Хокан Несер
Една съвсем различна история (48) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

41

— Може ли да говориш по-високо? Нищо не чувам — каза Барбароти в четвъртък в девет и десет. Не знаеше колко е часът в Австралия по това време.

— Sure, mate! We got em! Got em both in fact! — извика детектив Кръмли и гласът му изведнъж се чу съвсем близо, все едно седеше рамо до рамо с Барбароти. — Разбира се, приятелю! Хванахме ги! Всъщност ги пипнахме и двамата!

— И двамата ли? — попита Барбароти на най-добрия си школски английски. По негово мнение английският на детектив Кръмли не беше на високо ниво. — Наистина ли? И двамата братя Малмгрен ли задържахте?

— Да! — извика Кръмли. — Хос и Бос Малмгрен. Хос беше отседнал при брат си, както подозирахте. И двамата ли ви трябват, или само единият? Малко ни е трудно да ги различаваме.

— И двамата. Вече няма нужда да крещиш, чувам те много по-добре. Веднага ще осигуря заповед за експулсиране на извършителя, но не знам какво да правим с…

— Бос Малмгрен ще дойде доброволно — прекъсна го Кръмли. — Откакто ги прибрахме, не спира да го повтаря. Иска да последва брат си в Швеция и не смята да се отделя от него. Come what may — пък да става, каквото ще.

— Бос Малмгрен има ли семейство?

— Имал е, но от три години е разведен. Двамата братя явно много са тъгували един по друг. Държат се като маймунчета, които не са били разделяни като малки. Сещаш ли се за какво говоря?

Барбароти схвана мисълта му, макар и в общи линии.

— Да — потвърди той. — Тогава ще се погрижим да транспортираме и двамата. Ще уредя документацията и ще ти я изпратя. Само внимавайте да не ви избягат или да не се самоубият. Върху съвестта на Хос тежат четири човешки живота.

— Изобщо не ми изглежда като човек със съвест. Вероятно проблемът се крие именно там, а?

— Да. Попита ли го каквото те помолих?

— За „Шестия човек“ ли?

— Да.

— Yes mate — отвърна Кръмли и се прокашля. — Да, приятелю. Попитах го, без да имам представа какво го питам, но аз съм свикнал да работя така. Първо той мълча доста дълго, все едно се чудеше дали да ми отговори, но после кимна и каза „Стивън“.

— Шестият човек се казва Стивън, така ли?

— Да. Пътувал из Европа на автостоп. Иначе живеел в Йоханесбург, Южна Африка. Does that make sense? Това изяснява ли нещата?

Барбароти се замисли. Предположи, че в южноафриканските вестници се отделя съвсем малко място на шведската престъпност, и потвърди, че това наистина изяснява нещата.

— Нещо друго? — попита Кръмли.

— Ще ти изпратя имейл — обеща Барбароти и се сбогуваха.

— И ти се свърза с приятелката й?

— Да. Всъщност и тя искаше да разговаря с полицията — уточни Астор Нилсон.

— Защо?

— Защото останала шокирана, когато разбрала за убийствата, но нямала никакви основания да подозира, че са свързани с онова, което Катарина й била доверила за любовника си.

— И какво по-точно й е доверила?

— Че се казва Гунар и че го обича. И толкова. А, още нещо: искала да се раздели с Хенрик, но не събирала смелост.

— Страхувала ли се е от него?

— Сигурно. Йесика — така се казва приятелката й — твърди, че повече от година се опитвала да я убеди най-после да се разведе с мъжа си.

— И никой не е знаел за любовника на Катарина Малмгрен?

— Да. Настоях за пълна откровеност по въпроса и по нейните думи единствена тя е знаела за авантюрата на Катарина Малмгрен. Изобщо, Катарина е имала много малко приятелки. Хенрик я е държал изкъсо, нали се сещаш?

— Да.

„Не бих възразил пак да работя с Астор Нилсон — помисли си той. — С него може да се общува конструктивно и нещата бързо потръгват. За жалост не всички притежават неговата нагласа за сътрудничество и след продължително общуване с някои хора човек е принуден да се изолира поне за час, та да възстанови нормалното функциониране на мозъка си.“

Е, вероятно се намират също и хора, изпитващи желание да се скрият след среща с Барбароти. Човек не бива да има твърде високо мнение за себе си.

— Катарина Малмгрен и тази Йесика са работили заедно, така ли?

— Точно така. Действително през онова лято се е случило нещо в Бретан. Катарина разказала, че тогава се е запознала с Гунар. Тогава още не са били заедно, но през онова лято тя осъзнавала важни неща.

— Какви?

— Не знам — сви рамене Астор Нилсон. — Но не е трудно да се досети човек. Например, вероятно е осъзнала какъв ограничен живот води, за кого е омъжена. Споделила с приятелката си, че в Бретан разбрала какво е да се чувстваш добре. В компанията били петима шведи. Четирима, които се забавлявали, и Хенрик Малмгрен.

— Но Катарина не е подозирала, че съпругът й е надушил връзката?

— Не е знаела — поне според Йесика. Хенрик си е мълчал през цялото време, Йесика го описа като голям особняк. Била го виждала само веднъж, ала разказите на Катарина почти я изплашили. Хенрик искал да контролира всяко действие на съпруга си, но с всеки изминал ден тя все повече и повече се отцепвала от него. Точно така се изрази Йесика: отцепвала се. Направо не е за вярване как живеят хората, ако надникнеш зад фасадата.

Опрял брадичка о ръката си, Гунар Барбароти стоя замислен известно време.

— Кога е видяла за последно Катарина Малмгрен?

— Седмица преди тръгването на Малмгренови за Дания. Катарина прекарала една нощ с Гунар, вероятно докато е бил на водолазен лагер. Според Йесика тя вече била взела решение.

— Да съобщи на мъжа си, че възнамерява да го напусне ли?

— Да. Не го е казвала направо, но Йесика останала с такова впечатление.

— А по това време Хенрик вече е започнал с убийствата, нали?

— Да. Катарина обаче не е подозирала нищо. Тя си имала свой план, мъжът й — също.

— Боже мой. Звучи като постановка.

— Сякаш са се наговорили да действа по едно и също време. Тя тръгва на почивка с идеята да му иска развод, той — да я убие и да я хвърли в морето. Така или иначе Хенрик е бил е няколко крачки пред нея. Йесика Лунд е категорична: Катарина дори не е подозирала за пъкления план на съпруга си. Знаела е, разбира се, колко е откачен, но не е предполагала какви размери е достигнала лудостта му.

— И как е можела да знае?

— Вероятно животът с него я е заслепил до голяма степен — обясни с мрачен вид Астор Нилсон. — Трудно е да забележиш безумието, когато живееш в него. Самият аз съм го изпитал през живота си. Един от колегите на Хенрик Малмгрен каза нещо интересно: бил готов на драго сърце да пожертва трийсет години от живота си, ако получи световна слава.

— Хенрик Малмгрен ли?

— Да.

— Ужасяваща сделка.

— Нали? — съгласи се Астор Нилсон. — Има такива хора. Ако получиш Нобелова награда, ще живееш 52 години. Без награда — 82… Не съм обаче съвсем сигурен дали този колега е разбрал правилно, защото Малмгрен съкрати живота на четирима души, но не и своя собствен…

— Ще го транспортират в средата на следващата седмица — съобщи Барбароти, за да даде знак, че е време да приключат разговора. — Ще чуем лично от него, очи в очи, обяснение за постъпката му.

— Дано. Ще се постарая да присъствам. Тъжно е, че разследвайки толкова време, ние, полицаите, се вманиачаваме в желанието си да прозрем какво се крие в душата на подобни чудовища, нали? Искаме най-малкото да ги видим на живо.

— В това отношение не се различавам от повечето си себеподобни — успокои го Барбароти.

— Знам, но фактът, че и другите са изперкали като мен, не ме успокоява. Е, за щастие чак такива изверги като Хенрик Малмгрен са рядкост.

— Според теб що за птица е брат му? — попита Барбароти.

— След развода съпругата му е жива — напомни Астор Нилсон. — Явно не е лошо момче. Повече не ми се говори на тази тема.

— И на мен. Започва да ми идва в повече.

След разговора с Астор Нилсон Барбароти застана до прозореца. Нали умните ченгета от детективските романи правят точно така: застават до прозореца и плъзват поглед между ребрата на щорите над дъждовно сивия Париж или зеленикаво-червеникавото небе на Гьотеборг, предвещаващо сняг; оставят обстановката (градът, мястото, където се е разиграло престъплението) да се свърже с душата им по някакъв сублимен литературен начин. За жалост четири пети от изгледа на Барбароти представляваше закритата обувна фабрика „Лундхолм и синове“. Стоеше неизползвана повече от двайсет години. Всички прозорци бяха избити. На Барбароти му се искаше градската управа най-сетне да реши да събори сградата и на нейно място да построи парк или нещо по-ниско, та от прозореца му да се открие гледка.

Все пак, ако погледнеше надясно, виждаше частица от зелена корона и късче небе. Ала Бакман имаше право, казвайки, че балконът в дома му представлява много по-приятно място за размисъл и анализ. Несравнимо по-приятно.

От друга страна, за да проумееш как е устроен убиец като Хенрик Малмгрен, не ти е нужен простор, а напротив — способността да проникваш в много тясно пространство, в един вид свита вселена, сравнима с кладенеца, който бе описала Улрика Хърст. „Щом си изградил света си от малко на брой кубчета лего — разсъждаваше Барбароти, — непрекъснато се стараеш всичко да е на мястото си. Ако някое по-голямо кубче — да речем брат или съпруга — изчезне, съществува сериозен риск цялата конструкция да се сгромоляса.“

Дали бе възможно да се опитваш да прозреш Хенрик Малмгрен в такива категории? По думите на Астор Нилсон във философските кръгове го смятали за голямо име. Великите умове на тази наука обикновено се проявяват след петдесетте — или ги откриват след смъртта им — ала Хенрик Малмгрен бе обявен за обещаващ философ още приживе, особено в областта на многовариационната логика и на дедуктивната математико-логическа система. По въпроса за човешките му качества настъпило неловко мълчание, бе обяснил Астор Нилсон.

Но да създаде цяла история с удавило се момиче и неговата баба? И да състави името на момичето от първите букви на израза The Root of All Evil?

Освен това убиецът се бе описал през погледа на фиктивен убиец. „Дали това го издаде? — питаше се Барбароти. — Дали в повествованието от името на мнимия престъпник Асюнандер с надушил нещо гнило?“

Затрудняваше се да отговори на този въпрос. Самият Барбароти изобщо не се бе сетил за подобна вероятност. Асюнандер се беше ограничил с обяснението, че третият или четвъртият прочит на „Записките“ е събудил съмнения у него. Тогава бил открил прословутия детайл. Вероятно комисарят щеше да сподели с него подробности по време на някоя предстояща вечер на чаша уиски или пък щеше да предпочете да остави всичко в тайна. Асюнандер беше особняк и навярно само такъв човек е способен да вдигне завесата пред тъмните страни на други особняци от типа на Хенрик Малмгрен например.

През изминалата вечер се бе случило още нещо забележително. На излизане от кварталната бакалница Барбароти срещна Аксел Валман, който изненадващо обикалял из града по някаква работа. Валман беше видял името на Хенрик Малмгрен във вестника — споменат като жертва на убиеца, а не като убиец, — и предупреди Барбароти:

— Този мъртъв философ трябва непременно да го извадите от морето, защото е от онези, дето не ги ли пронижеш с дървен кол, няма да умрат.

Без да споменава как са се развили нещата, Барбароти го попита какво точно има предвид. Валман разпери ръце и обясни, че е участвал в семинар заедно с Малмгрен и е разбрал що за гадняр е.

После Барбароти си обясни защо Валман бе засегнал вампирската тема: Хенрик Малмгрен беше родом от Халанд, където през 1936 година са били открити останки от труп на мъж, живял през Средновековието и прободен с дървен кол.

На вратата се почука. Барбароти отвърна поглед от фабриката на „Лундхолм и синове“ и преустанови размислите си.

— Йонерблад е купил две плата със сандвичи — съобщи Ева Бакман. — Май ще отслужваме панихида на приключения случай.

— Идвам.

Ала както обикновено с Ева Бакман отложиха обобщаването на разследването за след празненството.

— И какво научихме от случилото се? — попита тя, след като известно време бе седяла мълчаливо на стола за посетители.

— Не знам — отвърна Барбароти, без да вдига очи от книжата. — Но ти, предполагам, имаш отговор, щом питаш. Кажи ми: какво научихме.

— От начина, по който ми говориш, почти губя желание да ти споделям каквото и да било. Но ще проявя разбиране към липсата ти на концентрация.

— Знаеш, че помня всяка твоя дума, а най-мъдрите ги записвам в бележник, купен специално за целта.

— Чудесно. Мисля си, дори десет ченгета да работят неуморно сто дни и да проведат хиляда разпита, това невинаги е достатъчно.

— Добро въведение — похвали я Барбароти.

— Знам. Не ме прекъсвай. В издирването на болен мозък ни трябва ум, който да функционира по същия начин и да умее да прозира зад постъпките на престъпника. Ако Асюнандер не се бе заел да нищи убийствата на спокойствие, вместо да идва на работа, никога нямаше да разплетем случая.

„Точно това си мислех преди час“ — установи Барбароти наум.

— Да не намекваш, че Асюнандер ни трябва, защото притежава болен мозък? — попита на глас той. — Това не ти ли напомня за „Мълчанието на агнетата“? Следващия път, когато с комисаря седнем да пием уиски, ще го попитам дали малкото му име не е Ханибал.

— Казва се Лейф — уточни Ева Бакман. — Проверих. И не намеквам нищо подобно. Казвам само, че някои случаи изискват и друг подход, освен широк периметър на издирвателната дейност.

— Например да седнеш на балкона и да философстваш по залез-слънце? — предположи Барбароти и се досети, че Бакман пак ще му напомни за хубавия балкон.

— Ако имах такъв, щях да разплета случая за три дни — заяви тя.

— Няма да го задържа още дълго.

— Какво? Защо?

— Очаквам… семейството да порасне.

Отпърво тя сякаш не го разбра, но после се усмихна и се надигна от стола.

— Поздравления. Колко души ще станете?

— Още е под въпрос, но при всички случаи тристайният ми апартамент ще ни отеснее.

— Е, ще ми разкажеш за новия си живот след три седмици. Излизам в отпуск. Но може и да се отбия да зърна Малмгрен.

— Отбий се. И си почини добре. Какво да напиша в бележника си?

— Никога не се доверявай на писатели. Това стана повече от ясно.