Хокан Несер
Една съвсем различна история (39) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

32

20-27 август 2007

В понеделник, 20 август, инспектор Барбароти влезе в кабинета си и установи, че не е стъпвал там почти цяла седмица. Трябваха му няколко секунди да го осъзнае. Миналия понеделник вечерта бе блъснал репортера на „Експресен“ Першон в гърдите и после го отстраниха от работа за три дни. Два от тях Барбароти прекара в Нерке, а неделята — в Шумлинге, с надвиснал над главата му облак от мисли, размишления и въпросителни.

Прочете два пъти „Записки от Мустерлен“ — 64 плътно изписани страници, разговаря с инспектор Бакман по телефона в течение на час и половина, с Астор Нилсон горе-долу пак толкова и с Йонерблад около двайсет минути.

Колегите му също се запознаха със „Записките“. В девет часа в неделя сутринта Боргсен, по прякор Тъжния, се отби в дома на Барбароти да вземе ръкописа, за да направи копия и веднага да го изпрати за анализ в Държавната експертно-криминална лаборатория в Линшопинг. Всички се сдобиха с копие: прокурор Сюлвениус, Асюнандер, Йонерблад, Талин, Астор Нилсон, Боргсен и Бакман. И Барбароти.

— Готвя се за поредната безсънна нощ — довери му Астор Нилсон около десет вечерта от хотела в Шумлинге. — Но поне ще имам какво да чета. Да му се не види дано.

И Барбароти не бе спал добре през последната нощ. Беше се борил със странен сън за комбайни, потъващи в Атлантическия океан. Самият той участваше в спасителния екип, който обаче не успя да извади всички пътници, попаднали сред бурните вълни. Най-усилено търсеха малко момиче.

Събуди се в шест и половина и чак след известно време осъзна, че леглото му не е сал, а шумът от водата всъщност е дъждът, който плющи върху навеса над стойката за велосипеди в двора.

Огледа стаята си. Докато бе отсъствал, никой не я беше почиствал. Барбароти си спомняше, че миналия понеделник изяде ябълка и половин сандвич със сирене — втората половина остана — но не си спомняше откъде са се взели толкова съдове. Явно бе пил кафе от четири различни чаши и беше отворил две бутилки със сок от касис.

Все пак кошчето за смет беше празно, а трябва да сме благодарни дори за дребните неща. Барбароти въздъхна и започна да разтребва, но след по-малко от минута инспектор Бакман подаде глава в кабинета да съобщи, че ще има оперативка. Гунар Барбароти кимна, открехна прозореца и излезе.

— Очаквам оперативката да продължи поне до обяд — подхвана Йонерблад. — В десет и четвърт ще ни донесат кафе.

Барбароти погледна часовника, който бе намерил вкъщи: стар, механичен, но засега работеше. В момента показваше девет и девет.

Всички изглеждаха необичайно уравновесени — както впрочем изглеждат хората в понеделник сутрин, защото трябва да се въоръжат с достатъчно самоувереност и упование, щом петъкът отстои на светлинни години. Съвсем естествено. Ала днес имаше и нещо друго. „Приличаме на отбор, подготвял се три години за едно-единствено състезание — помисли си Барбароти. — И най-сетне е настъпил съдбоносният миг… Защо продължавам да си блъскам главата с подобни глупости? Работим по случая от цял месец и най-после нещата се раздвижиха. Няма нищо странно в това всички, изпълнени с очакване, да изглеждат решени да действат.“

— Работим по този случай от цял месец — не пропусна да отбележи и Йонерблад. — За пръв път от началото на разследването картинката започна да се прояснява. Това ще бъде най-важната ни среща дотук и затова е изключително важно да не се разсейваме. Едва ли е нужно да ви го припомням. Талин?

Колегата му пое щафетата:

— Лично аз прочетох откровенията на убиеца два пъти. Всички, несъмнено, сте направили същото или най-малкото сте ги прочели веднъж. Описани са събития, от които да ти настръхнат косите. Вярвам, ще се съгласите с мен. Явно е убеден, че няма да го пипнем. Налага се, естествено, да го опровергаем. Ще го заловим и той ще трябва да си понесе отговорността. Някакви коментари по въпроса?

Ева Бакман вдигна химикалка.

— Преди да продължим, искам да попитам как тълкувате края на „Записките“.

— И мен ме вълнува същият въпрос — призна Астор Нилсон. — Убиецът пише, че никой от нарисуваните на картината не е сред живите. И себе си ли включва?

— Напълно възможно е — отвърна Йонерблад. — Но не можем да прекратим разследването само въз основата на предположение, че убиецът е мъртъв. Ако го знаехме със сигурност, нещата щяха да изглеждат по съвсем различен начин, разбира се.

— Изобщо не съм предлагал да прекратяваме разследването — напомни Астор Нилсон.

— Възможно е с такива мъгляви намеци да цели да ни заблуди, че и той е мъртъв — предположи Боргсен.

— Ето това е адски странно — натърти Астор Нилсон. — Защо изобщо ни изпраща всички тези писма, а сега и този своеобразен дневник? Ако е убил петима души и после се е оттеглил някъде… защо просто не се е покрил?

— Много важен въпрос — отбеляза неочаквано Асюнандер.

За разлика от друг път, когато безучастно наблюдаваше оперативните отстрани и мълчеше с недоволен вид, днес комисарят седна наравно с другите.

— Явно изпитва потребност да сподели какви са мотивите му — предположи Ева Бакман. — За него е изключително важно да се разбере кое го е тласнало към деянията му, така мисля аз.

Йонерблад се прокашля.

— Следобед ще обсъждаме по-подробно характера на убиеца. Лилиескуг ще доведе съдебен психиатър. Все пак си имаме работа с много труден индивид, съгласни ли сте?

Огледа се за реакцията на колегите си.

„Труден? — повтори си наум Барбароти. — Твърде меко казано.“

— Пише добре — отбеляза Астор Нилсон. — „Записките“ му имат почти художествена стойност.

— Да — съгласи се Ева Бакман. — И аз това си мислех. Разказва ни само епизоди, подбрани от самия него, но историята звучи ужасяващо. И той не се представя в особено добра светлина.

— Според мен той изобщо не хвърля светлина върху същността си — уточни Астор Нилсон. — Не мога да разбера що за човек е.

— Вероятно намерението му е именно да запази особеностите си в тайна.

— Ами?

— Явно е записвал преживяванията си, докато са се случвали — установи Талин след кратка пауза. — Без коментарите. Надявам се в хода на днешния ден някои от предположенията ни да се потвърдят. Че Малмгренови са отседнали на онова място в Бретан, вече знаем.

— И все пак сигурно е преписал историята — отбеляза Барбароти. — По негови думи е записал всичко на ръка през 2002-ра. После трябва да го е напечатал на компютър.

— Да — съгласи се Йонерблад. — Но не разбирам какво значение има това.

— Вероятно никакво. Просто ми е интересно кога е направил файл със „Записките“ си на компютър: преди пет години или непосредствено преди да започне да ги избива.

— Мхм… мда — промърмори Йонерблад и започна да прелиства купчина книжа. — Както вече отбелязах, очаквам да възникнат много въпроси и — вероятно сте забелязали — записваме оперативката, за да не пропуснем нищо. — Той посочи малък диктофон в средата на масата. — Друго?

— Свързахте ли се с френската полиция? — поинтересува се Бакман.

— Следобед ще разговаряме с тях — отвърна Талин. — Но как ви се струва информацията, която убиецът дава за себе си в „Записките“? Май не е никак подробна, а?

— И аз това исках да кажа — намеси се Барбароти. — В текста не открих нищо за самия него. Според мен е изтрил от черновата си всичко, свързано с неговата личност.

— Не е невъзможно — съгласи се Астор Нилсон. — А този доктор Л., когото споменава няколкократно? Как да го открием?

— Едва ли ще е лесно. Убиецът крие всичко или почти всичко за себе си и този факт красноречиво говори в полза на предположението, че не се е самоубил. Ако наистина с мъртъв, какво значение има дали ще разберем кой е?

— Въпреки всичко сигурно не иска името му да се разчува — обади се Боргсен. — След смъртта му имам предвид.

— Няма логика, щом ни изпраща пълни записки на случилото се — възрази Ева Бакман. — Иска да скрие самоличността си, но оставам с впечатлението, че не се срамува от постъпките си. Не се и разкайва. Тъкмо обратното, стои зад стореното.

— Без смъртта на момичето — уточни Тъжния.

— Да, но на практика той не е виновен за кончината й. След случилото се в Бретан преди пет години той убива петимата души, а после обяснява защо го е направил. Именно затова пише. Нима тук не се крие разковничето към целия случай?

— Много уместни въпроси — съгласи се Йонерблад. — Следобед ще ги обсъдим и с двамата психиатри. Бакман, носиш ли схемата на събитията, за която те помолих?

Ева Бакман извади лист хартия.

— Приготвила съм схема на предполагаемия ход на събитията от известното до момента — уточни тя. — Вече установихме разминаване между съдържанието на писмата до Барбароти и фактическите часове на убийствата, а колкото до мистериозния Ханс Андершон, все още нямаме представа каква е ролята му в цялата работа. Всичко ли да прочета?

— Ако обичаш — кимна Йонерблад.

Ева Бакман се покашля.

— Ще започна с убийствата. Първо е убит Ерик Бергман — на 31 юли, после — Ана Ериксон, по-късно през същия ден. Серията продължава с Гунар Йорнберг. Не знаем със сигурност кога е починал, но най-вероятно около 7 август. Хенрик и Катарина Малмгрен умират в нощта между 12 и 13 август. Ако сравним тези дати с датите, когато Барбароти получава писмата, си струва да се отбележи, че прословутото писмо за Обречения Гунар пристига в сряда, а е било изпратено от Гьотеборг на 13-и, в понеделник. Следователно е трябвало да се получи във вторник, но малкото закъснение вероятно се дължи на пощенската служба.

Тя пи малко вода и продължи:

— Последното писмо е било изпратено от летището в Кайро във вторник, на 14-и. Ще рече… поправете ме, ако греша… че нашият човек най-вероятно се е върнал в Швеция, след като е убил Малмгренови на борда на ферибота, или е пуснал писмото за Обречения Гунар, преди да се качи на ферибота. Лично на мен вторият вариант ми се струва по-вероятен, най-вече защото доказано знаем, че във вторник се е намирал в Кайро. Какво ще кажете?

— Изглеждаш права — съгласи се Астор Нилсон. — Но ако е летял в понеделник от летище „Каструп“ в Копенхаген за Кайро с директен полет, името му трябва да присъства в списъка с пътниците. Едва ли има повече от един полет на ден към тази дестинация.

— Почти съм сигурна, че не е пътувал с директен полет. Заминал е за Лондон, Париж или Франкфурт, а оттам си е купил билет за Кайро.

— А паспорт? — попита Тъжния. — Нали трябва да покаже паспорт или поне документ за самоличност?

— Вече, кажи-речи, не се налага. В Кайро — определено, но не и в ЕС.

— Ако наистина тази история го гложди от пет години, имал е достатъчно време да се подготви — поклати глава Йонерблад. — Та той се е сдобил с оръжие! Съмнявам се фалшивият паспорт да го е затруднил.

— Не от пет години — възрази Барбароти. — В предпоследния коментар е написал, че преди половин година се е опитал да изнудва компанията от Бретан за пари… или поне аз така разбрах. Според вас дали е взел решение да ги убие, след като не са се поддали на шантажа?

— Звучи ми много вероятно — отговори Йонерблад. — Значи, все пак е разполагал с достатъчно време.

— Да. Занимава ме и друг въпрос. Ще пуснем ли снимката му във вестниците?

Йонерблад се поизправи и прибра химикалката в джоба на ризата си.

— С Талин обсъдихме този въпрос и не смятаме, че снимката ще промени нещо. Прокурорът споделя същото мнение. Още днес следобед ще разпрати снимката до медиите. Знаем на какъв натиск ще ни подложат, но от моя гледна точка това е най-бързият начин да установим самоличността на убиеца.

— А не бива да забравяме и обстоятелството — добави Талин, — че по случая именно снимките са единствените сведения, с които сме се сдобили без посредничеството на убиеца.

— Много важна подробност — потвърди Асюнандер неочаквано като предния път.

В стаята настъпи кратко мълчание. През ума на Барбароти се стрелна неуловима идея. Прецени я като добре позната и същевременно чужда, но тя изчезна с бързината на прилеп. И все пак се бе появила.

— Така е, да му се не види — обади се Астор Нилсон. — Горко им на петстотинте нещастници, дето приличат на него, но ми се струва най-правилно да разпространим снимката му. С повечко късмет ще установим самоличността му до седмица.

— Би било добре поне да узнаем името му, дори да не го открием — изрази мнението си Ева Бакман.

— Щом е възможно да се издирят нацисти петдесет години по-късно, значи, напълно възможно е и да открием петкратен убиец след месец — окуражи присъстващите Астор Нилсон.

— Шесткратен — поправи го Боргсен. — Забравяш единия.

— Извинете. Шведската стомана е пронизала и френска старица.

— Но смъртта на момичето не тегне върху съвестта на убиеца — напомни Ева Бакман.

— Не колкото другите убийства, тук си права. Каквото и да си говорим, цялата история е кошмарна.

Отново се възцари мълчание. Йонерблад шумолеше с книжата, а Асюнандер стана да отвори прозореца.

— Горещо е — обясни той.

— Чудя се дали са ги разпитвали — промърмори Ева Бакман.

— Какво? Кого? — не разбра Йонерблад.

— Жертвите, във Франция, след като убиецът си е тръгнал. Ако полицията е открила, че момичето е прекарало деня в тяхната компания, вероятно са ги разпитали.

— Следобед ще научим отговора на тези въпроси — обеща Талин. — Или поне в най-скоро време. Съгласен съм: трябва да разберем дали петимата шведи са се отървали от посещение в полицията. Ако да, значи, са извадили небивал късмет.

— На практика са невинни — отбеляза Астор Нилсон. — Не бива да го забравяме.

— Невинни ли? — изненада се Ева Бакман.

— В смисъл те не са се провинили в убийство — уточни Нилсон. — Колкото до бремето върху съвестта им, въпросът действително е спорен.

— Явно са натрупали достатъчно грехове, та да заслужават да умрат — намеси се Барбароти. — И петимата.

— В очите на убиеца — да. Надявам се, никой от присъстващите тук не споделя същото мнение и не приема изповедта му без резерви. Все пак „Записките“ ни запознават с един болен мозък — напомни Талин и почука с химикалката върху „Записките от Мустерлен“.

— Лично аз си бях представяла нещо много зловещо, но прочетеното… надмина очакванията ми, защото ми се стори и толкова… тъжно — сподели Ева Бакман.

Барбароти погледна неволно инспектор Боргсен и си спомни, че именно Тъжния беше открил първата следа, водеща към Франция: синьото кошче за смет на снимката.

— Сякаш се бе случило преди сто години, а всъщност — само преди две седмици.

— Какво ще правим? — попита Барбароти. — Ще изпратим ли някого в Бретан?

— Не е изключено — отвърна Йонерблад. — Дори никак.

Втората част от оперативната премина в духа на въпроси без отговор. През обедната почивка Барбароти и Бакман се отбиха в „Кунгсгрилен“. Крайно време беше Гунар да хапне малко домашно приготвена храна след всичките наденички и порции картофено пюре, приготвено от полуфабрикат на прах.

— Какво имаше предвид, като каза „тъжно“? — попита Барбароти, след като им поднесоха по едно „Меню на деня“: щука с хрян, полята с разтопено масло, и с гарнитура от варени картофи.

— А ти не мислиш ли, че цялата тази история е много тъжна? — учуди се Ева Бакман.

— Донякъде да. Съдбата на момичето и на баба й определено е трагична.

— Според мен и самият убиец е изпълнен с тъга. Всичко е станало…

Тя се поколеба.

— Как?

— В резултат от злощастно стечение на обстоятелства. Случило се е от нищото. Изпуснал е ръката на момичето и сега седем души са изгубили живота си заради този инцидент.

— Осем, ако се е самоубил — пресметна Барбароти.

— Ти как мислиш: дали го е направил?

— По някаква причина не ми се вярва. Не ме питай защо.

— Добре. Аз също не вярвам да е мъртъв. Но кой е той?

— Уместен въпрос.

— Дали има професия? Как е живял през последните пет години след случилото се… след като е останал сам в онова крайпътно кафене? И къде е живял?

— А с какво се е занимавал преди това?

— И това трябва да разберем. Той броди, пише и говори за някой си доктор Л. Избодох си очите да се взирам в снимката от онзи ресторант. Вероятно е от първия ден на запознанството с Малмгренови, Гунар Йорнберг и Ана Ериксон. Как се казваше това място?

— Беноде. Старото пристанище в Беноде.

— Именно. Той изглежда съвсем… съвсем нормален.

— И аз така мисля — кимна Барбароти. — Но навярно неслучайно пише, че по лицето му никога не се изписва какво му е на душата. Непрекъснато се усмихва ли, усмихва… Напомня ми на „Хамлет“. Дали убиецът е учил нещо, свързано с литература?

— Аха… — Ева Бакман се вторачи за няколко секунди право в нищото, все едно се канеше да последва съвсем нова мисловна нишка, но явно я изпусна, защото поклати глава и остави приборите си върху салфетката. — Да, и аз имам такова чувство. Астор Нилсон е напълно прав: „Записките“ притежават художествена стойност. Но откъде произхожда този човек? Наистина ли е лежал в психиатрична клиника? Размахва вдигнат палец покрай шосе в околностите на Лил и…

— И после прекарва две седмици в чужда къща в Бретан — довърши Барбароти. — И пак изчезва.

— Някъде на юг.

— Някъде на юг — да.

Отново настъпи мълчание. Докато четеше „Записките“ за втори път, Барбароти бе съставил въпросник и сега съжали, задето не го взе, та да внесе малко систематичност в процеса; имаше чувството, че само повтарят едни и същи въпроси и констатации.

За жалост обаче го бе оставил вкъщи.

— А съпругата му? — попита Бакман. — Каква, мислиш, е била тя? Била починала преди няколко години. От миналото си убиецът споменава единствено жена си и доктор Л., нали?

— Точно така. Към днешна дата общо взето не знаем почти нищо за него, но ако го намерим… само си представи как ще обърнат живота му с хастара навън. Ще узнаем името на първата му учителка, ще разберем какъв номер обувки е носила братовчедката му от Бенгтфорш, която страда от двигателни нарушения. Ще цитират техни изказвания в „Експресен“.

Ева Бакман се изсмя.

— Най-вероятно ще стане точно така. Образът на убиеца е…

— Какво?

— Най-силно подклажда човешкото въображение. Така е било преди стотици години, дори преди хиляди. Така е и днес. Жените ще се влюбват в него, както са се влюбвали в Кларк Улуфсон^[1] и Ханибал Лектър… Понякога се питам защо.

— Това не е ли причината да станеш полицай? — попита Барбароти. — За да задоволяваш тъмните си пориви, сблъсквайки се с такива типове?

— Мътните те взели — спокойно отвърна Ева Бакман. — Тук сбърка, инспекторе. Като заговорихме за душевно здраве, кога имаш час при Олтман?

— Май ме обяви за здрав, но трябва да проверя.

— Направи го. Не наближава ли началото на второто полувреме?

— Да, наближава.