Едгар Уолъс
Хора в кръв (7)

7.

Беше вече тъмно и фенерите осветяваха улиците, когато Джим Фераби спря автомобила си пред къщата на Съпер. Инспекторът току-що бе свършил да вечеря.

— Един момент, господин Фераби, ей сега ще тръгнем — каза той, като си обличаше палтото. — Аз вече изпратих напред Латимер.

Джим му разказа историята с латинската буква „V“, съставена от банкноти. Съпер с голямо любопитство го изслуша.

— Значи Елсън тази нощ е бил там, а? — попита той. — Това е интересно съвпадение, защото, ако не се лъжа, Хейна симпатизира на Елсън, и освен това… го държи в ръцете си. По тази причина трябва да бъдем още по-внимателни, за да разберем всичко онова, което ще видим тази нощ там. Аз бих искал господин Кардю също да присъства.

Луната едва се забелязваше между облаците, когато Джим и Съпер се носеха с автомобила покрай Хорзеам Роуд. Не бяха изминали и двадесет мили, когато затрещяха гръмотевици и заваля дъжд. Джим спря автомобила, за да вдигне непромокаемото покривало.

— Бих искал да зная какво е означавала тази буква „V“ — каза Съпер.

— Аз мисля, че в това е замесен Големият Крак.

Грамадна светкавица разсече облаците. Съпер изчака да отшуми оглушителния трясък.

— Големият Крак ли? Да, възможно е това! Защо, мислите, съм избрал за пътуване именно тази бурна нощ, когато стихиите са се развилнели? Само за да задоволя любопитството си и да науча какво прави госпожица Шоу ли? Не, господин Фераби, не затова рискувах здравето си. Аз искам да разбуля една тайна, една тайна!

— Но в какво се състои тайната, щом не е в поведението на госпожица Шоу? — весело попита Джим.

— Не се смейте, господин Фераби, аз от шест и половина години съм зает с мисълта за една тайна — тайната за една неосъществена среща.

Джим учудено го погледна.

— Но това е много странно, Съпер.

— Нищо странно няма в това — то е абсолютен факт. Шест и половина години не е дълъг срок за един старец като мене… Та слушайте, градският съветник Джозеф Брикстон ме покани веднъж в къщата си. Той сега не е между живите. Когато отидох там, него го нямаше. Не зная дали си беше вкъщи или не, но слугата му излезе и ми подаде едно писмо, в което сър Брикстон ми благодареше за това, че съм благоволил да дойда при него, за да му направя услуга. Към писмото бяха приложени две банкноти по 20 фунта, които аз употребих за благотворителни цели.

— Но какво отношение има това към нашето диво приключение в тази бурна нощ?

— О, дори много близко отношение. Аз лично много се радвам на пътуването ни.

— А узнахте ли защо Джозеф Брикстон ви е повикал? Аз добре си спомням този господин.

— Да, зная. Зная също защо не е бил вкъщи, или поне защо не е искал да се срещне с мене.

— Но нали казахте, че…

— Аз зная защо, но не знам как.

Дъждът се лееше като из ведро. Всяка минута светкавица разсичаше небето. Джим зави от шосето по един страничен път, който водеше към Големия Паузей.

— Дявол да го вземе, какъв лош път — каза Съпер. — Ако нямате нищо против, ще спрем край старата каменоломна.

— Нима познавате тази местност?

— Тази сутрин я изучавах по официалната карта. Къщата се намира на 150 метра от полите на хълма и на четири километра от Паузей. Тук трябва да намерим Латимер.

Сержантът стоеше в основата на една отвесна скала. Съпер не би го забелязал, ако той не бе излязъл от скривалището си.

— Никой още не е влизал в къщата, господин инспекторе — доложи Латимер, когато излязоха от автомобила.

— Чудно нещо! — отбеляза Джим. — Та госпожица Шоу още сутринта тръгна насам.

— Щях да съм крайно учуден, ако се явеше тука — каза Съпер. — Знаех си, че няма да дойде в тази къща.

Джим стоеше недоумяващ.

— Това е мое умозаключение — доволно продължи Съпер. — Логично умозаключение.

— Но откъде знаете, че тя не е дошла сутринта?

— Защото Латимер ми съобщи това преди един час по телефона.

Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Тримата мъже тръгнаха по улицата начело със сержанта, който осветяваше пътя. Вилата на Кардю в Паузей се наричаше Бич-Котидж и се издигаше между пътя и морския бряг. Това беше малка квадратна каменна къщичка, заградена със зид, като на всяка страна имаше по една врата.

— Уверен ли сте, че вкъщи няма никой, сержанте?

— Напълно съм сигурен в това. Външната врата е снабдена с катинар.

Съпер изследва вратата и прозорците, но нищо не забеляза.

— Ясно е, че Хейна не е могла да влезе в къщата — каза Джим. — Сигурно лошото време я е задържало.

— Напротив, лошото време само е могло да помогне на плановете й — забеляза Съпер. — Аз не твърдя, че тя непременно ще дойде. Това е само мое предположение.

— Местността е пълна с пещери, но повечето от тях са недостъпни — каза сержантът.

Те тръгнаха назад към мястото, където стоеше колата. Съпер още повече се зави в палтото си и погледна светещия циферблат на часовника си.

— Вече е единадесет часа… Нека да почакаме до дванайсет. Ако до тогава нищо не се случи, ще се върнем в града и ще ви помоля да ме извините за безпокойството, господин Фераби.

— Какво смятахте да намерите тука? Цяла вечер мислих за това.

— Много е трудно за обяснение — възрази Съпер. — Знаете ли, когато една презряла мома навлиза в петата десетина от годините си и започва да заплашва предмета на желанията си, ако той не се ожени за нея, то Съпер има достатъчни основания да се заинтересува от тази личност. Да, аз предполагах да намеря тука повече, отколкото е възможно…

Изведнъж Съпер улови Джим за ръката и го дръпна настрана.

— По-скоро към скалите — заповяда той.