Хокан Несер
Една съвсем различна история (38) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
En helt annan historia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Една съвсем различна история

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: шведска

Излязла от печат: 03.02.2016

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-327-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10423

История

  1. — Добавяне

VI

Записки от Мустерлен

8-9 юни 2002

— Какво си направил? — крещи Ерик.

— Убих я, обяснявам отново. — Лежи до бараката с инструментите, ако искаш да я видиш.

Ерик се взира в мен. Устата му се отваря и пак се затваря. По лицето и врата му пробягват слаби конвулсии. Разбирам, че е в силен шок.

— Стори ми се най-правилното решение — продължавам аз. — Според теб какво трябваше да сторя?

— Не си…

Обръща ми гръб, прави две крачки и, явно съжалил, се завърта отново към мен и се вторачва към бараката, но тъмнината му пречи да види дали наистина там лежи труп.

— Защо? — пита той. — Защо, по дяволите?

Докато повтарям как са протекли събитията, той се свлича на един стол, опира лакти о коленете си и отпуска глава върху дланите си.

— И какво ще правим сега? — простенва, след като приключвам. — Осъзнаваш ли какви си ги надробил?

— Надробил ли? Тя знаеше много. Нямах друг избор. Какво друго можех да направя?

Той пак приковава поглед в мен. После забелязва гаечния ключ върху белите плочки на терасата.

— С това ли? — пита.

— Да — кимам. — С този „Бахко 08072“. Нямах друго подръка.

Двамата го оглеждаме в течение на няколко секунди. Около главата се вижда малко почти засъхнала кръв. Върху пода също са се образували няколко тъмни петна. Изобщо не се бях постарал да почистя след себе си. Просто преместих тялото. Ерик вади телефона си:

— Ще се обадя на другите. Мамка му, мислех, че сме приключили с тази история!

— Аз също — подхвърлям аз. — Май наистина би било най-добре да ги повикаш.

Той ме поглежда, след като е набрал номера, и изчаква отговор. За пръв път, откакто го познавам, долавям страх в очите му.

След по-малко от половин час и четиримата пристигат у нас. Става единайсет без двайсет, но още не се е стъмнило съвсем. Вечерната светлина в тези райони е прословута. Дори не ни трябва лампа, докато, застанали в полукръг, оглеждаме мъртвата на известно разстояние от бараката за инструменти. Безжизнено проснатото тяло се вижда ясно. След като животът я напусна, старицата изглежда още по-дребна. Съмнявам се да е тежала повече от внучката си. Макар нощта да не е студена, забелязвам как двете жени треперят.

— Да му се не види! В какво си се набъркал? — вика Гунар.

— Набъркал ли? Нали се разбрахме да заметем всички следи от смъртта на момичето?

Ана прошепва нещо на Катарина. Не чувам какво. Хенрик пуши нервно цигара. Не си намира място. Снове напред-назад и бръщолеви несвързани, непонятни неща под нос.

— Убил си я — констатира Гунар.

— Да. Убих я.

— И то с умисъл — прошепва Катарина.

— Дявол да го вземе! — ругае Хенрик.

— Вчера ми благодарихте, задето се нагърбих с тежка задача — напомням им аз. — Според вас какво щеше да се случи, ако тази старица бе отишла в полицията?

— Какво ти каза тя? — иска да знае Гунар. — Защо въобще е дошла тук?

— Нали ви обясних — намесва се Ерик.

— Искам да го чуя от устата на убиеца — не отстъпва Гунар.

— Може ли да седнем на терасата? — предлага Ана. — Не ми се стои повече тук. Започва да ми прилошава.

Сядаме на терасата. Ерик запалва две лампи и донася бутилка червено вино.

— Всички, предполагам, искате по чашка?

Никой не отказва. Той вади чаши и налива. Забелязвам, че тази вечер са излезли необичайно много прилепи. Стрелкат се през тънкия мрак. Появяват се и изчезват, пак се появяват и пак изчезват — по-бързо от мисъл.

— Е? — пита Гунар. — Ще бъдеш ли така добър да ни обясниш по-подробно? Преди да те предадем в полицията.

— Не ми се вярва да го направите — отбелязвам аз.

— Не бъди твърде сигурен — предупреждава ме Хенрик и отпива трескаво от виното.

— Ако не я бях убил, в момента всички щяхме да се намираме в полицията. Нали уж имахме уговорка.

— Уговорка да си траем за случилото се в неделя, а не да убиваме възрастна жена! — сопва се Гунар.

— По особено жесток начин — добавя Катарина.

— За бога, нима просто грабна гаечния ключ и пречука клетата старица? — пита Ана с истерична нотка в гласа.

— Досега не съм правил подобно нещо. Никога не съм заравял удавено момиче и нямам навика да пребивам до смърт възрастни жени. Не разбирам в какво ме обвинявате.

Около масата настъпва тишина. Хенрик и Ана запалват по още една цигара. По някаква причина Ерик си слага слънчевите очила въпреки късния час. По лицата на Гунар и Хенрик се изписва усилен размисъл. Явно и двамата започват да си дават сметка, че в казаното — и направеното — от мен има логика. Двамата го осъзнават мимо волята си, ето там се крие проблемът; техният проблем. Не искат да признаят, че действията ми се явяват следствие от предхождащо ги споразумение помежду ни: да потулим инцидент по време на пътуване с яхта до островите Гленан. Именно решавайки да укрием удавянето на Трое, ние поехме по престъпния път, по който вървим в момента. Отговорност за случилото се нося не само аз, а и те. Да, виждам как горчивата истина постепенно се процежда в леко замаяните им от алкохола умове и как търсят думи, с които да я префасонират и преборят.

— Ти си луд — заключава Ана.

— Млъквай, Ана — сопва се Гунар. — Трябва да измислим как да се справим със ситуацията.

— Да се справим ли? — повтаря приятелката му. — И как си го представяш?

— The Root of All Evil — изтърсва Ерик и избухва в неочакван къс смях. — Главата си залагам, че са знаели какво правят, когато са й дали това име.

Заваля думите — явно започва да се напива. Хенрик изгася цигарата си и се обръща към мен:

— Струва ми се, че си схванал погрешно ситуацията — той издухва последния дим от цигарата си в лицето ми: не мога да преценя дали съзнателно, или не. — И то много погрешно.

— Така ли? И какво точно не съм разбрал?

— Следното — подхваща Хенрик с видимо въодушевление, все едно се кани да приведе аргументи в подкрепа на научна теза. — Твърдиш, че всички имаме еднаква отговорност, но не си прав. В действителност… в действителност ти носиш вината за всичко, а ние просто се съгласихме да си мълчим, за да не загазиш. Ти изпусна момичето зад борда и то се удави, ти зарови тялото, вместо да отидеш в полицията и да разкажеш какво се е случило, ти уби баба й. Не разбираш ли, че ако сега съобщим всичко това в полицията, единствен ти ще носиш цялата вина. В момента ние те прикриваме и по никакъв начин не сме се ангажирали с обещания към теб.

— Точно така — потвърждава Катарина.

За миг обмислям положението. Оглеждам всички около масата.

— Добре — отсичам. — Щом възприемате така нещата, веднага отиваме в полицията.

По време на експозето си Хенрик изглеждаше от доволен по-доволен, но сега маската му пада.

— Ти да не полудя! Бога ми, напълно си откачил!

— Нали и аз това казвам — подкрепя го Ана.

Никой от другите не опровергава тази хипотеза. Катарина поклаща глава и се вглежда в мрака.

— Тази вечер летят необичайно много прилепи. Чудя се каква ли е причината.

— Навярно са съгледвачи на смъртта — изказвам предположението си аз.

Гунар смръщва вежди и приковава в мен изпитателен поглед. Затруднявам се да разчета единствено изражението на Ерик заради тъмните му очила. Хенрик отново се навежда през масата към мен, все едно спорът засяга само нас двамата:

— Какво искаш?

— Моля?

— В полицията ли искаш да отидеш?

— Не непременно.

— А какво?

— Готов съм и този път да се съобразя с решение, взето с общо съгласие, но не приемам ролята на изкупителна жертва — отговарям аз.

Хенрик се обляга назад. Разменя поглед с Гунар.

— Имаш ли предложения? — пита той.

Поклащам глава.

— Откачен е — повтаря Ана. — Боже, не разбирате ли, че е напълно откачен?

Гунар става и отвежда Ана настрани — не към бараката, а в противоположната посока, към кофата за смет и ябълковото дърво. Ерик пита дали да отвори още една бутилка вино, Хенрик приветства предложението. Неволно се сещам за лицето на Ана след нощното къпане без дрехи през първата вечер. Не разбирам защо точно тази картина се е вкопчила с острите си нокти в съзнанието ми. Образът на Ана ту се появява пред вътрешното ми око, ту изчезва.

Вероятно защото ако я бях хванал за ръка в онзи миг, тя без колебание щеше да ме последва на брега и да се люби с мен. По мои подозрения Гунар е ужасен любовник.

Двамата се връщат при нас.

— Наложително е да вземем решение какво да правим — обявява Гунар.

— Добра идея — включва се и Ерик. — Няма да е зле да побързаме, ако не искаме мосю Масон да я намери, когато утре дойде да коси тревата.

Гунар подминава коментара му и напомня:

— Какво стана с втората бутилка вино, казваш?

Ерик отива да я донесе. Ана сяда до Катарина и запалва цигара. Разбирам, че е получила нареждане занапред да се въздържа от забележки. Катарина и Хенрик си шепнат нещо съвсем тихо. Не чувам какво. Точно това и целят: да си остане тайна.

— Искате ли да ви оставя малко, та да се посъветвате в мое отсъствие? — питам аз.

— Не е необходимо — спира ме Гунар. — Имам предложение.

— Чудесно — подхвърля Катарина.

— Ето какво — подхваща Гунар и се опитва да ме фиксира с поглед. — Готови сме още веднъж да си замълчим, ако се постараеш да се отървеш от тялото. Няма да ходим в полицията и ако по някаква причина органите на реда се свържат с нас, ще отричаме, че знаем нещо за момичето или за баба й. Утре сутринта си заминаваш и няма нужда да се виждаме повече.

Гунар млъква и се споглежда с другите.

— Всички ли са съгласни?

Ана и Катарина кимват. Ерик също. Накрая и Хенрик.

— А ти?

— Може ли още малко вино? — посочвам бутилката аз.

Ерик се сепва и налива първо на мен, после и на другите. Поклащам чашата в ръка и гледам как червената течност танцува ли, танцува. Цветът й напомня не прясна кръв, а стара, засъхнала или съсирена. Отпивам и оставям чашата върху масата пред себе си.

— Приемам предложението — кимвам аз. — Но някой ще трябва да ми носи лопатата.

Този някой се оказва Гунар. Очаквах Ерик да се заеме със задачата, ала по неизвестна причина се отзова Гунар. Вероятно защото е малко по-едър и по-силен от Ерик или кой знае.

Аз нося жената. Не разговаряме. Вървя отпред, Гунар — на две крачки зад мен. Завивам надясно по тесен път, покрит с чакъл, а няколкостотин метра по-нататък поемам наляво към Мене Ру по по-тясна пътека. Всъщност минаваме по същия маршрут като миналия път. Над дясното ми рамо виси преметнато безжизненото тяло на старицата. Така преди две денонощия носех и тялото на Трое. На два пъти спираме, оставям трупа на земята и си отдъхвам малко. Възнамерявам да я погреба до момичето. Не точно на същото място, но в близост. Сякаш влагам особен замисъл в решението бабата и внучката да лежат на ръка разстояние една от друга дори в смъртта. На ръка разстояние, но не и плътно една до друга, понеже явно приживе се бяха карали доста.

Стигаме до мястото. Луната хвърля бледи, колебливи отблясъци. Правя знак на Гунар да спре. Внимателно полагам тялото върху пътеката. Гунар ми подава лопатата.

— Ще се връщам. Излишно е да стоя и да чакам.

— Връщай се — отпращам го аз. — Ще се позабавя.

Той се отдалечава и само за секунда мракът го поглъща. Оставам сам с тялото, лопатата и блатистото поле.

И прилепите. Вече ми стана навик.

Връщам се в къщата на Ерик чак в два и четвърт, но заварвам всички по местата им.

— Обсъдихме положението — известява Гунар. — И стигнахме до заключението, че…

— Да?

— … че е най-добре да си тръгнеш веднага. С Хенрик ще те откараме донякъде, а после ще продължиш сам, накъдето искаш. След няколко часа ще съмне.

Подпирам лопатата о парапета, опасващ половината тераса.

— Значи, до такъв извод стигнахте? Е, вероятно това е най-разумното.

— Радваме се, че и ти си на същото мнение — обажда се Катарина.

— Първо трябва да се поизмия — уточнявам аз.

— Вземи си душ — подканва ме Ерик. — През това време ще приготвя кафе.

— С коя кола ще пътуваме? — питам.

— Вземете моята — предлага Ерик. — Резервоарът е пълен. Има достатъчно бензин да стигнете до Рен и обратно, без да се наложи да зареждате.

Кимам. Оставям ги на терасата и влизам в къщата. Пъхвам се под душа. Отмивам миризмата на пръст и разложение от тялото си.

Пътуваме към зората. Зад волана седи Гунар, а до него — Хенрик. Аз се возя отзад с голямата си раница. Названията на селищата проблясват едно след друго в разреждащия се мрак. Concameau. Pont-Aven. Quimperle. Излизаме на магистралата и Гунар увеличава скоростта. Почти през цялото време мълчим. Питам се с какво ли количество алкохол в кръвта шофира Гунар. Съдбата би ни изиграла гадна шега, ако полицейски патрул ни спре за проверка и ни задържат заради шофиране в нетрезво състояние.

По това време на денонощието обаче по магистралата почти не се виждат автомобили. Lorient. Auray. Vannes. По-рано ме попитаха къде предпочитам да ме оставят: в Рен или в Нант. И двата града се намират далеч, далеч от Мустерлен; явно наистина искат да ме закарат на възможно по-голямо разстояние. „Предпочитам Нант — отговорих. — По-голям е, а и се намира по на юг от Рен.“

Нямам представа колко километра сме изминали, но в шест и четвърт сутринта свиваме в една отбивка за кафене по магистралата в околностите на Нант. Последните четирийсет и пет минути прекарах в дрямка. И Хенрик, предполагам. Под очите на Гунар са се вкопали тъмни сенки. Той гледа втренчено като лемур.

— Е, тук пътищата ни се разделят — отсича Хенрик.

— Да — съгласявам се.

— Понякога нещата се объркват — подхваща Гунар, но силна кашлица го заставя да млъкне.

Разбирам, че иска да каже някоя банална фраза — „станахме жертва на злощастни обстоятелства“ или нещо в този дух — за да заглади неприятното впечатление от среднощния разговор.

Ала кашлицата му пречи. Удря спирачки и спира точно пред входа на кафенето. Въобще не си разкопчава предпазния колан. Явно преди да се сбогуваме, не желае дори да изпие чаша кафе в мое присъствие, макар очевидно да се нуждае от ободряващата напитка, за да издържи да шофира по целия път обратно.

Или пък са се разбрали Хенрик да кара към Мустерлен. Вероятно след като се отърват от мен, ще спрат до друго кафене. Да, сигурно обяснението е съвсем просто: не желаят да ме виждат и секунда повече от необходимото. Повдигайки раницата, ме осенява поредната мисъл каква ирония би могла да им погоди съдбата: водачът — Гунар или Хенрик — заспива зад волана, колата се удря в скала и двамата загиват. Какво брутално продължение на тази зловеща история! Изкушавам се да си представя как ли ще обяснят другите защо двамата мъже са се намирали на сто — сто и петдесет километра от Мустерлен в този ранен час.

— Ще тръгваме — обажда се Хенрик. — No hard feelings[1].

Дори не слизат от колата. Заобикалям я и им подавам ръка през свалените прозорци — първо на единия, после и на другия.

— Карайте внимателно — предупреждавам ги аз, мятам раницата на рамо и влизам в кафенето, без да се обръщам.

Пиша, седнал край прозореца. Наближава моментът да затворя със скоба разказа за събитията в Мустерлен. Изядох омлет с яйца и бекон и в момента отпивам от голяма чаша кафе. Заведението е почти празно. Освен мен има само двама тираджии, седнали на отделни маси пред чинии с доста мазна закуска. Нищо не ми пречи да ги помоля да ме вземат донякъде, но предпочитам да поседя още малко в кафенето. Първо ще довърша тези няколко заключителни реда, после ще направя поне частичен опит за сутрешен тоалет. Едва минава седем и още изобщо не се чувствам готов да започна нов ден.

Замислям се върху факта, че те вероятно въобще не знаят как се казвам — петимата шведи в странство. През дванайсетте изминали дни споменах единствено малкото си име. Навярно и това обстоятелство не е без значение.

По някакъв начин нося момичето в себе си. Баба й също, но нейното присъствие не е толкова осезаемо. Спомням си, че сънувах Трое, докато дремех в колата. Жизнената й невинност и оживлението й през първия ден на плажа и в ресторант „Льо Гран Ларж“. Безсилието сред вълните. Пълната й беззащитност, когато земята я погълна в недрата си.

Не съм сигурен дали ще успея да се отърва от момичето. То вече е започнало да ме прояжда и да се вгризва в мен. Едно-единствено нещо в бъдещето ме тревожи и то е именно момичето. Ако бях съдия в утопичен съд и можех да решавам, щях да оставя Трое жива и да разменя живота й за живота на петимата други. Впрочем бих ги пожертвал и заради баба й. Щях да го сторя без секунда колебание; малко съжалявам, дето доктор Л. не седи от срещуположната страна на масата. Без съмнение би било интересно да чуя възгледите му за уравнение от такова естество.

Но сега ще приключвам. С гореспоменатото спокойствие. Записките ще заемат отреденото им място — на дъното на раницата. Най-късно днес или утре ще си купя нова тетрадка за записки.

Изпивам кафето си. Решавам да прескоча сутрешния тоалет, мятам раницата на рамо и излизам на паркинга. Слънцето пече, денят се очертава топъл.

Трябва да продължа напред. На юг.

Коментар, август 2007

Е, всичко мина. Имах план, следвах го и успях.

И петимата са мъртви. Не знам дали са открили Гунар, а и вероятно никога няма да разбера. Единствено малко ме дразни, че Катарина Малмгрен изплува. Не бях планирал да стане така. Неслучайно завързах тежести и за двете тела, но явно възлите около нея са се разплели. Целта ми бе и двамата да останат на дъното на морето, където да размишляват върху борбата на Трое сред бурните вълни, преди да се удави. Двамата така и не се хвърлиха във водата, за да се опитат да я спасят. Ерик — също. Но тогава той седеше в рубката и се принудих да убия първо него. Гаечния ключ вече го изкоментирах. В момента, в унисон с цялостната ми концепция, той лежи на дъното на морето. Искаше ми се да го използвам и върху Гунар, но нямаше как, защото се наложи да разговарям с него, преди да го преведа отвъд, и за целта ми по-подходящо се оказа огнестрелно оръжие.

Получи се доста интересен разговор. Особено удовлетворение ми донесе гледката, докато той пълзеше по земята и ме умоляваше да пощадя живота му. Цялото му величие се смъкна от него като вехта, износена кожа. Точно на това се бях надявал. Когато го прострелях, вече се бе напикал.

Не сънувам повече бабата. От известно време сънувам единствено момичето, но сънищата ми просветляха-. Виждам я най-често на плажа: как ни рисува със съсредоточена усмивка.

Ала не съзирам картината. Тогава не я видях, а хората върху нея вече не съществуват.

Скобата е затворена, крайно време е да продължа напред.

Бележки

[1] No hard feelings (англ.) — Без лоши чувства. — Б.пр.