Едгар Уолъс
Хора в кръв (5)

5.

Съпер безшумно слезе в градината и се спусна към храсталаците. Той грижливо претърси всичко, но нищо не забеляза. Като направи още няколко крачки, внезапно чу недалеч от себе си песен:

Мавританският крал минаваше

по кралския град Гранада.

Ай де ми Алхама!

Той се спусна в тази посока, но пак никого не видя. Като се връщаше, се сблъска с Джим Фераби.

— Хей, господин Минтер, кой беше тука?

— Някакъв си скитник. Много лекомислено е от ваша страна да излизате от къщи без оръжие.

— Но аз никого не видях.

— Това е и невъзможно сега — учтиво забеляза Съпер. — Хайде да влезем вътре. Или най-добре е да седна на мотоциклета и да претърся съседните улици.

Те минаха през една полянка и скоро видяха натрупалите се накуп и силно уплашени гости начело с Кардю.

— Забелязахте ли някого — плахо попита той. — Просто невероятно е… Вие наплашихте дамите… Аз поне никого не видях.

— Възможно е да се е привидяло на Минтер — подметка Елсън. — Допускам, че може да се види човек, но при слабата светлина по никакъв начин не може да се види оръжие.

— Но аз ви уверявам, че видях оръжие — настояваше Съпер. — Пред очите ми светна дръжката на револвер или пистолет. Има ли фенерче някой от вас?

Кардю затича към къщи и се върна с една лампа.

— Ето тук е стоял — каза Съпер, като осветяваше тревата. — Почвата е много твърда, за да се видят следи. Възможно е да… Ах!

Съпер внезапно се наведе, вдигна един дълъг, тъмен предмет и доволно подсвирна.

— Какво намерихте? — попита Кардю.

— Пачка с патрони от пистолет калибър 42 от морския департамент на Съединените щати. Паднал е от пистолета на злосторника.

Господин Кардю се уплаши. Джим забеляза, че той побледня и предположи, че адвокатът за първи път в живота си се натъкваше на действително покушение. Стивън Елсън с отворена уста гледаше патроните.

— И той през всичкото време е стоял тук с пистолет? — попита Кардю, като цял трепереше. — Нима вие не го видяхте?

— Не се безпокойте за това — почти съчувствено отвърна Съпер. — Ако го бях видял, щях да го уловя. Господин Кардю, трябва да говоря по телефона!

Те влязоха в кабинета на адвоката.

— Ало… Вие ли сте, Латимер? Претърсете веднага участъка си и задръжте всички подозрителни лица, особено ако са скитници. След като изпълните заповедта ми, вземете оръжие и фенери и елате в Барли-Стек.

След това Съпер спокойно окачи слушалката, прехвърли поглед от бледото лице на Кардю към пълните с книги шкафове и каза:

— В тези книги сигурно има много ценни указания как да се арестува един малоумен скитник. А пък аз съм принуден да прибягна към обикновените си методи. И не е изключено никога да не уловим скитника.

— Аз мисля, че не е мъчно да се улови един въоръжен скитник.

— Не е мъчно — потвърди Съпер, като тъжно поклати глава. — Хм! Не е мъчно, щом е следил господин Елсън.

— Какво? — учудено попита Кардю.

— Елсън също е чакал скитника, защото иначе нямаше да носи със себе си оръжие.

— Какво? Елсън има оръжие? От къде знаете?

— Убедих се, когато се приближих до него. Оръжието намира в задния му джоб.

Кардю нищо не отговори.

* * *

— Защо последвахте инспектора, когато излезе в градината? Не беше ли това твърде лекомислено от ваша страна?

Джим и Елфа стояха сами на площадката. Хейна и американецът изчезнаха някъде.

— Ами, помислих си, че се е заблудил в сянка — отвърна Джим. — Забравих, че старият детектив вижда през стените… Кажете, госпожице, симпатичен ли ви е този Елсън?

— Елсън ли? Не… защо питате?

— Защото е американец и си мислех, че на двама съотечественици ще им е приятно да се срещнат в чужбина — смутено произнесе Джим.

— Значи, ако бях англичанка и срещнех в Ню Йорк английски негодник, бих се зарадвала, защото е англичанин?

— Негодник ли? Не знаех, че смятате Елсън за негодник.

Елфа тихо се засмя.

— Аз не обичам селския живот — каза тя. — Но бедният ми баща обичаше да живее на село и да спи под открито небе, дори и при лошо време.

— Вашият баща почина през войната, нали?

— Да — едва чуто прошепна тя.

Те пак закрачиха напред-назад. Тя доверчиво се опря на ръката му.

— Още дълго ли ще останете тук? — попита той.

— Утре по обяд отивам в града, защото трябва да довърша каталога. Господин Кардю не би искал да оставам тук, ако икономката му отиде на разходка.

— Какво мнение имате за госпожица Шоу?

— Ако я познавате по-отблизо, всъщност тя е много мила личност.

На вратата на къщата се показа Съпер.

— Влезте в стаята, преди духовете да са ви уловили, господин Фераби. А пък вас, госпожице Лей, ви търсеше господин Кардю.

Тя влезе вкъщи, Фераби поиска да я последва, но Съпер го задържа.

— Хайде да се поразходим малко, господин Фераби. Ще поприказваме за психологията и антропологията.

Интересното беше, че Съпер притежаваше дълбоки познания по тези науки, когато не приказваше с Кардю или със сержанта си.

— Тази нощ Елсън е отишъл у дома си и аз предполагам, че въоръженият скитник певец ще го следи. Работата е много тъмна и тайнствена: един американец желае да убие друг американец.

— Значи вие мислите, че неизвестният в градината е американец?

— Той е имал американски пистолет, ето защо е американец. Освен това предполагам, че е певец.

— Защо? — учудено попита Джим.

— Защото го чух да пее. Кажете ми, господин Фераби, имате ли някакви данни срещу Елсън?

— Не, доколкото си спомням. Аз тъкмо завеждам отдела на чужденците.

Джим обмисляше дали да повери на Съпер тайната на госпожица Шоу или не. Той се страхуваше, че на Кардю това няма да му хареса. Най-после се реши.

— Съпер, уверен ли сте, че непознатият в градината е чакал Елсън? Не се ли лъжете?

— Не съм се излъгал, но с удоволствие ще изслушам и вашето мнение.

Джим накъсо му разказа за писмото, което вчера Кардю му показа. Инспекторът внимателно го изслуша.

— Големият Крак? Това звучи като имената на индийците от дивия запад. Но какво е направила Хейна? Да, господин Фераби, това е много важна новина, която променя положението на нещата. И тъй, вие казвате, че госпожица Шоу отива в отпуск… Хм! Аз познавам къщата край брега на Паузей. Кардю веднъж ме покани в нея. Тя е на пусто място доста далече от населени места. Там е опасно да се живее…

— Господа, влезте да довършите вечерята си! — разнесе се гласа на Кардю.

— Не му споменавайте за това, което ви разказах — прошепна Джим.

— Бъдете спокоен — възрази инспекторът.

* * *

Часът беше един и половина, когато Джим почука на работния кабинет на Кардю, за да му пожелае лека нощ.

— Влезте, господин Фераби. Инспекторът вече отиде ли си?

— Да, току-що се разделихме.

Кардю с въздишка затвори книгата.

— Минтер е много практичен човек, но се съмнявам, че се отнася сериозно към работата си. Работата на полицията става все повече и повече механична… Кажете, господин Фераби, какво мнение си съставихте за Хейна? Нейното поведение не събужда ли у вас подозрение?

— Както изглежда, тя не е взела случката присърце и с нищо не издава вълнението си — спокойно отбеляза Джим.

При тези думи лицето на Кардю силно се измени.

— Чудно нещо… Как не си помислих, че писмото може да бъде във връзка с покушението на скитника?… Наистина ми липсва логика.

— Аз също се чудех на това — каза Фераби.

— На мен дори не ми хрумна да съпоставя госпожица Шоу с човека от градината — замислено произнесе Кардю. — Просто учудващо… Бих искал да поговоря за това с Минтер.

— Разкажете му по телефона — посъветва го Джим, като желаеше да облекчи съвестта си, след като сподели чуждата тайна.

Кардю взе телефонната слушалка, но веднага пак я окачи.

— Трябва добре да помисля за това. Ако съобщя сега на Минтер, той веднага ще дойде тук и ще направи сцена на госпожица Шоу. Не, нека оставим това за утре или другиден, когато тя замине. Лека нощ, господин Фераби!

Часът удари два, когато Джим загаси светлината и си легна. Но не можа да заспи, развълнуван от всичко случило се. След като половин час се въртя из кревата, стана, запали лулата си и се приближи до прозореца. При слабата лунна светлина видя осветения прозорец на дясното крило на къщата. Там един силует се движеше из стаята. Като свикна с тъмнината и завесите, Джим позна госпожица Шоу. Тя беше в пътнически костюм и усърдно приготвяше куфара си, който стоеше на кревата. Лекият нощен ветрец леко повдигаше завесите, така че Джим можеше да вижда в стаята. Край кревата на госпожица Шоу стояха още два отворени куфара. Тя извади от шкафа всичките си рокли.

Джим се намръщи. Приготовленията на госпожица Шоу бяха по-сериозни отколкото можеше да се предполага. Тя като че ли се готвеше за продължително пътешествие. Наблюденията на Джим продължиха около час. Когато приготовленията свършиха, светлината в стаята угасна. Джим почувства умора и пак си легна. Но щом затвори очи, чу звуците на една странна мелодия. Стори му се, че сънува, но песента ясно се чуваше. Някой пееше в малката горичка:

Мавританският крал минаваше

по кралския град Гранада.

Ай де ми Алхама!

Певецът! Човекът, който беше вчера в градината! В същия миг Джим си наметна палтото, изхвръкна навън и се ослуша. Внезапно той видя една едра фигура, която се движеше под сянката на дърветата. Като се приближи до нея, Джим чу един съвсем тих глас:

— По-тихо, по-тихо, господин Фераби! Гледайте да не изплашите моя певец, защото ще ми е нужен за антропологични изследвания.

Това беше Съпер.