Едгар Уолъс
Хора в кръв (13)

13.

Съпер притежаваше едно качество, присъщо на всички велики шефове: той можеше да спи на най-неподходящи места и по всяко време на денонощието. Половин час дрямка във вагона и час-два, прекарани със затворени очи на стола в кантората, бяха достатъчни, за да се почувства напълно отпочинал.

Вече се мръкваше, когато Латимер продължаваше да го слуша с уморен вид. Сержантът беше висок, силен мъж, който се харесваше на жените. Преждевременно посивялата му коса над слепите очи, тънкият прав нос и издадената брадичка му придаваха важен вид.

Съпер му каза много неща, но нито веднъж не спомена за вечерята в хотел „Риц“.

— Преди малко говорих по телефона с Фераби, който ми съобщи, че някой бомбардира чичо ви със зеленчуци, яйца и люлякови букети… басирам се, че чичо ви сега за първи път получава цветя.

— Надявам се, че някоя от гранатите ще постигне целта си — сърдито каза Латимер. — Чичо ми е лицемерен, високомерен като херцог и безчувствен като печка.

— Но все пак е мил старец — доволно възрази Съпер. — Той… Ах, забравих да ви кажа, че Елсън се върна. Пристигнал е в Хил-Броу в 5 часа и 53 минути. Автомобилът му е покрит с кал, а единият от фаровете и предният калник са повредени… Още сега отивам в Хил-Броу. А пък вие останете тук и приемайте всички сведения от Паузей.

Съпер тръгна със стария си мотоциклет и беше изненадан, когато слугата на Елсън му отвори вратата и каза:

— Господин Елсън ви чака. Бъдете така добър да отидете в стаята му.

Елсън намръщено полулежеше в едно кресло. Небръснатото му лице изглеждаше още по-неприятно от всеки друг път. От слепите очи до брадичката извиваше пластир, който закриваше рана или драскотина. Той държеше в ръка голяма чаша уиски.

— Елате по-близо, Минтер — неуверено каза американецът. — Искам да поговоря с вас. Какво е станало с Хейна Шоу? Убита ли е? Четох за това в днешния вестник…

— Ако сте чели за убийството в сутрешния празничен вестник, бих искал да видя човека, който го е писал — спокойно възрази Съпер. — Ние намерихме убитата едва днес призори.

— Но аз някъде четох за убийството… Възможно е само и да съм чул за него — каза Елсън, като посочи с трепереща ръка един стол. — Седнете, моля ви, искате ли чаша уиски?

— Аз съм трезвеник по рождение — каза Съпер, сядайки удобно на стола. — Но ако не сте го прочели в сутрешния вестник, сигурно сте научили за убийството от познати.

— Не, вероятно вечерните вестници са съобщили за това. Помня, че беше лондонски вестник — упорито настояваше Елсън. — Хм!… Да не мислиш, че знам нещо по този въпрос? — подозрително прибави той.

— Нищо подобно, господин Елсън, съвсем не мисля такова нещо. Та вие почти не познавахте госпожица Шоу… Или, може би, се лъжа?

— Виждал съм я в къщата на Кардю… и нищо повече.

— Струва ми се, че е била веднъж или няколко пъти тук — подметна Съпер, като че ли се извиняваше. — Икономките обичат да посещават съседите се, за да заемат нещичко. Със собствените си очи видях как тя излизаше от вратата на къщата ви… може би от стаята ви… не мога точно да кажа.

Елсън подозрително го погледна.

— Тя идва веднъж да пита… — Елсън се запъна — да пита… идва само веднъж относно една търговска сделка. Ако някой от слугите ви е казал, че е идвала няколко пъти, той чисто и просто лъже.

— Не съм приказвал със слугите — обидено произнесе Съпер. — И така, госпожица Шоу е била при вас във връзка с някаква си сделка? Каква именно?

— Лична работа! — промърмори Елсън, като на един дъх изпи останалото в чашата уиски. — Къде е била убита?

— В Паузей. Искала е да прекара там края на седмицата… и е умряла.

— Как?

— Застреляли са я в къщата на Кардю. Това е нещо като лятна вила. Познавате ли къщата?

— Да — отговори Елсън, като облиза сухите си устни. Изведнъж, за голямо учудване на Съпер, скочи на крака, стисна юмруци и се облегна на прозореца. — Дявол да го вземе, ако знаех… — той внезапно млъкна, като видя отправения към него поглед на инспектора. — Да, басирам се, че работата би взела съвсем друг обрат, ако знаехте…

— Ако знаех — какво именно?

— Нищо — възбудено каза Елсън. — Погледнете ръцете ми… те треперят… убита, застреляна като бясно куче… застреляна! — той закрачи по стаята като си кършеше пръстите. — О, ако знаех!

— Къде бяхте нощес? — внезапно го попита Съпер.

— Аз ли? Аз? Не зная! Доколкото си спомням, бях пиян. С мен това се случва… понякога. Някъде спах… струва ми се в Оксфорд.

— Защо отидохте там?

— Не знам… просто трябваше да отида някъде… Ах, боже мой, как мразя тази страна! Бих дал да ми отсекат ръцете и бих дал още една трета от богатството си, ако можех да се върна отново в Сент-Паул.

— А защо не се върнете там?

Елсън диво го погледна.

— Защото не искам — грубо отговори той.

— В кой хотел прекарахте нощта в Оксфорд?

— Но какво искате от мен? Нима мислите, че знам нещо за убийството на госпожица Шоу? Аз ви казвам, че бях в Оксфорд или… в Кеймбридж, не помня… Нищо не знам за убийството — каза той, като малко се поуспокои. — Разбира се, срещах се с госпожица Шоу. Тя идва при мен за съвет, който й дадох с чиста съвест. Някакъв мъж искал да се ожени за нея, или, по-скоро, тя искала да се омъжи за него. Не зная кой е той, но предполагам, че са се запознали по време на разходка с автомобил.

— Предполагах подобно нещо.

— Значи и вие сте подозирали нещо подобно? — попита Елсън.

— Твърде малко, Елсън. Имате много хубава градина. Може да се сравни само с градината на господин Кардю.

Елсън видимо се зарадва, че неприятният разговор свърши и бързо приближи до прозореца.

— Да, градината е много хубава — доволно отбеляза той — но хората от столицата идват тук и крадат цветята. Наскоро някой ми обра целия люляков храст.

Елсън показа храста, но Съпер не го погледна, защото мозъкът му усилено работеше.

— Люляк? — прошепна си той. — Интересно!

Когато Съпер си отиде, Елсън се преоблече, обръсна се и слезе в градината. Когато стана девет и половина, той се приближи до една малка вратичка, иззидана в голямата стена. Отвън някой тихо почука. Той свали мандалото и отвори зелената вратичка. Влезе сержант Латимер.

— Дявол да го вземе, какво сте разправяли на Съпер за люляка? — рязко попита той, когато Елсън заключи вратата.

— Ах, оставете ме на мира — изръмжа той. — Елате горе да пийнем уиски. Не се страхувайте, слугите не могат да ви видят от тази страна!