Джеймс Ролинс
Седмият мор (14)

11.

2 юни, 15:22

Кайро, Египет

Валя Михайлова остави бинокъла на перваза на прозореца и продължи да гледа как С-130 „Херкулес“ завива в синьото небе и се насочва като някаква тежка птица на юг. По-рано бе следила с бинокъла целите си, докато бързаха по задната рампа на самолета. Трябваше да се увери, че Джейн Маккейб е останала с групата.

Доволна, Валя поднесе блутут микрофона към устните си и докладва на по-малкия си брат:

— Отлетяха за Хартум.

— В такъв случай всичко върви по план — прошепна гласът на Антон в ухото й. — Най-добрият ни шанс да се доберем до дъщерята на професора, без да вдигнем тревога, ще бъде в пустинята. Имам екип, който ще те чака на мястото на срещата.

— Разбрано.

Тя прекъсна връзката.

През последните два дни Валя беше следила жертвата си. Малцина можеха да се сравняват с уменията й на преследвач — талант, усъвършенстван през десетилетията тренировка в Гилдията. Гърбът й беше нашарен от белези като доказателство — наказания, налагани й всеки път, когато беше забелязвана от предишните й господари. За да ги избегне, тя се беше научила да се превръща в истинския призрак, на който приличаше с бледата си кожа и лице.

Като съчетаваше това умение с ресурсите на новите работодатели, тя с лекота бе проследила целите си от гарата в Ашуел до хотела им в Кайро. На всяка крачка бе търсила начин да отдели младата жена от пазителите й. Но по време на обучението си Валя се бе научила и на търпение. Бързането само й спечелваше нови белези.

Сега обаче имаше по-добра причина за подобна предпазливост.

„Сестрата ми…“

Валя бе наблюдавала жената, която я бе сварила неподготвена в Ашуел и така ефективно се бе справила с хората й. Беше я зърнала за момент през езерцето зад Църквата, но едва след като започна да следи целите си разпозна наистина противничката си. Не толкова по чертите й, колкото по държането и уменията й. На три пъти беше на косъм жената да я забележи.

Никой не можеше да го направи — освен ако нямаха общо минало.

Истината бавно се оформяше със студена яснота в съзнанието й.

Знаеше срещу кого е изправена — срещу тъмна сестра, сянка на самата нея.

Бе чувала истории за жена, която предала Гилдията — с евразийски произход, една от най-опитните убийци на организацията. Последиците от предателството й бяха превърнали нея и брат й в бездомници, почти съсипани, мъчещи се да се скрият от онези, които искаха да прочистят света от Гилдията.

„Но за щастие аз знам как да се крия“.

Валя и брат й се бяха измъкнали от прочистването. Накрая си бяха намерили нов работодател, но вече никога нямаше да е същото. Онази предателка беше виновна за страданията й, за загубата й. Яростта се натрупваше в нея — наред с вълнението.

Валя копнееше за истинско предизвикателство.

И сега го беше намерила.

Отиде при масата, където лежаха голите й ножове, наточени като бръсначи. Взе най-стария. Беше принадлежал на баба й, която живеела в селце в Сибир, преди да бъде вербувана да се бие с германците през Втората световна война. Влязла в изцяло женско поделение — 588-и нощен бомбардировъчен полк. Летели на стари биплани „Поликаров По-2“ — на жаргон „Кукурузник“, които били твърде бавни за дневни атаки. Жените пилоти излитали след залез, планирали безшумно над зенитните бариери на нацистите и пускали бомбите си над неподозиращите вражески лагери. Убийствената им ефективност им спечелила прякора Ночные ведьмы — Нощните вещици.

Валя се усмихна. Знаеше защо баба й беше толкова привързана към онзи полк. Завъртя стария нож в ръце и прокара пръст по черната дръжка. Баба й я беше изваяла от жив сибирски смърч по време на пълнолуние. Това беше атамè — кама, използвана в магически церемонии. Баба й била уважавана бабка, селска лечителка. Накрая беше предала уменията и инструментите си на дъщеря си, майката на Валя и Антон.

Което се оказа злощастно.

Селските райони бяха прочути с изолираността и суеверията си. След няколко лоши сезона в онзи суров климат хората започваха да търсят върху кого да хвърлят вината. Вдовицата с двете странни бледи деца бързо се бе превърнала в тяхна мишена. Те бяха принудени да избягат от дома си и да се доберат до Москва. Останала без пукната пара, майка им стана проститутка. Слава богу, бе умряла година по-късно, убита от един клиент. Валя беше станала свидетелка на престъплението и в пристъп на ярост наръга мъжа с камата на баба си, превръщайки инструмента на лечение в инструмент на смъртта.

След това двамата с Антон, едва на единайсет и дванайсет, се оправяха сами по улиците, станаха истински диваци, докато Гилдията не ги откри и не превърна гнева им в умения.

Валя се загледа в огледалото над бюрото. Беше напудрила татуировката, за да скрие отличителния белег, но тъмното слънце продължаваше да личи. Тя и брат й бяха обезобразили лицата си по този начин като обещание винаги да са на линия един за друг.

„Но нищо не е вечно“ — горчиво си помисли тя.

Антон беше намерил друга.

Валя откъсна поглед от отражението си, все така стиснала камата. Върхът на ножа обикновено се използваше за нанасяне на могъщи символи върху свещи и магически тотеми. Тя го използваше за по-тъмни цели, като бележеше челата на жертвите си със зло око, произхождащо точно от тези земи, стилизирана версия на Окото на Хор.

Представи си жената, която беше унищожила Гилдията, която бе изхвърлила нея и брат й на улицата, и заби върха на ножа в писалището. Бавно изряза ново обещание в дървото, твърдо решена да бележи предателката със същия знак.

След като приключи, се загледа в творението си. „За разлика от клетвата на брат ми към мен, аз ще спазя това обещание“.