Едгар Уолъс
Хора в кръв (21)

21.

Съпер поправяше мотоциклета си, който беше сложил на кухненската маса. Като привърши работа и опита мотора, запуши лула и започна да се преоблича. В същото време влезе помощникът му.

— Къде бяхте миналата нощ, Латимер? — попита Съпер, като четкаше мундира си.

— Имах свободна вечер.

— Когато аз бях млад, такива свободни от дежурство вечери не съществуваха — злъчно отбеляза старият детектив. — Донесете ми пощата!

Латимер излезе и се върна с връзка официални писма. Съпер ги подреди.

— Това е сметка, това — заповед за арестуване, а ето и писмото, което ми трябва.

Това беше обикновен плик с надпис на някакво учреждение, който Латимер не успя да прочете.

— Хм! — каза Съпер, като прочете писмото. — Чували ли сте някога досега за аконита, сержанте?

— Аконита ли? Не. Какво е това, отрова ли?

— Да, то е малко отровничко вещество… Най-малката доза, колкото главата на топлийка би могла да ви убие, Латимер, докато за мене би била съвсем безвредна. А причината за това е, че съм по-силен и по-издръжлив от вас, защото не прекарвам нощите си в танци и флиртове.

— Какво е това писмо? Да не е съобщение от съдебния химик? — попита Латимер, който беше свикнал с лекциите по морал.

— Да. Трябва да се започне следствие и да се разбере дали някой не е купувал аконит. В аптеките обикновено не се дава на частни лица. Направете справка в Скотланд Ярд. Наистина ли нищо не сте чували за аконита?

— Не, нищо не знам за него.

— Готов съм да се обзаложа, че старият Кардю — този знаменит детектив — любител може да ви посочи десетки случаи, когато хора са били отравяни с аконит.

— Не се съмнявам в това — съгласи се Латимер.

— Мразя отровителите — каза Съпер, като си завързваше връзката. — Те са утайката на обществото на престъпниците. Освен това никога не признават извършеното престъпление, дори тогава, когато доказателствата са срещу тях и въжето е вече на врата им. Знаете ли това, Латимер?

— Не — търпеливо каза сержантът.

— Но аз съм готов да се обзаложа, че старият Кардю знае това. Повече от уверен съм, че той има книга за такива отрови и отровители, от които косата ви би настръхнала. Аз също трябва да се запиша за научни криминални книги, защото съм толкова изостанал от сегашното време, че може и да се посрамя някъде.

Като прегледа сутрешната поща, Съпер седна на мотоциклета и отиде да направи ред важни посещения. Джим го забеляза случайно, когато отиваше с Елфа Лей към Грин парк. За негово неудоволствие тя го накара да обърне автомобила и да настигне инспектора.

— Ние отиваме в Кенсингтън гарден — искате ли да дойдете с нас? — попита Елфа.

— Не вярвам присъствието ми да е желателно — отговори Съпер, като погледна Джим. — Не обичам да отказвам на покана, но не бих искал и да преча на млади влюбени хора.

— Нашите сърца са млади, но не се обичат — каза девойката, като се изчерви. — Господин Фераби е само много любезен към мене.

— А кой не би бил любезен към вас? Аз само искам да кажа, че не обичам да бъда трети при двама млади.

— Много се радваме, че ви виждаме — каза Джим.

— Много приятно. Винаги съм казвал, че младите влюбени разполагат с достатъчно време, за да флиртуват и за да не се объркват дори тогава, когато старият чичо влиза в стаята, без да почука. Аз никога не съм се влюбвал — тъжно произнесе Съпер. — На времето си имах нещо като роман с една енергична вдовица… Не съм ли ви разказвал за това?

— Да, както изглежда, тя трудно е преживяла раздялата си с вас — злъчно отбеляза Джим.

— Наистина, така е. Тя едва се примири с това. Освен това, трябва да призная, че чинията, която хвърли по мене, за малко щеше да ме улучи.

Съпер сега за първи път разправяше как се е разделил с темпераментната вдовица.

— Веднъж казах на сержанта, че хората трябва да се женят млади. Когато вече остареят и узреят за развод, съпрузите са толкова вече свикнали един с друг, че предпочитат да продължат съвместния си живот, отколкото да започнат нов поотделно.

— Днес сте весело настроен, Съпер — каза Джим с пресилена усмивка.

— Нима? По това време никога не съм в хубаво настроение.

Те тръгнаха към Бисуотер Роуд, където Съпер остави мотоциклета си в полицейския участък. Сетне тримата отидоха в близкия ресторант, и си поръчаха чай.

— Ходих в града по работа. Знаете ли, госпожице Лей, че тортата е била приготвена с отрова? Няма смисъл да крия това от вас. Както изглежда, вашият баща има неприятел, който не желае неговото оздравяване. Възможно е да е видял от пещерата си много неща, щом желаят да се отърват от него. Възможно е дори това да се намира във връзка с отдавнашни събития, когато баща ви е бил здрав. Ако ме питате кой е пратил тортата, няма да мога да ви кажа, защото още нямам доказателства да арестувам този човек. — Погледът на Съпер се плъзна по масичките на ресторанта. — Когато бях млад полицай, не обичах да безделнича и да ям сладолед.

Елфа остана поразена от тази рязка промяна в разговора. Но Джим, който добре познаваше Съпер, погледна в същата посока. На една от крайните маси забеляза познато лице.

— Вие ли поръчахте на Латимер да дойде тук?

Съпер поклати глава и разочаровано каза:

— Яде сладолед като някое младо момиче. Когато бях млад, пиех бира в компания.

— Той видя ли ви? Защо е дошъл?

— Да, видя ме. Има остър поглед като на митологическия паяк с 40 милиона очи.

Но и да го беше видял, Латимер не издаваше това. Той спокойно си ядеше сладоледа и дори не се засрами, когато Съпер се приближи до него и седна насреща му. Джим видя как Съпер остро говореше нещо на подчинения си, който продължаваше спокойно да яде.

Когато инспекторът се върна при спътниците си, Латимер плати на келнера и изчезна.

— Аз му заповядах да не излиза от участъка, а той седи тука и спокойно яде сладолед като някое младо момиче. Имате ли часовник? Аз нямам. Отдавна ми обещаха да ми дадат часовник, но от това нищо не излезе. Колко е часът, Фераби?

Когато Джим му съобщи точното време, той стана. — Трябва да си вървя. Желая ви всичко най-хубаво. Той се поклони на Елфа и изчезна, преди тя да му зададе някой от интересуващите я въпроси. Масичката, на която седяха двамата млади се намираше край големия прозорец, от който се виждаше улицата и моста на реката. Когато Съпер излезе от ресторанта, Джим видя, че един човек го последва на известно разстояние. Той насочи към него бинокъла и позна Латимер.

„Чудно, какво прави Латимер! Съпер му заповяда да отиде обратно в участъка, а той, както изглежда, не бърза да изпълни заповедта му“ — помисли си Джим.

Двамата с Елфа останаха още половин час, като безгрижно си приказваха. После отидоха към автомобила, който ги чакаше край входа. Когато се канеше да включи мотора, Джим чу, че някой го вика по име:

— Извинете, господин Фераби?

Джим се обърна и видя един тип. По мръсната сламена шапка и по скъсаните обуща личеше, че е скитник.

— Нима не ме помните? Аз съм Съливан, джентълменът, срещу когото бяхте прокурор в Олд-Бел.

— Дявол да те вземе! — тихо каза Джим. — И тъй, вие сте онзи престъпник, който всъщност трябваше да стои зад решетките?

— Да, аз съм — отговори Съливан, без ни най-малко да се смути. — Можете ли да ми дадете малко пари, за да си платя нощната квартира? Вече седем нощи прекарах под открито небе.

Възмутен от нахалството на скитника, Джим затърси с очи някой полицай. Но, както изглежда, Съливан предварително бе проверил това. Джим забеляза усмивката на Елфа и смутено се обърна към нея:

— Това е злополучният тип, за който наскоро говорихме. Спомняте ли си как поддържах обвинението си срещу него?

— И добре го свършихте — засмяно отбеляза Съливан.

В този момент Джим забеляза как зад ъгъла се показа един полицай на кон. Но Съливан също го видя.

— Но дайте ми поне два шилинга — внезапно каза той по-настойчиво. — Съжалете се над мен. Не мога повече да нощувам на улицата! Последната седмица изкарах само един шилинг от един господин, задето занесох една торта на Трафалгар скуер.

Съливан се обърна, за да избяга, защото полицаят ги забеляза, но Джим здраво го улови за ръката.

— Чакай, приятелю, какво ми разказваш? Каква е тази торта, която си занесъл? Кой тия я даде?

— Един непознат господин. Той ме спря на брега на Темза и ме попита дали искам да изкарам един шилинг. Зарадвах се, взех шилинга и занесох пакета с тортата в бюрото за разносвачи на Трафалгар скуер.

— А помниш ли как изглеждаше този човек?

— Не.

Полицаят спря коня и свирепо погледна скитника. Джим слезе от автомобила, представи се на полицая и му съобщи, че скитникът е именно онова лице, което старшият инспектор Патрик Минтер търси по опита за отравяне в болницата.

— Да, сър, ние вече получихме заповед да впишем този скитник в списъка на търсените лица.

Като се обърна към Съливан той каза:

— Върви след мене! Ако се опиташ да бягаш, ще те застрелям.

Същата вечер Съливан бе изпратен при Съпер на разпит. Показанията на скитника не задоволиха инспектора. Той твърдеше, че не е разгледал добре лицето на предалия пакета човек и че не помни как е бил облечен и на колко години е бил приблизително.

— Господинът говореше с убедителен глас и аз отначало си помислих, че е детектив — каза Съливан.

— Кажи ми искрено, драги, какво разбираш под думите „помислих си, че е детектив“? — меко каза Съпер. — Той не говореше ли като другите? Държеше се като детектив ли? Но говори де!

— Да, начинът по който ми говореше, когато ми предаде пакета и писмото, както и поведението му, ме накараха да предположа, че е детектив.

— Направихте ли очна ставка между Съливан и разносвача от бюрото — обърна се Съпер към сержанта, който доведе скитника в участъка. Като получи утвърдителен отговор, той пак заговори на Съливан: — Фераби ми съобщи, че си му искал пари за нощна квартира. За тази нощ ще получиш квартира, и при това безплатно… Сержанте, заведете го в килията, нека помръзне там.

Съливан се опита да протестира, но бе изведен.