Едгар Уолъс
Хора в кръв (2)

2.

— Аз арестувах Съливан, защото го намерих да спи наблизо до мястото на взлома. Той вече си призна.

— Измерете ушите му и изучете формата им — продължи Съпер. Нима не сте забелязали, че престъпниците имат много големи уши? Мили ми сержанте, детективският занаят не е вече като преди. Сега ни трябват физиономисти и химици. Истинският съвременен детектив трябва да живее във вилата си, да седи в разкошно кресло и да разглежда под микроскоп кървави петна или кал от лондонските улици. Само тогава ще може да ви докаже, че грабежът на златарския магазин е извършен от левак, който е избягал със зелен автомобил, модел 21. А, тъкмо се сетих, вие познавате ли един господин на име Джим Фераби?

— Господин Фераби от прокуратурата ли? Да, видях го скоро, когато идва тук.

— Същият. Той е много лош детектив, въпреки че е добър физиономист. Какво би направил той, ако му поръчат да разследва тайнствената история с раджата от Бенджа? Фераби би узнал, че часовникът е бил заложен от камериера на раджата в заложната къща на Уелхайм и би арестувал клетника, който всъщност е заложил собствения си часовник, подобен на ръчния часовник на раджата. Истинският детектив не би извършил такова глупаво нещо: той би узнал, че часовникът е откъснат от ръката на раджата по време на борбата с младата хубава машинописка, която с вързани ръце и крака и със затисната уста е лежала на пода до стената, за да бъде отнесена после от проклетите индуси в двореца на Лапислазули. Виж, старият Кардю е детектив на място! Той е човек, от който би трябвало да вземете пример, сержанте!… Кардю е изучил престъпленията от всички страни и разбира от психология. Той разбира значението на силно издадената брадичка, на несиметричното лице, на големите уши и други подобни неща. Кардю има голяма библиотека по криминология в Барли-Стек. Дори професионалистите могат да взимат пример от любителя на криминалното дело — господин Гордон Кардю.

— Искате ли да разпитате Съливан? Той вече си призна, че е дошъл в Хил-Броу, за да извърши грабеж.

За голямо учудване на Латимер, Съпер каза:

— Добре, доведете го тука!

След една минута сержантът доведе един грозен и крайно смутен скитник. Съпер свали очилата си и втренчено загледа Съливан.

— Съливан? Нима скитниците имат презиме? Скитникът обикновено се казва Джон или Карл, но няма презиме. Я ми кажи, драги, защо си разправял на сержанта, че твоят приятел ти бил попречил да извършиш грабежа в Хил-Броу? — неочаквано попита Съпер. — Защо лъжеш?

— Аз казах истината, сър. Гръм да ме удари, ако лъжа… Този малоумен субект едва не ме погуби, когато поисках да отворя прозореца. Ей, че проклет дявол! А ние предварително се наговорихме с него… той дори ми посочи мястото, където американецът крие парите си. А когато работата стигна до… Гръм да ме удари, ако лъжа!

— Много почетна смърт за скитник — ядовито забеляза Съпер. — Хм!… Съливан? О, драги, аз те познах! Ти си същият Лука Съливан, който бе осъден на три години за грабеж… да, спомних си… Лука е свято име!

Лука Съливан неспокойно се озърна, но преди да успее да възрази, Съпер го запита:

— А ти какво знаеш за този луд скитник?

— Много малко, сър. Срещнах се с него в Девъншир, но други приятели ми разказваха за него. Те твърдят, че е ненормален. Той скита, пее песни, обича да говори на чужди езици и поразява всички със своята начетеност. С една дума, не е от нашия кръг и предпочита самотата.

— Този път казваш истината, защото умът ти не може да измисли такъв разказ. Къде живее този необикновен скитник? Къде се крие?

— Предполагам, че има леговище някъде близо до морето. Аз скитах с него цяла неделя и той често ме питаше дали обичам параходи. Разказваше ми, че по цели дни ги гледа и гадае кой параход ще претърпи корабокрушение. Той наистина е луд! След като се наговорихме да проникнем в къщата на американеца — какво ми каза тогава? Той като куче се нахвърли върху мен с думите: „Махай се, нещастни крадецо, твоите ръце са много мръсни, за да…“. Останалите му думи не разбрах… той говореше за справедливост… Съвсем е луд!

Съпер втренчено и мълчаливо гледаше Съливан, който се чувстваше при това крайно отвратително.

— Достатъчни са тези лъжи, драги — най-после каза инспекторът. — Ти се страхуваш да кажеш чистата истина. Добре! Сержанте, заведете го пак в затвора. Ще го предадем на съда!

Съпер дълго и неподвижно седя край масата. Когато сержантът се върна, той го попита:

— Знаете ли нещо за американеца Елсън?

— Той е нещо като необработен брилянт. Разправят, че е баснословно богат.

— Аз също чух за това. Ако човек живее в голяма къща и има три автомобила и двадесет слуги, значи, че е богат. Аз ще отида при него.

Съпер мина през Дюлон-Хил и скоро стигна къщата в Хил-Броу. Инспекторът слезе, отвори вратата, мина през парка, който отделяше къщата от улицата и опря мотоциклета си в едно дърво. После бавно тръгна към къщата на господин Елсън, качи се по широката стълба и влезе в един голям коридор. Наоколо нямаше никой, но той чу мъжки и женски глас, които приказваха в съседното помещение. Потърси копчето на звънеца, но внезапно вратата се полуотвори и четири дебели пръсти уловиха дръжката…

— Само женитба, Стивън, нищо друго! Аз твърде много чаках, за да вярвам на обещанията, чуваш ли? Не мисли, че съм глупава… Не искам да вярвам повече на обещанията… Пари? На мен не ми трябват пари, аз съм по-богата от тебе…

В този момент вратата широко се отвори и на прага се показа една жена. Съпер веднага я позна, макар и да стоеше с гръб към него. Това беше Хейна Шоу. Съпер остана поразен, но дойде на себе си и бързо се спусна надолу по стълбата, преди Шоу да го забележи. Той пусна шумния си мотор в движение само след като извървя тичешком около половин миля, защото не искаше да обърне върху себе си вниманието на госпожица Шоу и с това да издаде присъствието си в Хил-Броу.