Едгар Уолъс
Хора в кръв (20)

20.

Когато Джим и Елфа пристигнаха там, управителката ги покани в кабинета си. На масата лежаха тортата и писмото.

— Не исках да я дам на баща ви, преди да се уверя, че вие сте изпратили подаръка — каза старата управителка. — Инспектор Минтер ми забрани да приемам за господин Лей каквито и да било неща.

Елфа взе писмото и веднага каза:

— Това не е мой почерк. Абсолютно ми е непознат. Но защо са пратили тортата? Нима… Ах, това е невъзможно! Кой ли ще иска да причини зло на баща ми?

— Какво да правя с тортата? — попита управителката.

— Унищожете я — високо каза Джим, но като намигна на управителката, прошепна: — Запазете я, докато дойде Минтер!

След като изпрати Елфа до Кубит стрийт и й обеща да й съобщи по телефона мнението на Съпер за пратката, Джим се върна към входа на болницата. В този момент зад ъгъла на улицата се разнесе оглушителен трясък на мотор и след няколко секунди Съпер скочи от мотоциклета. Той влезе заедно с Джим в стаята, където се намираше тортата.

— Хе-хе-хе! Чудесна торта! Ще я взема със себе си. Госпожо, можете ли да си спомните от кой район дойде пратеникът с тортата?

— Струва ми се, от Трафалгар скуер.

Съпер и Джим отидоха в полицейския участък. Инспекторът предаде тортата на един сержант и заповяда да я занесат на другата сутрин в запечатана кутия в държавната химическа лаборатория. Той искаше да отиде с мотоциклета си на Трафалгар скуер, но Джим го разубеди. Отидоха заедно с автобуса в бюрото за разносвачи на Трафалгар скуер, където им съобщиха, че пакетът с адресираното до Лей писмо е бил предаден от един непознат човек, който изпълнявал поръчката на някакъв си солиден господин. Не можаха да кажат нищо за външността на непознатия.

— Някой скитник, нает за няколко пенса — каза Съпер. — Ние няма да го намерим без съобщение във вестниците. При това, той надали ще се обади на обявлението ни, защото такива типове се страхуват от следствие като от огън.

Те излязоха от бюрото. Съпер спря на самия край на тротоара и каза:

— Ще отида да потърся Латимер. Той е някъде в града. Само той може да намери скитника… при това може твърде лесно да получи доверието на мързеливците и безделниците, защото сам не обича работата.

Когато по-късно Джим се срещна пак със Съпер на уговореното място, гениалният детектив му каза:

— Дойдох до заключението, че най-добре ще бъде да се върна в полицейския участък не с мотора си, а с вашия автомобил. Къде е той?

— В един гараж недалеч от тука. На драго сърце ще ви закарам там. Но, изненадвате ме, мислех, че вие сте неразделни приятели с вашата шумна машина!

— Това е вярно, но трябва този път да предпочета вашата машина. Чудесна мисъл… да!

Джим не можа да си обясни всичко това, но не го разпитва. Те се упътиха към гаража, а после отидоха в полицейския участък на Трафалгар скуер, където беше мотоциклетът. Съпер го завърза за багажните дръжки на автомобила. Джим напусна мотора в движение.

— Блестяща мисъл! Какви хубави мисли понякога ни хрумват. Браво, Съпер, главата ти още я бива!

Той не осведоми Джим в какво се състои мисълта му. Завръщането мина гладко и в пълно мълчание.

— Влезте, господин Фераби — каза Съпер върху прага на участъка. — Само ще попитам дали има нещо ново.

Той не се излъга. Преди петнадесет минути в участъка се явил един моторист и съобщил, че когато минавал на една миля от града, някой два пъти стрелял по него от засада.

Съпер доволно се усмихна.

— Но стрелецът не е улучил, нали? Причината е, че не е могъл да определи скоростта на моториста. Обикновените мотоциклетисти не могат да развиват бързина над 45 километра в час, а аз с моята „огнена машина“ взимам по 70 километра. Да, приятелю, ако по шосето бях минал аз, стрелецът би ме улучил, защото престъпниците знаят бързината на Съперовата машина.

— Вие ли? — учудено попита Джим. — Вас ли са искали да застрелят от засада?

— Да, мене. Това беше моята блестяща мисъл, докато пътувах във вашия автомобил, а не на моя мотоциклет. Хе-хе-хе! Не само на Кардю могат да хрумват блестящи мисли… Мозъкът на стария Съпер още си го бива!

Сега Джим разбра защо Съпер е пътувал с колата. Ако историята с капана имаше за цел да довърши Съпер, можеше да се предположи, че тайнственият Голям Крак ще се опита да застреля детектива, щом крайпътният храсталак представлява удобно скривалище, а шумът на мотора се чува от километри. След няколко часа Съпер установи, че моторът на дошлия, по когото бяха стреляли, също издаваше силен шум.

— Никак няма да се учудя, ако някой ден ме пратят на оня свят — каза Съпер с философско спокойствие… — Но едно трябва да признаем — Големият Крак работи безукорно, плановете му се разработват стриктно… Латимер върна ли се вече?

— Не — отговори дежурният надзирател. — Още е в града.

Без да иска, бедният надзирател не каза истината. В този момент Латимер седеше на един плет между храстите в най-пустата част на едно лондонско шосе. В ръцете си държеше голям автоматичен пистолет и бе крайно недоволен, че не видя кога Съпер е минал край него.

Джим Фераби сметна за напълно естествено да отиде следващия път при госпожица Лей, за да я заведе от Кубит стрийт на болницата. Той съжаляваше, че пътят от къщата й до Вимут стрийт бе твърде кратък. С удоволствие би го удвоил, стига само да можеше по-дълго да седи край очарователната девойка. Медицинската сестра съобщи, че господин Лей е прекарал добре деня, но през нощта не е могъл да спи.

— Както изглежда, той е свикнал да спи денем и да скита нощем — каза Елфа на Джим. — Струва ми се, че днес след обяд ме позна. Гледаше ме много особено, сякаш се мъчеше да си спомни нещо или някого. Преди да сляза при вас, ме попита дали не мога да го заведа при морето, защото трябва да гледа за третия и четвъртия. Управителката ми каза, че същото вчера е питал и нея. Можете ли да ми обясните какво той разбира под третия и четвъртия?

— Хайде да оставим това за Съпер. Той ще намери най-доброто обяснение. Какво каза лекарят след днешния преглед?

— Потвърди още веднъж, че има големи шансове съвсем да оздравее. Операцията е определена за събота.

Когато излязоха на улицата, тя пак го попита за тортата. Преди да отидат в болницата, той й каза, че химикът от лабораторията не е намерил отрова в тортата, но Елфа не бе повярвала.

— Аз бях при Съпер и той ми каза, че не е намерена отрова.

— Знаете ли, цяла сутрин си мислех, дали баща ми не е бил свидетел на някоя сцена във връзка с убийството на госпожица Шоу и дали не е забелязал убиеца. По обяд ходих в Кингс-Бенч-Уок, за да се видя с Кардю. Той смята, че баща ми сигурно е видял какво става във вилата на брега и че именно затова се опитват да го отровят. Баща ми е живял в една пещера, от която е могъл да наблюдава онова, което се върши в Бич-Котидж. Съпер ми разказа днес, че полицията е изследвала пещерата. Тя предполага по някои намерени неща, че той дълги години е живял там. Обикновено вечерно време е слизал от скалата и се е връщал в пещерата призори, като всеки път е издърпвал стълбата при себе си. Тя е толкова бяла от варовика, и Съпер сам призна, че дори денем не би я видял.

— Значи вие се виждахте днес със Съпер, а?

— Да, срещнах се с него в болницата, но той не спомена нито дума за тортата.

След като я изпрати до вратата на жилището й, Джим се позабави и почака да го поканят.

— Днес ще бъда негостоприемна и няма да ви поканя вътре. Много съм уморена и не се чувствам добре.

— Чашка чай в парка и музиката бързо ще премахнат умората. Позволете ми да ви поканя…

— Не, господин Фераби, благодаря ви. Бих искала да си почина добре. Предчувствам, че над нас виси някаква опасност… мисля, че ще се случи нещо ужасно…

— Вие говорите така, че наистина би трябвало да изпиете чаша чай в парка — усмихнато каза Джим.

Елфа се засмя, усмихнато му пожела лека нощ и затвори вратата след себе си. Беше чудесна вечер. Джим не искаше да вечеря сам затова обърна към първия участък, но не намери нито Съпер, нито Латимер. Тогава отиде в Барли-Стек. Кардю се разхождаше из градината с ръце на гърба. Изглеждаше намръщен и дълбоко замислен. Като чу шума на автомобила се обърна, позна Джим и любезно махна с ръка.

— Добре дошъл господин Фераби! Ако бих искал да видя някого тази вечер, това сте вие, макар да нямам особени причини за това. Аз съм още под впечатлението от смъртта на Хейна, всичко ми се струва недействително и често ми се струва, че чувам гласа й… аз съм неблагодарен… бедната Хейна! — Той тежко въздъхна. — Слугите никак не скърбят за преждевременната смърт на икономката: Хейна беше строга с тях, но имаше добри черти… бедната Хейна.

Те стигнаха до едно място, откъдето ясно се виждаше Хил-Броу. От комина на голямата камина се издигаше бял дим. Червената къща на Елсън правеше тягостно впечатление.

— Днес е много топло, за да се палят печки! — каза Кардю. — Знам добре, че този комин е на голямата камина в работния кабинет на Елсън. Интересно, защо ли пали камината в такава топла вечер?

Двамата мъже мълчаливо стояха и гледаха дима. В този момент сигурно в камината хвърлиха гориво, защото димът се усили.

— Може би слугите изгарят сухи съчки от градината? — каза Джим.

— Не, за тази цел има специална пещ в градината — възрази Кардю. — Освен това сега е пролет и градината отдавна е почистена от съчките и сухите листа…

— Сигурно изгаря старите си книжа… и аз постъпвам така всяка година, без да обръщам внимание на времето.

Господин Кардю тайнствено се усмихна и каза:

— Аз не познавам добре Елсън, но той е достатъчно мързелив, за да унищожава сам старите книжа… Интересно е да се знае какво ли изгаря? — той се озърна и повика градинаря. — Почакайте, ще напиша едно писмо, което ще предадете на господин Елсън.

Той изчезна и след малко се показа с плик в ръце. Градинарят тръгна към къщата на Елсън.

— Разбирате ли, господин Фераби, аз поканих Елсън утре на вечеря, не защото ми е приятно да го виждам в къщата си, но защото градинарят ми ще го намери сам в стаята, когато ще му предаде писмото.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че Елсън е отстранил слугите по време на аутодафето, за да остане сам. А сега, господин Фераби, ще ви покажа нещо интересно.

Джим Фераби го последва в работния кабинет. Той се досети какво разбираше адвокатът под лаконичното „нещо“ когато видя на масата един завит в хартия предмет. Кардю я разкъса и показа точен модел на Бич-Котидж.

— Поръчах този модел при специален майстор, който ми го направи за един ден — гордо каза той. — Сега ще махна покрива. При тези думи той го повдигна и отдолу се показаха малките стаички. — Майсторът още не е боядисал модела, но това не е важно. Трябваше да се осланям на паметта си при поставяне на различните мебели по стаите. Ето тук е кухнята. Моделът е приготвен по мащаб. Може дори да видите болтовете по вратите…

Ето отверстието между кухнята и трапезарията, т.е. малкото прозорче, което се затваря с капак. Тук трябва да обърна вниманието ви върху един важен факт. От момента, когато Хейна Шоу е влязла в къщата, до това време, когато тя, или някой друг — е излязла, са минали по-малко от пет минути. Сега е ясно, че тя, или двамата заедно веднага са влезли в кухнята… пита се защо?

— За да вземат писмото.

Кардю смутено погледна Джим.

— Писмото ли? — бързо попита той. — Какво искате да кажете с това?

— Това беше едно писмо, адресирано до лекаря на секционната камара на западен Съсекс. Съпер намери плика и тухлата под кухненската маса, където се пазеше това писмо.

— Писмо ли? Ето това вече не разбирам. При последното заседание на следствените власти Съпер не каза нито дума за това… и то рязко противоречи на моята теория. Би било желателно Съпер да не закъснява със съобщенията си.

— Вече съжалявам, че ви разказах за него.

Кардю мрачно погледна модела.

— Но писмото още може да се съгласува с теорията ми — каза той след малко. Джим забеляза, че гласът на Кардю трепереше. — Аз не исках да допусна, че мотивът за убийството е друг, освен… Както казахте, пликът е бил адресиран до лекаря на секционната камара? Дали това не показва, че имаме работа със самоубийство?

— Не, Съпер не допуска такава възможност — усмихнато каза Джим, но веднага се изруга заради това, че издаде тайната на неговия „съперник“.

— Чудно е, че веднага допуснах мисълта за самоубийство, макар че като не се намери оръжие в кухнята, това е изключено… Да, трябва пак да се захвана отначало, но сигурно най-добре ще разреша тази загадка. Аз уважавам професионалиста детектив господин Минтер, който получава добри резултати, въпреки че прибягва до неловки от моя гледна точка методи. Убеден съм, че в дадения случай Минтер няма да има особено голям успех.

В този момент градинарят влезе.

— Предадох писмото ви на господин Елсън, сър — каза той.

— Той сам ли ви отвори вратата? — бързо попита адвокатът.

— Да. Почаках около пет минути, докато влезе в коридора. Слугите никакви не се виждаха.

— Как беше облечен? Забелязахте ли израза на лицето му? Как изглеждаха ръцете му?

— Ръцете му бяха черни, сякаш беше чистил кюнци. Беше само по риза и със зачервено от горещината лице.

Кардю пак се усмихна.

— Благодаря ви, можете да си вървите! — той многозначително се засмя и продължи, когато вратата се затвори след градинаря. — Знаех си, че там става нещо. Сега се питам, какво общо има между необикновеното поведение на Елсън и смъртта на Хейна? Вие помните, че той добре я познаваше и се срещаше с нея, нали? Знам от слугите, че Хейна често го е посещавала в Хил-Броу. След смъртта й той страшно много пие. И по-рано много пиеше, но сега поглъща огромни количества вино. Две от слугините вече го напуснаха, а слугата си отива тези дни. Нощно време Елсън се разхожда из къщата и често е овладяван от такъв страх, че оглушава къщата с виковете си. — Кардю стана, закри модела с покривка и го зави в хартията. — Досега търсенето ми имаше чисто абстрактен характер, но сега ще се посветя на по-конкретна работа, макар тя да не отговаря на годините и здравето ми.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че ще разкрия тайната на Хил-Броу.

Стъмваше се, когато сержант Латимер излезе от квартирата си. Той тръгна по един обиколен път през няколко пусти улици и бавно се приближи до Хил-Броу. Промъкна се през една дупка в живия плет, която добре познаваше, и се приближи до една зелена вратичка на стената. Отключи я, внимателно заключи след себе си, озърна се и тръгна по пясъчната пътека към главния вход. Извади бързо от джоба си парче бяла хартия, покрита от едната страна с лепило, намокри я и я залепи точно по средата на вратата. После обиколи къщата и се приближи до френския прозорец. Тук тихо почука. Не последва никакъв отговор. Той почука по-силно и чу шум от местене на стол. Зад тежката завеса се показа уплашеното лице на Елсън.

— Вие ли сте? — сърдито промърмори той.

— Да, аз съм! Скрийте револвера си, никой нищо няма да ви направи.

Елсън вдигна завесата. Латимер скочи в стаята, спусна завесата, отпусна се на един стол и взе една пура.

— Съпер отиде в града — каза той.

— Нека върви и в ада, ако поиска — промърмори Елсън.

Латимер видя, че лицето на американеца се беше особено изменило и устните му трепереха. Виждаше се, че е много пиян.

— Съпер отива в града не по своя работа, а само когато надуши някой интересен случай — каза Латимер.

— Нека върви по дяволите! Той няма какво да се интересува от мене. Трябва да бъде по-предпазлив.

— По-тихо! — уплашено произнесе Латимер, като искаше да успокои раздразнения американец. — Съпер и мене подозира. Той ми прочете цяла лекция за ползата от чистосърдечното признание на престъпленията по длъжност.

— Но какво общо има това с вас и мен? Какво общо имаме ние с убийството на тази нещастна стара мома?

— Хайде да не спорим за това — лекомислено каза Латимер. — Ще глътна малко от вашето уиски, а останалото ще довършите вие. Каква беше тази илюминация нощес?

— Илюминация? Не ви разбирам.

— Видях дим от камина на къщата ви. Времето беше много топло, за да се пали камината.

— Изгорих куп стари непотребни неща.

Двамата мълчаливо пушиха в продължение на пет минути.

— Тази сутрин сте били в града — най-после произнесе Латимер.

Елсън подозрително погледна събеседника си.

— Исках да се измъкна от това проклето гнездо. Нима нямам право да отида в града?

— Каква каюта си поръчахте?

Елсън скочи като ужилен.

— Какво?… Вие…

— Сигурно не сте взели билет направо за Ню Йорк?

— Откъде знаете това?

— Само предполагах. Отдавна го предчувствах. Много съжалявам, че ще се лиша от един доходен източник.

— Струва ми се, че наричахте парите ми „заем“ — процеди през зъби Елсън. — Ей богу, не зная защо изобщо ви давах пари!

— Аз съм ви полезен. А следващата събота мога да ви бъда още по-полезен. Разбира се, вие предпочитате да не разбера, че напускате Англия. Да, в Канада ще се чувствате в безопасност.

— Аз навсякъде се чувствам в безопасност — извика Елсън. Полицията не се интересува от мене.

— Вече ми разправяхте това. Но защо бързате да напуснете по-скоро Англия?

— Защото тя ми омръзна. Смъртта на Хейна ми разстрои нервите. Латимер, кажете ми, какво стана със скитника певец?

— Когото Съпер улови ли? Някъде в града е. Но защо питате?

— Ей така, от любопитство. Той беше в градината ми онази сутрин, когато го уловиха. Ох, тези скитници! Мразя ги. Той е умопобъркан, нали?

— Да, малко. — Поне така мисли Съпер, а аз нямам право да мисля другояче.

— Слушайте, Латимер — каза Елсън с тих и пресипнал глас. — Вие познавате английските закони… Нали никой не обръща внимание на това, което приказва един луд скитник? Искам да кажа, съдиите?… Ако скитникът бърбори… ако обижда хората, или нещо подобно, нали съдиите няма да му обърнат внимание?

Латимер изпитателно го погледна.

— Но защо внезапно се развълнувахте?

— Да съм се развълнувал? Уплашил съм се? Само съм любопитен. Струва ми се, че някъде в Америка съм виждал този скитник. Сигурно в Аризона. Бях там чифликчия и веднъж го наругах… бях побойник. Ето защо ви питам.

Елсън лъжеше и Латимер знаеше това.

— Не вярвам съдиите да обърнат внимание на един луд… Но скитникът скоро няма да бъде луд. Съпер ми каза, че ще оперират господин Лей и че лекарите се надяват напълно да го излекуват.

Елсън подскочи, лицето му се разкриви.

— Това е лъжа, той няма да оздравее! Той не може да бъде честен човек, не може да има това право! О, боже, ако знаех…

— Отдавна вече си мислех, че Джон Лей ви държи в ръцете си — каза Латимер, като неподвижно го наблюдаваше. — Но бъдете спокоен, той няма скоро да заговори…

Елсън се успокои, но тонът на Латимер възбуди подозренията му. Ето защо попита:

— Какво общо имате с Лей?

— Нищо.

— Да допуснем, че той не е толкова ненормален, колкото предполагате — каза американецът, като изпитателно го погледна. — Разправят, че е живял в една пещера по скалите на Бич-Котидж. Не е изключено да е бил около къщата, когато в нея е била Хейна. Какво ще кажете за това?

— Какво ще кажа ли? — възрази Латимер, като се засмя и пусна към тавана гъст облак дим. — Нищо. Вие грешите като мислите, че имам нещо общо с Лей. Никога не съм го виждал преди Съпер да го арестува. Но дори когато го видях за първи път, не знаех, че е арестуван. Седеше в участъка със Съпер и пиеше чай с него…

Елсън внезапно му махна с ръка да млъкне и се ослуша. След това извади часовника си и го погледна.

— Слугата се е върнал — съобщи той.

— Ще влезе ли тука?

— Не, той влиза само, когато му звъня.

Някой почука на вратата. Беше слугата.

— Извинете, сър, не исках да ви безпокоя…

— Е, добре, защо ме безпокоите тогава? — строго попита Елсън.

— Трябва да ви съобщя нещо… Не зная дали сте прочели надписа на вратата… Исках да сваля хартията, но тя е здраво залепена.

— Надпис на вратата? Не ви разбирам. Каква хартия?

Елсън бързо отиде след слугата си през ярко осветения коридор. Пред главния вход лампата също светеше. Той видя хартията, прочете я и не повярва на очите си.

„Хейна Шоу умря. След нея сте вие. Големият Крак“

Той се улови за главата. За секунда се вцепени, но после разбра, че това не е сън, а действителност. Поиска да извика, но издаде само един пресипнал звук. После като опарен се спусна в работния си кабинет, хлопна вратата след себе си и я заключи.

— Латимер! Латимер!

Спусна се към завесите, но сержантът беше вече изчезнал по същия път, по който беше дошъл.