщаваш последните новости в разследването, ще получаваш по една бира за услугата.

— Защо не? — засмя се Ева Бакман.

— Загазили? — напомни й Барбароти.

Тя се прокашля и си възвърна сериозния вид.

— Натам вървят нещата. В неделя Хенрик и Катарина Малмгрен са се качили на вечерния ферибот от Гьотеборг за Фредерикехаве и по всичко личи, че не са слезли на датския бряг.

— По всичко личи…? Какво означава това в прав текст?

— Колата им е останала на борда на ферибота — обясни Ева Бакман. — Всъщност това е единствената индикация за нещо нередно, но е доста убедителна. Как ти се струва?

— И изобщо не са взели колата си от платформата?

— Не. Натовареното им с багаж ауди е останало на ферибота. Възможно е, разбира се, да са решили да слязат на брега без автомобил, ала досега никой от разследващия екип не е успял да измисли задоволително обяснение на въпроса защо ще предприемат подобно действие. На теб хрумва ли ти нещо?

Барбароти смръщи вежди.

— Намекваш, че вероятно са били убити на борда на ферибота, така ли? И…

— И убиецът ги е хвърлил през борда, да. Това е едната хипотеза. Другата е, че е натъпкал труповете им в друго превозно средство, пренесъл ги е на сушата и ги е заровил в някоя блатиста местност в Дания или другаде на континента, където му е харесало.

— И е пресякъл границата с мъртви тела в багажника? Струва ми се прекалено дръзко.

— В Европа границите отпаднаха — напомни Бакман. — Но съм съгласна, че е по-вероятно да е хвърлил телата зад борда през нощта.

— Проклятие! Наистина ли сте убедени в тази версия?

— А ти какви изводи си правиш?

— Още никакви.

— Двама души се качват на ферибот в автомобила си. Четири часа по-късно всички пътници слизат на датския бряг и на борда остава само тяхната кола. Следователно…?

Барбароти не отговори. Мълчеше, взирайки се в трите червени папки със служебна информация, и само прогони една досадна муха.

— А семейство Малмгрен има ли връзка с другите жертви?

— Още не сме успели да се заемем с този въпрос. На пръв поглед не се открива никаква връзка. Хенрик Малмгрен е доцент по философия в Гьотеборгския университет, а съпругата му Катарина е анестезиологична сестра в Салгренската болница. Той е на трийсет и седем, тя — на трийсет и четири, и двамата с чисто съдебно минало. Нямат деца.

— Това вече го знам. Претърсихте ли жилището им?

Тя си погледна часовника.

— Трябва да са започнали преди малко. Талин, Йонерблад и Астор Нилсон отидоха на място. Прокурорът се позабави, но в крайна сметка прибрахме колата за оглед. Главна дирекция „Криминална полиция“ посочи, че автомобилът е ключова следа в разследването.

— Ключова следа ли? Нали издирваме жертви? По мое виждане понятието ключова следа се отнася за извършителя.

— И аз така си мислех — съгласи се Ева Бакман и отпи от бирата. — Е, ние, провинциалните ченгета, нямаме повод да се надуваме. Йонерблад те защити пред медиите и нещо ми подсказва, че ще бъдеш реабилитиран в утрешния брой на „Афтонбладет“.

— И аз така разбрах — кимна Барбароти.

— Откъде?

— Говорих с Йонерблад преди няколко часа. Но кой чете опровержения?

— Малцина.

— Именно. Вече ме набедиха за побойник и няколко години няма да мога да изтрия това петно от образа на гилдията. Йонерблад ме предупреди, че не смята да ме привика обратно в екипа, защото според него това би било недалновидно.

Ева Бакман кимна.

— Със сигурност няма да отмени отстраняването ми, докато „Експресен“ не оттегли жалбата си. Нарече случилото се провокация срещу общественото разбиране за справедливост.

— Има и друга причина да те държи настрана.

— Каква?

— Убиецът адресира писмата си до теб. Това ти пречи да бъдеш обективен.

— Значи, ако убиецът адресираше писмата си до участъка, би следвало всички полицаи да бъдат отстранени от разследването, така ли?

— Ами…

— И под натиска на обстоятелствата щяхме да извикаме подкрепление от Естония например?

Ева Бакман се изсмя.

— Е, склонна съм да мисля, че причината да те отстранят с по-скоро свързана с имиджа ти в медиите. Днес те описаха като насилник и на хората ще им трябва време да те забравят. Поне няколко дни.

— Това няма да ми попречи да нищя случая от вкъщи.

— Разбира се. Тук е много по-уютно, както ти казах.

— Добре — въздъхна Барбароти. — Искаш ли още една бира?

— Не. Възнамерявах да потичам, а две бири ще ми натежат.

Барбароти кимна и почука с кокалчетата на пръстите си върху папките.

— Тръгвай. Ще прегледам материалите. Утре сутринта ще ти кажа какво мисля, ако минеш.

Инспектор Бакман стана и в същия миг от съседния двор започнаха пиянска песен.

— Виж ти — Ева Бакман хвърли поглед над парапета на балкона. — Веднъж и ние с теб да отидем на купон.

— Човек не бива да губи надежда. Впрочем какво стана с отпуска ти?

— Ти как мислиш? — изгледа го въпросително инспектор Бакман. — Отлага се за неопределено време.

След около три часа и дузина изпети песни Барбароти вече бе прегледал съдържанието на папките. Спусна се мрак, а над неравния меден покрив на училището при катедралата изплува жълта луна, прорязана от кървави нишки. Всички чавки замлъкнаха, с изключение на пияните чавки от съседния двор. Гунар Барбароти продължаваше да седи на балкона. Във въздуха вече се прокрадваше вечерен хлад, но с помощта на вълнена жилетка и одеяло върху краката Барбароти съумяваше да му се противопостави.

Случаят беше повече от странен. Той го знаеше още преди да се заеме с материалите по разследването. 14 въпреки това не се стърпя отново да го установи наум, след като приключи с прочита на книжата. Най-вероятно този случай щеше да се окаже един от най-загадъчните в цялата му полицейска практика. 14 един от най-зловещите. Особено като се опиташе да си представи извършителя; да нарисува предполагаемия образ на този човек.

Ако Хенрик и Катарина Малмгрен действително бяха убити, върху съвестта на убиеца вече тежаха четири живота. Дори само броят на жертвите го правеше уникален. В страната нямаше много престъпници с „актив“ от четири жертви. Повечето, които излежаваха присъда в „Хал“, „Остерокер“ или „Кумла“, бяха убили един човек, неколцина — по двама или трима. Ала отнемеш ли живота на четирима, вече играеш във висшата лига.

Или в нисшата — зависи с какъв аршин мериш.

Барбароти предполагаше, че писмените предупреждения, които убиецът отправяше към полицията преди всяко от четирите убийства, го правят рядък случай и в международен план. Лилиескуг твърдеше, че не се е сблъсквал с подобен случай в практиката си и затова се затруднява да конкретизира профила на извършителя. Все пак създаването на профил се базира върху опита, а щом липсва опит, психолозите са принудени да боравят с догадки и не съумяват да характеризират убиеца с точност.

Сред книжата в папките се цитираше изявление на известен криминолог: „за разлика от друг път, сега се сблъскваме с убиец, който има нещо в главата си, и затова полицията в момента непрекъснато удря на камък“. Барбароти бе склонен да се съгласи с тази съвсем обща хипотеза.

Убиецът определено беше хитрец, вероятно без криминално досие; изпълнен с непоколебима решителност да осъществи начертания си план и да не се остави да го хванат. Всъщност точно така го бе описал и Лилиескуг.

Определено не подбираше жертвите си на случаен принцип и не можеше да се нарече сериен убиец въпреки големия брой жертви. Злосторникът щеше да спре, след като ликвидира всички, включени в списъка му. Въпросът беше колко са и преди всичко какво ги свързва.

Оставаха, разбира се, и много други въпросителни. Ще успеят ли да го спрат, преди да убие всички набелязани жертви? Ще успеят ли изобщо да го хванат?

А Ханс Андершон? Как да тълкуват думите на убиеца „реших да го оставя жив“? Дали изобщо бе възнамерявал да убие човек с такова име, или просто бе блъфирал, бе използвал Ханс Андершон като димна завеса за заблуда на противника?

А дали Хенрик и Катарина Малмгрен са вече мъртви? В папката Барбароти откри снимки на двамата съпрузи: мъжът — с мършаво лице, оредяла коса, очила и вид, който Барбароти би охарактеризирал като „съвсем обикновен“; жената — смугла, доста по-жизнена, с пищна южняшка хубост. Катарина Малмгрен бе живяла пет години в Шумлинге като тийнейджърка — в края на осемдесетте, близо до залива. Това пораждаше необходимостта да се отговори и на въпроса каква е ролята на Шумлинге в цялата тази история. Дали убиецът е свързан по някакъв начин с града?

Накратко, възможно ли е да живее в Шумлинге и да се отдалечава от града на няколко десетки километра само колкото да пусне писмата си или да убие съпрузите Малмгрен например?

Ако предположи, че те наистина са мъртви, как ги е ликвидирал убиецът? Ако Бакман наистина е права, убиецът на всичкото отгоре явно притежава и рядко хладнокръвие, защото няма как съвсем безпрепятствено да ти се размине да убиеш мъж и жена на борда на ферибот и после да хвърлиш телата им във водата, без никой да те види.

И защо е избрал именно този начин?

Както обикновено, Гунар Барбароти разбираше, че тези дребни, но много важни въпроси, заплетени… как ги бе формулирал онзи ден?… заплетени един в друг като разкривени стари закачалки в дъното на мухлясал гардероб?… можеха да се обобщят под един-единствен общ надслов: защо?

Защо се извършваха тези убийства? По каква причина… защото все трябва да има някаква причина; движещ мотив и основна подбуда, които, след като разследващите успеят да разкрият, ще изяснят всичко. Именно в това се състоеше въпросът: да разберат. Да схванат, което може да се схване, и да пренебрегнат останалото.

Докато учеше в основния курс през седемдесетте години, облъхани от духа на либерализма, Барбароти бе разбрал, че е по-важно да задаваш правилните въпроси, отколкото да знаеш правилните отговори. Неведнъж му се бе искало да прекара ученическите си години в друго десетилетие.

Докато слушаше как един от купонясващите в съседния двор изпълнява „Knockin on heaven s door“ — под собствен акомпанимент на китара и собствен, доста уникален аранжимент, Барбароти се замисли за писмата и за времевия аспект. Дали наистина убиецът оставяше на полицията шанс да спаси посочената в писмото жертва, или по-скоро изпращаше името на мишената си прекадено късно, когато разследващите вече нямат дори теоретична възможност да го направят? Барбароти се загледа в гълъба, който кацна върху парапета на съседския балкон, и се върна назад в спомените си. Последното писмо бе пристигнало с пощата в понеделник. Ако съпрузите Малмгрен действително бяха мъртви, деянието — или деянията — явно се бяха случили в нощта срещу понеделник. Убиецът най-вероятно бе пуснал писмото, преди да пристъпи към действие, но явно е знаел, че когато полицията получи писмото, той вече ще с осъществил плана си.

И друго: бил е напълно сигурен в успеха на начинанието си.

Имаше ли начин да ускорят получаването на пощенските пратки? Разследващата група обсъди дали да не поиска съдействие от пощенската служба, но всичко остана само на думи. Защото как си представяха това съдействие? Например, полицията да съобщи на всички пощальони от разпределителните станции в Западна Швеция — оттам бяха изпратени всички досега пристигнали писма — името на получателя и информация за цвета и размера на плика и да ги инструктира, ако забележат подозрителна пратка, веднага да се свържат с полицейския участък в Шумлинге. Или с най-близкото полицейско управление, както призоваваха в старите съобщения за изчезнали лица, излъчвани по радиото. „Не — отказа се Барбароти. — Това е невъзможно. Така само ще продължим да играем ролите, които ни е отредил убиецът.“

Убиецът винаги се изразяваше в бъдеще време: съобщаваше кого има намерение да убие, но когато писмото пристигнеше при инспектор Барбароти, времето вече се бе превърнало в… как се казваше?… минало свършено. Тоест, убийството вече бе извършено и беше твърде късно да се предприема каквото и да било.

В цялата история Барбароти откриваше лингвистичен аспект, който положително би предизвикал интереса на Аксел Валман.

Той въздъхна. До него долитаха доста вели аплодисменти и известяваха, че подпийналият трубадур е престанал да чука на Райските порти. Барбароти си спомни за тазсутрешния си сън. Ако бе продължил да сънува, най-вероятно нямаше да го пуснат в Рая.

Взе папките под мишница и влезе вътре. Минаваше единайсет. „Поне за няколко часа престанах да мисля за Мариан и за тъмнината в душата ми. И това е нещо.“

Някъде бе чел, че работата е единственото ефикасно средство против тревожни мисли. Сигурно беше вярно. Барбароти наистина бе отстранен от длъжност, но нищо не му пречеше да се заеме с частно разследване на случая.

Особено като се има предвид, че единствен той се намираше в директен — макар и еднопосочен — контакт с убиеца.

„Със завързани ръце и уста — установи наум Барбароти. — Защо не си избера някоя примамлива оферта за Средиземноморието и не отпраша натам? Защо не тегля една майна на всичко това?“

Поредният уместен въпрос.