Джеймс Ролинс
Седмият мор (6)

3.

30 май, 18:24

Ашуел, Хартфордшър, Англия

Джейн Маккейб се бореше с призраците на тавана. Чувстваше се като натрапничка в собствения си дом. Накъдето и да се обърнеше в тясното, покрито с паяжини помещение, виждаше по нещо, което й напомняше за хората, които вече ги нямаше. Старият прояден от дървояди гардероб в ъгъла още пазеше дрехи на майка й. В друг ъгъл бе сложена стара спортна екипировка на брат й Рори — прашна бухалка за крикет, омекнала футболна топка, дори разръфана фланелка за ръгби от училище.

Един призрак обаче се извисяваше над всички други — сянка, от която никой от тях не можеше да избяга приживе, а сега и след смъртта му. Баща й доминираше на това място. На тавана бяха струпани купища стари кашони с папки, някои още от студентските му години, купчини книги и полеви дневници.

По молба на д-р Ал-Мааз Джейн вече беше преровила не толкова мръсните кашони, онези от последните две или три години преди баща й да изчезне в пустинята. Беше ги свалила на Дерек Ранкин, който беше в кухнята и преглеждаше съдържанието им в търсене на някаква следа за участта на баща й и брат й.

Задачата изглеждаше безнадеждна, но бе по-добре, отколкото да седи сама и да се опитва да приеме безвъзвратността на смъртта на баща си и загадките около състоянието на тялото му.

„По-добре да не спирам“.

Разкърши схванатите си рамене и погледна през малкия тавански прозорец към Ашуел. Селцето представляваше идилична смес от средновековни постройки и къщи със сламени покриви и измазани с хоросан дървени стени. От високата си позиция можеше да види правоъгълната камбанария на енорийската църква, построена през четиринайсети век. Оттам долитаха звуците на църковна музика. Ежегодният Музикален фестивал на Ашуел течеше вече десети ден и трябваше да приключи довечера, когато в „Сейнт Мери“ щеше да се проведе пищно тържество, наречено Хорова вечерня.

Загледа се в старата камбанария, която се издигаше на назъбени секции и завършваше с оловна стрела, насочена към небето. Спомни си как баща й я беше завел в църквата, когато беше деветгодишна, и й показа средновековните графити по стените. Надписи на латински и староанглийски описваха нещастията по времето на Черната чума, поразила селото в началото на 14 век. Като дете тя беше снела отпечатъци с въглен на някои от надписите. Докато го правеше, беше изпитала странно родство с отдавна мъртвите им създатели. В много отношения онези моменти вероятно бяха засели семената, които я бяха вдъхновили да тръгне по стъпките на баща си и да започне да се занимава с археология.

Извърна се от прозореца и от празничната музика и погледна тавана, пълен със сенките на баща й. Спомни си един надпис от църквата, който бе копирала от една колона. Той нямаше нищо общо с Черната чума, но й се струваше особено подходящ за момента.

— Superbia precidit fallum — изрецитира тя, представяйки си латинския надпис.

Гордостта предхожда падението.

Макар да обичаше баща си, Джейн не бе сляпа за недостатъците му. Той беше инат, твърдоглав в становищата си и определено не беше подминат от греха на гордостта. Джейн знаеше, че тъкмо арогантността бе отвела баща й в пустинята наред с търсенето му на знания. Нестандартната му позиция относно истината за библейския Изход го беше оставила открит за присмеха и укорите на колегите му. И макар той да показваше самоувереност пред света, тя знаеше, че насмешките им го глождят. Той бе твърдо решен да докаже, че теорията му е вярна — колкото заради историята, толкова и заради собствената си гордост.

„И виж къде те отведе тя — и Рори също“.

Стисна юмруци, когато гневът за момент надделя над мъката. Но под всичко това имаше нещо по-дълбоко, което не й бе давало покой през последните две години. Вина. Тъкмо вината бе една от причините Джейн рядко да се връща в семейната къща, да я оставя пустееща и с покрити с чаршафи мебели. Макар че пътят от Ашуел до Лондон бе по-малко от час с влака, тя бе наела студио в центъра на града. Казваше си, че го прави, защото апартаментът й е близо до университета, но знаеше, че причината не е в това. Беше твърде болезнено да се връща тук. Идваше в Ашуел само ако е много наложително, както беше сега заради молбата на доктор Ал-Мааз.

— Май попаднах на нещо! — разнесе се вик от кухнята.

Доволна, че може да се махне от призраците, Джейн мина през сенките до светещия правоъгълен отвор, който водеше надолу. Слезе по стълбата в коридора на втория етаж и забърза покрай затворената спалня към стълбището.

Докато минаваше през дневната към малката кухня, видя, че Дерек е дръпнал всички завеси. Слънчевата светлина я накара да присвие очи след дългия престой на тавана. Спря, за да премигне. Ярката светлина й се струваше твърде жизнерадостна за обстоятелствата.

Дерек седеше на масата в кухнята, заобиколен от кашони от тавана. До себе си беше натрупал купчини книги и дневници наред с хвърчащи листа. Беше свалил якето си и бе запретнал ръкави.

Дерек беше шест години по-голям от нея. Баща й го беше взел под крилото си, бе станал негов ментор през годините в университета и в крайна сметка успя да го прилъже да го последва в пустините. Подобно на много други, Дерек не бе успял да се отскубне от силното привличане на баща й. Накрая започна да прекарва дълги дни в семейния кабинет, като често преспиваше на канапето.

По онова време Джейн нямаше нищо против присъствието му, особено след като майка й се разболя. Дерек винаги беше приятен събеседник, който можеше да я изслуша, когато нямаше никой друг. За съжаление Рори не споделяше чувствата й. Брат й винаги настръхваше при вида на младото протеже — очевидно виждаше в Дерек съперник за вниманието на баща им и най-вече за похвалите му.

Сега Дерек се беше навел над някакъв архив в кожена подвързия. Ако се съдеше по напуканата кожа, томът изглеждаше много по-стар от всичко, писано от баща й. Когато приближи, Джейн забеляза, че по брадичката и бузите на Дерек е избила еднодневна четина. И двамата не бяха успели да се наспят нормално след завръщането си от Египет.

— Какво намери? — попита тя.

Той се обърна, ухили се, при което загорялото му от слънцето лице грейна, и вдигна големия том.

— Мисля, че татко ти е отмъкнал това от библиотеката в Глазгоу.

— Глазгоу ли? — Джейн се намръщи, когато си спомни, че баща й бе пътувал на няколко пъти до Шотландия, преди да насочи вниманието си към Судан.

— Ела да видиш — подкани я той.

Тя надникна над рамото му, докато той отваряше книгата на отбелязана с листче страница. Докато се навеждаше, долови аромата на одеколона му, или може би на шампоан. Така или иначе, ароматът прогони миризмата на плесен от тавана.

— Според сигнатурата — каза Дерек — книгата е от архива на Ливингстън в университета на Глазгоу, където се пазят повечето документи на пътешественика. Този том съдържа копия на кореспонденцията му, като се започне от първите му проучвания на река Замбези в Южна Африка до по-късните му години, докато е търсил изворите на Нил. Разделът, отбелязан от баща ти, включва писма на Ливингстън до Хенри Мортън Стенли, прочут с това, че го намерил в най-тъмните недра на Африка.

Обзета от любопитство, Джейн седна до Дерек.

— Какво пише в писмата? Защо баща ми се е интересувал толкова от тях?

Дерек сви рамене.

— Повечето изглеждат съвсем обикновени, просто споделяния на стари приятели, но на отбелязаните страници има рисунки и анатомически скици на Ливингстън. Баща ти специално е отбелязал тази страница. Привлякла е вниманието му заради таксономията на ей тази малка гадинка. Виж.

Джейн опря рамо в рамото на Дерек, за да разгледа скиците — изобразяваха някакъв бръмбар.

Уловените от Ливингстън детайли бяха наистина впечатляващи. Скицата показваше насекомото с разперени и прибрани криле. Джейн прочете на глас научното название и сбърчи нос.

— Ateuchus sacer. Не разбирам. Защо е толкова важен този бръмбар?

— Защото името му е дадено не от друг, а от самия Чарлз Дарвин. — Дерек повдигна вежда и я погледна.

— Освен това го е нарекъл „свещения бръмбар на египтяните“.

Джейн се досети.

— Това е скарабей.

— Днес е класифициран като Scarabaeus sacer — каза Дерек.

Джейн започна да се досеща каква е причината за интереса на баща й. Древните египтяни почитали малкия бръмбар, защото правел топчета от тор. Те вярвали, че насекомото повтаря действията на бог Хепри, сутрешната версия на Ра, чиято задача била всеки ден да търкаля слънцето по небето. Изображенията на скарабей се срещаха навсякъде в египетското изкуство и писменост.

Тя се наведе над старата книга.

— Ако баща ми е проучвал историята зад талисмана, подарен на Ливингстън, изглежда логично да се е интересувал от всичко свързано с Египет в неговите бележки и дневници. — Джейн се облегна в стола. — Но защо му е било да краде книгата от Глазгоу? Не е в негов стил да посяга на такива неща.

— Не знам. Има и други отбелязани страници. Изглежда, се е интересувал особено от писмата със скиците. — Дерек затвори книгата и придърпа един полеви дневник. — Странното е, че през месеците преди да замине за Судан той очевидно е бил вманиачен по талисмана. Но въпреки това не ми спомена нищичко за него. Просто ме натовари да търся признаци за някаква обща болест в мумиите, открити при спасителните разкопки в Судан.

— И ти намери ли?

— Не. — Дерек въздъхна. — Имам чувството, че не оправдах доверието му.

Джейн докосна лакътя му.

— Вината не е твоя. Татко винаги искаше… не, нуждаеше се от някакво доказателство, което да потвърди теорията му за Изход. Не би позволил на нищо да се изпречи на пътя му.

Дерек бе все така умърлушен, докато отваряше дневника.

— Баща ти си е водил подробни бележки за талисмана. След многото необясними смъртни случаи артефактът бил унищожен — бил изгорен. Баща ти обаче открил негова рисунка и копие на йероглифите по дъното му. Записал е всичко в дневника си.

Дерек й показа страницата. В горната част на страницата баща й бе залепил малко фотокопие на оригиналната рисунка.

— Прилича ми на арибалос, съд за масло — отбеляза Джейн. — С две глави. Едната ми прилича на лъвска, а другата на египтянка. Странно.

— Според описанието артефактът бил изработен от египетски фаянс с тюркоазен емайл.

— Хм… има логика. Особено ако съдът е бил предназначен за съхраняване на течност. — Египетският фаянс представляваше ранна керамика, изработвана от стрит кварц, слюда и глина. След изпичането изделието беше по-близко до стъкло, отколкото до същинска керамика. — Колко голям е бил?

— Според описанието височината му била около петнайсет сантиметра и можел да побира около половин литър течност. За да достигнат до съдържанието, музейните работници трябвало да отчупят каменната запушалка на съда, която била залепена с много твърда смола.

— Която го е затваряла херметически.

Дерек кимна.

— И виж по-надолу. Баща ти е копирал йероглифите върху дъното на артефакта.

Джейн разпозна фигурите, без да й се налага да прави справка, и прочете надписа на глас.

— Итеру.

— „Река“ на египетски.

— Което е било и името на Нил. — Джейн разтърка челото си. — Предполагам, че това подкрепя историята, разказана от местния, който подарил талисмана на Ливингстън.

— Че водата е от Нил.

— Когато станала на кръв — допълни Джейн. — Първото от десетте бедствия на Мойсей, стоварили се върху Египет.

— Като стана въпрос за това. — Дерек обърна на следващата страница, където баща й беше записал десетте бедствия.

^[1]

Бедствията бяха записани в хронологичен ред, но поради някаква причина баща й бе оградил седмото в списъка: „Град и огън от небето“.

Дерек забеляза намръщеното й лице.

— Как тълкуваш това?

— Нямам представа.

Телефонът иззвъня и ги стресна.

Джейн стана раздразнено. Предполагаше, че доктор Ал-Мааз пак ще ги натиска за отговори, но засега те се бяха натъкнали само на още загадки. Отиде до стария телефон на кухненския плот и вдигна слушалката.

Преди да успее да каже „ало“, от другата страна прозвуча тревожен глас.

— Джейн Маккейб?

— Да? Кой се обажда?

— Казвам се Пейнтър Кроу. Мъжът говореше забързано, с определено американски акцент. — Приятел съм на Сафия ал-Мааз. Някой я атакува в музея преди малко повече от час.

— Какво? Как? — Джейн се мъчеше да осъзнае чутото.

— Умряха хора. Ако е свързано с баща ви, убийците може да се насочат и към вас. Трябва да отидете на безопасно място.

— Ами…?

— Тръгвайте по-бързо. Намерете полицейски участък.

— В селото няма полиция.

Най-близките участъци бяха в съседните Лечуърт и Ройстън — а Джейн нямаше кола. С Дерек бяха дошли с влака.

— Тогава идете на някакво публично място — каза мъжът. — Така, че около вас да има хора, за да е по-трудно да ви нападнат. Пратил съм помощ, която пътува към вас.

— Какво става? — обади се Дерек от масата.

Джейн го погледна с широко отворени очи, мислеше трескаво.

— Аз… зад ъгъла има една кръчма. „Бушел енд Страйк“.

Погледна си часовника. Минаваше седем, така че заведението би трябвало да е пълно.

— Идете там! — подкани я настоятелно мъжът. — Веднага!

Връзката прекъсна.

Джейн си пое дълбоко дъх, мъчеше се да потисне надигащата се паника.

„Ако е прав за баща ми…“

Посочи масата и каза:

— Дерек, вземи дневника на баща ми, архива от Глазгоу и всичко, което смяташ за важно.

— Какво става?

Джейн се завтече да му помогне да прибере материалите в чантата му.

— Здравата сме загазили.

 

 

19:17

Дерек се мъчеше да разбере какво става. Всичко това изглеждаше невъзможно.

Джейн спря на верандата и погледът й се плъзна през обраслата предна градина и тясната уличка зад ниската тухлена ограда. Слънцето още не беше залязло, но се бе спуснало ниско над хоризонта и улицата тънеше в сянка.

— Какво става? — отново попита той. — Кой е по петите ти?

Джейн не забеляза никаква видима заплаха, така че отиде до малката желязна порта, отвори я и излезе на Гардинърс Лейн.

— Не знам. Може би никой. Може би онези, които са атакували доктор Ал-Мааз и останалите в музея.

Дерек нагласи ремъка на чантата на рамото си, докато излизаше след нея на улицата. Тревогата за приятелите и колегите в музея засилваше решимостта му да пази Джейн.

— Можеш ли да се довериш на онзи, който ти се обади?

Джейн го погледна, явно обмисляше думите му.

— Ами… мисля, че да. Посъветва ме да идем някъде, където ще сме заобиколени от хора. Не ми прилича на капан.

„Определено“.

— Ако не друго, не бих отказала една бира. Може би две. За успокояване на нервите.

Усмихна му се и той й отвърна със същото.

— Тъй като е с медицински цели — каза Дерек, — първите питиета са от мен. Все пак съм доктор.

Тя го изгледа косо.

— По археология.

— По биоархеология — напомни й той. — Почти равностойно на лекар.

Тя завъртя очи и махна напред.

— Тогава пиши рецептата, докторе.

След кратък преход стигнаха алеята, която водеше към задната веранда на местния пъб. „Бушел енд Страйк“ се намираше на Мил Стрийт, срещу църквата „Сейнт Мери“ и парка около нея. Камбанарията се издигаше в небето зад кръчмата, оловният й връх сияеше, осветен от последните лъчи на слънцето.

На задната веранда вече беше паднал здрач. На повечето маси се виждаха силуети на клиенти. През отворената врата долитаха гласовете на другите вътре.

Познатият ритъм, подчертан от изблици смях, смекчи страха на Дерек от някаква безлика заплаха. Беше прекарал много нощи в „Бушел енд Страйк“ с бащата на Джейн — понякога затваряха заведението, преди да си тръгнат със залитане към къщата.

Идването тук бе като завръщане у дома.

Някаква жена пееше, гласът й отекваше от църковния двор от другата страна на улицата и му напомни, че е последната вечер от музикалния фестивал на селото.

Нищо чудно, че кръчмата бе толкова пълна.

„Но предвид обстоятелствата това може да е добре дошло“.

Привлечени от жизнерадостната обстановка, Дерек и Джейн забързаха по алеята към портата в дъсчената ограда. Стигнаха вратата, без да ги атакуват неизвестни нападатели, и след малко седяха на бара с две пинти „Гинес“. Някои постоянни клиенти почнаха да изказват съболезнованията си на Джейн. Историята за необяснимата повторна поява и смърт на баща й бе стигнала до всички големи вестници и определено бе сред основните теми в местните клюки.

Джейн отпи от бирата си. Раменете й бяха отпуснати — очевидно се чувстваше неудобно от вниманието, от постоянното напомняне за загубата й. За да не бъде неучтива, си лепна фалшива усмивка и кимаше като дървена кукла, докато поредният познат разказваше някоя случка с баща й. Накрая Дерек се премести, за да я закрие от останалите и да й даде възможност да се уедини.

Освен това наблюдаваше входа на заведението. Преценяваше внимателно всеки влязъл — заради фестивала непознатите бяха доста. Въпреки това след четирийсет и пет минути започна да подозира, че обадилият се по телефона явно е сгрешил или е бил прекалено предпазлив. Като че ли не ги дебнеха никакви заплахи и врагове.

И в този момент някакъв мъж с трескав поглед нахълта в кръчмата и изрева:

— Пожар!

Миг по-късно клиентите на задната веранда се изсипаха вътре, повтаряйки същото. Цялата кръчма изскочи на Мил Стрийт, Джейн и Дерек също. В настаналата блъсканица двамата се разделиха, повлечени от развълнуваните хора.

— Джейн! — извика той.

Вече се беше стъмнило и температурата бе паднала осезаемо. Дерек се огледа. Една пряка по-нататък танцуваха пламъци, осветяващи гъсти кълба черен пушек.

„Не може да бъде…“

Зърна Джейн на няколко метра от себе си. Стоеше с гръб към него. Той разблъска тълпата, отиде при нея и я прегърна. Лицето й бе плашещо безизразно. Джейн също беше познала най-вероятния източник на огъня.

— Това е нашата къща — промълви тя.

Дерек я прегърна по-силно.

— Подпалили са я.

Дерек се огледа. Всички му се струваха подозрителни. Танцуващите високи пламъци хвърляха адска светлина върху улицата и множеството. Отекнаха сирени на пожарни, които само подсилиха чувството на ужас и тревога.

— Трябва да се махаме — каза той на Джейн и я задърпа.

Щом някой беше подпалил къщата, явно намерението му бе да унищожи работата на баща й. Изведнъж чантата на рамото му стана двойно по-тежка. Съдържанието й вече беше още по-важно, но си оставаше последната му грижа. Ако врагът искаше да заличи всички връзки с живота и работата на професор Маккейб, със сигурност в списъка му имаше още една последна мишена.

Дъщеря му.

Дерек завъртя Джейн с гръб към пламъците.

— Трябва да…

Някой го сграбчи за раменете и го изблъска настрани. Изненадан, Дерек залитна и се препъна. Над Джейн се извиси едра фигура. Мъжът изглеждаше като излязъл от кошмар — целият мускули и с брутално лице.

Въпреки това Дерек не отстъпи. Хвърли се към нападателя, готов да защити Джейн — но се сблъска с юмрука му. Главата му отлетя назад, чу се хрущене на кост, съпроводено с изгаряща болка, в очите му блеснаха искри и го заслепиха.

Той рухна на улицата.

Гледаше като през мъгла как помъкват Джейн нанякъде.

„Не…“