Хокан Несер
Една съвсем различна история (19) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

15

Барбароти отвори Библията на произволна страница. Попадна на Евангелието от Матея, шеста глава, двайсет и втори стих:

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?

Прочете стиха два пъти. Да… Написаното отговаряше на истината. Разбира се.

Ала ако ставаше дума за напътствие — а нали уж това беше идеята, то за Барбароти не беше съвсем неоспоримо за какво точно напътствие се касае. Дали да отнесе тези мъдри слова към текущото разследване? Или към личния си живот; към мрака в душата си и към опитите си да се придвижи слепешком по осеяната с тръни пътека на живота?

Или и към двете?

Да, вероятно и към двете. Човек винаги има нужда да се допита до поглед през необременено око, което да види съществуващите, а не въображаемите опасности.

Или?

Инспектор Барбароти въздъхна и затвори Библията. Отиде в кухнята и установи, че хладилникът е почти празен. Вътре се мъдреха само парче сирене, пакетче маргарин, литър мляко и четири-пет продукта с неясен произход и предназначение. От това не можеше да се приготви нормална вечеря. От друга страна обаче, защо да приготвяш вечеря за един човек? Минаваше шест и половина в събота вечер и Барбароти определено не бе закъснял с евентуална покана към приятел да хапнат заедно и да изпият по чаша вино. Впрочем Гунар имаше само двама приятели в същото самотно положение, а и — ако трябваше да е честен — никак не му допадаше перспективата да бъбри безсмислици с някой от тях над ресторантска маса.

Ала още по-лошо му се струваше да вечеря сам в заведение. Хората в града го познаваха.

„Я погледнете! Инспектор Барбароти даже няма с кого да вечеря! Горкичкият, колко ли скучно живее.“

Не, за бога, и дума да не става! Въпреки това Барбароти беше гладен. Не можеше да игнорира сигналите на организма си. Ще седне в „Рокстагрилен“ да хапне наденички. До този компромисен вариант — доста по-добър от ресторанта — Барбароти бе прибягвал и друг път. А може на връщане от „Рокстагрилен“ да се отбие в бар „Елген“, където често ходеха негови познати.

Преди да излезе, погледна термометъра пред кухненския прозорец: двайсет и четири градуса. След няколко по-хладни дни времето отново се бе затоплило. Дори не му трябваше пуловер. Идеална вечер да седнеш навън във весела компания.

„Колко ли голяма е тъмнината в тялото ми?“ — запита се Барбароти и тръгна с бързи крачки към центъра.

А и с Мариан се бяха разбрали да не се чуват до сряда.

Все пак можеше да се обади на Сара. Наденичките и самотната бира преместиха стрелките на часовника до осем и петнайсет. Едва стъпил в антрето, Гунар почувства нужда да говори с дъщеря си.

Непременно.

Отпусна се в креслото на балкона и набра номера й. Докато чакаше да чуе гласа й от Лондон, гледаше залеза и слушаше крясъците на чавките. След шест сигнала за свободно се включи гласовата й поща. С весел глас Сара съобщаваше — на шведски и английски — че спи или е под душа, но обещава да се обади преди Коледа. Барбароти изчака пет минути и отново опита да се свърже с нея.

— Здрасти, аз съм — каза.

— Кой?

Зад Сара бумтеше музика и се чуваха гласове.

— Аз съм — повтори малко по-високо той. — Добрият ти баща, ако не си го забравила.

— А, ти ли си, тате? — засмя се тя. — Може ли да ти звънна след… след половин час. В момента тук е малко сложно.

Той се съгласи. Запита се какво ли означава „малко сложно“. И къде е това „тук“. При всички случаи чутото никак не го успокои. Предпочиташе да завари Сара вкъщи, а зад нея да се чува единствено звукът на телевизора или прахосмукачката. Да, но докато разговаряха, долови дрънчене на бутилки. Навярно там, където се намираше дъщеря му, се стелеше и гъст цигарен дим. Димът, разбира се, по принцип не се усеща по телефона, но двайсет години работа в полицията неизбежно си казват думата.

Барбароти извади списъка с шейсетте имена от чантата с документи, взе си последната бира от хладилника и се върна на балкона.

„Ще поработя, докато чакам — реши той. — Така поне ще си възвърна усещането за спокойствие и за опора. Животът е кариера за чакъл, а ние сме лопатите.“

Сара се обади чак след петдесет и пет минути. Падна се близо минута на всяко име, но и това не помогна. Колкото и да се взираше в тях, нито един от изброените не се вписваше в образа на убиеца — автор на писма. В мрака не проблесна светъл лъч.

— Здрасти, тате. Ще ме набереш ли, че парите в картата ми свършват? — помоли Сара.

Такава беше обичайната им практика.

— Как си? — попита той, след като най-после влязоха във връзка.

— Добре. Даже много добре. Да не си се притеснил за мен?

— Имам ли основания? — хитро отвърна той с въпрос.

— Никакви — увери го през смях Сара. — Просто знам колко се тревожиш за мен. Добре, че се обади. Тъкмо ще ти се похваля. Намерих си приятел.

— Приятел ли? — Барбароти едва не строши чашата в ръката си.

— Да. Казва се Ричард. Голям сладур е.

„Не на мене тия — помисли си Барбароти. — Опитва се да те излъже и да се възползва от теб. Не схващаш ли?“

— Ричард, а? — повтори на глас. — Аха. И с какво се занимава този Ричард?

— Музикант е.

„Музикант! — изрева панически вътрешният му глас. — Сара, да не си изгубила ума си? Музика, наркотици, СПИН и дявол знае какво друго! Прибирай се веднага в квартирата си и заключи здраво вратата! Още утре идвам да те взема!“

— Ало, тате, там ли си?

— Да… да. Сигурна ли си… Тоест, каква музика свири?

Барбароти отправи светкавична молитва към Всевишния приятелят на Сара да е челист в Лондонската филхармония и Му обеща три точки. „Само да не е…“

— Басист е в рок банда, свири в кръчмата, където работя.

„Проклятие! Знаех си! Обица на носа, татуировки, трикилограмова сплъстена коса.“

— В кръчмата ли?

— Напуснах другата си работа, тате. Вече работя само в кръчмата. Атмосферата е страхотна. Всички са много готини, изобщо не се тревожи. .

— Ти си едва на деветнайсет, Сара.

— Знам, тате. Ти с какво се занимаваше на тази възраст?

— Точно затова толкова се притеснявам за теб — изплъзна се от устата му и тя го възнагради с нова порция смях.

— Обичам те, тате.

— И аз те обичам, Сара. Но искам да се пазиш. От моята младост досега времената много се промениха, а и за момичетата винаги има по-голям риск. Ако беше виждала дори една частичка от…

— Знам, знам, тате. Не съм идиот. Имай ми доверие. Обещавам ти, че много ще харесаш Ричард.

„Ако можех, щях да го разпитам в продължение на четиринайсет часа, без да му позволя дори да излезе да пикае. А после — да го заточа във Външна Монголия.“

— Защо напусна магазина? — попита той. — Нощните заведения не са подходяща среда за деветнайсетгодишно момиче.

— Тате — въздъхна Сара. — Замисли се колко мои връстнички по света работят в заведения. Освен това съм на смяна само четири пъти седмично и печеля двойно повече, отколкото в онзи снобарски магазин. Тук не е опасно. Не пуша, не правя секс без презерватив и пия два пъти по-малко от теб.

— Добре. — Барбароти се принуди да се предаде. — Искам да си добре, това е. Как е Малин?

Малин беше момичето, с което Сара бе заминала за Лондон. Двете живееха заедно в Камдън Таун.

— И тя е добре — увери го Сара. — Но още си няма приятел.

— Умно момиче. През септември ще ти дойда на гости в Лондон, както сме се разбрали. Ако ме искаш, разбира се.

— Му heart belongs to daddy^[1] — увери го Сара и понеже това беше черешката на тортата в целия разговор, двамата се сбогуваха и си обещаха да се чуят след седмица.

Барбароти остана на балкона, докато небето бавно потъмняваше над билата на възвишенията и над брястовете покрай реката. „След година ще седя на друг балкон и ще гледам над протока Йоресунд — хрумна му внезапно. — Или към Хелсингьор и музея за модерно изкуство «Луйсиана».“

Ами ако действително стане така?

Или по-скоро: ами ако не стане така? Ако прекара всички оставащи от живота му летни нощи върху тези три квадратни метра? Днес тази перспектива не му се струваше особено трагична, но все пак… Все пак…?

А най-ужасното в случая беше, че пред необремененото му вътрешно око много бързо се очерта именно тази вероятност. С напредването на възрастта му се струваше глупаво да си въобразява, че след две, пет или осем години ще бъде по-склонен да промени живота си.

„Ако на четирийсет и седем ти липсва живец, и на петдесет и седем ще ти липсва — така разсъждаваше Барбароти. — Освен ако не се постараеш да промениш нагласите си.“

Ала Гунар вече се чувстваше готов за промяна. Повече от готов. В сряда ще се обади на Мариан и ще й го обясни. После ще се надява тя да не се е разколебала. В доверието, което изпитваше към нея, имаше нещо учудващо, защото двамата се познаваха едва от година и се бяха виждали не повече от осем-десет пъти. Навярно обяснението за бързината, с която бе взел това съдбоносно решение, беше съвсем просто: самотата го пришпорваше. „На моята възраст — мислеше си той — вече не разполагам с цялото време на света да подбирам бъдещата си партньорка.“

Риск — печели, риск — губи.

Това отново му прозвуча прекалено крайно и неприлично прагматично, особено като се има предвид, че Гунар изобщо не поставяше под съмнение чувствата си към Мариан. Обичаше я и беше готов да напусне работа и да се пренесе при нея в Хелсингборг. Или другаде, ако тя предпочете да живеят в Берлин, в малко шведско градче или където и да е.

„Дори да можех да избирам сред всички жени на света, пак щях да избера нея. Честна дума. Залезът ми е свидетел.“

Неочаквано в паметта му изплува спомен — защо ли именно този? — за един случай от полицейската му практика преди десетина години. Посред нощ в участъка позвъни жена да съобщи, че е убила съпруга си. Продиктува адреса си — оказа се една от новите сгради в квартал „Пампас“ — и Барбароти потегли натам заедно с една своя колежка, която по-късно се премести в Стокхолм. Още с пристигането си установиха, че жената е казала истината. Мъжът седеше наведен напред до кухненската маса с глава, подпряна върху скръстените му ръце, и ако между лопатките му не се подаваше дръжка на касапски нож, човек би си помислил, че просто е заспал.

— Защо? — попита Барбароти.

— Не знаех какво друго да сторя — отвърна жената. — Каза, че ме напуска. Какво щях да правя тогава?

Тон я изгледа смаян: леко пълна, изморена от живота петдесетинагодишна жена.

— А сега какво ще правите? — с недоумение попита Барбароти.

— Сега ще ме настанят в психиатрична клиника и ще бъда под непрекъснати грижи — обясни тя. — Но сама нямаше да издържа и ден. А Арне ще го погребат.

По-късно, в участъка, Барбароти я разпита и тя продължи да поддържа същата версия, все едно постъпката й нито се нуждаеше от обяснение, нито можеше да бъде оспорена. Мъжът й обещал да я обича и да се грижи за нея, докато смъртта ги раздели, и след като нарушил това свое обещание, оставало едно-единствено възможно решение на проблема: да забие нож в гърба му. Съдебният психиатър, поел случая, я преглежда в продължение на няколко дни и представи заключението, че тя е напълно здрава. В съответствие с това заключение съдът я осъди на доживотен затвор за убийство.

От време на време Барбароти се сещаше за този случай. По-скоро споменът за това убийство се завръщаше в съзнанието му през равни промеждутъци. Както и сега. Той не можеше да предотврати идването на спомена, неизменно следван от въпроси, на които Гунар се затрудняваше да придаде словесен облик и най-вече да намери отговор.

Защо не намираше вина в тази жена, погубила съпруга си?

Защо беше склонен да приеме, че тя не е извършила престъпление?

Ако бе съдия с правото еднолично да решава съдбата на подсъдимите в утопична държава, навярно Барбароти би обявил тази жена за невинна — пряко волята й, защото смяташе, че тя никога повече няма да попадне в ситуация да извърши повторно престъпление, за да защити… каквото защитаваше. Гунар се затрудняваше да назове аргументите си с точните думи, ала в момента словесната формулировка не го занимаваше.

По-важен му се струваше въпросът доколко подобни мисли за престъпление без наказание са съвместими с ролята му на обществен закрилник.

И през тази прекрасна августовска вечер не намери отговор на казуса. В дванайсет всички чавки млъкнаха и той реши да си ляга. Надигна се от стола и телефонът му звънна.

„Само това не — изплаши се той. — Сара! Сигурно й се е случило нещо.“

Но се обади не Сара, а Йоран Першон. За секунда Барбароти се смути и се зачуди по какъв ли деликатен политически въпрос го търси бившият шведски премиер, но разбра, че става въпрос за негов съименник.

Този Йоран Першон работеше като репортер във вестник „Експресен“ и без никакви предисловия мина направо към интересуващия го проблем:

— Обаждам се във връзка с двете убийства в Шумлинге. По мои сведения убиецът ви е написал писмо и ви е осведомил за намеренията си. Как ще коментирате?

— Какво?

Йоран Першон повтори твърдението и въпроса си дословно.

— Изобщо няма да коментирам — отвърна Барбароти. — Не разбирам за какво говорите. Откъде имате тези сведения?

— Не знаете ли, че шведското законодателство смята за престъпление опитите на служители от държавния апарат да разберат кой стои зад анонимни изказвания в медиите? — контрира веднага Першон. — Е, ще се престоря, че не съм чул въпроса ви. По една или друга случайност успях да се уверя в достоверността на получената информация. Полицията действително е разполагала с предупреждения за смъртта на Ерик Бергман и Ана Ериксон. В понеделник вестникът ни ще публикува материал по въпроса и ако се опитате да отречете очевидни факти, ще навредите сериозно на реномето си.

— Не мисля…

— В момента пътувам към Шумлинге с автомобил — осведоми го репортерът. — Какво ще кажете да се срещнем в хотела на закуска утре сутринта? Тъкмо ще си поговорим на спокойствие. В този случай ми се струва по-изгодно да играем в един отбор. Доколкото разбрах, писмата са били адресирани лично до вас. Написани на ръка с главни печатни букви. Така ли е?

Гунар Барбароти помисли три секунди.

— Кога? — попита той.

— В десет — отсече Першон. — Остават ми двеста километра, а и утре все пак е неделя.

„Някой от участъка се е разприказвал — прецени Барбароти, докато си миеше зъбите и гледаше необикновено помътнелите си очи в огледалото. — Но кой?“