Хокан Несер
Една съвсем различна история (36) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

30

Комисар Шверин откри оперативната с въпроса дали някой от присъстващите е чел романа „Синухе Египтянина“ на финландския писател Мика Валтари.

Никой не се обади. Шверин разказа, че в книгата става дума за египетски трепанатор, който е живял около 1000 години преди Христа, и изобщо за мирогледа на тогавашните хора, например как са възприемали хирургическите операции, при които се отваря черепът. Ако се предприемели необходимите мерки и всичко минело, както трябва, намесата се смятала за успешна дори ако пациентът се споминел. Комисар Шверин направи аналогия с усилията на полицията: всичко протича по план и никой не пести усилията си, но за жалост това не дава резултат. От убиеца няма и следа.

„Интересно сравнение“ — помисли си Барбароти и се спогледа с Ева Бакман. Тя му изглеждаше хем спокойна, хем разтревожена.

Шверин подчерта, че е прекадено рано да се правят изводи и съдържанието на докладите е в съвсем суров вид и подлежи на конкретизиране. Разследващите разговаряли с общо петдесет и двама души — колкото картите в едно тесте. Трийсет от Халсберг — предимно съседи и колеги на Йорнберг, седемнайсет от района около Йорща и шепа познати на жертвата от Йоребру. Всички били шокирани от новината, макар и в различна степен. Никой — поне на първо четене — не успял да предостави на детективите информация, значима за разследването. Човекът, видял последно Йорнберг жив (освен убиеца), се оказала продавачка в бакалница на петдесет метра от жилището на Йорнберг. Жената си спомнила, че той се отбил в девет и половина във вторник вечерта и си купил кисело мляко, сок и хляб.

„Значи, във вторник, на седми август — съобрази Барбароти. — Седмица, преди да получа писмото с неговото име. Навреме ме е предупредил, няма що!“

На откритата гореща полицейска линия до момента (13,50) бяха постъпили стотина сигнала от най-разнообразно естество. Въз основа на показанията разследващите бяха повикали на разпит четирима от позвънилите, но досега бе проведен само един разпит, а и той не съдържаше ценна информация, ала за всеки случай беше записан и следобед щяха да го принтират на хартия.

Барбароти забеляза, че Астор Нилсон, седнал от дясната му страна, е заспал. Нилсон се бе облегнал назад и скръстил ръце, а брадичката му клюмаше върху гърдите. Поне си бе сложил тъмни очила, та да не го виждат. Барбароти се надяваше главата му да не клюмне рязко встрани и да не започне да хърка. В залата присъстваха множество млади, амбицирани полицаи и ако един от ръководителите на разследването спи, не би направил добро впечатление.

След около половин час Шверин даде думата за въпроси. Слабичка стажантка — единствена тя вдигна ръка — попита дали тялото е било идентифицирано по стандартната процедура.

— Извинете, забравих да спомена тази подробност. Без съмнение тялото принадлежи на Гунар Йорнберг — отговори Шверин.

„Е, добре“ — помисли си Гунар Барбароти и смушка Астор Нилсон в ребрата.

В крайна сметка прецениха, че е най-добре по-малък брой хора да водят пресконференцията. Например двама. Да речем, комисар Шверин и инспектор Бакман.

Барбароти стоеше притиснат до стената в дъното на претъпканата зала и докато наблюдаваше колегите си зад отрупаната с микрофони маса, осъзна колко правилно решение бяха взели. Спокойният, внушаващ доверие комисар и проницателната, остроумна Бакман.

По-възрастен мъж и малко по-млада жена — отдавна изпробвана рецепта.

Журналистите, уважили поканата за пресконференцията, наброяваха около петдесет. Всички се потяха. В помещението, предвидено за не повече от трийсетина души, бръмчаха три видеокамери. Ако изобщо имаше вентилационна система, тя явно не работеше. Температурата наближаваше трийсет градуса. Сякаш цялата обстановка подтикваше хората да напуснат залата възможно по-скоро. Барбароти се питаше дали комисар Шверин е дотам врял и кипял в тези работи, та да съобрази и това. Не би се учудил.

Обсипаха ги с десетки въпроси: за Йорнберг, за другите убийства, за следите.

— Сериен убиец ли издирвате? — попита смугъл репортер от ТВ4.

— Не — отвърна Ева Бакман. — Според нас няма да убива повече. Целта му е била да ликвидира тези петима души и за жалост успя да осъществи намерението си.

— Откъде знаете, че няма да има още жертви?

— Разполагаме с убедителни данни.

— Какви данни?

— За съжаление не мога да се впускам в подробности.

— Да не би убиецът да го е написал в писмата си?

— Да, и това.

И така нататък. Колкото и да се оглеждаше, Барбароти не успя да открие антагониста си от „Експресен“, но знаеше, че рано или късно някой ще повдигне въпроса. Така и стана; след около четвърт час висок мъж се изправи и се представи като Петершон от „Агенда“.

— В началото на седмицата се случи инцидент с репортер от „Експресен“. Как ще коментирате?

— Изобщо няма да коментирам — отвърна Ева Бакман. — След края на пресконференцията моят колега, чието име бе замесено в случая, лично ще отговори на въпросите ви.

Ева Бакман съумя да го убеди, че така е най-добре. Всъщност Барбароти много лесно се съгласи с нея, защото знаеше, че когато си имаш работа с репортери, няма как да си завреш главата в пясъка, формулировката „без коментар“ сама по себе си издава чувство за вина и срам. И все пак Барбароти усети леко безпокойство, когато седна зад микрофоните, след като се бе потил в продължение на четирийсет и пет минути.

— Значи, били сте вие? — подхвана тъмнокоса, петдесетинагодишна жена.

— Какво съм бил?

— Човекът, който нокаутира Першон от „Експресен“?

— Не, не съм го нокаутирал.

— Но той е подал жалба срещу вас — напомни едър мъж от първия ред.

— „Експресен“ оттегли жалбата си след по-малко от денонощие — не му остана длъжен Барбароти.

— Ще ни разкажете ли какво се случи? — попита глас с фински акцент от дъното на помещението.

— С удоволствие. В девет вечерта се прибрах и се канех да вечерям след дванайсетчасов работен ден. Тогава господин Першон се появи и се опита да нахълта в дома ми.

— Как? — попита някой.

— Позвъни на вратата. Отворих. Поиска да влезе и да ми задава въпроси. Казах му, че нямам време, а и беше разговарял с мои колеги през деня. Освен това вече му бях дал интервю.

— И сте го изхвърлили от дома си с физическа сила?

— Не. Той ми попречи да затворя вратата, търпението ми се изчерпи и го избутах към стълбището. После заключих.

— Но той е паднал по стълбите…

— Не знам как е успял да го постигне. Вероятно за „Експресен“ няма невъзможни неща.

В помещението се разнесе приглушен смях.

— Смятате ли постъпката си за правилна?

— Вероятно не е съвсем правилна — призна Барбароти. — Но от две злини избрах по-малката. Не съм искал, разбира се, господин Першон да пострада.

— А коя беше другата злина?

Барбароти помисли малко.

— Знам, че повечето от вас са сериозни журналисти. Професионалните ви принципи, надявам се, не ви пречат да погледнете на случилото се през призмата на здравия разум. Прийомите на Йоран Першон по никакъв начин не допринасят за професионализма на медиите в нашата страна.

— В залата присъства ли представител на „Експресен“? — поинтересува се някой.

— Да — отзова се руса трийсетинагодишна жена.

— Как ще коментирате, че вашият вестник първо е подал жалба, а после я е оттеглил?

— За съжаление не мога да го коментирам. Разбрах за това днес. Доколкото знам, Йоран Першон е излязъл в отпуск.

— Шах — мат! — избоботи плътен мъжки глас. — Предлагам да зарежем тази тема и да излезем на чист въздух.

Приеха предложението единодушно, Барбароти изгълта половин бутилка вода и си отдъхна.

В пет часа тримата отново поеха на югозапад. Астор Нилсон окупира задната седалка и заспа, преди да подминат отбивката за Кумла. Ева Бакман стоеше зад волана. Барбароти беше извадил седемте снимки от Бретан и се взираше в тях. И най-вече в три от тях. Присви очи с надеждата Шестият човек да се открои по-ясно, но не се получи. И на трите снимки лицето му изглеждаше еднакво размито.

— Някои хора така и не могат да нагласят фокуса — отбеляза той.

— А как ти се струва нашата способност да се фокусираме? — поинтересува се Ева Бакман.

— Незадоволителна — призна Барбароти. — Какво каза Йонерблад за разпространяването на снимката?

През деня говориха с колегите от Шумлинге поне шест пъти. Докладваха за разговорите със земеделските стопани в района на Кумла, за неуспешното търсене на следи по Нивата на смъртта (какво по-логично от това Обреченият Гунар да свърши земните си дни върху Нивата на смъртта? — така поне смяташе дежурният редактор на „Нерикес Алеханда“) и за оперативно-издирвателната дейност в района. В замяна Йонерблад им съобщи интересно откритие: на мобилните телефони на Ана Ериксон и Гунар Йорнберг е регистрирано обаждане от един и същи непознат номер. Повикването, направено от предплатена SIM карта, не можело да се проследи. Картата била използвана само за тези две обаждания, но датите пораждали много интересни въпроси. На госпожица Ериксон се обадили във вторник, 31 юли, в 10,36 — тогава най-вероятно е настъпила смъртта й, — а на Йорнберг — седмица по-късно: във вторник, 7 август, само че в 13,25. И двата разговора били с продължителност около минута. Дали убиецът се е свързал с жертвите си, за да се уговори да се срещне с тях?

Обяснението изглеждаше много правдоподобно. „Защо някой ще си купува предплатена карта и ще я използва само два пъти?“ — не без основание попита Йонерблад. Единствено ако таи лоши намерения. Но нямало как да проследят титуляря.

— Какво? — попита Ева Бакман.

— Попитах те дали Йонерблад и Талин най-после са взели решение да пуснем лицето на „Шестия човек“ в медиите.

Барбароти почука нервно с химикалка върху снимките.

— Май каза, че ще я разпрати в понеделник. Значи, ще я публикуват във вторник. Предполагам, нямаме друг избор…

— Не одобряваш ли това решение?

— И аз не знам какво одобрявам и какво — не. Просто се досещам за последствията. Вече се уморих. Ще взема да фрасна някой журналист по мутрата и да изляза няколко дни в отпуск.

— Не ми се струва добра идея — възрази Барбароти.

— Върви по дяволите, проклет хлебар — изруга насън Астор Нилсон от задната седалка.

— Да няма неразчистени сметки с някой хлебар? — предположи Барбароти.

— Откъде да знам? Но стига да пожелае, Нилсон може да се скара с всекиго.

Мобилният телефон на Барбароти започна да звъни. Той погледна екрана:

— Обажда се Тъжния. Надушвам пробив в разследването.

„Пробив“ се оказа твърде силна дума.

„Малка крачка в правилната посока“ се доближаваше повече до истината.

— Открихме къщата, наета от Малмгренови във Франция.

— Чудесно — похвали го Барбароти. — И къде точно се намира?

— Във Финистер, близо до Кемпер. Ако знаеш къде се намира…

— Да, знам. Поне приблизително.

— Мястото се казва Мустерлен — продължи Тъжния. — Най-близкият по-голям град е Фуеснан или нещо подобно.

Боргсен сякаш не произнесе името на френски град, а изсумтя.

— Как точно се пише? — поинтересува се Барбароти.

— F-o-u-e-s-n-a-n-t.

— Разбрано. Как го открихте?

— В участъка се обади някакъв мъж — имал посредническа фирма за къщи под наем във Франция и главно в Бретан, както изглежда. През август самият той отишъл на почивка, но когато се прибрал и прочел новината във вестниците, веднага проверил данните в компютъра си и открил, че Малмгренови са наели къщата в Мустерлен за три седмици през юни и юли 2002-ра.

— Какво друго ви каза?

— Почти нищо. Обади се преди два часа и се разбрахме още утре да се яви в участъка да поговорим по-подробно.

— Хенрик и Катарина Малмгрен сами ли са отседнали в къщата, или с други хора?

— Не се знае. Брокерът ще се обади на собственика във Франция и ще го попита. В къщата има място за шестима души, така че не е изключено Малмгренови да са имали компания.

— Ами ако наистина е така? — попита Барбароти, след като благодари на Тъжния за информацията, затвори и сподели новината с Бакман. — Дали действително и шестимата са отседнали в тази къща?

Ева Бакман поразмисли.

— И защо, по дяволите, да го правят? Нали стигнахме до извода, че не са се познавали?

— Може Малмгренови на свой ред да са отдали част от стаите под наем — предположи Барбароти. — Например чрез обява в интернет. Има такава практика, нали?

— Ти би ли прекарал лятната си почивка в къща с четирима непознати? Пред такава перспектива предпочитам изобщо да не почивам — заяви Бакман.

— Аз също не бих го направил, но няма как да знаем какви са били вижданията на Малмгренови. Например, да намалят разходите по почивката си.

— Той е бил доцент, а тя — анестезиологична сестра.

— Е, добре. Предавам се. В наетата от тях къща едва ли са отседнали други хора.

— Не се коси толкова — успокои го Ева Бакман. — Нужно е само да изчакаме, докато други брокери на недвижими имоти се приберат от лятната си почивка и прегледат пресата. Нали?

— В чакането ни бива — кимна Барбароти и прибра снимките, разпръснати в скута му. — Какво ще правиш утре?

— Ще прекарам деня със семейството си. Днес цялата тайфа се прибира от вилата. Крайно време е: утре започва учебната година или поне така се говори.

Барбароти усети внезапно пробождане в сърдечната област. Учебната година… Ако Сара се бе родила малко по-късно! Сега Барбароти отново щеше да очаква с трепет училищния звънец.

„Довечера трябва да й се обадя. Сигурно се чуди къде се губя.“

Или по-добре да изчака и да й позвъни на следващия ден, в неделя? Барбароти не изпитваше никакво желание да чуе още веднъж дрънченето на бутилки в помещение, вмирисано на гъст цигарен дим. За нищо на света.

И тази вечер да посвети свободното си време на Всевишния? По-вероятно е не Сара, а Той, седнал върху небесния Си трон, да се пита къде в последно време се е дянал онзи приятен криминален инспектор от Шумлинге.

Да, най-вероятно нещата стояха точно така.