Джеймс Ролинс
Седмият мор (24)

21.

3 юни, 14:02

Хартум, Судан

Грей стоеше гол под студения душ.

Около стъпалата му имаше пясък. Всеки мускул го болеше. Вече беше изтъркал тялото си със сапун и гореща вода, но още имаше упорити песъчинки в разни телесни гънки и в косата му. Къпеше се последен, така че не бързаше да приключва — искаше да дойде на себе си, да събере мислите си. Еднообразният шум на душа и студената вода му помагаха да се съсредоточи.

Преди три часа — докато вървеше с Дерек и Ковалски през пустинята, следвайки дирята от мотора на Сейчан — в далечината към небето се издигна стена от прах. Към тях се понесоха превозни средства, между които и камионът, ескортиран от куп мотоциклети. Зад тях следваха камили, пришпорвани здраво от ездачите им, за да не изостават.

— Това е най-окаяната кавалерия, която съм виждал — коментира появата им Ковалски.

След като се събраха с останалите, поеха направо към Хартум, като следваха познатите на номадите маршрути. Грей седна зад волана на камиона за огромно разочарование на Ахмад, който трябваше да се върне в Руфаа при семейството си. Момчето донякъде се усмири, след като Сейчан купи мотора му — който бе доста поочукан от последните километри — на цена, която очевидно му се стори космическа. Щастливи, Ахмад и кучето му продължиха към селото в коша на мотора на негов братовчед.

Сейчан продължи да кара мотора на връщане, като правеше обиколки и следеше небето за дронове и пустинята за евентуални преследвачи.

Стигнаха Хартум без проблеми и се настаниха в евтин хотел в края на града.

След всичко преживяно екипът като че ли беше в изходна позиция — не бяха открили как да спрат пандемията. Когато тръгна към банята, Грей беше оставил Дерек и Джейн на масата да сравняват записките си. Физиономиите им не изглеждаха обнадеждени.

Вратата на банята се отвори. През полупрозрачната завеса на душа Грей видя влизащата Сейчан, която сваляше дрехите си. Тя дръпна завесата и влезе при него. Единствената й реакция на студеното беше да се притисне в тялото му и да плъзне ръка около кръста му. Той я придърпа към себе си.

Посегна да пусне топлата вода.

— Недей — прошепна тя в гърдите му.

Той отпусна ръка и я прегърна. Рядко й се случваше да е толкова нежна, така уязвима. Грей не можеше да каже, че това не му харесва. Мълчеше, тъй като знаеше, че тя иска тъкмо това. Сега не беше време за дълги разговори и прочувствени приказки за бъдещето. Съществуваше единствено сега, този момент.

Той се притисна в нея. Кожите им бяха топли там, където се докосваха, студени на другите места. Усети как се възбужда. След миг се целуваха. Но преди нещата да продължат, на вратата се почука и двамата се отдръпнаха един от друг. Студената вода рукна между тях, разби момента, раздели ги още повече.

— Грей! — Беше Ковалски.

Грей затвори очи.

— Ще го убия.

— Нареди се на опашката — изръмжа Сейчан.

— Монк се обажда! Идвай по-бързо.

Грей дръпна завесата и излезе, но се обърна към Сейчан. Спомни си предложението й да избягат и да зарежат всичко.

— Кажи ми, че си намерила аварийно стълбище.

— Аварийно стълбище? — Тя посегна към пречката на завесата, разкривайки цялото си тяло. — Вече имаше този шанс. Сега сме твърде навътре в играта. Но ме попитай по-късно, кой знае?

И дръпна завесата обратно, оставяйки възможността увиснала във въздуха.

Докато Грей се бършеше, от душа се вдигна пара, която замъгли завесата, но така и не успя да скрие напълно Сейчан, която се наслаждаваше на горещата вода.

Той облече прашните си дрехи.

„Определено ще го убия“.

Влезе в спалнята и видя, че Ковалски е оставил сателитния телефон на нощното шкафче. Взе го.

— Монк?

— Как вървят нещата в пустинята?

Той погледна към затворената врата на банята.

— Горещо. А в Кайро?

— Това отговаря ли на въпроса ти? — Стрелбата, която се чуваше като фон, се засили. — ВМИО е под обсада. Някакъв ненормалник решил, че чумата е американски заговор и че е виновна базата.

— Значи поредният обикновен ден.

— В общи линии. Така че ако имаш напредък с лекарството, ще се радвам да чуя.

— Боя се, че не. Още сме на етапа чукане на глави.

По телефона се чу силен гърмеж.

— Тогава чукайте малко по-силно.

— Правим всичко по силите си. — Грей сниши глас. — Монк, добре ли си там?

— Засега. Американските и египетските сили удържат фронта. Но не бихме отказали малко добри новини.

— Разбрано. Пази се.

— До скоро, приятел.

Двамата затвориха.

Грей тръгна към останалите, вече по-твърдо решен от всякога, но забеляза, че е получил есемес. Въздъхна при вида на номера и отвори съобщението:

Татко се влоши. Сега отново е стабилен.

Обади се, когато можеш. Не е спешно, но нали знаеш.

Грей изстена и се обади на брат си.

„Къде е аварийното стълбище, когато ти трябва?“

Телефонът звъня, звъня и накрая се включи гласова поща. Грей изчака сигнала и каза:

— Кени, получих съобщението ти. Обади се или пиши. Кажи ми какво става и дали мога да направя нещо оттук.

Затвори раздразнен, че не бе успял да се свърже с брат си — но и с известно облекчение. Така можеше да отложи неизбежното още малко. Затвори очи — изпитваше вина — после поклати глава.

„Всеки проблем по реда си“.

Вече започваше да му става мантра.

Отиде в съседната стая. Дерек и Джейн вдигнаха глави.

— Някакъв напредък? — попита той.

Джейн трепна. Изражението й беше несигурно.

— Може би… но няма логика.

 

 

14:24

„И наистина няма…“

Джейн прехапа устна, загледана в листата и в Дерек, който работеше на айпада си. Баща й беше оставил загадъчно съобщение и бе умрял, докато го беше предавал, очевидно убеден, че тя веднага ще го разбере. Борбата със загадката я караше да се чувства неадекватна, дори незаслужаваща обичта му.

— Покажи ми — каза Грей. — Слушам те.

Тя кимна.

„Кой е казал, че трябва сама да разгадая това?“

Нима баща й не я беше учил, че истинските открития са екипно дело? Не че самият той следваше този принцип, поне когато ставаше дума за обирането на лаврите. По някакъв начин името му винаги се изписваше първо в публикуваните статии.

Джейн въздъхна.

— Когато е оградил пеперудата в каменното сърце и я е отбелязал с името ми, баща ми може просто да е намеквал за това, че обичам пеперуди, и се е опитал да сподели тази последна връзка с мен.

— Но ти не мислиш така.

— Баща ми бе мил, понякога щедър, но никога не е бил сантиментален.

— Определено — съгласи се Дерек.

— Значи постъпката му трябва да означава нещо повече — каза Грей.

— Блъсках си главата защо му е било да ми показва това. Както вече споменах, в египетското изкуство пеперудите често символизират трансформацията. Видът, който се изобразява най-често, както беше и в сърцето, е обикновен тигров монарх или Danaus chrysippus, който се среща в басейна на Нил.

— По-рано разговаряхме за това — каза Дерек. — Когато тя спомена научното име, ме осени. Спомних си, че съм виждал пеперудата в писмата на Ливингстън. И я показах на Джейн.

Зареди страницата на таблета и я показа на Грей.

— Скица на гъсеница и пеперуда. — Грей присви очи към името и го прочете на глас. — Danaus chrysippus, точно както каза.

Джейн потупа изображението.

— Само че това не е обикновен тигров монарх. Петната по крилете са съвсем объркани. Баща ми би го разбрал. Аз самата никога не бих сбъркала това изображение с истински Danaus chrysippus.

Грей се наведе над айпада.

— Значи трябва да е друга карта на Ливингстън. Като египетския скарабей, който посочваше заровената богиня.

Джейн кимна.

— Поредната карта, скрита в поредното египетско изображение.

— Но къде е картата? — попита Грей. — Не я виждам.

— Ето. — Дерек взе таблета да редактира изображението. Завъртя пеперудата така, че краят на крилото й да сочи нагоре, и им показа.

После се захвана за работа.

— Ако изтрием всичко освен петната на долното крило, ще видим шарка, която прилича на серия езера и свързани помежду си водни пътища. И забележете малкия хикс, който Ливингстън е нарисувал до една от реките.

Нека позная — каза Грей. — Сетил си се за място, което отговаря на тази конфигурация реки и езера. Дерек кимна.

— То е надолу по пътя от мястото, на което се намираме сега… или по-скоро надолу по реката.

Зареди малка карта и я постави до скицата, скрита в пеперудата на Ливингстън.

— Вижте как езеро Виктория отговаря на рисунката, а също и по-малките езера.

Грей взе таблета да разгледа картите по-добре.

— И хиксът на Ливингстън се намира на малка река, която тече през Руанда и се влива в езеро Виктория.

— Мисля, че гледаме извора на Нил — развълнувано каза Джейн.

— Или поне един от изворите — добави Дерек. — Във Виктория се вливат други реки, поради което все още се спори кои са истинските извори на Нил.

Грей се намръщи загрижено.

— Какво има? — попита Джейн.

Грей се изправи и извади епруветката, която баща й беше заровил в пясъка. Махна капачката и разви парчето кожа, разкривайки едва различимия ред йероглифи.

— Доколкото си спомням, това се превеждаше приблизително като „плаване до устието на реката“ — рече той. — И имаше нещо за „слонове“ или „слонски кости“.

Джейн посегна към парчето кожа, после отдръпна ръката си.

— Устата на реката. Може би се има предвид изворът на Нил. Същото, за което говорим и ние. — Тя посочи картата на Дерек. — Може би се казва „идете на мястото, отбелязано с хикс“.

— Но можем ли да сме сигурни? — попита Дерек. — Откъде да знаем дали написаното тук изобщо има някакво значение?

Грей посочи двата края на реда йероглифи.

— Текстът е ограден от лъв и седнала жена. Това не са ли символите на Туту?

— Които са изобразени и върху арибалоса на Ливингстън — добави Джейн. — Двата символа дори не гледат в една и съща посока, също като профилите на артефакта.

Грей я погледна.

— Може би баща ти е забелязал същото и е изрязал тази част от мумията, за да я скрие. По-късно я е заровил и ти е оставил следа, по която да продължиш.

— И не забравяйте слоновете — напомни им Ковалски и очите му блеснаха развълнувано. — Нали помните онова сладко… имам предвид малко гърне-слонче, което видяхме.

Джейн кимна. Усещаше, че парчетата започват да се подреждат — но все още не даваха цялата картина.

— Той е прав.

Дерек ги погледна така, сякаш му е призляло.

— Ами ако съдържанието на онези гърнета е било лекарството?

Ковалски се намръщи.

— Нали ви казах да вземем едно.

— Не — каза Джейн. — Баща ми със сигурност е анализирал съдържанието на гърнетата. Лекът не е бил в тях.

— Освен това — добави Грей — онези, които са разчистили мястото, щяха да вземат гърнетата, ако са смятали, че са важни.

Джейн посочи картата на Дерек.

— Отговорът трябва да е тук. Баща ми го е знаел, но не е могъл да стигне дотам и не е искал похитителите му да научават.

— Затова се е опитал да избяга и да намери помощ. — Дерек се обърна към нея. — И тъй като е знаел, че може да не успее, е оставил насоки за теб.

Джейн знаеше, че е прав. Сълзите напираха в очите й и тя се извърна.

Сейчан влезе, като бършеше косата си с кърпа. Веднага усети напрежението и възбудата им.

— Какво става?

Грей се усмихна.

— Време е да си събираме багажа.

Ковалски потърка длани.

— Отиваме да си намерим слонове.

 

 

15:03

Валя не възнамеряваше да поема още рискове.

Чакаше на малко летище край Хартум. Слънцето беше напекло пясъка и пръстта до такава степен, че бяха твърди като бетон. Летището не фигурираше на нито една карта. Използваше се от трафиканти на наркотици и судански бунтовници. На полицията и военните им се плащаше щедро да не го виждат.

На практика това място не съществуваше.

Валя намери утеха в този факт. Това беше истинският й дом, пукнатините на света. След като бе забила камата на баба си във врата на мъжа, който бе убил майка й, тя беше взела брат си и бе избягала в тези пукнатини, където никой не поглеждаше наистина, било от отвращение, било от страх. Тогава тя имаше Антон и Антон имаше нея.

Но вече не.

Антон си беше намерил нов дом, ново сърце.

„Тъй да бъде“.

Тя щеше да се върне там, където й беше мястото, със или без него.

Буботене на двигател я накара да погледне надясно. Открит камион мина през портала на занемарената ограда от телена мрежа. Тъмнокож судански войник с автомат им махна да продължават. Валя заобиколи паркираната „Чесна“ да посрещне камиона.

Крюгер скочи на земята, следван от четирима от хората си. Само те бяха оцелели при разрухата под пустинните хълмове. Четирима други бяха загинали. Беше изгубил половината си екип в онази дупка. Смъртта им беше изписана на лицето на Крюгер, докато приближаваше. На Валя не й беше трудно да го убеди в промяната на плана.

— Е? — попита тя.

Той кимна и разтри разранените кокалчета на ръката си.

— Нужно беше малко увещаване, но потвърдих онова, което си подочула. Според манифеста летят за Руанда.

Валя беше стояла на разстояние от врага, след като номадите й бяха устроили засада в пустинята. Докато Сейчан и Джейн Маккейб се прегрупираха при дюните, тя бе използвала зорките очи на дрона да открие къде момчето е оставило камиона. Докато вниманието на другите беше отвлечено, отиде при камиона, свеждайки до минимум прашната си диря, и завърши мисията си от предишната нощ, като скри джипиес предавател, след което отпраши да се събере с Крюгер.

Пое си дълбоко дъх и разкърши врат. От много години не се беше чувствала така отпусната и свободна. Грешката й по-рано беше, че се бе фиксирала върху изпълнението на дадената й задача. Докато се мъчеше да залови Джейн Маккейб, бе отклонила вниманието си от отдалечаващия се камион и дори бе отзовала дрона, позволявайки на момчето да се срещне незабелязано с хората си.

Това нямаше да се повтори.

След като се събра с Крюгер, тя с лекота проследи пътуването на камиона до Хартум и откри къде са се сврели. Въпреки това продължи да стои на разстояние — беше си научила урока. От четиристотин метра разстояние подслушваше разговора им с лазерен микрофон, чийто невидим инфрачервен лъч бе насочен към прозореца, улавяше едва доловимите трептения на стъклото и ги превръщаше в думи в ухото й. За съжаление технологията не беше без недостатъци. Доста думи се пропускаха. Разговорът имаше дразнещи празнини. Схвана в общи линии какво възнамеряват да правят, но искаше потвърждение и затова бе пратила Крюгер да го получи.

Целите й бяха наели самолет — „Чесна 208 Караван“, — с който възнамеряваха да продължат на юг към Руанда. Валя щеше да ги последва, при това със същия самолет, само че боен вариант, уреден от приятели на Крюгер, който се използваше в целия регион и дори в Ирак.

Тя погледна към крилете и полезния товар под тях.

Две ракети AGM-114 „Хелфайър“.

Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в доволна усмивка.

Беше приключила с кланянето на господари. Вече нямаше да позволи да бъде ограничавана от тях и да бъде принуждавана да прави грешки, за да отговори на очакванията им. Възнамеряваше да бъде отново свободна, да се върне в пукнатините на света. Затова вече не изпитваше нужда да се придържа към наложените й условия.

— Значи се придържаме към новия план? — попита Крюгер, докато се качваше в самолета.

Тя го последва.

— Да, ще ги избием всичките.