Хокан Несер
Една съвсем различна история (33) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

27

17-19 август 2007

— Изглеждаш много свеж — отбеляза инспектор Бакман, когато се качиха в колата.

— Сутринта преплувах петстотин метра — оповести Барбароти. — А вие двамата?

— Как няма да е свеж? От три дни не е идвал на работа, докато ние си скъсахме задниците — изкоментира Астор Нилсон.

— Кой ще кара? — попита Ева Бакман.

— Аз. Знам пътя до Халсберг. Познавах една жена оттам — призна Астор Нилсон.

— Сериозно?

— И още как. Смугла, загадъчна красавица от планинските местности около Висбю. При друго стечение на обстоятелствата сигурно щяхме да се оженим.

— Защо не я потърсиш, щом и без това отиваме там? — предложи Ева Бакман. — Човек не знае откъде ще му излезе късметът.

— Ако не греша, в момента тя се намира на гробищата.

— Тогава ще пропуснеш, а и ни чака доста работа.

— Определено — въздъхна Астор Нилсон и зави по „Нора Кунгсвеген“. — Този случай започва да ме прави по-лош човек.

Десет минути по-късно излязоха от града и Ева Бакман издиктува на децата си всевъзможни инструкции по телефона, а Астор Нилсон продължи:

— Да си кажа правичката, получих безсъние. Според вас ще открием ли труп?

— Това не мога да кажа — сви рамене Ева Бакман. — Но всички обстоятелствата подсказват, че Гунар Йорнберг е мъртъв, нали?

— Питам се какъв ли метод е приложил убиецът този път. Досега май не е използвал само отравяне…

— Още не знаем как е умрял Хенрик Малмгрен — напомни Ева Бакман. — Ако не ме лъже паметта, нито една от жертвите не е убита с огнестрелно оръжие.

— Извинете ме — намеси се Барбароти, заел по свое желание задната седалка. — Ще трябва да ме въведете в актуалната информация, ако началството отново се е смилило над мен и очаква да свърша нещо полезно.

— Ще те науча на всичко, което мога — ухили се Астор Нилсон в огледалото за задно виждане. — Не успя да забиеш кроше във физиономията на онзи репортер, нали?

— Не. Не успях.

— Жалко. Макар че вероятно за теб е по-добре. Е, откъде искаш да започнем? Май ми трябва някой с подредена мисъл, за да структурираме информацията и да й придадем прегледен вид.

— Благодаря — отвърна Ева Бакман. — Разбрах за кого говориш. Според мен нещата най-после започнаха да се изясняват.

— Хайде, жено, просветли ни — подкани я Астор Нилсон.

— Не пречи да опитам. — Ева Бакман си пое дълбоко въздух и изправи облегалката си. — Навярно ще се съгласите с мен, господа, че вече знаем доста неща. Установихме, например, връзката на убийствата със събития, случили се в Бретан през лятото на 2002-ра…

— Дали? — усъмни се Астор Нилсон.

— Добре, де. Дори „установихме“ да е доста силно казано, все пак сме почти сигурни, че нещата стоят точно така. Единствената допирна точка между жертвите е престоят им в Бретан… Не знаем колко време са прекарали там през онова лято. Трябва ли да поставяме под съмнение тази следа, как мислите?

— Аз се опитах — призна Астор Нилсон. — Цяла нощ разсъждавах по този въпрос. Трудно ми е да повярвам, че вървим в грешна посока. Но вероятно съм убеден в правотата ни, защото разполагаме само с една-единствена следа.

— Какво имаш предвид? — попита Бакман.

Астор Нилсон размаха наставнически показалец:

— Досега сме открили една-единствена връзка. Една-единствена отправна точка. Нямаме друг избор, освен да стъпим върху нея. Казвам само, че при наличие на повече отправни точки нещата биха изглеждали много по-различно.

— Сигурно си прав — съгласи се Барбароти от задната седалка. — Но ако наистина съществуваха повече връзки между жертвите, не би ли следвало да се появят в хода на разследването?

— Досега трябваше да ги открием — потвърди Ева Бакман. — Докато не се появи факт, който да ни опровергае, според мен е добре да заложим на пътуването във Франция. Вие как мислите?

— Давай — подкани я Астор Нилсон. — Така да бъде: Бретан, 2002-ра. Какво се е случило тогава?

Настъпи кратко мълчание.

— Още не знаем точно къде са се разиграли събитията — напомни Бакман и извърна глава към задната седалка. — В дома на Малмгренови открихме карти и брошури и предполагаме, че са отседнали някъде на юг, във Финистер. Ала вероятно са пътували из Бретан, а не са стояли на едно място. Както казах, има доста неясноти.

— А в домовете на другите? — попита Барбароти.

— Не открихме нищо използваемо, но продължаваме да разговаряме с туристически агенции. За съжаление за пет години много неща изчезват.

— Косата ми например опада за три — вметна Астор Нилсон.

— А снимките? — поинтересува се Барбароти.

— Ако трябва да си кажем правичката, те са единствената ни улика. Снощи се замислих за нещо… Според вас в продължение на колко дни са направени?

— Какво?

— Възможно ли е да са направени в рамките само на един ден? Възможно ли е тези хора да са прекарали само един ден заедно?

Барбароти обмисли въпроса й, докато вадеше снимките от папката.

— Не — поклати глава той. — Според мен са направени в два или три различни дни. На снимките се вижда, че са се преоблекли. Но разбирам защо повдигна този въпрос.

— Аз също — включи се и Астор Нилсон. — И аз се питам дали са се засекли само за един ден, или са поддържали връзка по-дълго. Засега не разполагаме с информация да са се познавали преди.

— Запознали са се случайно — потвърди Бакман. — Но положително се е случило нещо. През тези няколко дни се е случило нещо, което… което пет години по-късно става причина петимата да си изгубят живота — ако предположим, че обреченият Гунар също е мъртъв.

— Именно — потвърди Астор Нилсон и се прозина. — И аз стигнах до същия извод. Ако не греша, нали точно това е причината в момента да пътуваме за Халсберг.

Настъпи мълчание. Барбароти отново се опита да прозре какво се крие зад седемте снимки.

— Шестият човек? — попита той. — Какво мислите?

— Това е въпросът — философски отбеляза Астор Нилсон.

— Кое?

— Той е нашият човек — отбеляза Ева Бакман. — Убедена съм.

Барбароти се почеса по тила и се загледа в стадо пъстри крави, които се заредиха покрай прозореца на колата.

— Какво имаше предвид с „това е въпросът“? — попита той Астор Нилсон.

Нилсон пусна за миг волана и разпери ръце в жест на раздразнение.

— Всичко е прекалено ясно. А аз никак не си падам по очевидните неща. Но въпреки това съм съгласен, че сигурно е той. Уви, изглежда като всеки средностатистически швед.

— И аз така мисля — кимна Барбароти. — На снимката лицето му не личи ясно. Решихме ли какво ще правим?

— Йонерблад се колебае. Сюлвениус и Асюнандер — също. Публикуват ли медиите снимка на заподозрян в убийство, нещата сякаш винаги се объркват.

— Не е задължително да се уточнява в какво е заподозрян — напомни Барбароти.

— Така ли?

— Например просто да съобщят, че полицията търси начин възможно по-скоро да се свърже с мъжа от снимката или с хора, които разполагат със сведения за местонахождението му.

Астор Нилсон изсумтя.

— Досещаш се, че въпреки това медиите няма да скрият в какво е заподозрян, нали? Най-малкото ще намекнат. Очаквах вече да си свикнал с методите им на работа.

Барбароти въздъхна и прибра снимките в чантата за документи.

— И какво да правим тогава?

— При всички случаи ще пуснем снимката в публичното пространство — отвърна Астор Нилсон. — Въпрос на няколко дни е, докато господата преодолеят колебанията си.

— Ясно. Така си и мислех.

— Ако, разбира се, не изникне нещо — непредвидено уточни Ева Бакман. — Например в Халсберг.

— Например.

— А Ханс Андершон? — сети се Барбароти. — Обсъдихте ли вероятността да е той?

— Човекът на снимката или убиецът? — недоразбра Бакман и се засмя трескаво.

— Това е въпросът — кимна Астор Нилсон.

— Повтаряш се — напомни му Бакман.

— Знам. Но това е самата истина. Най-много в цялата тази история ме дразни проклетият Ханс Андершон. Ако в бъркотията изобщо съществува някаква логика, би следвало и той да е мъртъв. А ако…

Той не довърши мисълта си.

— Още един труп ли искаш? — Ева Бакман почерпи събеседниците си с дражета. — Досегашните не са ли ти достатъчни?

— Не. — Астор Нилсон лапна четири. — Прекъсна ме. Тъкмо се канех да поясня, че ако… ако Шестият човек се казва Ханс Андершон, вероятно той и убиецът не са едно и също лице. В такъв случай не разполагаме със снимка на извършителя. Шестият човек е просто някакъв си нещастен Ханс, озовал се в… периферията на събитията, и именно по тази причина неспособен да идентифицира убиеца. Затова му се е разминало.

Барбароти и Бакман се замислиха над разсъжденията на Нилсон.

— Ако е така, би било адски интересно да се свържем с него.

— Без съмнение — потвърди Астор Нилсон. — Но според мен мъжът на снимката не се казва Ханс Андершон.

— Защо?

— Не знам. Ако играехме на клудо^[1], сигурно щеше да се казва Ханс Андершон, но доколкото знам, в момента не играем на „Клудо“.

— Значи сме на едно мнение — заключи Барбароти. — И аз стигнах до извода, че не играем на клудо.

Близо до Йотене започна да вали. Телефонът на Бакман звънна. Тя вдигна, отговори пет пъти с „да“ и два пъти с"не" и затвори.

— Обадиха се от участъка в Йоребру — съобщи тя. — В единайсет ще пристигнат на мястото: някой си инспектор Стрьом и двама криминалисти.

— Чудесно. Трябва ни само труп и всичко ще върви по план.

— Доколко сте проучили лицето Гунар Йорнберг? — попита Барбароти. — Явно известно време никой не е забелязал отсъствието му.

— Десет дни — уточни инспектор Бакман. — Едва в понеделник, когато започна учебната година за учителите, открили липсата му. Дори тогава никой не си помислил, че Йорнберг е в неизвестност, но когато се обадихме и започнаха проверка, се установи, че никой не го е виждал от миналия вторник… Това прави десет дни.

— Сам ли живее?

— Ако беше женен, едва ли би могъл да изчезне за цяла седмица — пошегува се Астор Нилсон.

— Така е. С кого разговаряхте?

— Само с помощник-директора по учебната част на училището, но ми се стори достатъчно компетентна. Щом разбрала накъде вървят нещата, провела разследване и според мен можем спокойно да се осланяме на думите й.

— Не сте ли открили някаква друга връзка между Йорнберг и останалите жертви? Освен Бретан, имам предвид.

— Не. С Ана Ериксон действително са били гаджета през 2002-ра, ако се вярва на свидетелите ни. Повечето потвърдиха, че връзката им не била сериозна. Гунар често ставал много властен, двамата живеели отделно и никой не се учудил, когато скъсали. Все пак нека отбележа, че това е гледната точка на Анините познати.

— По онова време Гунар е работел в училище в Бурос, нали?

— Да, но само три учебни срока. От колегите му никой не си спомня Ана Ериксон.

— Едва ли я е водил на учителските събирания.

— Не е.

Подминаха Хува и дъждът спря.

— Сънувах нещо — сподели Астор Нилсон.

— Така ли? Нали уж не можеше да спиш?

— Сън наяве — поясни търпеливо той. — Присъни ми се, че Йорнберг е жив и днес следобед сядаме с него да поговорим и да изясним всичко.

— Де да можеше сънят ти да се сбъдне! — въздъхна Барбароти. — Колко е часът? Забравих да си сваля часовника, докато плувах сутринта, и той спря.

— Девет и двайсет — отвърна Астор Нилсон. — Ще подраним с половин час. Какво ще кажете да изпием по кафе и да прегледаме „Експресен“?

— Лично на мен кафето ми е достатъчно — промърмори Барбароти.

— Джипиесът е развален — установи Астор Нилсон, когато свиха в отбивката за някогашния ключов железопътен възел. — Но ако не ме лъже паметта, в Халсберг има само една улица.

Думите му се потвърдиха, но е известни модификации. Главната улица наистина пресичаше цялото градче по протежение на железопътните линии, но тук-там имаше успоредни улички и пешеходни пътеки. Астор Нилсон спря пред книжарницата и влезе вътре да помоли за указания. Жизнен мъж е мустаци, на възраст около шейсетте, веднага се отзова на молбата му. В единайсет и пет Нилсон паркира пред невисока сграда на улица „Тюлпан“ 4. Посрещна ги висок мъж с бръсната глава.

— Приятно ми е. Казвам се Стрьом. Как пътувахте?

Ръкуваха се и се запознаха. Астор Нилсон го увери, че пътуването е минало напълно безпроблемно. Инспектор Стрьом посочи двама по-млади мъже, които току-що бяха излезли от едно синьо волво.

— Доведох двама криминалисти, както се разбрахме. За всеки случай. Казват се Йонсон и Фернемюр.

Здрависаха се и с тях. Половината показалец от дясната ръка на Йонсон липсваше, но това едва ли пречеше на работата му като криминалист.

— Домоуправителят вече е отключил — съобщи Фернемюр. — Можем да се качваме.

Стрьом поведе групата. Триетажната сграда имаше типична за шейсетте години фасада, но спретната и явно ремонтирана наскоро. На всеки етаж се намираха по два апартамента, а жилището на Йорнберг се оказа на последния етаж. Инспектор Стрьом спря пред вратата и изчака другите.

— Извинете ме. Ще вляза първа — обяви Ева Бакман. — Би било глупаво да се натъпчем всички наведнъж.

Барбароти забеляза как Стрьом се сепна. „Явно с привърженик на старата школа.“ Стрьом едва ли имаше повече от четирийсет години, ала очевидно го притесняваше фактът, че командването бе поела единствената жена сред петима мъже.

— Моля — каза все пак той и отвори вратата.

Ева Бакман прескочи внушителната купчина писма и вестници върху пода в антрето, отвори вратите вляво и вдясно и обиколи апартамента за около минута. После се върна към другите.

— Нищо — докладва тя. — Няма труп. Неприятната миризма идва от чувала със смет в кухнята. Повече от седмица не се е прибирал, а през август е много влажно и всичко се разваля за часове.

— Как смятате да процедираме? — попита Стрьом, като местеше поглед от Астор Нилсон към Барбароти и обратно: съзнателно или не, демонстрираше чие мнение уважава.

— Да се разберем така — предложи Нилсон. — Оставяте ни да огледаме на спокойствие няколко часа. Излишно е да си пречим взаимно. Удобно ли е да дойдете с домоуправителя в… — той погледна първо часовника си, после Стрьом, — да кажем, един и половина? Тогава ще докладваме какво ще вземем за допълнителна експертиза и ще заключите апартамента. Става ли?

Инспектор Стрьом кимна. Криминалистите Йонсон и Фернемюр — също.

— Е, добре. Засега довиждане — махна Барбароти.

Гунар Йорнберг е — или е бил — много организиран човек. До този извод стигнаха след щателния оглед на жилището му, продължил час и половина. И трите стаи бяха спретнати и чисти. По рафтовете изобилстваше от книги — предимно справочници по специалността на Йорнберг — история и обществознание, — но не липсваше и художествена литература. Предметите върху бюрото в кабинета му се подчиняваха на строга, почти педантична подредба: компютър, мултифункционален принтер. Папките и класьорите със списания бяха чинно надписани. И все пак не биваше да забравят, че учебната година още не бе започнала.

А за Гунар Йорнберг вероятно и изобщо нямаше да започне, ала още бе твърде рано да правят предположения. Прекадено рано. Навярно просто се бе възползвал от някоя ваканционна оферта в последната минута и беше забравил за задълженията си в училище. Или се бе изгубил по време на планински поход. Или… „Или какво? — питаше се Барбароти, след като затвори вратата на претъпкания скрин. — Дали не са го похитили? Или е получил инсулт, докато е берял гъби в гората, и е изгубил паметта си?“

Върху бюфета във всекидневната стояха наредени няколко снимки в рамка на шестима души. На една от тях се виждаха двама възрастни — вероятно родители — и две смугли деца, момиче и момче. На друга: младоженци; мъжът приличаше малко на Гунар Йорнберг и Барбароти предположи, че е негов брат, а двете деца са племенници на Йорнберг. Зад вратичката на същия бюфет се криеха поне десет бутилки уиски, всичките „Сингъл Малц“, седем от тях — отворени. Явно Йорнберг си падаше ценител. До бутилките лежеше и хумидор с шест пури.

Барбароти обаче не видя никъде фотоалбуми или поне празни места по рафтовете, където евентуално да са стояли.

— Явно не е бил запален по фотографията — отбеляза Ева Бакман. — Никъде не открих фотоапарат.

— Ще конфискуваме компютъра — обяви Астор Нилсон. — Може да намерим там снимки. Както и други интересни неща.

— Вижте, вписвал е адресите на познатите си в бележник — показа Барбароти. — Ана Ериксон е в списъка, но другите жертви — не.

— А Ханс Андершон?

— Уви, няма го. Въпреки това ще вземем бележника.

— Разбира се — потвърди Астор Нилсон и вдигна щорите пред балконската врата.

И телевизорът, и музикалната уредба бяха марка „Банг Улуфсон“. Аудиодисковете, наредени на модерни поставки с вид на небостъргачи, наброяваха няколкостотин. Много джаз, но и доста боза, установи Астор Нилсон. Затова пък DVD-тата, също прибрани в разнообразния по съдържание бюфет, едва ли имаха трийсет, половината от които — с порнографски характер.

— Ергенският живот си казва думата — отбеляза Астор Нилсон.

— От собствен опит ли го казваш? — попита Ева Бакман.

— За жалост не. Де да можех да се възбуждам от подобни глупости, но не мога.

— Извинявай, не възнамерявах да се ровя из личния ти живот.

— Няма нищо. Аз съм като разтворена книга. Е, този учител, изглежда, е бил много организиран. Само дето не е изхвърлил боклука, но едва ли е подозирал, че ще го убият.

— Не може да се погрижиш за всичко. Вече със сигурност знаем, че не е бил убит в дома му.

— Не е ли редно да установим, че е бил убит, преди да обсъждаме къде не е бил убит? — попита Ева Бакман.

— Сложно формулиран въпрос — отбеляза Астор Нилсон. — Според вас не е ли време да приключваме? Трябва да проведем и няколко разпита.

— А мазето? — попита Барбароти. — Да слезем ли да му хвърлим едно око? Все пак ни дадоха ключ.

— Отиди — кимна Бакман. — През това време ние ще изнесем навън иззетите вещи. Ще изчакаме там Стрьом и компания. Би било добре и да хапнем за обяд, а?

— Задължително — натърти Астор Нилсон. — Когато съм гладен, ставам най-некадърният полицай в цяла Швеция. Просто не чувам какво ми говорят.

— Какво? — попита Барбароти и Бакман се разсмя.