Едгар Уолъс
Хора в кръв (16)

16.

Като излезе от Елфа Лей, Съпер отиде на кино, за да се наспи. След това закуси и се отби в кафене Фрегети. Това кафене минаваше за едно от най-изисканите и по разкоша си надминаваше Риц Карлтън.

Инспекторът седна край една масичка и зачака. Когато удари девет и четвърт, пристигнаха двама господа, които Съпер очакваше. Първият беше Елсън, а вторият — Джон Латимер — сержантът от полицията. Елсън си бе сложил смокинг и блестящ цилиндър, а Латимер беше в елегантен черен костюм. Съпер доволно се усмихна.

— Надявам се, че ще бъдете доволен от вечерята — отбеляза Елсън. — Изглеждате бодър и нямате вид на уморен човек. Къде оставихте онзи стар глупак? — внезапно попита той, като наливаше коктейла, предварително поръчан по телефона.

— Съпер ли? Той е някъде в Лондон — отговори Латимер, изваждайки пура от златната табакера на Елсън. — Не се безпокойте за Съпер, той няма да пропадне.

— Много се лъжете, ако мислите, че се безпокоя за Съпер — ухили се Елсън. — Аз не уважавам английската полиция.

— Благодаря ви — каза Латимер.

Елсън се подсмихна и позвъни на келнера да донесе поръчката.

— И така, какво искате? — тихо попита той, когато келнерът се отдалечи.

— Трябват ми още петстотин — отвърна Латимер.

— В долари това са малко, но във фунти е грамадна сума. Вчера ви дадох сто фунта — какво направихте с тях?

— Вие ми дадохте сто фунта на заем и срещу тях ви дадох полица — студено произнесе полицаят. — А си е моя работа какво съм направил с тях.

Елсън се изчерви от яд.

— До кога мислите изобщо да скубете от мен пари? — попита той. — Ако отида при онова старо магаре и му разкажа…

— Вие няма да направите това — меко каза сержантът. — Не знам защо толкова се вълнувате. За вас е по-добре да живеем в добри отношения. Отървах ви от толкова неприятности и на драго сърце ще ви помогна и по-нататък, ако не сте извършили убийство…

— Защо изведнъж заговорихте за убийство? — уплашено попита Елсън и сниши гласа си, защото в залата стана многолюдно. — Надявам се тези дни да ми бъдете полезен, иначе… началникът ви ще види вашите полици в моите ръце. Ще ви дам 5000 не защото трябва да ви ги дам, а защото искам да ви ги дам. Няма за какво да се страхувам от полицията, а също никога…

— С изключение на Сент-Паул — прекъсна го Латимер — там полицията ви търси за кражба с опит за убийство. Вече два пъти избягвате наказанието си за разни постъпки, а когато влезе в сила законът за предаване на престъпниците, много лесно ще ви настаня пак в старата квартира… Но — усмихнато прибави Латимер — аз лично нямам нищо против вас.

— Вие сте изнудвач — процеди през зъби Елсън.

— А пък вие сте глупак! — весело каза Латимер. — Знаете ли, господин Елсън, или Алщайн — както винаги се наричахте — аз мога да ви бъда полезен, защото Съпер…

— Той знае ли за Сент-Паул?

— Дори и да знае, няма данни, за да ви предаде на Съединените Щати… Но, господин Елсън, достатъчно ви казах! Не се страхувайте — докато не поискам, няма да ви препратят от Англия. — Латимер се наведе през масата и сниши гласа си. — Елсън, хайде да поговорим за нещо по-важно: Хейна Шоу! Съпер ме изпрати в Кеймбридж, за да разбера дали наистина сте били там през нощта на убийството. Съобщих му, че уж съм намерил гаража, в който е стоял автомобилът ви. Но всъщност никакъв гараж не намерих и вие не сте били в Кеймбридж!

— Откъде мога да знам къде съм бил? Толкова бях пиян и помня само, че бях близо до някакво училище. Това е всичко.

Латимер изпитателно погледна обезпокоеното лице на Елсън и каза:

— Хайде да излезем на улицата. Знам, че искате да ми разкажете нещо.

— Няма какво да ви разказвам — рязко възрази Елсън. — Какво ви е хрумнало? Вие всичко знаете — защо ме разпитвате?

— Кой уби Хейна Шоу?

— Нима не знаете? Не знаете ли къде е била в деня на убийството?

— Откъде да зная? — равнодушно произнесе сержантът.

— Ха-ха-ха! Бедният сержант не знае! А нима не срещнахте Хейна Шоу на ъгъла на улицата след залез-слънце? Нима не седнахте в колата и не се разходихте? — попита Елсън, като не сваляше очи от Латимер. — Предполагам, че Съпер нищо не знае за това!

— Да, не знае! — студено отговори Латимер.

— Разбира се, че не знае! Вие много добре познавахте Хейна Шоу, така, че напразно ме разпитвате. Тя разказа за вас доста некрасиви истории. Месеци наред сте я лъгали. Това не знае нито Съпер, нито Кардю. Много добре ми е известно, че госпожица Шоу е имала сто хиляди долара, които са изчезнали. Поне в сутрешните вестници пише, че в стаята на икономката не са намерени никакви пари. Не знам откъде ги е имала, но знам, че е имала. Къде са те?

Латимер не отговори.

Елсън продължи.

— Вие, Латимер, сте готов на всичко за пари. Една седмица преди убийството сте й казали, че сте съгласен на всичко, стига само да получите десет хиляди долара.

— Поръчайте още една бутилка вино и да поговорим за по-весели неща — каза Латимер.

Елсън се върна у дома си късно вечерта пиян. Падна на дивана и заспа облечен. Сутринта изпи на един дъх няколко чаши уиски, отвори прозореца и жадно взе да вдишва пресния въздух. Изведнъж забеляза, че един непознат ходи по цветните лехи и бере цветя. В лявата си ръка държеше голям букет.

— Ало! — викна Елсън. — Какво правите там!

Непознатият се обърна, но нищо не отговори.

— Кой сте вие? — кресна Елсън.

Човекът прескочи през една пътечка и се втурна към улицата.

— Ще те уловя, негоднико! — силно ядосан викна милионерът.

В този момент от съседната градина долетя песента:

Мавританският крал минаваше

по кралския град Гранада.

Ай де ми Алхама!

За миг Елсън замръзна: лицето му стана сиво, а очите му изскочиха от орбитите. После, треперейки от страх, рухна на пода и започна да хълца и да ругае.

В сянката на къщата обаче се криеше още един човек, който изведнъж сякаш оживя от песента. Бързо се спусна с мотоциклета след певеца. След дълга гонитба го настигна, скочи от мотора, улови го за врата и го повали на земята.

— Не се страхувай, приятелю! — каза той.

Брадатият скитник със странна усмивка погледна Съпер и меко каза:

— Много съжалявам, сър, че ви причиних толкова главоболия.

Това бе изречено с акцент на културен американец, което не учуди инспектора.

— Не съм се изморил, господине — любезно отговори Съпер. — Можете ли да станете? — Скитникът неуверено стана. — Най-добре елате с мен до станцията, за да се подкрепите с една закуска.

Съпер се подпря на мотоциклета и закрачи до певеца.

— Ако бяхте паднали в ръцете ми по-рано, щях да се отнеса зле към вас. Все си мислих, че сте лош човек.

— Не съм лош — простичко възрази скитникът.

— Не се съмнявам. Изградих си цяла теория за вас и сега виждам, че не съм се излъгал. Зная името ви.

— Аз имам много имена — засмяно забеляза скитникът — и сам не зная кое е истинското.

— А пък аз го знам — каза Съпер. — Стигнах до него с помощта на логиката, дедукцията и теориите. Вие сте Джон Кенет Лей от държавното съкровище на Съединените Щати.