Джеймс Ролинс
Седмият мор (9)

6.

31 май, 07:22

Мил Хил, Англия

„Някой определено разчиства“.

Зад полицейския кордон Грей гледаше намръщено горящите останки на медицинската лаборатория. Институтът „Франсис Крик“, част от Британския национален институт за медицински изследвания, се намираше в Мил Хил в покрайнините на Лондон. В центъра на обширния комплекс се издигаше тухлена сграда с четири големи крила. Пушекът излизаше от издънените прозорци на северозападното крило, където няколко пожарни обливаха с водни струи димящата постройка.

Пейнтър вече беше предупредил Грей и Монк за атаката — още когато кацнаха в британската въздушна база. Нареди им да тръгнат направо за Мил Хил и да се срещнат с човек, който според директора щеше да им осигури полезна информация.

Чакаха вече над половин час, което само изостри чувството за безсилие и раздразнението на Грей. Той искаше да действа, да преследва замесените не само в тази атака, но и в нападението в Ашуел. Пейнтър му беше съобщил за опита за отвличане на Джейн Маккейб. Сейчан и Ковалски бяха успели да стигнат първи до дъщерята на професора и някакъв неин колега. Групата им в момента се беше свряла в невзрачен хотел в центъра на Лондон. Грей изгаряше от нетърпение да се присъедини към тях.

Монк свали изкуствената си ръка от слушалката в ухото си.

— Какви са последните новини от централата? — попита Грей.

— Лоши. Кат потвърждава онова, от което се страхуват всички. — Монк кимна към димящите руини. — Тялото, пробите… всичко е унищожено.

Грей поклати глава. Тялото на професор Маккейб беше поставено под карантина в една от биологичните лаборатории на института. Учените бяха натоварени със задачата да изолират и идентифицират заразата в мумифицираните останки.

Монк се намръщи.

— Но защо им е било да горят тялото? Вече има заразени с болестта, която разнася.

„И според Кат много от тях вече са мъртви“.

Грей присви очи към виещия се в сутрешното небе пушек.

— Не мисля, че подпалвачите са се тревожили за патогена. Обзалагам се, че реалното им намерение е било да горят мостове.

— Какво означава това?

— Освен слагане на ръка върху болестта, планът е бил да анализират стомашното съдържание на тялото — като странната дървесна кора — и да използват сведенията, за да определят къде са го държали през цялото това време… и може би къде се намират останалите от експедицията.

„Включително и синът на професора“.

Монк въздъхна.

— Значи пак сме в изходна позиция.

— И не само тук. Още не сме открили кой е отвлякъл Сафия ал-Мааз.

Според първоначалните сведения нападателите в Британския музей не бяха оставили никакви следи. Телата на нападателите в Ашуел също бяха претърсени от местните власти. Не бяха открити никакви документи. Вече бяха пуснати в обръщение отпечатъците от пръсти и снимките им и в момента издирваха нападателя, който бе успял да се измъкне.

Грей обаче не хранеше особени надежди. Онзи, който се намираше зад всичко това, разполагаше с големи ресурси и значителна информация за целите си. Ударите бяха извършени с хирургична точност и целяха да заличат всякакви следи от загадките около професор Маккейб.

„Но защо? И защо им е било да отвличат доктор Ал-Мааз? Само за да я разпитат ли? Да открият какво знае за всичко това?“

Усещаше, че пропуска нещо важно. Въртеше се в периферията на съзнанието му, мъчеше се да излезе на фокус. Една от причините да го привлекат в „Сигма“ бе способността му да свързва парчета от пъзел, да открива закономерности там, където никой друг не можеше. Но дори неговите умения си имаха граници.

Като сега.

Той поклати глава. Трябваха му още парчета, преди да има надежда да реши конкретния пъзел.

Потенциалният източник на тези парчета пресече улицата пред института. Кат им беше пратила снимки на жената — д-р Илеара Кано. Като разузнавателен експерт на „Сигма“ Кат бе създала мрежа от контакти по целия свят. Грей се беше опитал да разбере откъде Кат познава англичанката, но тя бе отвърнала тайнствено: „Ще оставя на нея да обясни“.

Д-р Кано бе на около трийсет и пет, горе-долу на възрастта на Грей. Носеше джинси и разкопчано до средата бяло яке, разкриващо огърлица от корали. Тъмната й коса беше подстригана късо, а чертите й бяха фини, почти изваяни. Според биографията й емигрирала от Нигерия с родителите си, когато била на дванайсет, и по-късно защитила докторат по епидемиология — дисциплина, която изучаваше модела на разпространение на болестите. В момента работеше за британската Идентификационна и съвещателна служба.

Макар да нямаше съмнение, че не е мигнала цяла нощ, жената не показваше признаци на умора. Тъмните й очи блестяха ярко, макар че клепачите й бяха леко отпуснати, докато оглеждаше двамата американци.

— Вие трябва да сте командир Пиърс — каза тя с подчертано английски акцент, след което се обърна и се усмихна на Монк. — И прочутият доктор Кокалис. Кат ми е разказвала много за вас.

— Така ли? — Монк протегна ръка. — Май ще трябва да обясня значението на думата „поверителност“ на жена си, когато се прибера.

Усмивката й стана по-широка и тя поклати глава.

— Не се безпокойте. Разказва ми само хубави неща. — Сви рамене. — Е, предимно.

— Това „предимно“ малко ме безпокои.

Грей насочи разговора по същество.

— Кат каза, че сте наясно с всичко това.

Илеара въздъхна и хвърли тревожен поглед към унищожената лаборатория.

— Наясно е твърде силна дума. Имам някои отговори, но за съжаление повечето от тях само повдигат още въпроси.

— На този етап приемам всякакви отговори.

Монк изсумтя в знак на съгласие.

Илеара им даде знак да я последват.

— Колата ми е на паркинга зад ъгъла.

Грей тръгна с широки крачки до нея.

— Къде отиваме?

— Кат не ви ли каза? — Тя го погледна намръщено. — Трябва спешно да говоря с Джейн Маккейб.

— Защо?

— Кат ми каза, че госпожица Маккейб е успяла да спаси някои от книжата на баща си и по-точно страници, които дават основание да се смята, че тази болест не се появява за първи път на британска почва.

Грей беше запознат със заразата в Британския музей преди повече от век и макар да изгаряше от нетърпение да се присъедини към другите, годините теренна работа го бяха научили на предпазливост. Кат се доверяваше на тази жена, но тя бе непозната за Грей. Така че когато стигнаха до колата, той поиска разяснения. Постави ръка на вратата, за да попречи на Илеара да я отвори.

— Защо историята на болестта е толкова важна?

Илеара го изгледа раздразнено, сякаш би трябвало вече да знае отговора.

— Нямам представа дали сте чули. Аз самата научих едва преди час. В Кайро и съседните египетски градове са регистрирани десетки нови случаи. Мъчим се да избегнем подобно нещо в Лондон, но е възможно да сме закъснели. А сега чуваме за нови случаи с хора, пътували през „Хийтроу“ или летището на Кайро. И при тях се наблюдава същата висока температура и смущаващи халюцинации.

— Халюцинации ли? — попита Монк.

Илеара кимна.

— Нов клиничен симптом, наблюдаван при пациенти, близки до смъртта. Смятаме, че се дължи на напреднал менингит.

Монк, който имаше сериозни медицински познания, очевидно бе заинтригуван от новината и настоя за подробности.

Грей обаче прекъсна тази линия на разговор.

— Всичко това е добре да се знае, но ще попитам пак — как старата епидемия от деветнайсети век е важна за настоящите събития?

Илеара започна да изброява на пръсти:

— Вече имаме случаи в Берлин, в Дубай, в Краков. Дори три случая в Ню Йорк и един във Вашингтон.

Грей погледна разтревожено Монк.

— Но засега положението си остава най-лошо в Кайро. Там започва да се разпространява паника, която още повече затруднява усилията за овладяване на ситуацията. — Илеара избута ръката на Грей от вратата на автомобила и се обърна към него. — Защо се интересувам от предишната епидемия ли? Защото колегите ми от деветнайсети век са успели по някакъв начин да спрат разпространението на болестта. Ако в книжата на професор Маккейб има някакви сведения как са постигнали това, ще трябва да ги открием веднага, преди да е станало по-лошо.

— Права е — каза Монк.

Грей обаче продължи да упорства.

— Но защо? — попита той. — Защо точно вие се занимавате с това?

Раменете на Илеара леко се отпуснаха, но тя махна към стълба пушек в небето.

— Защото онези в Съвета за медицински изследвания, които ръководят анализа на патогена, са си заврели главите в задниците. Уповават се изцяло на модерната наука, на електронната микроскопия, на ДНК анализи, на разчитането на геноми. Не вярват в работата на учени отпреди век, което е малоумно.

Монк кимна.

— И аз съм срещал мнозина от този тип. И не става въпрос само за учени. Старата поговорка, че който не се учи от историята, е обречен да я повтори, често попада в глухи уши.

— Именно. Това е една от причините да постъпя в Идентификационна и съвещателна служба — обясни Илеара.

— С какво се занимава тя? — попита Грей.

— Това е група, свързана с Британския природонаучен музей. Задачата ни е да изучаваме необяснени феномени и по-точно научни загадки, които противоречат на конвенционалната наука. Преравяме музейни архиви и папки, като в същото време използваме модерни методологии, за да разглеждаме загадъчни случаи.

Монк повдигна вежда.

— Нека позная. При вас работят хора на име Мълдър и Скъли.

Илеара се усмихна и отвори вратата на колата.

— Повярвайте ми. Истината е някъде там. Стига да не ви е страх да я потърсите.

Грей завъртя очи, докато тя се настаняваше зад волана.

Монк се ухили.

— Нищо чудно, че Кат я харесва.

Грей го погледна.

— Защо?

— Защото е смахната като нас.

 

 

08:39

Дерек разтърка очи с едната си ръка, докато скриваше прозявката си с другата. На кухненската маса пред него бяха пръснати всички книги, дневници и книжа, които бе успял да напъха в кожената си чанта преди да избяга от къщата на Маккейб с Джейн.

„Тук трябва да има нещо важно“.

Тази мантра го държеше буден цялата нощ — не че беше в състояние да заспи. След снощното бягство от Ашуел беше пристигнал в Лондон превъзбуден, нервите му бяха опънати от адреналина. Разбира се, грубо наместеният и залепен с лепенка нос още туптеше и го болеше въпреки болкоуспокояващите, които беше изгълтал.

Погледна настрани. По някакво чудо Джейн беше успяла да заспи на канапето. Сейчан дремеше в близкото кресло, отпуснала брадичка на гърдите си, с пистолет в скута. Дерек подозираше, че ще скочи на крака при най-малкия признак за опасност. Последният член на групата, гигантът Ковалски, в момента бе на пост при прозореца. След като пристигнаха с влака в полунощ, бяха взели хотелската стая под фалшиви имена, но въпреки това нямаха намерение да рискуват.

Дерек се върна към проучването си. Подвързаната в кожа кореспонденция на Ливингстън лежеше отворена пред него. Дерек се взираше в поредната страница, отбелязана от професор Маккейб. Писмото беше адресирано до Стенли и представляваше многословно описание на флората и фауната в блатата около езерото Бангвеулу, където Ливингстън продължавал своето търсене на изворите на Нил. Страницата съдържаше още една от рисунките на Ливингстън, този път на гъсеница и пеперуда.

Макар че не беше ентомолог, Дерек разпозна името на насекомото — Danaus chrysippus. Това бе разпространен вариант на африканската пеперуда монарх, срещана в басейна на Нил. Като археолог Дерек познаваше този доста едър вид, защото това бе една от първите пеперуди, пресъздадени в древното изкуство. Нейно изображение било открито във фреска от Луксор отпреди 3500 години.

Дерек отново разтърка уморените си очи.

„Какво означава това?“

Прелисти отново книгата, неспособен да разбере какво в тези стари писма е събудило интереса на професор Маккейб. Върна се на първото изображение, което беше показал на Джейн — рисунката на бръмбара, на египетския скарабей.

Опита се да се съсредоточи, но от умора виждаше всичко размазано.

Въздъхна, готов да се предаде.

„Само гоня вятъра…“

И тогава го видя. Изтощението му разкри онова, което убягваше на съсредоточеното му внимание. Шокиран, Дерек избута стола си назад и той изстърга по пода.

Внезапният шум събуди Джейн на канапето. Тя вдигна глава.

— Какво има?

Дерек не беше готов да й каже.

„Не и преди да се уверя“.

Грабна айпада си, снима страницата и използва безжичния интернет на хотела, за да потърси в Гугъл.

„Дано да съм прав“.

Джейн явно заподозря, че е попаднал на нещо.

— Дерек, какво правиш?

— Мисля… — Той я погледна. — Мисля, че знам къде е отишъл баща ти.

Зад него се разнесе груб глас.

— Имаме си компания — каза Ковалски и се извърна от прозореца. — Време е да тръгваме.

 

 

08:51

С разтуптяно сърце Сейчан незабавно скочи на крака. Наруга се, че се е отпуснала толкова. Прехвърли бързо наум възможните начини да ги проследят, но нищо не се връзваше. Представи си убийцата от снощи, бледото й лице на лунната светлина, отразена от езерцето в Ашуел. Не биваше да подценява точно този противник.

Ковалски се намръщи на пистолета в ръката й.

— По-спокойно. Грей и Монк са. — Той погледна отново през прозореца. — Водят някого. Жена.

Сейчан се зачуди дали да не го застреля, задето я е паникьосал ненужно. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Забеляза уплашените лица на другите двама и прибра пистолета в кобура.

— Всичко е наред — успокои ги тя. — Това са колегите, за които споменах, че ще дойдат.

Дерек облиза устни и кимна. Джейн беше станала и почти се беше скрила зад него.

Сейчан махна към масата.

— Събирайте всичко. Ковалски е прав. Трябва да сме готови за тръгване.

Дерек остана на мястото си.

— Но аз мисля…

— Ще мислиш в движение — сряза го тя. — Колкото по-дълго оставаме на едно място, толкова по-вероятно е да ни открият.

Краткосрочният план беше да скрият Дерек и Джейн в тайна квартира край брега — място, уредено от директор Кроу. Всичко вървеше по график, което само караше сърцето на Сейчан да бие още по-бясно. В съзнанието й отново се появи татуираното лице на убийцата. Радваше се, че Грей е пристигнал. Искаше да говори с него, да й помогне да погледне нещата от друга гледна точка.

„Не може да бъде…“

Тревогата не я напускаше, откакто бе стояла замръзнала на брега на тъмното езерце. Сцената се бе разигравала безброй пъти в главата й. В онзи момент инстинктът й бе да продължи гонитбата, но тя знаеше, че ще бъде твърде открита в езерото и ще се изложи на ненужен риск. Въпреки това го беше обмисляла — докато не зазвъня църковната камбана и не я призова да се върне към изпълнението на дълга си, напомни й, че вече не е убийца за потайната Гилдия. Сега имаше други отговорности, други животи, които да защитава. Но дълбоко в себе си бе изпитала желанието да продължи лова въпреки опасностите за собствения й живот.

Загледа се в Дерек и Джейн и почти надуши страха им, докато забързано събираха научните материали от масата. За миг изпита презрение. Беше инстинктивно, като иглата на грамофон, дълбаеща все по-дълбоко в стара плоча. Реакцията й само я ядоса още повече — на себе си, на тях.

Тя се извърна.

„Какво правя тук?“

На вратата се почука. Ковалски вече беше отишъл до нея в очакване на пристигащите. Отвори и новодошлите влязоха в стаята.

Сейчан веднага привлече вниманието на Грей, който влезе пръв. Той й се усмихна, с което успокои бурята в нея, но само малко. Щом влезе, Грей бързо огледа стаята, без да пропуска нищо. Следваха го Монк и висока чернокожа жена. Двамата разговаряха оживено, приближили глави.

Сейчан даде знак на Грей да се дръпнат настрани. Имаше нужда да сподели какво е видяла, особено преди да продължат към тайната квартира.

Гласът на Монк я прекъсна. Беше шокиран, погледът му не се откъсваше от непознатата.

— И мислите, че това е убило професор Маккейб?

— Или това, или процесът, довел до мумифицирането му — отвърна жената. — Нямахме време да завършим анализа преди тялото му да бъде изгорено.

Джейн се отдели от Дерек и отиде при тях. Лицето й бе пребледняло.

— За какво става дума?

Монк най-сетне осъзна, че има публика, и запелтечи, очевидно смутен, че е говорил така грубо за смъртта на бащата на младата жена.

— Аз… съжалявам, госпожице Маккейб.

Грей се намеси и обясни:

— Някой е подпалил карантинната лаборатория, в която държаха тялото на баща ви.

Джейн отстъпи назад, но Дерек я прегърна през раменете и я задържа.

— Но защо? — попита тя.

— Вероятно поради същата причина, поради която подпалиха къщата — отвърна той. — Някой се опитва да заличи всички следи.

Грей кимна и опита да продължи с обясненията, но Джейн го прекъсна и се обърна към Монк и непознатата.

— Освен това казахте нещо за онова, което е убило баща ми.

Монк погледна високата жена и посочи Джейн.

— Тя има правото да знае.

— В такъв случай е по-добре да й покажа. — Жената свали куриерска чанта от рамото си и отиде при масата. Извади лаптоп и го отвори. — Но имайте предвид, че резултатите все още са предварителни.

Докато всички се струпваха около масата, Сейчан дръпна Грей настрани.

— Трябва да ти кажа нещо за снощи. Нещо, което не казах на директор Кроу.

Грей сбърчи загрижено вежди.

— Какво има?

Беше й трудно да го погледне в очите — не само се страхуваше какво може да си помисли за нея заради спестената информация, но и се тревожеше, че може да види желанието, горящо дълбоко в сърцето й. Представи си жената, която с дръзко нехайство беше избягала през езерото и бе спряла само за момент, колкото да погледне назад, сякаш я предизвикваше да я последва. В онзи кратък миг на лицето й нямаше никакъв страх, нито дори гняв. Вместо това на него се четеше свобода и необуздана страст, която зовеше Сейчан и събуждаше онова, което тя така се бореше да потисне.

Много добре си спомняше какво е да бъде като онази жена, да оцелява на ръба, отвъд доброто и лошото, да живее единствено за себе си.

— Какво има? — повтори Грей и нежно докосна бузата й.

Сейчан се извърна. Бяха разделени от повече от месец и й липсваше допирът му, миризмата, дъхът му във врата й. Знаеше, че той я обича, и любовта му беше опорната точка, за която се бе закрепила през последните няколко бурни години. Въпреки това беше ли честно спрямо него? В опит да отговори на този въпрос тя бе приела онази мисия в Маракеш нарочно, за да си осигури малко пространство.

А вместо това бе открила нещо друго, когато пред нея се появи парче от миналото.

— Жената, която избяга снощи — каза тя. — Онази с татуировките.

— Какво?

— Познах я. — Сейчан каза на Грей неоспоримата истина. — Или по-скоро знам за нея. По репутацията й.

— Какво искаш да кажеш?

Този път Сейчан не се извърна.

— Тя е убийца на Гилдията.