Хокан Несер
Една съвсем различна история (40) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

33

Четирийсет и пет годишната доктор Класон, съдебен психиатър, обясни, че с Лилиескуг често работят в екип, но изрази съмнение доколко ще спомогнат за по-бързото разобличаване на убиеца в конкретния случай.

Все пак доктор Класен се бе запознала подробно с материалите и в частност със „Записките от Мустерлен“ и се ангажира да направи внимателен анализ на издирвания престъпник.

Първо й направило впечатление неспособността му да съпреживява чужди емоции, прозираща ясно в изразите, с които описва бъдещите си жертви. Дори по-новите му коментари свидетелствали за личност, абсолютно индиферентна към чуждите чувства. А убийството на възрастната жена разголвало впечатляваща емоционална студенина. Освен това той не изразявал никакво разкаяние или съжаление за извършеното, а го смятал само за „логично последствие“, цитира Класон.

— Но той не остава безразличен към кончината на момичето — посочи Ева Бакман.

— Така е — потвърди Класон. — Всъщност изпитва много силни чувства към момичето, но обърнете внимание какъв словесен облик им придава. Пише, че Трое „се вгризва“ в него, ако не ме лъже паметта. Сам не разбира как се е случило това, защото то се намира извън обсега на контрола му. Чувствата му също сякаш са отделени от него. Не може да ги управлява.

— Именно емоционалното му отношение към момичето отприщва убийствата — включи се и Лилиескуг. — Бихме определили емоционалния му живот като разбалансиран.

— Това психическо разстройство се среща много често — продължи Класон. — Свръхреакция и недостатъчна реакция. Но е необходимо да уточня, че в този конкретен случай разполагаме с доста оскъдна информация. Оставеният своеобразен летопис е художествено издържан и ни внушава впечатлението за човек с литературен талант. А това на свой ред означава, че авторът се с описал в светлината, в която иска да го видим, дори да не е разкрасявал реалността. Все пак струва ми се, убиецът е създал дневника си с почтени намерения: да разкаже историята и да обясни защо — от негова гледна точка — се е видял принуден да убие тези петима души.

— Защо не си е тръгнал веднага, щом още в началото е изпитвал неприязън към другите шведи? — попита Боргсен. — Това ми е трудно да го схвана.

— Не е лесно, наистина — съгласи се Класон. — Явно отрано е свикнал да не се вписва в заобикалящата го среда. Споделя този факт още в първото изречение. Няма да е пресилено да твърдим, че този човек е изключително самотен.

— Но не се наемате да му поставите диагноза въз основа на разказа му? — попита Талин.

— Мога, естествено, да изкажа някои предположения. Очевидно е имал психически проблеми и вероятно дори е подлежал на принудителна хоспитализация. Но не бих се ангажирала с мнение какво точно е вписано в медицинския му картон.

— Поставяте предимно диагноза на пациенти, с които имате възможност да беседвате лице в лице, нали? — предположи Астор Нилсон.

— Точно така — потвърди Класон и си позволи бърза усмивка. — Профилирането е по специалността на Лилисекуг, но, както споменах, често работим в екип.

Лилиескуг кимна:

— Винаги когато открием човека зад маската, се налага в известна степен да коригираме изготвения профил. И тогава обикновено научаваме нещо ново за извършителя. Лично аз се стъписах от „Записките“, когато убиецът споменава съпругата си. Говори за нея само на две места, и то съвсем пестеливо. Разбираме обаче, че е починала най-вероятно пет години преди седмиците в Бретан. От какво е умряла? Дали нейната смърт е оставила дълбока травма в душата на убиеца? Едва ли е имала повече от двайсет и пет години. Възможно е да е загинала вследствие на злополука или зад кончината й да се спотайва нещо още по-лошо.

— Още по-лошо ли? — попита Астор Нилсон.

— Да — потвърди Ева Бакман. — Докато четях, и мен ме обзе злокобно усещане за смъртта на съпругата му. Дали всичко не е започнало оттам?

— Напълно възможно е, но засега не знаем със сигурност дали е така.

— Всъщност не знаем нищо със сигурност — въздъхна тежко Астор Нилсон. — Макар убиецът да ни предостави дневник от 64 страници.

— Така е — съгласи се Класон. — Когато го намерите, не възразявам да му посветя няколко седмици, но дотогава не се ангажирам с по-конкретно мнение. И за мен той представлява същата загадка, каквато, предполагам, и за вас.

Оперативката продължи още около половин час, но Гунар Барбароти не чу нищо ново. Нищо, което досега да не е било казано, пък макар и с по-различни думи. Навярно Класон бе успял най-точно да обобщи характера на извършителя: загадка.

Малко по-късно следобед изпратиха два имейла на френската полиция. Първо — кратко съобщение на френски, оказа се, че Талин не е съвсем „бос“ в езика, — после — по-дълго, на английски. Барбароти и Бакман изготвиха своевременно шест страници резюме на материалите по случая на английски, като включиха и съкратен вариант на „Записките от Мустерлен“. Към четири и половина изпратиха резюмето на Главна дирекция „Криминална полиция“ за езикова редакция и в пет започна пресконференцията, на която смятаха да покажат снимката на „Шестия човек“.

Гунар Барбароти не взе участие в събитието, но знаеше как ще процедират колегите му: ще наблегнат, че човекът, ограден на снимката, не е убиец, а просто важен свидетел, с когото полицията иска да се свърже незабавно.

Снимката е направена през лятото на 2002-ра в Бретан, Франция, а сведенията, с които този човек вероятно разполага, може да се окажат ключови за разследването на петте убийства, извършени през последния месец на територията на Швеция, по-конкретно около градчето Шумлинге, влязло в ролята на злокобно средоточие.

След като представят снимката, колегите на Барбароти щяха да дадат на репортери, читатели, слушатели и зрители възможността да разтълкуват посланието според собствените си виждания.

„Нищо няма да излезе“ — помисли си Барбароти, докато издърпваше своя „Крешент“ от стойката за велосипеди. Качи се и пое към къщи.

Барбароти вече не хранеше никакви илюзии. Дори си представяше заглавията в утрешните вестници:

УБИЕЦЪТ?

И отдолу: снимката на Гунар Йорнберг, Хенрик Малмгрен и „Шестия човек“ на ресторантска маса.

Първите двама — убити, вероятно от третия, чието лице е оградено с отчетлив бял кръг.

Не с ореол. Точно обратното.

„Като се прибера, непременно ще се обадя и на Мариан, и на Сара — зарече се Барбароти. — Трябва да си отвлека мислите от този случай, да си го избия от главата, иначе мозъкът ми ще се пръсне.“

Ала преди да се обади на едната или на другата, звънна третата жена в живота му. Хелена. Бившата му съпруга. Трябваше му секунда да се сети, че тя съществува, и се запита защо ли го бе забравил.

— Здрасти, Хелена. Радвам се да те чуя.

— Надявам се да е така. Защото се налага да поговорим по един въпрос. Ако имаш време, разбира се.

— Имам — увери я той и се отпусна върху дивана.

Спомни си за разговора миналата седмица след инцидента с Йоран Першон и предположи, че и този път ще обсъждат същото.

Но се оказа друго.

— Улрих получи фантастично предложение.

„И кой е Улрих?“

Барбароти не зададе въпроса си на глас и добре, че се въздържа, защото бързо се сети за отговора: Улрих, разбира се, е новият мъж на Хелена и настоящ пастрок на синовете му. След като се позамисли, успя да си спомни, че името на мъжа е Улрих, а не Турбен, както си бе втълпил. Просто Гунар явно бе успял да го изтласка от съзнанието си.

— Предложиха му да поеме новооткрит център за йога в Будапеща. Обещават му двугодишен договор и апартамент в центъра на града. Едва ли някога пак ще ни се удаде подобна златна възможност. Трябва да решим в едноседмичен срок.

„Какви ги дрънка?“ — запита се Барбароти.

— Златна възможност ли? — попита той.

— Нали Улрих говори унгарски — обясни тя.

— И защо, за бога, говори унгарски?

— Защото е унгарец, умнико.

— За пръв път чувам.

— Напротив, казах ти.

— Смятах го за датчанин. И защо унгарец ще се казва Улрих?

— Майка му е датчанка, но е роден в Дебрецен и е живял там до десетгодишната си възраст.

— Добре, вярвам ти, но не схващам какво общо имам аз с всичко това.

Барбароти усети как нервите му започват да се изопват и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Момчетата, естествено — осветли го Хелена.

— Момчетата ли?

— Да. Обсъдихме положението и смятаме, че ще усложним живота им, ако ги замъкнем в Будапеща. Чувствам се ужасно, наистина. Апартаментът там има само две стаи и кухня, но затова пък — изумителен изглед към Дунава.

— И смяташ…?

— Да. Смятам, че на Ларш и Мартин ще им се отрази добре да поживеят при теб две години. Но само ако и ти си съгласен, разбира се. Сега, след като Сара се изнесе, подобна промяна ще бъде от полза за всички.

„За всички ли? — повтори си наум Барбароти. — Досещам се за кого ще бъде най-добре.“

Пое си два пъти дълбоко въздух и поразмисли. Зрелостта, която усещаше в себе си напоследък, устоя на поредното изпитание. Нали си бе обещал да преминава спокойно и невъзмутимо през всички житейски етапи.

— Ясно — изсумтя той. — Какво мислят момчетата?

— Още не знаят. Исках първо да говоря с теб.

— Нали каза, че сте обсъдили положението?

— Двамата с Улрих, но не и децата.

— Добре. Говори с тях довечера и ги помоли да ми се обадят. Предстои ми сватба, но това, предполагам, няма да ги притесни, нали?

В слушалката настъпи тишина и Барбароти го отдаде на разпадналата се връзка.

— Ало?

— Тук съм. Защо не си споменал нищо по-рано?

— Първо исках да го обсъдя с бъдещата ми съпруга.

Прехапа си езика: бе излишно да си придава подобна важност.

— Добре — отвърна Хелена. — Щом така си решил, добре. Но няма да крия от момчетата какво предстои. Тя има ли си име?

— Мариан.

— Мариан ли? Нали така се казваше онова момиче, с което беше скъсал точно преди да се запознаем? Да не е същата?

— Не, друга е.

— Чудесно. Е, ще се чуем по-късно тази вечер.

— Предай на момчетата, че ще се радвам да живеят при мен.

Хелена обеща да го направи и затвори. „Не споменах възможността да се преместя в Хелсингборг сети се Барбароти и влезе в кухнята да сложи вода за спагети. — От друга страна, Хелсингборг все пак не е Унгария.“

След като се нахрани, посегна към телефона да набере Сара и в този момент звънна Талин:

— Добър вечер. Прощавай за безпокойството.

— Няма нищо. Как мина пресконференцията?

— Добре. Подхвърлихме им така желания кокал и приключихме за половин час. Как си с френския?

— В дните, когато ми върви, успявам да преброя до двайсет. Защо питаш?

— Защото утре предобед летим за Франция. За всеки случай с нас ще пътува колежка от Гьотеборг. Говори безупречен френски.

— А свързахте ли се с тамошната полиция?

— Само им изпратихме имейл, но и това е достатъчно. В Кемпер ще се срещнем с комисар на име Льоблан.

— Защо… защо Йонерблад няма да дойде с нас? — изненада се Барбароти.

— Защото в сряда оперираха съпругата му от рак. Утре вечер заминава за Стокхолм.

— Лоша работа. Не знаех…

— Аз — също. Съобщи ми тази сутрин. Да се надяваме, че всичко ще се оправи.

— Да — кимна Барбароти и се замисли колко малко неща знае за командированите в Шумлинге колеги: няма представа какво е семейното им положение, от какво се интересуват, какво правят през свободното си време, на кой футболен отбор симпатизират. Всъщност знае за тях горе-долу толкова, колкото и за убиеца.

— Най-вероятно ще останем в Кемпер три дни. В петък се прибираме. Някакви ангажименти задържат ли те в Шумлинге?

— В петък вечер ме очаква важна работа.

— Значи, няма проблем. Тогава ще сме си вкъщи. Утре летим в 10,50 от Гьотеборг. В осем и петнайсет оттук ще ни вземе кола. Ще обсъдим плана за действие и други подробности по време на полета. Е, до утре.

— До утре.

След разговора с Талин Барбароти изгуби желание да разговаря било със Сара, било с Мариан. Пусна си диск с фадо, свари си чаша чай и седна да прочете за трети път „Записките от Мустерлен“. Искаше да се подготви оптимално, щом предстои да поемат по следите на убиеца.

Приключи след полунощ и чак тогава си легна. Точно преди да изгаси осветлението, се сети, че Ларш и Мартин не му се бяха обадили.

Констатацията не му позволи да заспи в продължение на поне още час.