Хокан Несер
Една съвсем различна история (31) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

26

Барбароти реши да внесе малко систематичност в наблюденията си — и да не помага, поне нямаше да навреди.

Извади химикалка и бележник от чантата си за документи и номерира седемте фотографии: от едно до три — снимките от ресторанта, четири и пет — снимки от площадката за петанка, шест и седем — снимки от скалите.

„Прецизността е добродетел — помисли си той. — Ще ги разгледам снимка по снимка. Тук някъде може би се крие убиец.“

Отгърна нова страница в бележника и се зае да си води записки.

Снимка 1

Обстановка: Ресторант, маси на открито. Маса, около нея — малка група хора. Стена с пълзящо растение. Върху масата — чинии с храна, бутилки вино и чаши.

Време: Ден

Лица: Ерик Бергман, Ана Ериксон, Гунар Йорнберг, Хенрик Малмгрен, Катарина Малмгрен.

Фотограф: Неясен. Дали не е Шестият човек?

На заден план се виждат неколцина гости на ресторанта, включително половината от сервитьор, облечен в черно и бяло. Всички около масата гледат към обектива, само Ана Ериксон се взира в нещо над главата на фотографа. Всички се усмихват, както се усмихва човек, когато го снимат: малко пресилено. От дясната страна на масата, близо до фотографа, има свободен стол. Дали не е на „Шестия човек“?

Снимка 2

Обстановка: Същият ресторант.

Време: Малко по-късно. Върху масата — чаши с кафе.

Лица: Ерик Бергман, Ана Ериксон, Гунар Йорнберг. Тримата седят един до друг от лявата страна на масата в същата поза като на снимка 1.

Фотограф: Хенрик или Катарина Малмгрен. Или Шестият човек. Снимката е направена от другата страна на масата.

Хората на снимката не знаят, че ги снимат. Ерик Бергман гледа надясно към нещо извън кадър. Гунар Йорнберг пали цигара на Ана Ериксон. В долния десен ъгъл на снимката се вижда ръка под лакътя. Зад Ерик Бергман стои наведена напред жена, но едва ли е част от компанията.

Снимка 3

Обстановка: Същата.

Време: Общо взето същото като на снимка 2.

Лица: Хенрик Малмгрен, Шестият човек, Гунар Йорнберг.

Фотограф: Катарина Малмгрен?

Друго: Фотографът е снимал косо от късата страна на масата. Никой от хората на снимката не знае, че го снимат. Гунар Йорнберг не седи от страната на двамата мъже, но се вижда, защото се е навел напред и явно казва нещо на „Шестия човек“.

Барбароти спря да пише и се вгледа в мрака. Помъчи се да се сети за заглавието на филм, който бе гледал някога: трилър. През цялото време детективите разглеждаха стари фотографии, с цел да открият убиец. Заглавието му бягаше. Всъщност почти бе забравил и филма. Спомняше си единствено уголемените, зърнести снимки, лицата на непознати, но важни хора, които се загнездват в паметта на наблюдаващия. Загадката каква ли самоличност се крие зад това лице; онова странно преобразяване, което настъпва, когато животът се запечата върху лента и се превърне в точка от потока на времето. Бе гледал този филм преди около двайсет години. Ако не се лъжеше, беше черно-бял. Навярно действително ставаше дума за стара лента.^[1]

Прогони тази мисъл и отново се наведе над масата. Прикова поглед в непознатия, „Шестия човек“ от компанията в ресторанта. Най-ясно се виждаше на снимка номер 3: висок мъж със слънчев загар на възраст около трийсетте; по бяла риза с къс ръкав, слънчеви очила, вдигнати на темето; с късо подстригана тъмноруса коса и тясно лице с отчетливи черти: широка уста, въздълъг нос, четвъртита брадичка.

„Изглежда като всеки средностатистически швед“ — заключи Барбароти.

Не откри нищо особено, което да го отличава.

Взе химикалката и продължи със записките.

Снимка 4

Обстановка: Парк.

Време: Надвечер

Лица: На снимката се виждат двайсетина души, повечето на разстояние. Неколцина мъже играят на петанка, две възрастни жени седят на пейка и разговарят, рошаво куче души стъблото на едно дърво. На преден план, на четири-пет метра от фотографа, стоят Хенрик Малмгрен, Ана Ериксон и Ерик Бергман. Ана Ериксон ближе сладолед, Хенрик Малмгрен току-що е дръпнал от цигарата си.

Фотограф: Катарина Малмгрен?

Друго: Отляво се вижда част от неголяма сграда и ъгълът на сенник на широки райета — вероятно платнен навес над лавка за сладолед. Изглежда, тримата изчакват другите да си купят сладолед. Качеството на снимката не е добро.

Снимка 5

Обстановка: Същият парк.

Време: Същото или малко по-късно.

Лица: Ерик Бергман, Ана Ериксон, Гунар Йорнберг, Хенрик Малмгрен, Шестият човек. Застанали в редица, наблюдават игра на петанка. В кадър са попаднали и няколко играчи на петанка, и други зрители.

Фотограф: Катарина Малмгрен?

Друго: Отново лошо качество. Гунар Йорнберг е прегърнал Ана Ериксон. Четиримата мъже изглеждат някак еднакви: и четиримата са облечени в светли ризи с къс ръкав, дълги до коленете шорти и сандали на бос крак. Хенрик Малмгрен малко се отличава от другите, защото е по-нисък и единствен носи очила. Ана Ериксон продължава да държи фунийка сладолед.

Снимка 6

Обстановка: Скала до морето

Време: Ден

Лица: Ана Ериксон, Ерик Бергман, Катарина Малмгрен. И тримата по бански. Седят облегнати о скалата и се приличат на слънце.

Фотограф: Хенрик Малмгрен?

Друго: Типична ваканционна снимка. И тримата са примижали срещу слънцето. Седят върху рогозки. В долния край се виждат хавлии и чанти. Вляво, на заден план — море и хоризонт. Ерик Бергман и Ана Ериксон носят слънчеви очила, Катарина Малмгрен държи затворена книга, джобен формат.

Снимка 7

Обстановка: Същата като на снимка 6, но от по-далеч.

Време: Ден

Лица: Ерик Бергман, Ана Ериксон, Гунар Йорнберг, Катарина Малмгрен. Във водата се виждат неколцина летовници. Зад тях — платноходка.

Фотограф: Хенрик Малмгрен?

Друго: Поредната типична ваканционна снимка. Пред скалата — пясък. Четиримата ядат. Ана Ериксон гледа към фотографа и маха, затова ръката й е излязла размазана. Двете жени са по бански — червени, но в различен нюанс.

И толкова. Гунар Барбароти остави химикалката и плъзна поглед последователно по всяка от седемте снимки. Прогони закъснял комар. „Какво се опитвам да постигна? — запита се той. — Изобщо възможно ли е да разбера нещо от някакви си снимки? Какво се е случило с тези шестима души?“

Съвсем основателни въпроси, особено последният. Облегна се назад и примижа. Замисли се.

Зад всяко престъпление се крие конкретна история, която следва да се разобличи. Именно в това се състои работата на детектива — да извади на светло причините за дадено деяние и да се върне назад във времето. Разследващият винаги се обръща към миналото и започва да търси и да налучква кога се е случило съдбоносното събитие.

В този конкретен случай — освен ако всички знаци не бяха грешни — петима души бяха прекарали ваканцията си в Бретан през лятото на 2002-ра година. Така ли беше? Барбароти бе забравил да поиска от Бакман потвърждение за този факт. Две двойки; Хенрик и Катарина Малмгрен от Гьотеборг, Ана Ериксон от Шумлинге и Гунар Йорнберг от Бурос. Към тях се бе присъединил и Ерик Бергман от Шумлинге.

А Шестият човек? Кой е? Гунар Барбароти отвори очи, наведе се напред и отново се задълбочи в снимките. Шестият човек присъстваше в ресторанта и на площадката за петанка, но не и на скалите. Какво ли означаваше това?

„Хващам се за глупости. Не е задължително изобщо да означава нещо. Защо да не е слязъл да поплува? Шестата и седмата снимка сигурно са направени в интервал от минута-две.“

В този случай изобщо се затрудняваше да зададе смислени въпроси, установи той, докато плъзна поглед първо върху снимките, а после над тъмното езеро и над върховете на дърветата, очертаващи ясна линия пред по-светлото небе. Действително. От три дни не бе стъпвал на работа и навярно се бяха появили куп нови обстоятелства.

Например, къде в Бретан бяха направени тези снимки? Ако наистина познати на Малмгренови знаеха, че съпрузите са заминали за Франция — нали Бакман бе споменала нещо такова? — следва и разследващата група да се е сдобила с още подробности по пътуването им. С още хиляди подробности. Как са се придвижили дотам? Със собствен автомобил или са предпочели организиран транспорт? Откога и докога са се намирали в Бретан? Има ли връзка между Малмгренови и Гунар Йорнберг? Да, този въпрос в частност най-вероятно вече беше проучен, доколкото бе възможно.

А след като са изяснили връзката между убийствата, следва — поне така се надяваше Барбароти — да започнат нови разпити на приятелите и познатите на първите две жертви и — дай, боже — да открият още храна за размисъл.

„Не, няма смисъл да си блъскам главата с предположения. Прекалено назад съм с информацията. По-добре да тегля чертата и да се постарая утре да разбера всичко от Ева на път към Халсберг.“

Събра снимките и записките си накуп. Прибра ги в чантата за документи и погледна часовника: единайсет и пет. Крайно време да приключва.

Настрои алармата на телефона си за шест и половина, поколеба се и промени часа на шест без петнайсет. Защо да не поплува, щом се намира на двайсет метра от езерото?

Пък и спалното бельо в Райското бунище едва ли бе прано скоро.

И така: късно лягане, ранно ставане.

А този убиец… Не беше ли крайно време да го хванат?

Записки от Мустерлен

 

 

8-9 юни 2002

Заспал съм на шезлонга на терасата. Ерик ме събуди, когато се прибра няколко часа по-късно.

— Как е хавата?

Не разбрах за какво точно ме пита: как се чувствам или дали скоро ще си тръгвам. Или пък въпросът му се отнасяше до снощните събития. Предположих, че се интересува най-вече от последното, предпочетох обаче да отговоря на първото:

— Добре. Малко съм изморен, но иначе всичко е наред.

Той остана прав и ме изгледа с изражение, каквото не бях виждал преди. Сякаш чак сега осъзнаваше, че съм личност, много по-сложно устроена, отколкото е предполагал; че не може да разбере част от мен. Всъщност Ерик изобщо не е свикнал да вниква в мотивите и съображенията на другите. Ерик си е самодостатъчен. Докато ме гледаше с трескаво сновящи наляво-надясно очи и леко стегнати челюсти, имах чувството, че ще изгуби контрол над нещо — нещо, върху което нито бе свикнал, нито искаше да упражнява контрол, но въпреки това то се намираше в неговите ръце.

— Довечера сме канени на вечеря — съобщи накрая той. — В ресторант „Льо Таламо“ в Бег-Мей. За да обсъдим положението. През нощта всичко мина нормално, нали?

— Да. Нормално.

Седна до масата. Надигнах се от шезлонга и погледнах часовника: четири и половина.

— Ще отида да си взема душ — обявих аз. — Кога трябва да сме там?

— В осем. Предлагам да тръгнем към седем и половина.

— Звучи ми добре. Какво има да обсъждаме?

Той ме изгледа малко сконфузено.

— Не се ли досещаш? Не можем просто да загърбим случилото се.

— Аха, ясно.

Моят домакин помълча, после си запали цигара.

— Що за човек си ти всъщност?

— Като всички останали — отговорих аз. — Не те разбирам.

Той дръпна няколко пъти от цигарата.

— Е, ти си знаеш най-добре. И така, да тръгнем в седем и половина, става ли?

— Съгласен.

В „Льо Таламо“ заварихме само компания немци. Иначе ресторантът беше празен. Хапваха раци и миди. Макар да наближаваше средата на юли, туристическият сезон не бе достигнал разгара си. Предполагах, че след няколко седмици плажовете, туристическите пътеки в блатистата местност, ресторантите и заведенията за палачинки ще изглеждат различно.

Къмпингите — също. Ала тогава ще бъда далеч оттук. Не знам точно къде, но със сигурност някъде на юг. От известно време имам чувството, че искам да умра по Средиземноморието: в една от държавите в Близкия изток, защо не в Кайро или в Александрия? Нещо на тези географски ширини събужда отклик у мен. Нямам представа какво представлява или изразява този резонанс, ала не е и нужно да разбираме всичко. Важни са пътят и чувството, а не целта и смисълът.

Квартетът ни очакваше на една маса в дъното на помещението, до отворен прозорец с изглед към градината и на безопасно разстояние от немците. Забелязах, че и четиримата са се наконтили. Дамите носеха рокли, които не бях виждал: Ана — светлозелена, Катарина — червена, а господата — току-що изгладени памучни ризи с къс ръкав. Вече си бяха поръчали по питие и отпиваха внимателно от чашите си. С Ерик се приближихме до масата и двамата мъже станаха.

— Драго ми е да ви видя — увери ни Гунар. — Сядайте. Какво ще пиете?

Имайки предвид, че само преди по-малко от двайсет и четири часа се бяхме псували над трупа на мъртво момиче, опитът му да официалничи ми се стори нелеп. Явно тази вечер присъстващите следваха нов сценарий, изфабрикуван по време на съвещанието им, където и да са го провели. По устните ми едва не цъфна широка иронична усмивка.

— За мен джин с тоник — поръча Ерик.

Поисках само чаша бяло вино и седнахме; Ерик — между Ана и Хенрик, аз — между двете жени. И това ми се стори предварително отрепетирано, макар да не разбирах какво целят.

Когато донесоха поръчката — моята и на Ерик, вдигнахме наздравица. Не забелязах някой да се усмихва. По-скоро настъпи миг на тържествена сплотеност и обединение, който бързо отлетя. После дълго разглеждахме менюто и обсъждахме какво да изберем. Както обикновено, Катарина разпитваше сервитьора. Докато чакахме да ни донесат храната, разговаряхме за френски вина, френски сирена, в кои дни и месеци е препоръчително да се избягва консумирането на морски дарове. Всичко ми се струваше повторение — макар и по-скучно, по-тромаво и по-песимистично — на разговора по време на първия ни обяд заедно на старото пристанище в Беноде преди десет дни, ако не бъркам.

Освен това изпихме много по-малко вино, поръчахме си риба и месо вместо морски дарове и чак когато ни поднесоха десерта, Гунар премина към въпроса:

— Дължим ти благодарност — обърна се той към мен, — задето се нагърби с тази тежка задача и я изпълни.

Направи пауза. Не изпитвах желание да коментирам.

— Защото, предполагам, си я изпълнил с максимална прецизност?

Изчаках няколко секунди. Усетих как погледите на всички около масата се вторачиха в мен.

— Питаш ме дали съм заровил момичето?

И Гунар, и Хенрик започнаха да се озъртат неспокойно. Ако наистина се бояха да не би някой да подслуша разговора ни, защо изобщо бяха избрали да се съберем на обществено място?

— Няма страшно — успокои ги Ерик. — Тук никой не разбира шведски.

— Да ви кажа ли къде? — попитах аз.

— Не, няма нужда — махна с ръка Гунар. — Интересува ни единствено дали всичко е протекло по план.

„По план ли?“ — отекна пронизително в главата ми.

— Дали не се е случило нещо, за което трябва да знаем — вмъкна Катарина.

Запитах се какво очакват; искат да ги успокоя или нещо друго. Какво точно би било това друго, затруднявах се да си представя.

— Всичко мина, както го бях намислил — казах. — Продължавайте да си пиете виното съвсем спокойно.

— Друго имах предвид — поясни Гунар. — Исках да се уверя, че случилото се е затворена страница.

— Така е — потвърдих аз. — Затворена страница е.

— Необходимо е и да поддържаме една и съща версия, ако полицията се появи — настоя Хенрик. — Все пак ние ще останем тук още две седмици и…

— А ти колко още ще останеш? — попита ме Катарина и се опита да се усмихне.

— Вдругиден си тръгвам.

— В сряда, значи? Отлично — отбеляза Гунар. — При всички случаи е важно да отричаме категорично, че сме завели момичето на островите. И че изобщо сме я виждали вчера. Постояла е няколко часа при нас един следобед през миналата седмица и нищо повече. Друго не си спомняме.

— Какво стана с яхтата? — поинтересувах се аз.

— Нямахме никакви проблеми — отвърна Хенрик.

— Браво. Е, едно момиче повече или по-малко едва ли има значение.

Усетих как Ана, която седеше до мен, изтръпна и сякаш понечи да каже нещо, но Гунар вдигна показалец и я изгледа красноречиво. Оказа се достатъчно да я накара да си замълчи. Изобщо, тази вечер Ана почти не си отвори устата. Ерик — също. Гунар, Хенрик и Катарина поддържаха разговора. Вероятно и това влизаше в сценария.

В десет без петнайсет си тръгнахме. Гунар и Хенрик си поделиха сметката и поехме към къщи по отъпканата пътека между стръмния бряг и сушата, отвоювана от блатото. С Ерик свихме към къщата му, без да се сбогуваме, и изпихме по чаша калвадос на терасата, преди да си легнем. Нямахме за какво да си говорим.

— Значи, в сряда? — попита Ерик.

— Да. Ще тръгна преди обяд.

22. Една съвсем различна история.

— Така май е по-добре.

— Да.

Той се засмя.

— Името на момичето.

— Какво за него?

— Хенрик измисли какво означава.

— Как така какво означава?

— Представи си го като акроним: T-R-O-A-L: Досещаш ли се от какви думи се състои?

Помислих малко и поклатих глава.

— The Root of All Evil — коренът на всичко зло. Оригинално, нали?

— Коренът на всичко зло? — повторих. — Звучи, все едно тази история още не е приключила.

Сам не знам какво имах предвид с тези си думи. Ерик не отговори. Изгаси си цигарата и ме изгледа с онзи удивен израз в очите.

После си пожелахме „лека нощ“ и си легнахме.

Във вторник сутринта се отбих в пекарната и купих „Уест Франс“. Прелистих вестника от първата до последната страница и въпреки оскъдните си познания по френски установих, че със сигурност не пише нито дума за изчезнало момиче.

Времето беше хубаво и се досетих, че Ерик е отишъл на плаж — вероятно в посока към Беноде, защото беше разбрал, че там може да се пече гол, а това явно му харесва. Реших да остана в къщата, да си опаковам багажа и да напиша още няколко страници.

Да обобщя впечатленията си. Потресен съм колко неща зависят от случайността или от механизми извън нашия контрол. Когато Ерик спря, за да ме качи пред онази бензиностанция в околностите на Лил, бях чакал на автостоп точно петдесет и осем минути. Спомням си го, защото бях решил да стоя един час и ако никой не спре, да вляза в кафенето. Ако Ерик бе закъснял с две минути, изобщо нямаше да се познаваме. Щях да се кача в съвсем друга кола и да се озова на съвсем различно място.

Дали тогава Трое щеше да е жива? Лесно е да се отговори положително, ала това би било прекалено опростителско възприемане на действителността. Няма начин да разберем отговора на този въпрос. Навярно момичето би се запознало с компанията на плажа и би тръгнало с шведите към островите Гленан. Вероятно събитията биха се повторили, независимо от моето отсъствие. Едно е сигурно: времето щеше да е същото, пак щеше да завали дъжд, а и двигателят навярно щеше да се развали. Ала дали на момичето щеше да му прилошее по обратния път? Дали яхтата пак щеше да мине по коварния гребен на онази вълна, дали някой от другите щеше да изпусне ръката на Трое? Безсилен съм да разреша тази загадка, но мислите и въпросите не ми дават покой. В каква степен мога да влияя на случващото се на този свят? Съществуват ли различни варианти и различни участници на сцената на събитията по пътя към определена цел?

Навярно Хенрик Малмгрен би могъл да ме напътства в намирането на отговор. Разбирам, че става дума за проблеми от областта на философията, прародителката на всички науки, но нямам никакво намерение да искам съвет от Хенрик Малмгрен. Надявам се повече да не видя никого от тях. Само с Ерик вероятно ще разменим няколко дежурни фрази утре, преди да си замина. Трябва да се уверя, че не му дължа нищо. По мои изчисления досега сме си делили сметките за храна. Платих си за излета до островите Гленан и по отношение на разходите. Осъзнавам, че за в бъдеще е най-разумно да гледам на престоя ми във Финистер като на събитие в скоби, на нещо, което в определен смисъл изобщо не се е случило. В живота на всеки човек навярно се допускат подобни периоди. Едва ли следва да отговаряме за всяко злощастно обстоятелство и всяка секунда, излязла от релсите.

Да — веднъж да се махна оттук и ще вложа всичките си сили да забравя тези две седмици. Ще излича от паметта си среднощното бродене с тялото на момичето, яркото й присъствие и удивителната й лекота. Неведнъж съм чувал да казват, че трупът тежи много, ала в случая с Трое това изобщо не отговаряше на истината. Ще изтласкам от съзнанието си кошмарните минути във водата и ще се опитам никога да не си припомням как пръстта я погълна в прегръдката си. Ще запазя тези записки, разбира се, но това не означава, че ще се връщам към тях и ще ги препрочитам. Стига ми да знам, че съществуват, и ако някога в бъдеще ми дотрябват, веднага ще мога да ги прегледам.

Навярно е редно да посветя няколко реда и на хората, населявали съществуването ми през тези две седмици, но не изпитвам никакво желание. Всъщност цялото ми същество се бунтува срещу тях и ако дори подозираха колко ги презирам, сигурно щяха да останат дълбоко учудени. Ала — за добро или зло — ставащото вътре в мен не се изписва по лицето ми и изражението ми винаги е непроницаемо. Спомням си как с доктор Л. обсъдихме много обстойно това обстоятелство. Според началното му мнение тази моя особеност била част от клиничната ми картина, но впоследствие единодушно стигнахме до извода, че става дума по-скоро за съвсем нормална черта от характера. Едва ли е признак на психическо здраве ставащото в душата ти да личи върху лицето ти. Не ти ли идва естествено, няма смисъл да се стремиш към подобно нещо.

Следобед разтребих стаята си и си приготвих багажа. Поразходих се за час и половина навътре към сушата. Понеже пътят ми минаваше покрай пекарната, възползвах се от случая да си купя вечерен вестник. И този път нямаше нито дума за изчезнало момиче. Когато се върнах в къщата, Ерик още не се бе прибрал. Сигурно се беше събрал с другите шведи. Вероятно компанията ми вече не му беше дотам приятна. Като се замисля, май нещата стоят точно така. И петимата изгарят от нетърпение да се махна, та спокойно да се върнат към тривиалния си ваканционен делник и да забравят случилото се. Обмислям дали да не отговоря на очакванията им и да продължа пътуването си още довечера. Все пак първият автобус за Кемпер тръгва утре сутринта. Вариантът да застана на шосето между Мустерлен и Фуеснан с вдигнат палец не ми се струва никак примамлив. Освен това така ще привлека внимание, а в момента вниманието е последното, от което се нуждаем.

Докато пиша тези редове на терасата, Ерик се прибра. Попита ме дали искам да вечеряме в „Льо Гран Ларж“. Доставили били пресни миди. Отвърнах, че имам още малко работа с багажа и ще се задоволя със сандвич. Ерик си взе душ, преоблече се и излезе. В седем и половина оставих химикалката и отворих хладилника. Заех се да си изпържа две яйца. Пуснах си транзистора върху перваза да чуя новините. Френският ми се бе подобрил, откакто съм тук, и разбирам повечето неща. Водата в термоканата завря. Отвън, пред терасата, се чу прокашляне. Оставих лопатката в тигана, дръпнах го от котлона, избърсах си ръцете в кухненска кърпа и излязох.

Под чадъра стоеше възрастна жена, облечена в черно. Приличаше на гръцка вдовица, но с по-тънка рокля; гарвановочерна коса, вероятно боядисана, и широкопола, кървавочервена сламена шапка. Ниска и слабичка; на ръст най-много метър и шейсет, но с внушително, някак екзотично лице, с тъмни очи, характерен нос и волева брадичка. Погледна ме с присвити очи, все едно е късогледа.

— Тгоае! — каза тя.

— Oui?

— Тгоае? Какво направихте с Трое?

Говореше много странен френски: изговаряше отчетливо звука „р“ с върха на езика си. Опитах се да я убедя, че не разбирам за какво говори.

— Малката Трое. Аз съм баба й. Знам, че е при вас, но е време да си я прибера.

Разперих ръце, за да покажа, че продължавам да съм в неведение какво иска. С крайчеца на окото си зърнах големия гаечен ключ върху единия пластмасов стол. Ерик го бе оставил там, след като преди четири-пет дни без успех се опита да поправи стария си ръждясал велосипед в бараката. Прибра велосипеда в бараката, но забрави ключа. Спомням си, че говорихме за този ключ — шведски, марка „Бахко“, дори съм запомнил номера му: 08072. Погледнах жената. Очите й бяха заприличали на две водоравни черти, а лицето й — на котешко. Стоеше с юмруци, опрени на кръста. Явно се смяташе за непобедима — разпознавам този тип хора.

— Трое? — повторих, направих крачка вляво и взех ключа. — Трябва да има някаква грешка.

Отне ми няколко секунди, докато се сетя как с „грешка“ на френски — erreur.

— Няма никаква грешка — възрази тя. — От няколко дни все за вас говори. В неделя излезе от къщи и каза, че ще ви намери и ще прекара деня с вас.

Без колебание метнах гаечния ключ. Той описа широка дъга и се заби косо под лявото й ухо. Шапката й отхвръкна настрани и жената се свлече върху пода на терасата като улучена от куршум плячка.