Хокан Несер
Една съвсем различна история (15) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Записки от Мустерлен

1-8 юни 2002

В продължение на няколко дни се отдадох на разходки из района. Къщата ни се намира в покрайнините на изкуствено пресушено блато, наречено Маре дьо Мустерлен. Излизайки от къщата, завиваш надясно непосредствено пред синята ни порта и се озоваваш точно там, в някогашното тресавище на Мустерлен. Тесни, лъкатушещи чакълести пътечки пресичат надлъж и нашир блатиста местност, обрасла с буйна растителност. Наоколо се виждат птици и неподвижни водоеми. Докато бродех, от време на време срещах по някой човек като мен или куче, ала много рядко. Тази особена местност се простира по целия път между Мустерлен и Бег-Мей; вчера продължих покрай морския фар и по крайбрежната пътека стигнах до Кап-Коз. Приятно е да останеш сам. Понякога забравям, че именно това е моята стихия: да бродя в компанията на собствените си мисли и представи. Буйната растителност, която ме обгражда и акомпанира на стъпките ми, притежава леко мистичен уклон. Еротиката и смъртта се преплитат в тази гореща, пищна джунгла. Навярно тук има много създания, чийто живот обхваща едва един ден: раждат се сутринта, умират вечерта и изгниват през нощта.

От време на време дори ми се налага да си припомня къде е мястото ми в цялата картина и кой съм всъщност. Следобед те отново се появиха: мислите за Ана и за мократа й коса след нощното къпане. Принудих се да спра на една огряна от слънцето поляна в гората и да мастурбирам, за да се освободя от натрапчивото й присъствие. После се спуснах към малкия плаж Бот Конан и влязох във водата. Поплувах из залива повече от час. През това време взех решение да остана още четири-пет дни: до вторник или сряда. После най-накрая ще се отърва от тукашната компания. Подозирам, че ще прекараме уикенда със семейство Малмгрен и Ана и Гунар. Това хем ме блазни, хем предизвиква леко отвращение у мен. Не крия, че ми е приятно да се подвизавам в компания, където никой не ми е ни най-малко симпатичен. Изключвам еротичните внушения, на които съм подвластен.

Нямам представа какви ги върши Ерик през последните дни. И вчера, и днес се разделихме след закуска. Надвечер в „Льо Гран Ларж“ хапнахме moules marinteres — миди, сготвени с бяло вино, дребен лук, магданоз и масло, но Ерик не ми сподели какво е правил през деня. Навярно се е приличал на слънце на верандата или на плажа — по рождение си е смугъл — и се е видял с представители на шведската „колония“ в околността.

Последното впрочем го знам със сигурност, защото той ми разказа подробности за планираното пътуване до островите Гленан. С две думи, Гунар или Хенрик — един от двамата — се свързал с англичанин, живеещ тук постоянно, и го убедил да ни даде под наем лодката си за един ден.

Явно идеята е да отидем шестимата. Ерик изобщо не ме попита дали искам да отида и аз. Вероятно повдигна темата за лодката именно с цел да разбере дали ще откажа. И понеже аз не го направих, предполага се, че ще се включа в разходката и в разходите по нея. Претърсвайки мислите и мотивите си, аз също не намирам сериозно съпротивление срещу идеята.

Защо не?

Защо? Защо не? Все същите стерилни въпроси, на които нямам отговор и които не ме оставят на мира. Иска ми се да съществуват по-ясни показатели.

Правя равносметка на половин денонощие. Станалото — станало. Не можем да върнем времето назад.

Взех си душ, спах четири часа, пак си взех душ. Ерик излезе рано сутринта, сигурно в момента се съветва с Гунар и Ана. Или е отишъл у Малмгренови. Дъждът спря. Днес е понеделник, а в момента наближава единайсет и половина.

Но онова се случи в неделя сутринта, вчера. Преди: двайсет и шест часа. Умът ми не го побира как така не е минало повече време. Връщам лентата назад и си припомням всичко отначало. В главата си чувам бръмчене. Подреждането на събитията в хронология ми помага да бъда безпристрастен и да улесня паметта си. Сигурен съм, че никой няма да опише в последователност онова, което се случи през този повече от кошмарен ден.

Сутринта беше прекрасна, а планът — съвсем прост. Англичанинът с лодката — така и не разбрах как се казва — живее някъде в Бег-Мей, а самата лодка се намира на малко пристанище в източната част. В девет се разбрахме Гунар и Хенрик да отидат да вземат лодката, а другите да се съберем на плажа, недалеч от нос Мустерлен; точно: в подножието на къщата на Малмгренови. Жените бяха подготвили кошници с храна, хладилни чанти, бански, бутилки с вино. В събота двете ходили да напазаруват всичко необходимо в Кемпер. Изпод кърпи на червени и бели карета се подаваха хрупкави багети, пъстри чадъри, сламени шапки. Приличахме на живописен пейзаж. Катарина и Ана — и двете превъзбудени — бъбреха за плажно масло и девствени плажове. Времето беше превъзходно, на небето не се виждаше дори облаче, температурата на въздуха вероятно е надвишавала двайсет и пет градуса. Да, истински пейзаж, нарисуван от Скагенските художници^[1] в друга страна и в друго време, но със същия творчески маниер. Докато се любувах на гледката, осъзнавах със същата яснота, с която бих гледал застиналата идилия върху стара маслена картина, че усещането ми ще трае едва някаква си илюзорна секунда. Мигна ли, ще изчезне. Откъде съм го знаел? Морето изглеждаше спокойно, на хоризонта се мержелееха няколко острова от групата Гленан — или поне аз си мислех, че виждам тях. Изобщо не бях сигурен. На плажа бе почти пусто. От време на време се мяркаше по някой бегач или рибар. Досега имаше отлив, но предстоеше прилив. Ерик, аз и две жени. Те бяха на други мъже, но всеки страничен наблюдател безспорно щеше да ни вземе за две любовни двойки. Докато чакахме Хенрик и Гунар да докарат лодката, действително си го помислих. Спомням си как Ерик помогна на Ана да оправи закопчалката на банския си, усукала се на гърба й.

Ала преди лодката да дойде, се появи Трое.

Иска ми се да не беше идвала.

Носеше същия червен бански като предния път, но и чифт дънкови панталонки. Същата синя шапка, същата раница. Липсваше само триножникът. Когато ни зърна, лицето й засия и тя се втурна към нас в бесен галоп, а под краката се разхвърча пясък.

— Mes amis! Mes amis les Suidois! — извика тя. — Приятелите ми! Приятелите ми шведите!

— Bonjour, petite! Comment vas-tu ce matin? — попита Катарина Малмгрен. — Добро утро, малката! Как си тази сутрин?

Трое се закова пред нас и веднага доби сериозен вид:

— Зле. Скарах се с баба.

— Et pourquoi? — успя да се включи Ерик с крайно бедния си френски. — И защо?

Трое мигом се впусна в подробно и доста живописно обяснение как станала препирнята с баба й. Непрекъснато правеше физиономии и имитираше старицата. Катарина Малмгрен явно разбираше почти всичко, защото най-чинно се смееше, когато момичето го очакваше от нея, и вмъкваше по някой коментар. Ние тримата се мъчехме да схванем поне основното. Стана ни все пак ясно, че бабата на Трое искала да я заведе в града — вероятно Кемпер — на пазар, но момичето мразело да пазарува, особено с баба си, която се нуждаела от осем часа да си купи парче сирене и чифт обувки.

— Нарече Megiienon и каза, че съм се метнала на майка ми.

— Guenon? — въпросително повтори Ерик.

— Вид маймуна — обясни Катарина Малмгрен.

„Съвсем точно — отсъдих наум. — Трое прилича досущ на маймуна.“

Момичето нарече баба си un chameau^[2] — вероятно пак някаква маймуна — и обясни, че в крайна сметка старицата тръгнала сама към града.

— Какво ще правите днес?

Горе-долу по това време видяхме как зад носа се задава бял плавателен съд. Приближаваше към брега с бясна скорост и оглушителен рев. И без да разбирам от яхти, се досетих, че тази струва цяло състояние. Запитах се що за човек би се съгласил да даде такава яхта на група непознати. Вероятно Хенрик и Гунар бяха демонстрирали пред мистериозния англичанин повече навигационни умения и морски опит, отколкото бях склонен да им припиша. Катарина обясни на Трое, че се каним да се поразходим до островите.

— До Гленан! — възкликна момичето. — Обожавам ги! Може ли да дойда с вас?

Изминаха няколко секунди. Яхтата приближаваше. С Ерик се спогледахме, ала по изражението му не успях да разгадая какво мисли. Трое хвана Катарина за ръка и се притисна към нея.

— Моля ви…

— А баба ти? — попита Ерик. — Какво ще каже баба ти?

— Изобщо не я е грижа къде ходя — увери го Трос. — Свикнала съм да се справям сама. Тя само проверява дали съм си в леглото в полунощ. Много ви моля, вземете ме с вас!

— Добре — съгласи се Катарина Малмгрен.

— Je vous aime. Обичам ви.

Не знам защо Катарина Малмгрен така лесно и без никакви уговорки позволи на момичето да прекара с нас целия ден на островите. Катарина взе решението сама. Не се посъветва с никого от нас. За мен почти няма съмнение, че Ана смяташе постъпката й за идиотска, но изведнъж ми хрумна — вероятно именно поради тази причина Катарина се съгласи да вземе Трое: защото знаеше, че Ана не споделя нейното мнение, ала не би дръзнала да го оспори и да наложи своето. Така и не се научих да разбирам кога жените си погаждат подобни коварни номерца. Затова мога единствено да предполагам. Така или иначе решението беше взето: Трое ще дойде с нас на островите. Никой не изрази несъгласие. Нито аз, нито Ерик, нито Ана.

Хенрик и Гунар също не възразиха, когато нагазихме във водата и се качихме на борда на „Аркадия“. Трое си възвърна обичайното приповдигнато настроение и веселост и през цялото време се стара да се държи като възрастна и да се впише в компанията. И при най-добро желание не бих могъл да оспоря отличните й социални умения.

В трюма на „Аркадия“ — бяла яхта с голям черен двигател — имаше място за четирима души, но никой не искаше да седи там. Ана и Катарина веднага окупираха палубата, постлаха червени и жълти плажни кърпи и легнаха да се пекат на слънце. Наредиха на Гунар да кара бавно, за да не ги духа вятър и да не ги пръска вода. Останалите се разположихме около тясната масичка в рубката. От едната страна — аз и Хенрик, а срещу нас — Ерик и Трое. Момичето подпъхна ръка под ръката на Ерик. Почти не разговаряхме, защото двигателят ревеше силно и трябваше да го надвикваме. Дадох си сметка, че на борда сме седем души, а няма нито една спасителна жилетка. Никой обаче не изглеждаше притеснен от този факт.

Наближихме Гленан — островна група от десетина малки, необитавани острова и само два-три застроени за нуждите на съвременния туризъм. Гунар намали скоростта. Ана и Катарина слязоха при нас и се разгоря спор кой остров да изберем. Извадиха и разгънаха карта на района. Не се включих в обсъждането. След известно време останалите единодушно се спряха на Брунек — вероятно защото се намираше някак встрани от другите острови. Брунек не спада към петте най-големи острова от групата, разпръснати в кръг около прочутата лагуна. Хенрик ни прочете от една информационна брошура, че на острова няма сгради, ресторанти или каквито и да било удобства.

— Идеално! — възкликна Ана. — Само бели плажове и тюркоазена вода.

— Храна, вино и гореща кожа — добави Гунар.

Прогнозите им се сбъднаха до голяма степен. Минахме през лагуната, заобиколихме Дьо Сен Никола и хвърлихме котва от западната страна на Брунек в едно заливче между силно издадена напред назъбена скала и жълтеникавобял плаж. С кошници и чанти на главите нагазихме в топлата вода, дълбока около половин метър, и стигнахме до брега. Не се виждаше жива душа. Докато плавахме към острова, срещнахме и други яхти, а в лагуната се клатушкаха дузина лодки на котва, ала на Брунек цареше пустота. Бяхме открили остров с поне тристаметрова плажна ивица. Като цяло Брунек не с голям, навярно обиколката му възлиза на около два километра, а в средната част го пресича ивица дървета. Най-високата му точка едва ли достига пет метра над морското равнище.

Погледнах си часовника: единайсет и половина. Вдигнах очи към лазурното небе. Огледалната повърхност на морето се разстилаше пред нас, чайките описваха лениви пируети във въздуха и аз осъзнах, че съм принуден да прекарам с тези хора целия си ден.

Защо изобщо се съгласих да дойда?

Наистина ме нападнаха такива мисли и Повелителя на мухите се появи за кратко в главата ми. Това е истина — не си го съчинявам от дистанцията на изминалото време.

Оказа се, че Трое вече е идвала веднъж на островите Гленан е майка си и баща си, когато била на четири години.

— Ами ако баба ти се прибере в пет и не те завари вкъщи, няма ли да се разтревожи? — попита Катарина.

Отдавна трябваше да зададе този въпрос, но момичето само се засмя и поклати глава:

— Аз винаги съм й в тежест. Нали вече ви казах. Интересува я единствено да съм жива, когато татко дойде да ме вземе. Не мога да я променя, такава си е. Без нея се оправям по-добре.

— И кога ще дойде баща ти?

— Сигурно няколко дни преди началото на учебната година — сви рамене Трое. — След около шест седмици.

Хрумна ми, че е възможно малката ни приятелка да страда от митомания и изобщо да не е на гости на баба си, а да живее постоянно с родителите си във Фуеснан или да са отседнали на някой къмпинг близо до Бег-Мей. Ами ако баба й е плод на нейна измислица и си докараме куп неприятности, защото на практика сме отвлекли момичето? Не споделих съмненията си с другите. Отидох да поплувам. Водата наистина беше кристална, пясъкът изчезваше след двайсетина метра. Съжалих, задето не си взех плавници и шнорхел. С тях времето би минало по-бързо и приятно. Щях да се гмурна и да наблюдавам глухонемия свят, който се раздипля под повърхността. Прецених, че откакто се сдобих с водолазен сертификат, се изминали повече от пет години. Горе-долу по същото време се случи нещастието със съпругата ми.

Излязох от водата след около половин час. Другите вече бяха започнали да вадят провизиите от кошниците.

— Добре е да пийнем виното, докато е още студено — предложи Гунар. — Водата сигурно е твърде топла да го изстудим вътре.

Репликата бе насочена към мен, защото още никой друг не се бе топнал. Вдигнах рамене:

— Двайсет-двайсет и няколко градуса.

— Жадна съм — обади се Ана. — Искам да се изкъпя гола, но трябва да изпия няколко чашки, за да събера смелост.

Стори ми се, че ме стрелна с предизвикателен поглед, докато говореше, но е възможно да съм си въобразил.

— Когато е в компания, Ана винаги се къпе гола — уточни Гунар. — Но не и когато е сама. Човек би се запитал защо.

— Върви по дяволите, свиня такава! — отвърна Ана, засмя се и го шляпна по задника.

Трое се поинтересува за какво си говорим и Катарина обясни, че се любуваме на красивия остров. Започнахме да обядваме. Багети, сирене, лепкави салати, байонска шунка, палачинки, авокадо, ягоди, малини, череши. Катарина и Ана действително се бяха постарали. А в хладилната чанта имаше точно осем бутилки елзаско вино.

През следващите два часа и половина пресушихме шест от тях. Трое твърдеше, че била закърмена с вино и вода и й наляхме две чашки. Отново подхванахме дежурния вял разговор на плажа. Колкото повече пиехме, толкова повял ставаше разговорът. Гунар се опита да убеди Трое да му продаде акварела си, а тя обясни, че утре смята да го довърши; ако се появим на плажа, ще дойде да ни покаже творбата. Предложи да наддаваме за картината. Била ходила на аукциони с баща си и знаела как се провежда търг. Гунар и Ерик й влязоха в тона за малко, като се преструваха на сериозни, но бързо им омръзна и подеха разговор за странния афинитет на французите към сладки и безвкусни закуски, а после се прехвърлиха и на други, по-злободневни теми. Трое се умълча, извади книга от малката си раница и започна да чете. Аз се задълбочих в „Откровенията на Августин“ — мой редовен спътник по време на екскурзии. С момичето сякаш се дистанцирахме от другите в компанията: прокарахме тясна, но отчетлива граница. Замислих се за Повелителя на мухите; какво би станало, ако времето например ни принуди да останем на острова с месеци; представих си как с момичето ще основем своеобразен анклав, фронт срещу варварщината. Бързо обаче осъзнах до каква степен идеята ми е лишена и от основания, и от правдивост.

След два и половина пристигна друга яхта и хвърли котва в другия край на брега. От нея слязоха мъж и жена и се разположиха на два обикновени шезлонга.

— Готово — обяви Гунар. — Събра се достатъчно публика. Събличай се, Ана.

Тя не дочака повторна подкана. Изправи се, олюля се, свали си банския и се втурна към водата. Навярно би изглеждала красива, ако не се бе напила. Препъна се и цопна в морето. Изруга, изправи се и се обърна към нас.

— Хайде, пъзливци! — изкрещя тя. — Стига сте се стягали, тук е истински рай!

Катарина Малмгрен се поколеба, но само за секунда. Захвърли банския си и хукна след Ана. Стъпваше доста по-стабилно, нагази във водата и се гмурна.

Гунар се разсмя. Ерик се включи и започна да вика „браво“. С Хенрик си спестихме коментарите. Трое запляска с ръце и извика нещо на френски. Не го разбрах. После и тя се втурна към водата след двете голи жени. Този път не си съблече банския. Вероятно осъзна, че не може да си съперничи с пищните фигури на Ана и Катарина, но не е изключено да приписвам на невръстната французойка повече хитрост и съобразителност, отколкото притежаваше.

След някоя и друга минута мъжете също се включихме в забавата. И четиримата останахме с бански; аз — защото имах основателна причина, а забелязах, че и Ерик се намира в същото положение.

Непознатата двойка си тръгна към четири часа и горе-долу по същото време Ана и Гунар обявиха, че възнамеряват да се поразходят с яхтата. Бяхме изпили всичкото вино, двамата явно искаха да се чукат и се нуждаеха от усамотение.

— Ще вземем яхтата и ще отидем до Блюиние — обясни Гунар и размаха картата. — Трябва да са онези острови, дето се виждат в далечината. — Той посочи няколко дребни силуета на запад. — Ще се върнем след час, става ли?

— Вървете, вървете — насърчи ги Катарина. — И приятно прекарване, хаха.

— Хаха — засмя се и Ана.

— За какво си говорите? — полюбопитства Трое.

— Още си малка да разбереш — обясни Катарина и не й преведе.

— Да, бе! — промърмори Ерик, докато замислено гледаше след Гунар и Ана. — Да, бе!

— Искам да знам за какво си говорехте — запротестира Трое и скръсти ръце на гърдите си. — Не с честно!

— Като пораснеш, ще ти мине — отбеляза Ерик. — Трябва да се научиш на търпение, моето момиче.

Каза го на шведски и според мен Трое даже не разбра, че говори на нея. Колкото до мен, започнах да усещам въздействието на виното и слънцето. Реших да се оттегля на сянка и да поспя. Мълчаливо проследихме как Гунар и Ана се качиха на борда, той запали двигателя след известно суетене, после заобиколиха скалата и поеха към Блюиние.

— Не е честно — повтори Трое, след като ги изгубихме от поглед, и започнах да се питам какво точно имаше предвид.

Ерик стана.

— Ще се поразходя из острова. Трое, ела с мен, ако искаш.

Последното Ерик каза на безукорен френски, все едно го е обмислял известно време наум.

— Oui, monsieur! Avec plaisir! — извика тя. — Да, господине! С удоволствие!

Малката скочи, хвана го за ръка и двамата тръгнаха по брега срещу слънцето.

Останах сам с Хенрик и Катарина Малмгрен. Тя легна по корем и помоли съпруга си да й намаже гърба с плажно масло. Моментът ми се стори идеален да осъществя намерението си да подремна. Вдигнах си кърпата и я постлах на сянка под дърветата. Преди да заспя, се поколебах дали не е добре да мастурбирам, ала бях прекалено изморен да го вдигна.

Събудих се с главоболие. И усетих, че съм измръзнал.

А навярно ме бе събудило прокашлянето на Хенрик Малмгрен, застанал на метър от мен.

— Буден ли си? Възникна проблем.

— Какъв проблем?

— Гунар и Ана още ги няма, а вече минава шест и половина.

Надигнах се на лакът и погледнах ръчния си часовник. Бях спал повече от два часа. Кръвта пулсираше безжалостно в слепоочията ми. Забелязах, че са преместили лагера по-навътре към сушата, на около десет-петнайсет метра от мен. Катарина и Трое седяха плътно една до друга с гръб към мен, а Ерик — на няколко метра от тях. Потръпнах: духаше студен вятър, тъмни облаци забулваха небето.

— Как така още не са се върнали? Защо?

— Нямам представа — отвърна Хенрик. — Трябва да се случило нещо. Лошото е, че скоро ще завали.

— Ще отида да си облека нещо — обясних и станах.

— Температурата е паднала на около петнайсет градуса — предположи Хенрик.

Приближихме се до другите трима. Обух си панталони и си облякох пуловер с дълги ръкави.

— Пийни си — подкани ме Ерик и ми подаде бутилка калвадос. — Проклетите зайци още никакви ги няма.

— Разбрах. — Отпих голяма глътка направо от бутилката.

Трое се бе сгушила в Катарина Малмгрен.

— Малката май е болна — отбеляза угрижено тя.

Погледнах Ерик — нали бе завел Трое на разходка точно преди да заспя. Той отвърна очи от мен и се загледа над морето към островите, които смятахме за Блюиние. Очертанията в далечината вече чезнеха. Светлината над водата се бе променила. Макар още да не се беше спуснал сумрак, видимостта значително бе намаляла. В морето се издигаха половинметрови вълни. Наближаваше буря. Попитах дали да не се свържем с бреговата спасителна служба.

— Не знаем на какъв номер да ги търсим — отвърна Хенрик Малмгрен.

Долових как леко заваля думите. Имах чувството, че някой е забил два пирона в слепоочията ми. „Напихме се като кирки — помислих си. — Четирима пияни шведи на самотен остров. Без лодка. Отвлякохме дванайсетгодишно момиче и един Господ знае какво става с другите двама от компанията ни.“

— Да изчакаме още час — предложи Катарина Малмгрен. — Няма смисъл да вдигаме тревога.

— Не исках да ги пускам да вземат яхтата — отбеляза Хенрик.

— Млъквай — сряза го съпругата му. — В момента последното, от което се нуждаем, са подобни коментари.

— Ти домъкна малката на острова — напомни й той. — И това ли искаш да премълча? Вкара ни ужасен автогол!

Катарина не отговори.

— Е, поне имаме още половин литър калвадос — отбеляза Ерик.

— Просто казвам, че това е ужасно безотговорна постъпка. — Хенрик запали цигара с непохватни движения.

Трое прошепна нещо на Катарина и двете станаха.

— Повръща й се — обясни Катарина с обвинителен тон. — Ами да повръща — сви рамене Ерик.

Двете се отправиха към дърветата. Проследих ги с поглед. Момичето се свлече на колене и се задави. В същия миг върху ръката ми падна първата дъждовна капка. Ерик подаде бутилката на Хенрик и той отпи.

Направихме си импровизиран заслон под дърветата. Опънахме няколко кърпи срещу вятъра и дъжда, ала те не ни спасиха. Хенрик, видимо замаян от алкохола, сновеше напред-назад и ругаеше под нос. Катарина и Трое седяха, плътно притиснати една до друга, за да се топлят. След като повърна, момичето не обели дума. Очевидно се чувстваше зле. С Ерик се редувахме да стоим до водата и да се взираме в далечината към Блюиние. Почти не разговаряхме. В осем часа си поделихме последните глътки калвадос. Катарина Малмгрен отказа да пие, Трое — също, макар че зъбите й тракаха от студ. Някой предложи да напалим огън. Хенрик посрещна идеята с подигравателен смях:

— Какъв ти огън! Не съм бил на по-влажно място и не съм претърпявал по-сериозно фиаско през живота си!

— Затваряй си устата — скастри го Ерик. — Не ни помагаш с детинския си хленч.

— Добре, повече няма да говоря. Обади се, като запалиш огъня.

Видях как Ерик сви юмруци и навярно щеше да се стигне до бой, ако Катарина Малмгрен не беше извикала:

— Вижте! Това не е ли лодка?

Вторачихме се към вълните и след малко установихме, че наистина към брега приближава лодка.

— Дали са те? — попита Хенрик.

— Откъде да знам? — сопна се Катарина.

— Те са, разбира се — увери ги Ерик. — Кой идиот би тръгна на разходка в тази буря?

— Крайно време беше да се появят! — продължи да нервничи Хенрик.

— Ще те помоля да си траеш и да се опиташ да бъдеш полезен по някакъв начин — отбеляза съпругата му.

— И как по-точно? Като ти намажа гърба?

Наистина — към сушата приближаваха Гунар и Ана. След четвърт час, изпълнен с перипетии, всички успяхме да се качим на борда на яхтата. Морето ни създаде сериозни затруднения. Ерик си нарани лакътя, а Трое зарида с глас, докато се катереше по стълбата и се опитваше да се предпази от бурните вълни.

— Двигателят прави проблеми — обясни Гунар. — От два часа се мъчим да го запалим.

— Дано сте си прекарали добре — подхвърли Хенрик.

Осъзнах, че ако съпругът на Катарина не се сети да млъкне, в най-скоро време ще си получи заслуженото.

— Слизайте в трюма — изкомандва Гунар. — Замръзвам като задника на полярна мечка, ще трябва обаче да ви закарам обратно.

Сравнението ми се стори куцо, но си спестих коментара.

— Само не давай нищо на Хенрик — предупреди Катарина.

Наблъскахме се в тясното мрачно помещение, Гунар обърна и подаде газ. Двигателят действително звучеше някак задавено и глухо, докато на идване бръмчеше силно. Яхтата пое косо срещу вълните и усетихме силния им отпор. Принудихме се да седим с наведени глави и да се държим здраво, за да не се ударим в ниския таван. Тихото ръмжене на двигателя не би заглушило гласовете ни, ала на никого не му се говореше. Яхтата подскачаше нагоре-надолу и само след няколко минути усетих как започва да ми прилошава. Главоболието ми, поуталожило се през последния час, се завърна с подновени сили. Убеден съм, че и другите не се чувстваха добре. Седях, притиснат между Хенрик и Ерик. Ана, Катарина и момичето се бяха скупчили от другата страна на масата и пръстите им стискаха плота до побеляване. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Звукът от двигателя се усилваше и заглъхваше в такт с вълнението на морето. От време на време, когато яхтата прехвърлеше гребена на по-висока вълна, се чуваше удар. С времето гаденето ми се усили, започнах да броя вдишванията и монотонните удари на сърцето ми, които туптяха в слепоочията ми. Затворих очи. Прииска ми се да бях убил тези хора още през първия ден в Беноде; поне веднъж да бях превел моя мисъл в изпълнение.

Неочаквано двигателят отново издъхна. Гунар се подаде на вратата към трюма и фигурата му запълни целия отвор. Стана тъмно като в рог.

— Проклятие! — изкрещя той. — Пак изгасна! Мътните го взели!

Вълните започнаха да лашкат яхтата все по-силно и по-силно. Клатеха ни наляво-надясно и нагоре-надолу. Ала понеже в помещение, побиращо четирима, се бяхме натъпкали шестима души, взаимно се подпирахме и нямаше опасност някой да падне.

— Какво ще правим сега? — попита Гунар. — Вече не си чувствам ръцете!

— Колко остава до брега? — извика Ана.

Външните обстоятелства не налагаха да повишава така глас: тя викаше под напора на вътрешно напрежение.

— Най-малко половин час — обясни Гунар. — Но без работещ двигател няма да стигнем до брега. Вятърът духа на северозапад и ако не се преобърнем, ще ни отнесе към… нямам представа как се казват островите… Ла Рошел или нещо подобно.

— Защо не пробваш пак да го запалиш? — попита Ана.

— А досега какво правих според теб? — ядоса се Гунар. — Пръстите ми се вкочаниха. Време е да се включите и вие.

Яхтата се разлюля силно, Гунар си удари главата във вратата и избълва цял речитатив от псувни.

— Добре, ще дойда да погледна — отзова се Ерик.

Провря се покрай Гунар, а онзи седна от дясната ми страна и простена.

— Шибана история! Нямаме дори спасителни жилетки. Как е възможно да си платиш за яхта без жилетки на борда?

— Ерик разбира ли изобщо нещо от яхтени двигатели? — усъмни се Катарина. — Хенрик, защо не се…

— Замаян съм от виното — прекъсна я той. — Който с надробил тази каша, да се оправя сега.

Юмрукът на Ана се изстреля като бутало над масата и се чу как лицето на Хенрик изпука от удара. Удивих се как тя успя да улучи с такава точност целта си при силното вълнение и мрака.

— Какво правиш, проклета уличнице! — изкрещя Хенрик.

— Я се успокойте малко! — изрева Гунар. — Престанете да се държите като деца и се стегнете!

Достигнахме критична точка, в която тънкият повърхностен слой цивилизованост сякаш се свлече от околните, нормалността се изпари и на нейно място се настани най-груба примитивност. От сплотяващ елемент речта се превърна в оръжие. Яхтата се разклати неудържимо и Трое избухна в сълзи.

В продължение на още поне час седяхме натъпкани един до друг в тесния трюм, докато разбунтувалото се, шибано от дъждовни капки море ни подхвърляше наляво-надясно. Мълчахме. Само от време на време някой процеждаше по някоя ругатня. Момичето подсмърчаше. Ерик и Гунар се редуваха да дежурят до мъртвия двигател, а на няколко пъти се опитаха да го запалят с дружни усилия. Не помолиха за помощ нито мен, нито Хенрик. Главоболието ту ме връхлиташе, ту ме отпускаше. С гаденето положението беше същото. Броях вдишванията и ударите на сърцето си и разсъждавах върху спусналото се мълчание. Защо всъщност никой не отрони дори дума при тези обстоятелства? Защо нито един от спътниците ми не направи опит да си възвърне човечността? Навярно ситуацията, в която бяхме изпаднали, им дойде свръх сили. Отне им способността да говорят, да действат, скова ги в животински страх. Аз също мълчах, ала мълчанието по принцип е част от житейската ми стратегия. Навярно всички си мислеха, че ще умрем, навярно всеки от спътниците ми се с мъчил да се справи с усещането за самотност пред този изключителен миг — по свой начин и доколкото позволяват собствените му сили — в студения мрак и отслабващото опиянение от изпития алкохол.

Забелязах, че Хенрик, който седеше от лявата ми страна, е заспал. В същия миг Катарина Малмгрен насочи вниманието ми към Трое:

— Повръща й се. Не знам дали ще мога да…

— Аз ще я придружа — предложих да я отменя.

Катарина прошепна нещо на Трое и момичето кимна. Простена тихо и протегна ръка към мен. Хванах я и изкачихме четирите стъпала към рубката. Дъждът продължаваше да вали, но ми се стори, че вълните са понамалели. В далечината се виждаха светлини от сушата: явно все пак се движехме в що-годе правилна посока. Поне не се носехме към открито море. „Ако не се преобърнем, ще стигнем до суша за още час — час и нещо — обнадеждих се тогава. — Или ще се разбием в скалите.“ На палубата Ерик се бе вкопчил в умрелия двигател. С Гунар бяха свалили черната пластмасова обвивка и бяха оголили вътрешността. В резултат от тези техни усилия солените пръски, които го бяха обливали, вероятно го бяха разяли съвсем, прецених аз. Трое започна да се дави, помогнах й да стигне до релинга и я държах с дясната си ръка, докато тя, наведена, повръщаше. Осъзнах, че сме избрали погрешната страна, защото вятърът връщаше лепкавата слуз обратно към нас. Момичето хълцаше и крещеше нещо неразбираемо; дори не приличаше на френски. Неочаквано яхтата прехвърли висока вълна и равновесието ни се наруши. Залитнах напред и замалко да падна през борда.

Размахах напосоки ръка в отчаян опит да се хвана за нещо, но ръката ми увисна във въздуха. За да не повлека със себе си Трое, пуснах ръката й и успях да уловя едно от стоманените въжета, които поддържат покривалото на кокпита. Възвърнах си донякъде равновесието, ала в същия миг разбрах, че съм допуснал грешка. Момичето нададе вик, размаха за секунда ръце във въздуха и полетя през борда. Изкрещях на Ерик. Сам не знам какво точно съм му извикал, но той, разбира се, бе видял инцидента. Той също изкрещя нещо на свой ред, стана и се вторачи към вълните. Главата на Трое се показа на повърхността. Момичето размаха буйно ръце. Вече се намираше на два-три метра от яхтата.

— Въже! — извика Ерик. — Хвърли й въже!

Започнах панически да търся въже, ала такова просто нямаше. Нямаше и спасителен пояс. Момичето нададе вик и се изгуби под водата. Ерик изруга и призова другите от трюма да се притекат на помощ. Заобиколих покривалото и се качих на палубата. Яхтата се разклати застрашително, но се задържах на крака с помощта на въжета. Отчаяно се оглеждах как да помогна на давещата се Трос. Сам не знаех какво точно търся, докато се мъчех да я съзра сред вълните. Няколко секунди по-късно тя действително изплува отново, размаха ръце и извика. Този път от гърлото й се разнесоха не думи, а неразчленим глух звук. „Проклятие, тя дори не може да плува“, изгубих ума и дума аз. Гунар и Катарина се бяха качили при мен, сочеха към водата и ревяха като побъркани.

Поколебах се за секунда, после се хвърлих през борда. Ударих десния си крак в нещо твърдо и остро и в първите няколко секунди в разпененото море усещах единствено пареща болка. После погълнах вода, задавих се, но се стегнах и започна да търся момичето. Чувах как Ана и Катарина крещят от яхтата. Навярно са ми показвали къде да плувам, но ме заля висока вълна и престанах да ги виждам и чувам. За кратко зърнах момичето. За частица от секундата главата и едната й ръка се подадоха над сиво-черната вода. После Трое отново потъна. Гмурнах се, ала водата пареше в очите ми и не виждах нищо. С много усилия успях да ги отворя за малко, но различих единствено собствените си ръце. Изплувах, отново нагълтах вода, чух как Ана, Катарина и Гунар продължават да ми дават указания, крещейки. Навярно бяха видели момичето близо до мен. Направих няколко загребвания, отново се гмурнах и се опитах да видя какво става в мътния сумрак под водата, но напразно. Подадох глава на повърхността, за да вдишам, и видях как Гунар скочи през борда. Приковахме поглед един в друг, Гунар изруга, отново усетих болка в крака си, той се гмурна, а моите сили започнаха да се изчерпват. Едва смогвах да се държа на повърхността.

Нямам представа колко време се борехме сред вълните. Навярно бяха изминали едва няколко минути, но се усещаха като часове. Бях оставил всяка надежда да спася момичето, а вероятно и самия себе си. Изведнъж Гунар извика:

— Хванах я!

Намираше се на няколко метра от мен, а яхтата — на още няколко. Тя прехвърли гребена на една вълна и изчезна от погледа ми. Успях някак да се добера до Гунар. Изглеждаше обезумял, с широко отворена уста и облещени очи.

— Държа я! Помогни ми, де! — изхриптя той.

Повдигна главата на момичето над водата, но самият той потъна. Не виждах нито очите, нито устата й, защото черните й коси закриваха лицето й като сноп водорасли. Хванах едната й ръка и с дружни усилия започнахме да я тласкаме към яхтата. С всяко загребване на краката усещах и си мислех, че силите ми свършват дотук, не мога повече, това е краят.

Но успяхме. Отне ни десетина минути да я качим на борда. Всички крещяха и ругаеха. Гунар си удари бузата в стълбата и я разцепи, а Ана падна във водата, но сама се покатери на борда. Дъждът се лееше през цялото време, вълните ни подхвърляха като плавей. Как точно сме качили безжизненото тяло на яхтата — не мога да разкажа в подробности, защото е отвъд словото. Надхвърля границите на разбираемото за човешкия разум.

След като най-сетне положихме Трое върху пода на рубката, Катарина коленичи и започна да й прави изкуствено дишане. Издухваше въздух в устата й и натискаше ритмично гръдния й кош. Спомних си, че е медицинска сестра. Никой от останалите дори не се опита да й помогне. Скупчихме се под покривалото и отново се възцари тишина. Тишина, която някак заглушаваше рева на морето и шума от дъждовните капки. Само след минута забелязахме, че вълните започват да спадат, а дъждът, който през цялото това време се лееше из ведро, премина в шепот върху платнището над кокпита. Възможно е за няколко секунди да съм изгубил съзнание.

Катарина Малмгрен вдигна глава и обходи всички ни със сломен поглед, докато ръцете и раменете й трепереха от изтощение, а сълзите се стичаха по лицето й.

— Мъртва е — обяви тя. — Не схващате ли, че момичето е мъртво?