Хокан Несер
Една съвсем различна история (7) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

5

В девет и четвърт — слънцето вече бе залязло — Гунар Барбароти се качи в ситроена си, оставен в буферния паркинг до пристанището в град Нюнесхаме. По неясна причина фериботът се движеше по-бавно от обикновено и пристигна с четирийсет и пет минутно закъснение.

„Ще се прибирам с колата по тъмно — помисли си Барбароти и запали двигателя. — Три часа и половина в аристократично уединение.“ Барбароти беше свикнал със самотата, ала изведнъж я възприе като хищник, като рунтав звяр, който след едноседмично гладуване се готви свирепо да забие зъби в плътта му. След час успя да се свърже с инспектор Бакман по мобилния си телефон. Надяваше се разговорът с нея да пооблекчи състоянието му.

— Ти си гласът ми в нощта — обясни той. — Ястребът кацна и иска да го захраниш с актуална информация.

— Преди малко наистина ми се стори, че земята се разтресе — пошегува се Ева Бакман. — Явно защото идваш от друг свят. Тук, в реалността, още сме на работа.

— Поздравления. Колко са заподозрените? Да не прекъсвам важен разпит? Ако е така…

— Още не сме стигнали до разпити — призна инспектор Бакман. — Но започнахме да стесняваме кръга. Според първоначалния профил търсим мъж на възраст между седемнайсет и седемдесет години, който борави с дясната си ръка.

— Чудесно. Значи, съвсем скоро ще го пипнем. Напълно ли изключвате вероятността да е била жена?

— Не. Но ако е била жена, трябва да е много силна. Прободните рани са нанесени на голяма дълбочина.

— И не може да е седемдесетгодишна, нали?

— Максимум петдесет и пет.

— Дай още подробности — помоли Барбароти.

Ева Бакман започна с въздишка:

— Криминалистите снеха следи в радиус от цяло футболно игрище около местопрестъплението. Експертизите ще са готови в дните между Коледа и Нова година. Съдебният лекар ще представи доклада си утре предобед. Не очаквай сензации. По предварително заключение мъжът е починал в рамките на няколко минути от прободни рани с нож. Според криминалистите е малко вероятно убиецът да е оставил следи от ДНК. Започнахме да правим списък на роднините и приятелите на убития. Засега наброяват петдесетина души. В момента се опитвам да преценя в каква поредност да ги разпитаме. Ерик Бергман явно не си е губил времето…

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо особено. Бил е ерген и е имал много пари. Ходел е по заведения, познавал е много хора… Просто не си го представяй като компютърен маниак, който по цял ден стои пред екрана.

— Ясно. Какво друго?

— Повикахме профайлър на убийци от Гьотеборг. В Щатите явно има доста описани случаи на такива предупредителни писма. В Швеция не сме се сблъсквали с подобни убийци, но специалистът от Гьотеборг ще ни разясни подробности. Ще го изслушаме. Пристига утре следобед. Ще имаш възможност да поговориш с него.

— Да сте попаднали на информация, че Бергман е получавал заплахи от врагове?

— Не, засега няма нищо подобно. Досега говорихме с Гримле — съдружника, за когото ти споменах, — с неколцина приятели на Бергман и със сестра му, пет години е по-голяма от него и живее в Люсешил. Отдели ми около час. С брат си се чували рядко.

— Има ли деца?

— Не.

— А родителите им?

— В момента са на почивка в Хърватия. Уведомихме ги за смъртта на сина им. Живеят в Гьотеборг, по-точно в квартал „Лонгедраг“. Утре следобед кацат на летище „Ландветер“. Доста заможни са — както вероятно вече си се досетил. В „Лонгедраг“ не живеят случайни хора. Преди две години продали голямо предприятие в техническата сфера и се оттеглили от бизнеса.

— Аха. Ерик Бергман имал ли е сериозна приятелка? За… на колко години беше… за трийсет и шест години все трябва да е имал по-продължителна връзка.

— Да — потвърди Ева. — Имам предвид: правилно си запомнил възрастта му. Иначе — не, не е имал сериозни връзки. Преди десет години е живял с момиче за няколко месеца и оттогава не се е обвързвал за дълго. Честно казано…

— Да?

— Честно казано, този Ерик ми се вижда доста несимпатичен тип. Гонел гаджета, пилеел пари по заведения, живеел сам в седемстайна къща с оригинални картини по стените, билярдна маса, джакузи, винарска изба и две коли.

— Безсрамник. С две думи — тип, който е предизвиквал социална завист?

— Да.

— И на някоя откачалка й се е приискало да го прониже с нож.

— Възможно е.

— А този Гримле същият ли е като Бергман?

— За щастие не. Всъщност ми направи отлично впечатление. Но той е женен, с две деца.

Някой влезе в кабинета на Бакман и тя помоли Барбароти да изчака. Това му осигури минута размисъл. В главата му изплува заглавие на песен, някъде от края на осемдесетте или началото на деветдесетте… Ала явно я бе позабравил, защото се колебаеше как точно се казваше парчето. A man without a woman is like a…^[1] като какво? Не се сещаше. Ала групата се казваше „Вая Кон Диос“, нали? Явно умът му бе установил някаква връзка между заглавието на песента и последните думи на инспектор Бакман.

С божията помощ… Това също изплува в ума му — явно заради разговора с Мариан в „Гюстабу“. „Понякога ми се струва, че човешкият мозък е игрално поле на някаква висша сила, която реди пасианс. Или поне моят мозък е такъв.“ Новото сравнение го изненада. Теорията му се оказа самодоказваща се, защото картите предлагат безброй комбинации. Понякога пасиансът не излиза, друг път — сполучваш.

— Проверихте ли с кого е говорил по мобилния си телефон? — попита той, когато Бакман се върна на телефона. — Накарай Боргсен да се заеме.

— Той е в отпуск — обясни Ева. — Връща се в понеделник. Дотогава Фредриксон и Тойвонен ще прегледат разпечатките от телефоните му. Бергман е имал три телефона. Явно досега колегите не са открили нищо заслужаващо внимание, иначе щяха да ми докладват.

„Три телефона!“ — смая се Барбароти. След осем дни без джиесеми в рая на Готланд тази подробност рязко го върна към предстоящата действителност.

— А писмото? Отрихте ли нещо интересно?

— Няма пръстови отпечатъци — въздъхна Бакман. — Освен твоите и на Мариан… Е, нейните не фигурират в нашата база данни, но предполагам, че са нейни. Пликът е съвсем обикновен, хартията — също. Такава хартия се използва във всички принтери. Най-вероятно е писал с химикалка „Пайлът“, черно мастило… 0,7 милиметра. Продава се в сто четирийсет и пет хиляди магазина из цяла Европа.

— А почеркът?

— Засега нищо конкретно. Един от колегите предположи, че авторът на текста е писал с лявата си ръка, макар да не е левак, но аз не съм убедена. Днес, след като положението стана сериозно, поръчахме нова графоложка експертиза.

— Добре… — Барбароти се замисли.

— Чувствам се изморена — сподели Бакман. — Може ли да продължим утре?

— Разбира се — съгласи се Барбароти. — Утре сигурно цял предобед ще чета доклади. Но…

— Да?

— Но щом не можеш да ми кажеш кой е убиецът, ще ми подхвърлиш ли поне някой жокер? Какво ти подсказва интуицията? С какъв тип си имаме работа? Дай ми малко храна за размисъл, защото ме чакат още три часа зад волана.

В слушалката настъпи кратко мълчание.

— Съжалявам — обади се Бакман. — Знаеш, че не бих скрила предположенията си от теб. Ала този път просто не ми хрумва нищо.

— Съвсем нищо ли?

— Съвсем нищо. От… колко станаха… тринайсет часа не съм ставала от бюрото и в резултат от всичките ми усилия знам само едно: Ерик Бергман е бил убит.

— Добра работа, момиче.

Ева Бакман се сбогува и затвори.

Малко преди десет часа заваля дъжд. Капките започнаха да се сипят леко и упорито върху предното стъкло и монотонните движения на чистачките му подействаха приспивно. Близо до езерото Венерн Барбароти спря да зареди бензин и да изпие чаша кафе. Връщайки се в колата, едва устоя на импулса да се обади в дома на Хагмунд и Юланда Юнсон на остров Готланд. Отказа се: нямаше основателна причина да моли съседите да викат Мариан посред нощ на телефона. Барбароти просто искаше да чуе гласа й. Ако Мариан имаше телефон, щеше цяла вечер да си говори с нея от колата. Ала в момента се налагаше да се примири с положението.

Мариан все пак обеща децата й да донесат телефон в четвъртък. Дори тя осъзнаваше, че понякога трябва да поизмениш правилата, да ги приспособиш към актуалната ситуация. До четвъртък Гунар обаче трябваше да се зареди с търпение и да посвети мислите си на започващото разследване на убийство. И на убиеца — автор на писмото.

Случаят му вдъхваше, меко казано, странно усещане. В Шумлинге, разбира се, и преди се бяха сблъсквали с убийства — обикновено две-три на година. Извършителят обаче се предаваше след броени дни и разследването не траеше дълго. В девет от десет случая престъплението беше извършено под въздействието на алкохол, а замесените — стари познайници на полицията. Полицаите се придържаха към рутинни процедури и те даваха резултат. Или, както казваше инспектор Бакман, ако знаеш как се води разследване, няма нужда да мислиш; покупката на билет за кино по интернет е по-сложна процедура от залавянето на престъпник. Този път обаче Ева призна, че не й хрумва абсолютно нищо. „А това — помисли си Барбароти, — не предвещава нищо добро.“

Убиецът ги бе предупредил писмено коя ще бъде жертвата му и им беше отпуснал достатъчно време да предотвратят престъплението. Не успяха.

Всъщност изобщо не опитаха.

Гунар Барбароти се надяваше тази подробност да убегне на проницателните медии. В противен случай си представяше какви заглавия ще изтипосат.

Комисар Асюнандер бе рошил да не предприемат нищо — навярно след консултация с прокурор Сюлвениус. Барбароти не ги упрекваше. На тяхно място би постъпил по същия начин. Виж, ако знаеха кой точно Ерик Бергман е предполагаемата мишена, вероятно щяха да действат по-различно; да се свържат с него и след разговор да преценят доколко сериозна е заплахата за живота му. Навярно трябваше да го направят с всички потенциални жертви, но след като лошото се случи, е много лесно да се правят изводи.

В тази дъждовна нощ обаче не действията на полицията занимаваха ума на Барбароти, а действията на убиеца. Какво по-странно от това да съобщиш в писмо името на предстоящата си жертва?

И защо е изпратил предупреждението именно до него, криминален инспектор Барбароти? На неговия домашен адрес?

За да го предизвика? Дали постъпката означава нещо повече от обикновено предизвикателство? Ами ако убиецът познава Барбароти?

А възможно ли е… Барбароти да познава убиеца?

Паркирайки най-сетне пред жилището си на улица „Балдер“ в Шумлинге, инспекторът не стигна до нито един приемлив отговор на всички тези въпроси. Още по-лошо: не му хрумваше абсолютно нищо. Минаваше един след полунощ, дъждът бе спрял, но улиците в града блестяха мокри.

Първи август… Днес бившата му съпруга имаше рожден ден, а целият град изглеждаше затъмнен като пред въздушна атака. По силата на каква логика тези две съждения се свързаха в ума му Барбароти не разбра, но когато пъхна ключа в ключалката, си припомни метафората за Всевишния, който реди пасианси. Почувства се смъртно уморен, ала влизайки в тясното антре, го посрещна камара от вестници, писма и рекламни брошури и Барбароти реши да ги сортира, преди да си легне. Разпредели ги в три спретнати купчинки върху пода в кухнята. Докато разлистваше пратките, получени по време на едноседмичното му отсъствие, умората му изчезна. Изпари се за частица от секундата.

Въпреки трескавото безпокойство, което го обзе, Барбароти се досети да пъхне ръката си в найлонов плик, преди да разреже плика с кухненския нож.

Същият почерк, същото еднозначно послание като миналия път:

СМЯТАМ ДА ПРОДЪЛЖА С АНА ЕРИКСОН.

И ТОЗИ ПЪТ ЛИ НЯМА ДА МЕ СПРЕШ?

Цели трийсет секунди Гунар Барбароти се питаше дали още не лежи в шезлонг в Хугрен и не сънува. Не — осъзна в крайна сметка.

Набра номера на инспектор Бакман и я събуди.