Хокан Несер
Една съвсем различна история (13) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

10

— Боклукът е локализиран.

Барбароти вдигна глава от докладите.

— Какво?

Петък сутрин. Барбароти изчете осем доклада. В ръката си държеше деветия, съставен от младши инспектор на име Венергрен-Улуфсон. Този младеж обичаше да се изразява обстоятелствено; използваше двайсет думи там, където бяха необходими едва три. Известен беше и с друго: единствен от целия участък пишеше имената си за повече от десет секунди: Клаес-Хенрик Венергрен-Улуфсон.

— Говоря за Кони Хернлинд — уточни Ева Бакман и затвори вратата зад гърба си. — Предполагаемото гадже на Ана Ериксон от улица „Скулгатан“.

— Спомням си — отвърна Барбароти и премига бързо, за да асимилира неочаквания порой от имена. — Какво имаш предвид под „локализиран“?

— Намира се в Тайланд, само че не в компанията на госпожица Ериксон или на друга жена от Шумлинге и околността. Кони е заминал за Тайланд заедно с група млади мъже преди седмица. Не е никак трудно да се досети човек какво са намислили.

— Сега кой проявява предразсъдъци? — контрира Барбароти.

— Извинявай. Май поизбързах с изводите. Навярно господата са на посещение в Тайланд, за да обсъждат филателистки и икуменически въпроси. Все едно. Ана все още е в неизвестност. Говорих с майка й: и тя не знае нищо. Жената живее в Йоншопинг. С дъщеря си се чували два-три пъти в седмицата. А най-тревожното е, че…

— Кое?

— Ана е казала на майка си за намерението си да пътува за Готланд. Трябвало е да замине днес.

— Кога й е казала?

— В неделя вечерта. Тази седмица майка й звънила четири-пет пъти, но все не успявала да се свърже. И аз не знам.

— Лоша работа. Ана Ериксон има мобилен телефон, нали?

— Да.

— Ще проверим дали го е използвала през седмицата. Очаквам.

— Току-що говорих по въпроса с Боргсен. Той ще се свърже с мобилния оператор, който обслужва телефона на Ана.

— Чудесно. С повечко късмет ще имаме отговор до вечерта. Ако необвързана жена не е използвала телефона си в продължение на четири дни, докато е на почивка, това автоматично означава, че нещо не е наред.

Барбароти очакваше Ева отново да го обвини в предразсъдъци — дори се надяваше, — но тя не го направи. „Уви, и тя започва да усеща накъде вървят нещата.“

— Май е добре да се подготвим за домашен обиск, а? — предложи тя. — Ако действително… получим очаквания отговор от оператора.

„Очаквания отговор? — повтори наум Барбароти, след като Ева Бакман излезе от кабинета му. — Е, изрази се доста меко. Покри с тънък слой езиков мехлем болезнената действителност.“ Ева Бакман рядко проявяваше такава деликатност. Това се явяваше поредният знак колко е разтревожена. Барбароти отново си спомни как — с мълчалив жест — бе сложила ръка върху неговата.

Той въздъхна и се върна към далеч по-многословната проза на Венергрен-Улуфсон.

В два часа в петък Астор Нилсон и профайлърът Лилиескуг напуснаха полицейския участък в Шумлинге. Астор Нилсон — за уикенда, Лилиескуг — за неопределено време.

— Проведох доста задълбочен разговор с четирима познати на Бергман — докладва Нилсон, докато се сбогуваха в столовата пред четири чаши кафе и четири престояли сладкиша от ронливо тесто с бадемов пълнеж. — Както се разбрахме. Готов съм да се закълна в гроба на майка ми, че нито един от тях няма ни най-малка представа кой стои зад убийството на Бергман. И четиримата не са света вода ненапита, ала като махнем глупостите, остават фактите. Убиецът на Ерик Бергман не е сред близкото му обкръжение. Време е да насочим подозренията си другаде.

— Неколцина от приятелите му са на почивка — отбеляза Ева Бакман.

— Така е — съгласи се Астор Нилсон. — Но това само доказва, че не те са го пронизали с нож.

— Добре. Да предположим, че си прав. Къде според теб да търсим убиеца? — попита Барбароти.

— В момента нямам отговор на този въпрос — призна Астор Нилсон. — Ще се прибера в Гьотеборг и ще помисля през уикенда. Ако ми хрумне нещо преди понеделник, ще ви се обадя.

— Чудесно — кимна Ева Бакман.

— Мен знаете къде да ме откриете, ако ви трябвам за нещо — напомни Лилиескуг. — Питам се каква ли е годността на този сладкиш.

— Той е от партида, произведена преди да се въведе задължителната щампа със срок на годност — услужливо обясни Бакман. — Някъде през шейсетте. Когато пак дойдете, ще опитате и други сладкиши.

Ръкуваха се, пожелаха си приятни почивни дни и се разделиха.

— Е, експертите бяха дотук — заключи Бакман, след като с Барбароти останаха сами.

— Да. Обадиха ли се от мобилния оператор?

Бакман поклати глава.

— Обещаха да изпратят списъците преди три. Ще се наложи да поизчакаме още малко. Прегледа ли всички доклади?

— Всички — не, но трийсет и осем от четирийсет и два — да — сви рамене Барбароти.

— И?

— За жалост Астор Нилсон е прав. Досега не съм открил нищо, за което да се хвана. Съгласен съм с колегата, че убиецът едва ли е познавал добре Ерик Бергман. Или поне не в момента. Възможно е в дъното на цялата работа да дреме някаква стара история. Понякога омразата се таи с години и изплува най-неочаквано.

— Все някакъв мотив трябва да е имал, за да убие Бергман. Колкото и старомодно да ти звуча…

— Да се надяваме, че не го е убил просто така. Не открих никаква връзка с Ана Ериксон. Не сме мръднали и на йота.

Ева Бакман отпи от кафето и си прехапа долната устна.

— Така е. И все пак убиецът трябва да е бил донякъде запознат с навиците на Бергман, не мислиш ли? Знаел е, че той ще излезе да тича. Няма логика просто да се е спотайвал в храстите. А щом е знаел, значи…

— … го е наблюдавал в продължение на няколко дни — заключи Барбароти. Следил го е, например от автомобил.

— Нали колегите са разпитали съседите за съмнителни коли в района?

— Досега не съм прочел подобно нещо в докладите — Гунар Барбароти се загледа в мухата, която пълзеше по ръката му.

— Добре — Ева Бакман стана. — Хубаво е, че мислим, преди да действаме. По-късно ще дойда да ти съобщя отговора на мобилния оператор.

— Става.

Всъщност отговорът се получи след двайсет минути и изцяло оправда очакванията на Барбароти и Бакман: Ана Ериксон — с адрес „Скулгатан“, Шумлинге, абонат на компания „Теленур“, — не е използвала телефона си след единайсет и пет сутринта във вторник. През изминалите оттогава близо три денонощия в телефона на Ана Ериксон бяха постъпили двайсет и девет пропуснати повиквания и шест есемеса. Нямаше начин да се разбере дали е прочела текстовите съобщения, но със сигурност не бе отговорила на нито едно от тях.

Бакман подаде разпечатката на Барбароти.

— Вторник, единайсет — обърна внимание тя. — Първото пропуснато повикване е регистрирано в 12,26. Как ти се струва?

— В същия ден убиха Ерик Бергман. Получих писмото за Ана Ериксон е сряда. Убиецът може… да го е изпратил във вторник, вероятно от Гьотеборг. Нали не мислиш, че… е видял сметката и на двамата в един и същи ден?

Барбароти прикова поглед в Бакман в очакване да получи от нея правилния отговор, ала тя му отвърна с празен поглед и устни, прехапани във водоравна черта. Постоя така няколко минути — напълно неподвижна, с вдигнати рамене и длани, пъхнати между коленете, и чак тогава отговори:

— Откъде да знам? Крайно време е да посетим адреса на „Скулгатан“. Преди час получихме заповед за обиск от Сюлвениус.

Гунар Барбароти си погледна часовника:

— Достоен завършек на работната седмица.

Апартаментът се оказа скромен по размери и я откриха веднага.

За частица от секундата Барбароти изпита почти извратено чувство на тържество: Оказахме се прави! Тя е била! На прав път сме!

Ала триумфът отстъпи бързо пред редовното в такива случаи усещане за погнуса и безсилие. Ана Ериксон, трийсет и четири годишна, необвързана, служителка в рекламна агенция „Сфинкс“ с офис на улица „фабрична“, не бе потегляла за Готланд. Впрочем изобщо не бе напускала дома си: лежеше под леглото си на „Скулгатан“ 15, увита в два черни чувала за смет, единият — нахлузен откъм главата, а другият — откъм краката й, и миришеше доста неприятно. Мъртвото тяло бе изпълнило застоялия въздух в нагорещения апартамент с характерната сладникава смрад. Лъхна ги още от вратата. Барбароти коленичи до безупречно застланото желязно легло и установи наличието на труп. После се изправи, но му се зави свят — не толкова от гледката под леглото, колкото от несъзнателното, повече от половинминутно затаяване на дъх.

— Отвори балконската врата — помоли той Бакман.

Лекарите и работниците от групата на местопрестъплението им свалиха чувалите от тялото чак след около час, а след още трийсет минути млада, шокирана двойка от съседния апартамент идентифицира трупа. Ала за тези деветдесет минути инспектор Барбароти ни най-малко не се съмняваше коя е убитата. Ева Бакман — също.

Ясен беше и начинът, по който Ана Ериксон бе изгубила живота си. Окръжност от засъхнала кръв обрамчваше леко подпухналото й, на пръв поглед непокътнато, бледо лице. На слепоочията и по бузите кръвта се бе размазала, а когато внимателно обърнаха тялото, забелязаха вероятни черепни фрактури на темето и над лявото ухо. „Удар е тъп предмет — машинално определи Барбароти и вдиша дълбоко, за да овладее пристъпа на гадене. — Нещо като метална тръба или бейзболна бухалка.“

Един поглед бе достатъчен да разбере, че и Бакман си мисли същото: почеркът на убиеца не е същият. По принцип извършителите се спират на един метод и се придържат към него: огнестрелно оръжие, нож, голи ръце — в зависимост от личните предпочитания. Ала в този случай убиецът изведнъж бе променил подхода си. „Защо? — запита се Барбароти. — Възможно ли е Ана Ериксон да е жертва на друг убиец?“

Тези въпроси от оперативен характер изплуваха в съзнанието му вероятно като самозащита срещу грозната гледка на пода.

При разследване човек никога не може да е сигурен. И си задава въпроси. Двама убийци или един? Прибързаните заключения са най-опасният капан.

„Глупости — опита се да мисли рационално той и отвърна поглед от жертвата. — Убиецът на Ерик Бергман и Ана Ериксон с един и същ, разбира се. Нали почеркът в писмата беше еднакъв? Няма как двама души да пишат по един и същи начин или пък двама извършители да са си наели един и същи писар. Абсурд!“

— От колко време е мъртва? — попита той съдебния лекар Сантесон, докато онзи се изправяше и си нагласяше очилата. — Поне приблизително.

— Най-малко от денонощие. А може и повече. Усещаш миризмата, предполагам?

— Да — потвърди Барбароти. — Значи, възможно е да е била убита във вторник?

— В момента не мога да кажа. Всичко е възможно.

„Надувка — помисли си Барбароти и погледна въпросително Бакман — не видяха ли достатъчно?“ Да, Ева също нямаше желание да стои повече. Излязоха заедно от апартамента и спряха на тротоара. Обърнаха лица към слънцето и премигаха замаяни. Трябваха им няколко секунди да се ориентират в реалността. После Бакман се сети къде бе паркирала колата и подкани Барбароти да се размърда. Чакаше ги много работа.

Завършекът на работната седмица се превърна в началото на дълъг работен уикенд.

Барбароти си тръгна от участъка в десет и четвърт.

Повече от три часа обсъждаха как да разпределят задачите между служителите, а цял час Барбароти отдели на журналистите. Новината за убийството на „Скулгатан“, незнайно как, си бе пробила път към пресата без посредничеството на полицията. Това впрочем се случваше често. Импровизираната конференция отбеляза голяма посещаемост. След бързо съвещание се споразумяха да не оповестяват информация за писмата. Барбароти никак не беше убеден, че така е най-правилно, но при колебание органите на реда предпочитаха да действат предпазливо. И Боргсен, и прокурор Сюлвениус, и Астор Нилсон — с когото се бяха свързали по телефона, — споделяха същото мнение. В случай че през утрешния ден си променят мнението, решиха да поместят сведенията в официалното комюнике, определено да бъде дадено в петнайсет часа.

По време на съвещанието комисар Асюнандер зае обичайната си поза на дистанциран ментор, но понеже никой не му поиска съвет, не се наложи да се справя с изкуствените зъби.

Вкъщи Барбароти пак седна на балкона като предната вечер и се загледа в останките от същия залез.

Или в останките от залеза, остарял с денонощие, ако някой държи на точността. От вчера цялата Вселена бе остаряла с едно денонощие, разбира се, а самият Барбароти се чувстваше още по-остарял. С около две десетилетия. Чавките се бяха кротнали, забеляза той. Днес крясъците идваха не от птици, а от гърлата на младежи, които, радостни, че най-после идва краят на седмицата, се наслаждаваха на хубавото време в паркове и заведения.

Барбароти си отвори бира, наля си една чаша и я изпи на четири-пет глътки. Усети как почти моментално напрежението изчезна и по тялото му плъзна умора.

„Какво става? — запита се той. — Що за психопат издирваме?“

Нападнаха го вяли, стерилни въпроси, родени от безсилие и същевременно опасни. Сатанизирането на врага е една от най-честите и най-глупавите грешки. То лежи в основата на расизма, на ксенофобията. Към края на вечерта Асюнандер се отби в кабинета му и намекна, че очакват подкрепление. Предстояло да се уточни в събота. Барбароти приветстваше подобно развитие. По принцип всеки участък държеше сам да се справя с престъпността в района, за който отговаря, и ревностно бранеше териториалната си юрисдикция.

Ала в конкретния случай нещата стояха доста по-различно. Барбароти изобщо не възразяваше срещу подкрепления от Гьотеборг и Кралската полиция: звено, което се включва при разследването на особено тежки престъпления. В момента инспекторът би продал професионалния си престиж за жълти стотинки.

Осъзнаваше, че в ума му витаят лошите съветници на умората, но след три дванайсетчасови работни дни, които трябваше да бъдат последните три дни от годишния му отпуск, Барбароти смяташе настроенията си за напълно разбираеми.

През деня нито веднъж не се сети за Мариан, защото нямаше време. Чак сега — наближаваше единайсет — си спомни за обещанието й в най-скоро време да си купи телефон от Висбю. „Боже, направи така, че да ми се обади сега. Ще ти дам една точка.“

Ала Всевишният явно нямаше никакви намерения да подобрява позициите си точно тази вечер и малко след полунощ криминален инспектор Барбароти заспа — без утеха, без любов, забравен, отритнат от Господ и с неизмити зъби.