Джеймс Ролинс
Седмият мор (21)

18.

3 юни, 04:09

Остров Елсмиър, Канада

— Надявам се, че ви е удобно — каза Саймън Хартнъл.

Пейнтър погледна закопчаните си в стегнати белезници китки. Глезените му също бяха закопчани за металния стол. Определено не рискуваха с него. Бяха го довели под дулото на пистолет в малката библиотека на личното ниво на Хартнъл. След като го закопча, охраната се оттегли. Антон отсъстваше през цялото време, но какво можеше да означава това?

— Къде е Катрин Брайънт? — попита Пейнтър.

— Добър въпрос. За последен път я видяхме, когато снегомобилът й изчезна в бурята.

Пейнтър изпита мрачно задоволство от новината.

„Значи се е измъкнала“.

— Тя нанесе изненадващо големи щети — каза Хартнъл. — Повече, отколкото си дава сметка.

„Типично за Кат“.

— Но ще си плати. — Хартнъл заобиколи бюрото си и се облегна на него като учител, който се кани да скастри ученик. — Мисля, че двамата с вас започнахме с погрешна стъпка. Вие сте човек на науката, така че може би трябваше да съм по-открит с вас.

Пейнтър го остави да говори, докато оглеждаше стаята. Едната стена бе заета от компютър с много монитори, но останалото пространство бе покрито с ламперия и рафтове от махагон, с редици прашни книги и малки осветени музейни витрини. Погледът му се задържа за момент върху два платнохода с високи мачти — детайлни дървени модели на фрегати от деветнайсети век.

Хартнъл забеляза накъде гледа.

— „Ужас“ и „Еребус“ на Нейно величество. Бивши военни кораби, преоборудвани в изследователски.

Пейнтър познаваше тези имена и трагичната история около тях.

— Доколкото си спомням, изчезнали в Арктика, докато търсели Северозападния проход.

— Точно така. През 1896 г. двата кораба попаднали в ледовете при крайбрежието на остров Крал Уилям недалеч оттук. Историята на екипажите станала история на мизерия, лудост и смърт. Всички загинали, включително моят далечен роднина Джон Хартнъл, който участвал в плаването, за да се озове в плитък гроб на близкия остров Бийчи. — Той поклати тъжно глава. — Неотдавна посетих гроба му, за да отдам почитта си на този предприемчив и решителен млад мъж.

— Май някои хора се целят прекалено високо.

Хартнъл подмина завоалирания му намек.

— В случая с Джон падението му не била неговата амбиция, а няколко развалени месни консерви „Голднър“. Изследванията на студените мумифицирани останки на младия мъж показаха, че става въпрос за отравяне с олово, което вероятно го е лишило от разсъдък заедно с останалите. — Той кимна към корабите. — Все пак сте прав, че историята е пример как трябва да се проявява предпазливост — но не така, както си мислите.

— А как?

— Знаете ли, че покрай разтопяването на ледовете в Арктика сега по същия този Северозападен проход, търсен от „Ужас“ и „Еребус“, минават круизни кораби, пълни с пътници, които се наслаждават на коктейли и вечерят в изискани ресторанти? — Той се намръщи. — Туристи, дошли на върха на света, където всъщност виждат края му.

— От климатичните промени ли? — Със съмнението в гласа си Пейнтър го подкани с надеждата да го накара да се разприказва и да разкрие повече, отколкото възнамерява. Знаеше, че директорът на „Клиф Енерджи“ е обсебен от темата. — Не мислите ли, че приемате нещата доста драматично и дори тревожно?

— Всички би трябвало да се тревожат. — Хартнъл се изправи. — Планетата се затопля с безпрецедентна скорост. Според проведените от НАСА изследвания на сърцевините на ледниците затоплянето върви със скорост, каквато не е виждана от хиляда години. Месец след месец средните температури се повишават все повече. Кувейт счупи световния рекорд, като там беше измерена температура от петдесет и три градуса. Скоро някои части от планетата ще станат прекалено горещи, за да могат да се обитават. Вече виждаме метеорологични явления, надхвърлящи най-силните бури на столетието. Бури, каквито не са вилнели от над петстотин години.

— Времето е непредсказуемо — сви рамене Пейнтър.

Хартнъл го изгледа така, сякаш всеки момент ще получи удар.

— Може би, ако ставаше въпрос само за едно такова събитие. Но само през последната година Съединените щати изтърпяха осем бури, каквито се случват веднъж на петстотин години. Осем! — Той стовари юмрук върху бюрото. — И не ми казвайте, че става дума за някакъв естествен цикъл. Националната агенция за океански и атмосферни изследвания погледна как Земята се е затопляла така след последната ледникова епоха. Повишаването на температурите, регистрирано през изминалия век, е десет пъти по-бързо от това и двайсет пъти по-бързо от средната историческа скорост. Така че не става въпрос за цикъл, а за събитие, водещо до измиране на видове.

Пейнтър се изсмя пренебрежително.

— И какво си мислите, че можете да направите? Доколкото четох, вече сме отминали точката, след която няма връщане.

Хартнъл се поизправи.

— Точно така. За да бъде спряно онова, което предстои, е нужен човек с визия, човек, който е готов да поема големи рискове. Ще е нужно ангажиране от нивото на проекта Манхатън. Нещо, което световните правителства вече не са в състояние да предприемат. Една истинска промяна ще зависи от частния сектор.

— Иначе казано, от вас. — Пейнтър присви очи към опонента си. — Какво всъщност правите в станция „Аврора“?

Докаран до ръба, Хартнъл го прекрачи.

— Ще сложа край на глобалното затопляне и ще предложа на света енергиен източник, нямащ равен на себе си.

— Как?

Хартнъл се обърна към малка стъклена витрина, в която имаше бележник с черна кожена подвързия.

— С помощта на един приятел.

 

 

04:17

Саймън Хартнъл се пребори с гневното треперене на ръката си, докато се мъчеше да вкара ключа в ключалката. Най-сетне успя и отвори стъклената врата. Много внимателно извади намиращия се вътре том и се обърна към закопчания на стола.

Подозираше, че Пейнтър Кроу нарочно се опитва да го провокира, но не му пукаше.

— Това е принадлежало на Никола Тесла. Неговият личен дневник, конфискуван от правителството след смъртта му. Властите обаче не успели да проумеят какво е написано на тези страници.

— А вие успяхте, така ли?

Саймън се усмихна. Чувстваше се по-спокоен, като държеше книгата, и отказа да бъде подведен.

— Признавам, че ми бяха нужни повече от трийсет години. И още не знам всичко. Тесла е можел да се изразява адски загадъчно, когато е искал. — Отиде до бюрото си и седна. — И за съжаление е бил повече мечтател, отколкото практик. Именно затова всички знаят името Томас Едисън, но не са толкова онези, които са чували за Никола Тесла. Едисън е бил човек на времето си… докато Тесла го е изпреварил, при това много.

— И нека позная. Неговото време най-сетне е настъпило.

Саймън го изгледа. Осъзна, че мъжът на стола има по-остър ум, отколкото бе предполагал, особено за човек, работещ за правителството.

— Точно така. Възнамерявам да покажа какъв гений е бил той всъщност.

Пейнтър се загледа навън.

— Антените ви. Те са нещо повече от подобрена версия на ХААРП.

— Именно. Те са реализиране на мечтата на Тесла. Свят без войни, с евтина и безгранична енергия и здрава, процъфтяваща планета.

— И вие можете да осигурите всичко това?

— След време. Подготвяме се за локализиран тест — доказателство на концепцията, ако мога така да се изразя. Ще бъде проведен вдругиден.

— Каква концепция?

— Доколко сте запознат с проекта Уордънклиф на Тесла?

Пейнтър се намръщи.

— Знам само, че е неуспял опит за изграждане на мрежа от безжични електрически генератори. Неговата кула трябвало да бъде първата.

— Уордънклиф е трябвало да бъде неговото доказателство на концепцията, с което да покаже на света какво е възможно. Той започнал да строи кулата през 1901 година, но конструкцията и дизайнът й се основавали на теории и опити, продължили десетилетия. Най-просто казано, той знаел, че за да пренася безжично енергия, ще се нуждае от проводник, който да носи енергията по цялото земно кълбо. Проучвал два възможни източника — земята и атмосферата. Вярвал, че е възможно да вкара енергия дълбоко в земните недра, за да стимулира естествената резонансна честота на планетата, която ще усили енергията глобално. Същото можело да се постигне и с пращането на енергията нагоре до зареден проводим слой на атмосферата.

— Йоносферата.

Саймън кимна.

— По онова време за такъв слой само се предполагало. Съществуването му било доказано едва през 1925 година.

— Значи и в този случай Тесла е изпреварил времето си.

— Уви, да. Поради това Тесла се обърнал към единствения друг проводник, до който имал достъп — земята. Той проектирал Уордънклиф със стометрови основи, така че кулата да може по-добре да се вкопчи в земята, както сам се изразява.

— Но претърпял провал.

— Само защото нямал технологията да предприеме по-обещаващия подход — земната йоносфера. По-късно, когато съществуването й било доказано, той продължил с работата си и през 1931 година обявил, че е на път да открие нов енергиен източник от, цитирам, „нов и неочакван източник“. Но така и не разкрил пред журналиста за какъв източник става дума.

Пейнтър беше забелязал растящото му вълнение.

— Но вие знаете кой е той.

Саймън постави ръка върху бележника на Тесла.

— Всичко е тук.

Пейнтър се поизправи в стола си.

— Имате предвид онзи електрически микроб.

Отново впечатленият Саймън не успя да скрие изненадата си.

— Точно така. Тесла експериментирал върху много опасен организъм в Лондон.

— Да не би да е било през 1895 година в Британския музей, когато група учени отворили артефакт, принадлежал навремето на Дейвид Ливингстън?

Саймън се опули.

„Колко още знае този човек?“

— Какво друго има в тази ваша книга? — попита Пейнтър.

— Въз основа на откритите свойства на организма и на наученото за йоносферата Тесла създал груба версия на онова, което ние построихме тук. По онова време обаче отново не разполагал с технологията и енергийните източници, нужни за осъществяването на проекта му.

— Значи вие сте подобрили и разширили работата му и сте построили станцията „Аврора“.

— Това е моят Уордънклиф. Локална изпитателна станция за една по-величествена глобална визия.

— И каква е тази визия?

— Както вече казах, същата като на Тесла. Световен мир, евтина и безгранична енергия и по-здрава планета. Целта заслужава ли си? — предизвикателно попита Саймън.

— Разбира се, че си заслужава. И аз с готовност го признавам. Загрижен съм обаче за това как възнамерявате да постигнете възвишената си цел.

— Имате предвид привличането на доктор Ал-Мааз.

— Отвличане и убийство е по-добро описание.

Саймън кимна в знак на съгласие.

— Както и това. — Пейнтър задрънча с белезниците си.

— Уви, нещастно стечение на обстоятелствата. Изобщо не възнамерявах да се стига дотам. Всъщност повечето смъртни случаи, довели до този момент, можете да припишете на професор Маккейб. Ако не беше действал толкова прибързано, животът на много хора щеше да бъде пощаден.

— Лесно е да прехвърляш вината на мъртвите.

— Но въпреки това е истина.

Телефонът на бюрото на Саймън иззвъня. Той погледна номера.

„А…“

Обърна се към госта си и позвъни на чакащата в коридора охрана.

— Трябва да се погрижа за някои неща. Ще се наложи засега да прекратим дискусията.

— Чакайте. — Пейнтър се размърда в стола си. — Кажете ми как възнамерявате да осъществите мечтата на Тесла.

Саймън се усмихна и вдигна книгата.

— Най-добре да научите от самия него. Макар че може би не на родния му сръбски. Ще поръчам да пратят в стаята ви превод. След като го прочетете, ще поговорим отново. Може би тогава ще разберете напълно какъв е залогът.

Охраната влезе и изведе пленника от стаята. Щом остана сам, Саймън натисна копчето на телефона и вдигна слушалката.

— Антон, закърпиха ли те?

— Да, сър. Веднага се включвам в издирващия екип.

— Добре. Намери ги. Откраднатите от лабораторията данни ни трябват.

След изгарянето на мумията топографската карта на татуировките предлагаше най-добрия шанс да научат как да укротят микроба убиец. Ако се съдеше по среднощната им дискусия по мрежата, Рори и д-р Ал-Мааз като че ли бяха на път да открият нещо важно.

— Ако са наранили Рори… — изръмжа в телефона Антон.

— Сигурен съм, че е добре.

Двамата се бяха сближили през последните две години. Саймън го позволяваше и дори окуражаваше, макар че за Антон обичта беше изопачена и рядка стока. Отношенията със сестра му Валя бяха нездрави, правеха ги зависими един от друг и ги обвързваха така силно, както и общата им татуировка. Връзката им не беше сексуална, слава богу, но въпреки това нараняваше и двамата. Тази нова връзка между Антон и Рори помагаше на Саймън, като отслабваше връзката между брат и сестра и правеше Валя по-полезна като самотен агент — и по-безмилостна.

„Нищо не може да се сравнява с жена, отхвърлена с презрение, пък било и от собствения си брат“.

Но сега може би чувствата на Антон към Рори се превръщаха във вреда.

— Антон.

— Сър?

— Просто намери диска. Независимо от цената. Разбра ли ме?

Настъпи дълга пауза, последвана от по-твърд, по-решителен отговор.

— Ще бъде направено.

 

 

04:32

— Ало, ало…

Кат знаеше, че усилията на Сафия са напразни. Седналата отпред до нея Сафия държеше сателитния й телефон и се мъчеше да се свърже с базата Туле, докато Кат се мъчеше да се бори с коварния терен и бурята едновременно. Ледени ветрове блъскаха кабината и фучаха от безсилна ярост, че не могат да се доберат до тях. Суха, подобна на камъчета суграшица барабанеше по машината.

Междувременно би трябвало да са прекосили границата на националния парк Кутинипраак, макар че Кат не можеше да е сигурна без джипиес.

Сафия свали телефона и погледна през прозореца към планините.

— Може би ако се качим по-високо…

— Няма да помогне — каза Кат, присвила очи зад волана.

Фаровете на снегомобила осветяваха само на метри в сумрака и снега. Движеха се покрай замръзнала река, чийто лед на места бе стопен или натрошен, разкривайки бурните сини води отдолу. Черни назъбени върхове обкръжаваха долината и ту се появяваха, ту изчезваха в бурята.

— А може пък времето да се оправи поне за малко — с надежда каза Сафия.

— Проблемът не е във времето. — Кат погледна към носещите се над тях облаци. — Друг вид буря ни заглушава. Геомагнитна буря от неотдавнашно слънчево изригване. Докато не утихне, няма да има никакъв сателитен сигнал.

— Права е — обади се Рори от задната седалка. — Според прогнозите ще трае един-два дни.

Кат погледна в огледалото. Беше спряла за кратко, колкото да му върже ръцете зад гърба с въже, което беше намерила в багажника на снегомобила. Освен това го беше завързала през кръста за катарамата на предпазния колан. Нямаше къде да избяга.

Той забеляза, че тя го гледа, и наведе глава.

Кат си спомни загрижеността му за Сафия и как искрено се разкайваше, но в същото време помнеше и страха в гласа му, когато видя кървавата диря на Антон. Подозираше, че между двамата може да е възникнала по-дълбока връзка.

В централата на „Сигма“ Кат бе проучила досието на Антон Михайлов от времето, когато е бил шестнайсетгодишен. Изброените в него престъпления бяха „дребни кражби“ и „безнравствени постъпки“.

В Русия по онова време хомосексуализмът още се смяташе за престъпление.

Кат си спомни и информацията, която беше събрала за изчезването на професор Маккейб преди две години. Имаше сведения за търкания между баща и син, за един-два открити сблъсъка. Дори Джейн бе споменала същото, като го приписа на бунта на брат си срещу деспотичния им баща.

Кат не се съмняваше, че това е част от причината.

„Но може би не цялата“.

Възможно ли бе професор Маккейб да е знаел за сина си и така и да не го е приел… или Рори е държал ориентацията си в тайна и това е забило неизречен клин между двамата?

На Рори щеше да му се наложи да обяснява, но сега не бе…

— Кат! — Сафия сграбчи ръката й.

Кат насочи вниманието си напред. Точно пред тях в светлините на фаровете се бе появило нещо тъмно и рошаво. Стоеше до реката с наведена глава и пиеше вода между натрошения лед.

Мускусен бик.

Кат рязко зави, за да избегне сблъсъка, но единственият им път беше през замръзналата река. Веригите захапаха леда. Кат трепваше при всяко пукане, но все пак успяха да стигнат до отсрещния бряг и да се изкатерят.

— Уф! — въздъхна Кат и избърса челото си.

Теренът и бурята очевидно не обичаха да бъдат игнорирани.

— Имаш нужда от сън — меко каза Сафия.

„Така е“.

— Щом стигнем Алърт.

Това беше планът им. В другия край на националния парк Кутинирпаак се намираше канадският аванпост Алърт, където техните военни поддържаха гарнизон и метеорологична станция. Но Кутинирпаак беше вторият по големина парк в Канада, което означаваше, че ще им се наложи да изминат двеста и четирийсет километра див пущинак, за да стигнат до безопасно място.

Пътуването щеше да отнеме много часове, ако не и по-голямата част от деня.

„И ако дотогава не ни догонят“.

Тя се обърна към Рори.

— Какви наземни превозни средства има „Аврора“?

Той сви рамене.

— Снегомобили, моторни шейни. Но те се използват предимно за развлечение. „Аврора“ е научна станция, а не военна база.

Кат си даваше сметка за това — и най-вероятно то бе единствената причина да успеят да се измъкнат. Станцията беше изолирана и враждебният терен вероятно се смяташе за достатъчна охрана срещу повечето заплахи.

— Някои ловуват със самолетите — продължи намръщено Рори. — Не може да се каже, че е спортсменско, но е начин да изпуснеш парата.

Кат погледна небето. Това беше едно от малкото предимства на бурята. Тя поне приковаваше към земята малката въздушна флотилия на станцията.

Но дори тези ловци не бяха най-голямата тревога на Кат.

Седящата до нея Сафия беше притиснала сателитния телефон към гърдите си. Кат я беше помолила да продължи да прави опити да установи връзка с базата Туле. Макар че бе много малко вероятно геомагнитната буря да затихне за момент и да успеят да се свържат с полковник Уайкрофт, Кат бе дала задачата на Сафия, за да я разсее.

Сафия повдигна ръка и потърка бузата си. Кат разбираше страха зад този жест — представи си разкъсания защитен костюм, пръснатите частици от мумията. Въпреки че бяха взети съответните предпазни мерки, дали това беше направено навреме?

Кат бе предпочела да й спести преценката на доктор Кано за развитието на болестта, как на микроорганизма са нужни само два часа от вдишването му, за да стигне до мозъка на заразения.

„Дали спасителната ни мисия само е обрекла тази жена?“

Калориферът на снегомобила тракаше силно и някак астматично. Духаше топъл въздух в плътно затворената кабина и шумно напомняше, че Сафия може да не е единствената, изложена на риск.

Двигателят внезапно се закашля и машината се разтресе. Кат се удари във волана, но двигателят се успокои и отново заръмжа гладко. Тя издиша с облекчение, но тревогата си остана. Вероятно снегомобилите на станцията се използваха предимно за дребни задачи около базата и сигурно не бяха поддържани достатъчно добре, за да са способни на подобен дълъг преход, при това в разгара на буря.

Явно всички си даваха сметка за това, така че последва продължително мълчание — докато някакъв нов шум не ги изтръгна от страховете им.

Приличаше на лавина — грохот, който се засилваше.

Изведнъж от мрака зад тях се появиха тъмни сенки и се понесоха от двете им страни, като се събираха отново отпред на светлината на фаровете. Грохотът от минаването им се съпровождаше от уплашено и скръбно мучене.

Това бе стадо карибу, стотици животни, които се носеха покрай снегомобила като река около голям камък. И със същата бързина, с която се бяха появили, елените изчезнаха в бурята.

Сафия проточи врат да погледне през задния прозорец.

— Какво ли ги е изплашило?

Кат подозираше какъв е отговорът и затърси светлини зад тях. Настъпи газта и подгони призрачното стадо, вслушвайки се в предупреждението му.

„Някой ни е открил“.

 

 

04:38

Пейнтър разтриваше китки и крачеше напред-назад в килията. Охранителите му бяха свалили белезниците, бяха го обискирали на голо и му бяха хвърлили сив комбинезон. Дори не си направиха труда да му дадат някакви обувки.

Но това беше най-малкият му проблем.

Тревогата го разяждаше — за Кат, за Сафия.

Бяха го заключили в старата стая на Сафия. Миризмата й се беше задържала тук — едва доловим аромат на жасмин, който събуждаше спомени за споделеното им минало, за пустинни пясъци и зелени оазиси. Освен това остро му напомняше за дебнещите опасности.

Макар че Кат и Сафия бяха избягали с Рори, Пейнтър не знаеше колко дълго ще удържат пред преследвачите си. Въпреки сърдечността на Саймън Хартнъл знаеше, че той няма да се спре пред нищо, за да ги залови.

Рязко изщракване го накара да се обърне.

„Сега пък какво?“

Малкият процеп в долната част на вратата му се отвори. Някой му подхвърли нещо през него и то се плъзна по пода до босите му крака. Докато той се навеждаше да го огледа, процепът се затвори.

Пейнтър вдигна дебелия сноп листа, които бяха перфорирани и подвързани със спирала. Прелисти страниците и видя, че големи части от текста, както и диаграми и чертежи, са заличени с дебел черен маркер.

Заинтригуван, Пейнтър отиде до бюрото и седна.

Досещаше се какво трябва да е това.

Превод на черния бележник на Тесла.

Поне в това отношение Хартнъл доказваше, че е човек на думата си. Все пак, ако се съдеше по цензурираните части, очевидно отказваше да бъде открит за всичко, което ставаше в действителност тук.

„Ще се задоволя и с това“.

Жестът даваше основание да се мисли, че Хартнъл иска да бъде разбран и дори уважаван заради блестящия си ум и предприемчивостта си. Или може би просто се нуждаеше от признателна публика за онова, което предстои, и бе готов да я образова, за да може да изпълни ролята.

Пейнтър нямаше нищо против да му съдейства в това отношение.

„Дори ще ръкопляскам, ако така ще получа онова, което искам“.

Все пак знаеше, че Хартнъл не е глупак. Достатъчно му беше само да погледне през прозореца, за да види какво е създал той под носа на АИОП и дори с техните пари. В никакъв случай не биваше да подценява този тип.

Погледна подвързаните страници.

„Щом ми дава това, значи иска от мен още нещо“.

Тъй да бъде.

Обърна на първата страница и зачете.

Докато четеше, в сърцето му се оформяше ледена увереност.

„Това ще свърши зле… за всички ни“.