Хокан Несер
Една съвсем различна история (11) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

8

Но сънят така и не го споходи. Впрочем нищо ново. Започнеше ли да чете преди лягане, очите му се затваряха, ала опиташе ли се да заспи, в главата му нахлуваха хиляди мисли и забръмчаваха като пчели в кошер. В дванайсет и половина Барбароти стана, извади си бира от хладилника и седна на бюрото. Поседя така в тъмното, загледан към реката. Личеше, че лятото е сухо. Бледожълтите кръгове на уличните лампи се отразяваха във водата, но много слабо. Нивото на реката бе стигнало минимума и от тинята се подаваха захвърлени в нея стари велосипеди и всякакви вехтории. Гледката събуждаше единствено отвращение. „В тази кал не можеш дори да удавиш някого“ — помисли си Барбароти и отпи от бирата.

Въпросът защо му бе хрумнало точно това също даваше доста храна за размисъл.

Запали лампата и отвори нов бележник. Реши да подреди мислите си. Обикновено така заглушаваше жуженето на пчелния кошер. Извади химикалка от стар буркан за чай и след кратко колебание надраска бързо четири имена:

Ерик Бергман

Ана Ериксон

Гунар Барбароти

Убиеца

Четвъртото не беше име, а по-скоро прозвище — Барбароти осъзнаваше това, — но го написа, защото цялата история тръгваше именно от него, от Убиеца. И главната цел беше да го заловят. Барбароти огради с кръг четирите участници. Това не му помогна ни най-малко. После сложи кръстче след Убиеца и се вторачи в него в продължение на трийсет секунди. Пак нищо. Скъса листа, хвърли го в кошчето за смет и започна отначало. Този път начерта квадрат с име във всеки ъгъл. Подчерта имената и свърза диагоналите. Прикова поглед в тях. Скъса и този лист и го изхвърли. „Пълни глупости!“ — ядоса се той.

Зае се да съставя въпроси по случая. За десет минути написа двайсет. Спря и се замисли на кои от тях може да отговори. Захапа химикалката и се концентрира.

След десет минути установи, че не е измислил нищо. „По дяволите! Съвсем сме зациклили. Двайсет въпроса и нито един отговор. И при най-добро желание не може да се твърди, че разследването е напреднало.“

„И все пак — отчете той, — от началото на разследването е изминал едва ден. А според една стара максима, за да намериш важните отговори, първо трябва да зададеш важните въпроси.“ Подвоуми се дали да не се посъветва с Господ, но не му хрумваха точните думи. А и му се струваше нередно. Според споразумението им отпреди пет години — ако паметта не го лъжеше, защото не разполагаше с писмен документ, удостоверяващ датата на сделката — Барбароти се задължаваше да не иска веднага помощ за текущо разследване. Господ не беше нито всемогъщ, нито полицай.

След като си поблъска главата над този казус, Барбароти откри компромисно решение.

„О, Господи — замоли се той. — Изпрати лъч светлина в замъгления, помрачен разсъдък на едно бедно ченге! Намирам се в задънена улица и не мога да се измъкна. Прояви висшата Си милост и ми подай сламка. Тази молба е съвсем незначителна и не би следващо да Те възнаграждавам с точки, но ако усетя, че до утре на обяд напипам вярната посока, обещавам да впиша една точка към актива Ти. Впрочем Ти вече имаш единайсет. Поздравления!“

Ослуша се в очакване на отговор, ала чу единствено мотоциклет, който изръмжа покрай кестените от другия бряг на реката. „Проклет хулиган! Ще събуди целия град. Заслужава да го арестуват.“

После изпи остатъка от бирата и пак се съсредоточи върху въпросите. „Пет минути… Ще им отделя още пет минути.“ Дали благодарение на напътствие свише, или не — Барбароти така и не успя да прецени — ала постепенно от тъмнината в съзнанието му се избистри идея. Или просто изгуби способността си да мисли за няколко неща едновременно и получи поредното доказателство, че мъжете са неспособни да разпределят вниманието си върху няколко проблема.

Но нещо в цялата тази история с многото Ани и… с евентуалната връзка между убиеца и жертвите…

„Защото ако… — Барбароти чу как в разредения летен мрак църквата «Свети Карл» удари един и половина… — Защото ако убиецът не е психопат, който подбира жертвите си на случаен принцип от телефонния указател, а действително е свързан по някакъв начин с тях и те са свързани помежду си, това означава, че той поема огромен риск, като издава името на следващата си мишена.

Защото ако жертва номер две познава жертва номер едно… не, познава е твърде силна дума — поправи се Барбароти, докато пристъпваше на пръсти в кухнята; взе си втора бира е предпазливите и ловки движения на пантера, за да не прекъсне нишката на мисълта си, — но ако между тях има някаква връзка, то жертва номер две би могла да разкрие на полицията в какво се състои тази връзка и…

… и така да им подскаже защо убиецът се явява общият им знаменател.“

„Общият им знаменател“, повтори си той наум.

„А ако този убиец действително планира с маниакална прецизност всяка своя стъпка, както го описа профайлърът Лилиескуг, изглежда… изглежда направо абсурдно да даде на полицията шанс да говори с Ана Ериксон, преди той да я е убил! Именно.“

Именно. Гунар Барбароти отпи от бирата и се вторачи през прозореца. Не откриваше, никаква грешка в разсъжденията си. Какво тогава означаваха те за по-нататъшната им работа?

След няколко секунди Барбароти формулира отговора: „Означава, че утрешните разпити с шестнайсетте жени на име Ана Ериксон — не шестнайсет, а по-малко, защото голяма част от тях не са в града, — няма да доведат до никакъв резултат, защото…?“

… защото застрашената Ана Ериксон бе от трите жени, с които полицията не беше успяла да се свърже.

Ако убиецът наистина я бе нарочил, едва ли й оставаше още много живот.

А вероятно вече беше мъртва.

Барбароти обмисли на спокойствие умозаключението си, докато привършваше втората бира, и осъзна, че тази част от денонощието предразполага към подобни умозаключения. Посред нощ, сам зад бюрото, с бира в ръка, докато луната постепенно намалява, а реката тъне в кал. Същевременно Барбароти ни най-малко не се съмняваше в правотата на направените изводи. В съзнанието му отново изплува образът на Всемогъщия, който реди карти.

„Я виж ти. Този път пасиансът излезе. Най-накрая. Вероятно…“

На сутринта с Ева се засякоха, докато паркираха велосипедите си пред участъка.

— Хрумна ми нещо — обяви предпазливо Барбароти.

— И на мен — откликна Ева. — Нека бъда първа: според мен жертвата е сред трите Ани, с които не можем да се свържем.

— Какво, по…

— Чакай да ти обясня. Ако действително…

— Задръж! — прекъсна я Барбароти. — И аз стигнах до същия извод! Няма нужда да ми обясняваш. Предлагам да зарежем всички насрочени за днес разговори. Трите жени, с които не успяхме да се свържем, се намират в най-голяма опасност.

— Не — възрази Ева Бакман. — Не може пак да звъним на бедните женици и да отменим уговорката. Ще подготвим въпросник и ще оставим разпитите на Ларшон и Шиландер. Няма да е излишно да поговорят с тези жени. Те впрочем са само осем. Но ще предупредя колегите и дума да не обелват за писмото. Жените не бива да се досетят защо сме ги повикали.

Барбароти обмисли предложението й.

— Добре — съгласи се той. — Това изглежда най-уместното решение. А с теб ще проучим трите Ани и ще преценим коя е най-подходяща за целите на убиеца.

Докато влизаха, Ева го хвана над лакътя:

— Гунар… мъчи ме ужасно предчувствие. Струва ми се, че този път… ще се сблъскаме с отвратителен изрод.

Той спря и я погледна. Установи две неща. Първо, никога не я бе чувал да говори така и второ, интуицията й навярно щеше да се окаже правилна.

— Възможно е — съгласи се той. — Ще го хванем.

Още в девет без четвърт изключиха от списъка едната от трите предполагаеми жертви с името Ана Ериксон. Криминален асистент Мулин почука внимателно на кабинета на Барбароти и му съобщи, че е успял да се свърже с Ана Ериксон, четирийсет и две годишна, в момента на почивка на островите Луфотен в Норвегия със съпруга и децата си. Там, горе, мобилните оператори нямали добро покритие, но жената слязла в градчето Свулвер и се обадила оттам. Попитала защо я търсят. Без да навлиза в подробности, Мулин й обяснил, че търсят жена с нейното име, ала понеже очевидно не се намира в Шумлинге, явно не им трябва тя.

— Звучи логично, нали? — попита Мулин. — Едва ли тази е нашата Ана.

— Според мен да — потвърди Барбароти.

Асистентът излезе.

Следователно оставаха две жени. Едната, петдесет и шест годишна, разведена, с две пораснали деца, живееше сама на улица „Гримсталунд“ 32 и работеше в болницата като биомедицински лаборант. В момента обаче караше третата седмица от годишния си отпуск. Оставаше й още една. Откриха, че жената има абонамент при мобилен оператор, но не си вдигаше телефона.

Втората Ана Ериксон, трийсет и четири годишна, живееше на улица „Скулгатан“ 15. Според получените в участъка данни работела в рекламна агенция на име „Сфинкс“, но всички служители на агенцията били пуснати в отпуск до началото на август. Тази Ана Ериксон не беше омъжена и ако се съдеше по жилището й с площ едва четирийсет квадрата, най-вероятно живееше сама.

— „Скулгатан“ е само на петнайсет минути оттук — установи Ева Бакман, която от половин час киснеше в кабинета на Гунар Барбароти. — Ще се отбия да поразпитам съседите, преди и те да са заминали на почивка.

Гунар Барбароти кимна и погледна през прозореца. Ева имаше право: ставаше напечено и трябваше да се действа.

— Отбий се — насърчи я той. — Май е още рано за обиск, а?

— Може да я заваря вкъщи — оптимистично отвърна Ева. — Не е изключено да си е сменила телефонния номер и ние да сме звънили на стария. Дори да не я открия, ще отида да проверя и другия адрес, на „Гримсталунд“.

— Иди — одобри решението й Гунар и запретна ръкави. — През това време аз ще държа фронта в участъка.

А в участъка този следобед се проведе тричасова оперативка. Присъстваха и Астор Нилсон, и профайлърът Лилиескуг. Навярно и двамата бяха отседнали в шумлингския хотел. Цялото „мероприятие“ мина под зоркото око на комисар Асюнандер, ала той запази пълно мълчание. Седеше в ъгъла, изсмукваше въздуха между зъбите си и наблюдаваше с мрачно и непроницаемо изражение. „Все едно е отишъл на погребението на тъщата си“ — помисли си по едно време Барбароти. Първи думата взе съдебният лекар Калврангел. Допреди година се казваше Карлсон.

Как Службата по патентоване на открития и промяна на имена е одобрила молбата му стана предмет на дълги обсъждания сред колегите в участъка. В служебния вестник дори излезе статия от полицай, подписана с ироничния псевдоним Балвинкел.

Този път обаче дневният ред на събралите се не включваше обсъждане на фамилията му. В продължение на двайсет и пет минути Калврангел изнесе изчерпателен доклад относно подробностите по случая, впрочем вече известни на присъстващите: трийсет и шест годишният Ерик Бергман е починал рано сутринта във вторник близо до градински център „Тилгрен“ по поречието на шумлингската река. Смъртта е настъпила в резултат от пет прободни рани, нанесени с нож. Поне две от тях са били смъртоносни и Бергман вероятно е бил в безсъзнание, когато убиецът го е пронизал за последен път. Калврангел не се наемаше да прави категорични изводи за телосложението и ръста на убиеца от раните върху трупа, но изказа предположение, че става дума за физически силен мъж, десняк. Макар и да не изключваше напълно вероятността да е била жена, специалистът не криеше скептицизма си към подобна хипотеза. По тялото на убития не са били открити нито следи от борба, нито потенциален източник на ДНК Предполагам час на смъртта: между 6,40 и 6,50. Тялото, както всички знаеха, е било открито в 6,55. В края на доклада си Калврангел се спря на местата, където ножът е пронизал тялото на Бергман, и описа как приблизително изглежда оръжието на престъплението: с едновърхо, гладко острие, дълго между петнайсет и осемнайсет сантиметра, широко три сантиметра и половина в най-широката си част.

— Като кухненски нож ли? — попита Астор Нилсон.

— Нещо подобно — отвърна Калврангел и понеже присъстващите нямаха повече въпроси, той даде думата на шефа на оперативно-издирвателната група, негов някогашен съименник: Карлсон. Той явно си харесваше фамилията.

Карлсон започна доклада си с опис на местопрестъплението. При огледа не открили никакви следи, които да им подскажат що за човек е убиецът. Забелязали, че на места избуялите храсти наоколо са изпотъпкани. Навярно убиецът се е скрил и е дебнал жертвата си оттам. И с това предположение се изчерпвали сведенията към днешна дата. По дрехите на Ерик Бергман — шорти и тениска с рекламна щампа на компютърната му фирма „Информатекс“ — не открили никакви чужди частици. Сякаш убиецът изобщо не бил докосвал жертвата си, ако не се броят петте прободни рани с нож. После Карлсон се спря на двете писма. В момента специалисти от Държавната експертно-криминална лаборатория в Линшопинг провеждали по-задълбочен анализ, но дори първоначалният оглед показал интересни находки. Нито върху плика, нито върху самото писмо открили пръстови отпечатъци. За жалост подателят не го бил запечатал със слюнка: просто купил модерен, самозалепващ се плик. Вътре обаче лаборантите се натъкнали на миниатюрна частица, подобна на парченце от котешки косъм. Карлсон изрази надежда колегите му от Линшопинг да изпратят повече подробности.

— Котка ли? — изненада се Гунар Барбароти.

— Хрм… да. Много често престъпници от този тип гледат домашни животни — поясни Лилисекуг.

— Разбирам. Продължаван, Карлсон.

Експертът обясни, че убиецът е използвал съвсем обикновена хартия, стандартен плик и химикалка „Пилот“ от 0,7 мм — точно както бяха предположили в самото начало. Колкото до мястото, откъдето е пуснал писмата, смятало се за неособено вероятно да ги е изпратил от Гьотеборг. И двете.

— Неособено вероятно? — обърка се Астор Нилсон.

— Точно така. Колегите от Линшопинг ще ни изпратят становището си по случая.

— Добре — намеси се Барбароти. — Има ли друго?

Карлсон бе изчерпил въпроса и преминаха към резултатите от разпитите на трийсет и шестима познати, роднини и съседи на Ерик Бергман. За да придаде на информацията от тези разпити що-годе обозрим вид, инспектор Йералд Боргсен — онзи с меланхоличния вид, бе прослушал по своя инициатива всички записи и изчел разпечатаните рапорти. Как бе успял да го направи, си оставаше загадка. Боргсен и бездруго се славеше като доста загадъчна личност: тих, мълчалив, малко дистанциран и — разбира се — някак тъжен.

След около час образът на Ерик Бергман се поизбистри. Дори хората от най-тесния му приятелски кръг — трима-четирима ергени, с които убитият редовно ходел на кръчма, — го описваха като мистериозна личност. Някой дори бе подхвърлил определението „самотник“, макар Бергман да прекарвал голяма част от времето си по заведения. Дори пиян — а това се случвало — не си отварял сърцето пред компанията. За да не бъде голословен, Боргсен цитира мъж на име Расмус Палмгрен, познат на Бергман от първи клас: „Винаги ми е било трудно да разбера какво се върти в главата му. Непрекъснато имах чувството, че все иска да е на друго място, а не там, където се намира в момента. Но никога не можех да съм сигурен за какво мисли.“ Ерик Бергман бил много щедър и Боргсен се осмели да предположи, че именно щедростта му го правела желан в шумни компании. Бил финансово обезпечен и често черпел приятелите си — повечето от тях открито го признали по време на разпита. Колкото до потенциални врагове — хора с мотив да го наръгат, никой от разпитаните не се сетил за такива. Ерик изобщо не се изявявал като скандалджия. Винаги се дистанцирал от разправии, които се разрешават с юмруци и на висок тон. Не бил женкар. Палмгрен подчертал, че приятелят му не се интересувал от нежния пол, а и жените не се интересували от него. На въпроса дали Ерик е бил хомосексуалист нито един от разпитаните не отговорил еднозначно с „да“, ала и никой не отрекъл категорично. Боргсен стигнал до извода, че Ерик Бергман най-старателно е криел истината за сексуалния си живот — ако изобщо е водел такъв — както впрочем и всички подробности от личен характер.

— Човекът без качества? — въпросително обобщи Астор Нилсон, цитирайки заглавието на едноименния емблематичен роман от австрийския писател Роберт Музил.

— Нещо такова — кимна Боргсен.

Гунар Барбароти би се заклел, че по лицето на младия инспектор плъзна лека червенина. Епитетът, предложен от Нилсон, прилягаше добре и на самия Боргсен и той явно го осъзнаваше.

Боргсен докладва за неуспешния опит да се свържат с Улрика Сигридедотер, жената, с която Бергман бил живял в продължение на няколко месеца преди десет години. Неколцина от общите им познати обяснили, че Улрика напуснала страната непосредствено след раздялата си с Ерик.

Йералд Боргсен продължи да говори още двайсетина минути, ала Гунар Барбароти вече бе изгубил концентрация.

„Ами ако убиецът е посегнал на Ерик просто защото е минал наблизо. Лилиескуг не изключи тази вероятност. Какъв смисъл има тогава да се ровим из живота на Ерик Бергман?“

Излизаше, че е възможно между убиеца и жертвата да няма никаква връзка, защото същата участ би сполетяла който и да е друг спортуващ мъж, стига да бе минал покрай спотаилия се в храстите психопат.

Мисълта за подобен произвол предизвика безпокойство у Барбароти. Не можеше да се примири с такова обяснение за смъртта на Бергман, защото то съдържаше в себе си… какво? Необорима истина за живота и за вътрешно присъщата му крехкост? Нещастието може да сполети всекиго. Днес си жив, утре — мъртъв. Разстоянието между битието и небитието се измерва в милиметри и частици от секундата; човек е свободен да прави прогнози и да изчислява вероятности с близо стопроцентова точност, но когато един ден се озове в граничното пространство между живота и смъртта, разбира колко крива се е оказала някоя от сметките. Нима не е така? Макар броят на жертвите на убийства в страната да варира минимално от година на година, това далеч не означава, че конкретната жертва, да речем Ерик Бергман, е плод на работеща закономерност. Смъртта е единственото сигурно нещо и въпреки това винаги ни спохожда изненадващо. Е, почти винаги. „Откъде да знам дали в този момент Мариан с жива?“ — запита се той с внезапно прокраднала се в душата му паника. Съобрази, че днес е четвъртък и децата й пристигат на остров Готланд с мобилен телефон. Да, но Гунар нямаше представа кой точно телефон ще занесат децата: техен или на майка им? Реши да набере номера на Мариан — не пречи да опита. През целия ден ще държи телефона си включен и на една ръка разстояние, за да не пропусне обаждането й. Прииска му се още сега, преди оперативката да е приключила, да излезе и да й звънне. Може пък децата да са пристигнали с ранния ферибот? Изобщо има ли ранен ферибот?

„Как ли ще изглежда животът ми след пет години? — хрумна му без никакво предупреждение. — Дали тогава с Мариан ще бъдем женени? Къде ще живея аз в такъв случай? Тя едва ли ще се съгласи да се премести при мен в Шумлинге. От друга страна, мен какво ме задържа тук? Нищо. Децата ми отлетяха, свободен съм като птица да се установя, където пожелая.“ Докато Боргсен говореше, мислите на Барбароти започнаха да се търкалят като снежни топки по баир. „Дали изобщо ще бъда полицай след пет години? Защо не се захвана пак с право? Видях достатъчно от тъмната страна на живота… Но прокурорската професия не ми се вижда никак интересна. Ако погледне човек глупаците Рамундсен и Сюлвениус, по-мрачни хора не познавам. Впрочем изобщо не мога да съм сигурен, че след пет години ще бъда жив… Преди малко не разсъждавах ли точно по този въпрос? Възможно ли е по време на доклада на Боргсен да съм получил инсулт? Мозъчните кръвоизливи невинаги водят до загуба на съзнание, понякога са съвсем леки… Не бива да се смятам за застрахован само защото още нямам петдесет.“

Боргсен приключи доклада си с уточнението, че предстои да се проведат още важни разпити и колегите му ще намерят документацията в обичайните папки. Мисловната дейност на Барбароти клонеше към нулата или бе слязла под нея. Вече едва държеше очите си отворени и осъзнаваше единствено, че пътуването от Готланд го е изморило доста и в момента не е особено ефективен на работното си място.