Джеймс Ролинс
Седмият мор (17)

14.

2 юни, 21:22

Във въздуха над Бафиновия залив

Докато самолетът завиваше над откритите води на Бафиновия залив, Пейнтър се загледа към целта им. Остров Елсмиър лежеше директно пред тях, обгърнат в ледена мъгла. Бреговата линия беше неравна, с множество заливи и заливчета, стърчащи скали и плажове от натрошени шисти. На някои места ледът достигаше сушата и се надигаше като разхвърляни карти за игра.

— Не бих нарекла това място гостоприемно — отбеляза Кат, която също гледаше от своя прозорец.

— Но въпреки това човекът намира начин — отвърна Пейнтър, който беше чел за това място по време на полета. — Островът бил обитаван от коренни ловци още преди четири хиляди години. По-късно дошли викингите, последвани от европейците през седемнайсети век.

— А сега идваме и ние двамата — каза Кат в опит да разведри настроението.

Пейнтър само кимна. Стомахът му още бе свит на топка от безпокойство. Във Вашингтон не си беше губил времето да координира тази мисия с шефа си в АИОП генерал Меткаф. Той беше поставил под съмнение необходимостта от екскурзия на хиляда и шестстотин километра, отвъд полярния кръг, но Пейнтър бе непреклонен. Двамата с Кат отлетяха на север, като изстискваха всичко от двигателите на самолета „Гълфстрийм G150“. Бяха кацнали да заредят във военновъздушната база Туле, най-северния военен американски пост, разположен на западния бряг на Гренландия.

Ако Пейнтър имаше някакви въпроси относно важността на района, Туле бе отговорът. Управлявана от две различни военновъздушни части, базата бе дом на система за ранно оповестяване и глобален сателитен контрол. Освен това играеше ролята на регионален център за десетки военни и научни станции в Гренландия и по околните острови, включително станцията „Аврора“ на Елсмиър.

И това бяха само американски обекти.

Канада имаше свои бази, сред които и една на Елсмиър — „Алърт“, сезонен военен и научен пост на осемстотин километра от Северния полюс.

Пейнтър се опита да открие мястото, докато самолетът им прелиташе над средата на острова, но разстоянията тук бяха измамно огромни. Пилотът държеше курс между националния парк Кутинипраак, който заемаше северния край на острова, и ледниците на юг. Под крилете им се издигаха покритите със сняг върхове на планината Чалънджър.

— Би трябвало да наближаваме — каза Кат.

Станция „Аврора“ се намираше на североизточния бряг на острова, откъм Северния Ледовит океан. Според проучването на Пейнтър мястото било избрано поради ред причини, но най-вече защото бе най-близко до северния магнитен полюс, който бе предмет на няколко изследователски проекта на станцията. Докато географският северен полюс бе сравнително неподвижен, магнитният полюс се местеше през вековете, като бавно бе минал покрай бреговата линия на Елсмиър, за да продължи в Северния Ледовит океан.

— На трийсет километра от целта сме — докладва пилотът. — Ще кацнем след десет минути. И като гледам времето, късметлии сме, че улучихме момента.

Пейнтър насочи вниманието си от земята към небето. Над тях имаше само облаци, но на северозапад светът свършваше със стена от мрак. Пейнтър знаеше, че наближава буря, но с всеки час прогнозите ставаха по-лоши. Регионът щеше да остане откъснат от света за дни, може би седмици. Това бе една от причините да натисне така здраво генерал Меткаф. Ако пропуснеше момента, шансовете да спаси Сафия ставаха все по-лоши с всеки ден.

Не можеше да позволи подобно нещо.

Въпреки това оставаше един друг проблем.

Кат го каза на глас.

— Започне ли бурята, ще сме принудени да останем, докато не отмине.

Прогнозите предсказваха силни ветрове, затова самолетът щеше да кацне при станцията, да ги остави и веднага да отлети обратно за Туле, където да изчака бурята. Командирът на военновъздушната база полковник Уайкрофт бе инструктиран конфиденциално да бъде готов за спешна евакуация в случай на успех. Но дори той ги беше предупредил, че бурята може да компрометира мисията им.

Въпреки това Пейнтър остана непоколебим.

— Нямаме друг избор, освен да продължим — каза той.

Кат го погледна, сякаш се канеше да възрази, но размисли и насочи отново вниманието си към прозореца. Пейнтър знаеше, че пришпорва здраво мисията. Кат пък се мъчеше да държи здраво юздите и да настоява за по-премерен подход. Засега не се беше стигнало до истински разправии. Дълбоко в себе си Пейнтър си даваше сметка, че тя се опитва да направи най-доброто — както за тяхната безопасност, така и за Сафия.

Кат тихо ахна и той попита:

— Какво има?

Тя продължи да гледа през прозореца.

— Снимките не отдават заслуженото.

Пейнтър се обърна да погледне отново надолу, докато самолетът се спускаше към пистата на станция „Аврора“. Няколко самолета „Чесна“, типични за Арктика, бяха паркирани наблизо. Изглежда, бяха закотвени в очакване на бурята. Друг самолет беше прибран в открит отпред стоманен хангар.

Но Пейнтър знаеше, че не тази гледка е накарала Кат да ахне.

Зад групата ниски изследователски постройки се намираше истинското инженерно чудо на станция „Аврора“. Йоносферният изследователски инструмент на базата, или ИРИ, заемаше над сто и двайсет хектара площ в равната тундра. Докато електроцентралата, генерираща лъчите, се намираше под земята, бодливото й лице, което показваше на света, бяха нейните две хиляди свързани антени. Всяка се издигаше на височина десет етажа и имаше напречници, разперени като ръце.

— Прилича на Млечния път — отбеляза Кат.

Пейнтър разбираше забележката й. Докато 180-те антени на ХААРП бяха подредени в строга решетка, тези тук бяха разположени във фрактална спирала, която сякаш се лееше. Това произведение на инженерното изкуство бе колкото красиво, толкова и практично.

В сърцето на стоманеното съзвездие имаше дълбока яма. Тя бе някогашна мина, една от многото подобни в Арктическия архипелаг. Целият район беше осеян с тези дупки, изкопани в търсене на мед, злато, олово, цинк и дори диаманти в замръзналата земя. Минералните ресурси на Арктика бяха огромни и засега почти недокоснати, макар че това бързо се променяше покрай топенето на ледниците и разкриването на нови и нови територии.

— Какво е онова, което стърчи от дупката? — попита Кат.

Пейнтър присви очи към кулата от стоманени греди. Тя се издигаше към небето и на върха й имаше голяма сфера. Сияйното кълбо бе сгушено в гнездо от концентрични медни пръстени, които се държаха заедно от дебели кабели, свързани с трапецовидни магнити с размерите на „Фолксваген“ костенурка.

— Приеми го за свидетелство на манията на Саймън Хартнъл — каза той. — Това е опитът му да възпроизведе и подобри делото на човека, когото боготвори, Никола Тесла.

— Но какво представлява?

— Това е неговата версия на кулата Уордънклиф, един от най-амбициозните проекти на Тесла.

Пейнтър забеляза сходството в дизайна, макар и само повърхностно. Той зареди снимка на айпада си, за да сравни кулите, после подаде таблета на Кат.

— Тесла купил осемдесет хектара земя на Лонг Айланд и построил електроцентрала, захранваща осемнайсететажна дървена кула с гигантски купол на върха. Мечтата му била да създаде първата глобална система за безжични комуникации, като си представял създаването на още трийсет или повече подобни кули по света. По-късно смятал, че може дори да използва наричаната от него „резонансна честота на Земята“ и да използва тази мрежа, за да създаде глобална безжична енергийна система.

— Доста амбициозно звучи.

— И може би е изпреварило времето си. Всичко завършило с провал, когато финансирането секнало. Мястото било изоставено и кулата разрушена няколко години по-късно. — Пейнтър погледна надолу. — Но дори победени, подобни високи стремежи вдъхновили други. Саймън Хартнъл избрал името на компанията си „Клиф Енерджи“ като признание на кулата Уордънклиф и мечтите, които изразявала тя.

— А кулата долу? — попита Кат. — Какви са плановете на Хартнъл за нея?

Пейнтър се намръщи.

— Добър въпрос.

Покрай бързането да стигне тук той бе успял да прегледа само повърхностно различните проекти на станцията. Според прочетеното станцията беше усилвател за антените. Дизайнът и формата бяха просто знак на почит към Тесла. Според всички доклади целта на кулата бе да усили стимулиращия йоносферата лъч, също като при ХААРП. По-голямата мощност обаче щеше да разшири изследователските способности на комплекса и да даде по-точни резултати. В общи линии комплексът представляваше по-голяма версия на ХААРП, чиито цели бяха същите като на по-малкия му братовчед.

„Но сега, когато го виждам с очите си…“

Усети как възелът в стомаха му се затяга. Мислите му до такава степен се бяха фокусирали върху Сафия, че изобщо не бе отдал дължимото внимание на този проект и бе подминал несъответствията в спецификациите и протоколите.

„Или може би започвам да мисля като онези автори на конспиративни теории, които са погледнали ХААРП и са видели тъмни замисли и цели в загадъчните антени“.

Пилотът отново се обади.

— Закопчавайте коланите. Започваме да се спускаме.

Пейнтър се облегна назад. Едно беше сигурно.

„Вече е късно за връщане“.

 

 

22:22

Докато слизаше от самолета, Кат се бе стегнала да посрещне студа, но въпреки това имаше чувството, че е скочила в планинско езеро през зимата. Откъм Северния Ледовит океан духаше постоянен вятър, носещ привкус на сол и лед, който я пронизваше през яката на канадката й.

Тя потръпна и се сгуши срещу поривите, като стисна яката на качулката си с едната си ръка и помъкна куфара си с другата. Температурата беше рекордно ниска за началото на юни — към минус петнайсет градуса — и вероятно бурята щеше да счупи и тези рекорди.

Загледа се към покритото с лед море и черните облаци на хоризонта. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта в западния край на бурята, сякаш се страхуваше от нея, но нямаше да може да избяга. На тези географски ширини то щеше да залезе чак през първата седмица на септември.

От лявата й страна нещо бяло се понесе по черната писта и изчезна зад купчина сиво-бял сняг. Беше полярен заек, напомняне, че дори в тази сурова пустош животът намира начини да оцелее както на сушата, така и в морето. Това бе царството на белите мечки, тюлените, нарвалите и белугите. Стада карибу все още бродеха из пустошта, наред с рошавите мускусни бикове. Всъщност старото инуитско име на Елсмиър беше Умингмак Нуна, или Земя на мускусния бик.

Синкава трева стърчеше от снега покрай пистата, а оголените участъци наноси и пръст бяха покрити с жълти арктически макове и белезникави цветенца.

Кат почерпи сила от тези корави пионери, оцеляващи и в най-невъзможни условия.

Погледна към бетонните сгради, боядисани в оранжево, за да се отличават от терена. Пейнтър тръгна към тях почти без да се оглежда.

Докато самолетът обръщаше зад тях, готов да отлети обратно за Туле, Кат се загледа към мястото, където беше изчезнал заекът.

„Дано и той да е така добър в оцеляването“.

Тръгна след Пейнтър.

При главния вход на станция „Аврора“ вече ги очакваха. Посрещачите се бяха събрали зад прага на отворената врата, от която излизаше пара. Пейнтър крачеше целенасочено към тях, сякаш искаше да се скрие от лошото време, но Кат знаеше, че всъщност участта на Сафия ал-Мааз го кара да върви напред.

Последва го, като по пътя забеляза, че базата е укрепена за предстоящата буря. Два снегомобила „Сно-Кат“ пълзяха нагоре по рампата на близък гараж. Брезенти и въжета закрепваха няколкото самолета край пистата. Очевидно в хангарите нямаше място за малките машини. Кат видя източен „Лиърджет“ в един хангар, а докато вратите на друг се затваряха, зърна опашката на голям товарен „Боинг“.

„Това място си е същинско летище“.

Но като се имаше предвид колко изолирана бе станцията, може би това не биваше да я изненадва.

Най-сетне стигнаха вратата и ги въведоха в топлото сърце на станцията. Макар да беше прекарала на открито само няколко минути, Кат въздъхна с облекчение, когато топлината я обгърна.

Вратата зад тях се затвори и главният човек на станцията пристъпи напред с широка усмивка. Беше самият Саймън Хартнъл, с дебел вълнен пуловер с висока яка, джинси и добре подплатени работни ботуши. Кат се изненада, че директорът на „Клиф Енерджи“ влиза в незначителната роля на посрещач на станцията.

— Добре дошли на края на света — каза той и махна в посока север. — Добре де, може и да не е краят, но оттук определено го виждаме.

Кат се усмихна, макар да подозираше, че това е някаква стара шега, част от добре заучено посрещане, целящо да предразположи новодошлите. И на свой ред изигра ролята си.

— Благодаря — каза и свали качулката си. — Не бяхме сигурни, че ще успеем да стигнем. Заради бурята.

Пейнтър кимна сдържано и каза само:

— Благодарим ви, че се съгласихте да ни приемете въпреки обаждането в последния момент.

Хартнъл махна небрежно с ръка.

— Инспекциите на място са неразделна част от всяка организация. А АИОП са винаги добре дошли. Без вашата работа с ХААРП станция „Аврора“ нямаше да съществува. — Усмивката му стана по-широка. — Пък и ми давате възможност малко да се изфукам. Всички много се гордеем с работата си тук и с възможностите, които обещава тя.

— Борба с климатичните промени ли? — деликатно подпита Кат.

— Именно. В момента работим по трийсет и четири активни проекта, но основната цел на „Аврора“ е да изучава, следи и изпробва теоретични модели за предстоящото глобално затопляне.

— Благородна цел — каза Пейнтър.

Хартнъл сви рамене.

— И може би доходоносна. Въпреки значителните ми ресурси трябва да умилостивявам борда на директорите. — Той се обърна и ги поведе. — Но можем да обсъждаме всичко това утре сутринта. Въпреки че слънцето продължава да свети, вече е доста късно. Хайде, елате да ви настаним.

Тръгнаха по пастелно син коридор към асансьорите.

— Жилищната част на станцията е под земята — обясни Хартнъл, докато влизаше в кабината. — Така е изолирана по естествен начин и е по-лесно да се отоплява.

Натисна копчето В4.

Кат беше изучила плана на базата. Постройките на повърхността се издигаха върху четири подземни нива, където се намираха лаборатории, офиси, работни стаи, складови помещения и дори голямо крило за почивка, включващо тенискорт, плувен басейн и кино.

Това бе същински град.

Нямаше да е лесно да открият Сафия в този лабиринт.

Кат бе забелязала и охранителните камери в коридора. Нямаше никакво съмнение, че целият комплекс е под наблюдение. Спомни си бледото лице на мъжа, който бе началник на охраната — Антоний Василиев, известен и като Антон Михайлов.

Почти можеше да усети как сините му като лед очи я изучават.

Нямаше съмнение, че Хартнъл беше проучил обстойно двамата си посетители и измислената им история. Той го доказа, когато вратата на асансьора се отвори и те излязоха.

Хартнъл се обърна към директора.

— Пейнтър Кроу. Знам за вас.

— Нима? — отвърна Пейнтър, като се направи на леко изненадан.

Поради липсата на време с Кат не си бяха направили труда да използват фалшиви имена. И двамата бяха дългогодишни служители на АИОП, което само потвърждаваше допълнително историята им. Дори при най-внимателно проучване ролята им в „Сигма“ — и дори съществуването на „Сигма“ — нямаше как да бъде открита в каквито и да било архиви. А и поради липсата на време охраната на Хартнъл бе разполагала само с часове да се подготви за изненадващата инспекция, така че проверките им би трябвало да са само повърхностни.

— Да — каза Хартнъл. — Мисля, че сте същият Пейнтър Кроу, който патентова контролирано от температурата микрореле.

Пейнтър повдигна вежди.

— Точно така.

Хартнъл се усмихна.

— Тук имаме инсталирани над седемдесет хиляди от вашите вериги. Наистина блестящо микроинженерство. Начинът, по който се справяте с разсейването на топлината, е… направо гениален. — Усмихна се по-широко. — Може някой ден да ви открадна от АИОП.

„Да бе“ — помисли си Кат.

Хартнъл ги поведе през огромна обща зала, която бе почти празна в този час. Няколко души вдигнаха глави от храната си, за да ги погледнат. Откъм съседната кухня се носеше аромат на чесън. Хартнъл посочи натам.

— Ако сте гладни, храна се предлага денонощно. За жалост в този късен час менюто е ограничено. Но пък затова предлагаме най-доброто кафе на света.

Кат кимна. Кафе. Звучеше изкушаващо.

Хартнъл ги поведе по коридора от лявата страна на залата.

— Трябва да се извиня предварително. Боя се, че условията са доста спартански, но ви осигурих съседни стаи.

— Изобщо не се безпокойте — каза Пейнтър. — Ще приключим бързо.

„Да се надяваме наистина да е така“.

Хартнъл им даде магнитни карти.

— Цялата станция се контролира електронно. Обикновено тези карти дори научават графика ви дотолкова, че да нагласят отоплението в стаята ви. Те следят всичко.

Кат намери това за малко изнервящо и се запита дали целта му не е именно такава.

Саймън вдигна ръце.

— Но както казах, ще се опознаем по-добре утре и ще се убедите, че АИОП харчи добре парите си за усилията ни тук.

— Благодаря — каза Кат и скри прозявката си, която бе съвсем истинска.

— А сега ви оставям да се настанявате. — Той кимна и се отдалечи по коридора.

Пейнтър прокара картата през четеца на вратата, като в същото време хвърли поглед към камерата на тавана.

— Трябва да дремнем.

— Прав си — отвърна Кат, влизайки в играта.

Влязоха в стаите си. Щом прекрачи прага, Кат разбра, че нейната представа за „спартанско“ силно се различава от тази на домакина им. Подобни условия можеха да се намерят в хотел „Четири сезона“. Стаята имаше паркет и подово отопление, а огромното легло беше застлано с дамаска и коприна. На едната стена имаше завеси, зад които се криеше плазмен екран, показващ сцена от слънчев плаж, нежно милван от вълните, сякаш стаята гледаше към Карибите. Звучеше тиха музика. В мраморната баня имаше джакузи и душ.

Кат поклати глава. Хартнъл сигурно бе искал всичко това да е изненада.

„Е, ние също имаме изненади“.

Тя отиде до леглото и сложи куфара си върху него. В тайника на куфара се криеха частите на разглобен „Зиг Зауер“. Засега Кат не отвори нищо, а вместо това огледа стаята по-внимателно.

На вратата, водеща към стаята на Пейнтър, се почука. Кат отиде и прокара картата си през четеца, за да го пусне. Той влезе мълчаливо и докато тя стоеше със скръстени ръце, обиколи цялата стая и банята. Държеше устройство, като от време на време спираше, за да го доближи до някоя стена или отвор. Накрая кимна задоволено.

— Изглежда, и двете стаи са чисти. Можем да разговаряме спокойно.

— И сега какво? — попита тя и отиде при куфара си, готова да извади оръжието и да го сглоби.

— Сега намираме Сафия.

Кат прочете тревогата в очите му, но искаше той да мисли ясно и да е съсредоточен — за доброто на всички.

— Жива е — увери го тя. — Не биха я докарали чак тук, за да я убият. Трябва им за нещо.

— Но за какво?

— Добър въпрос. Ако разберем това, може би ще имаме по-добър шанс да я открием. — Кат погледна към вратата. — Но откъде да започнем?

Пейнтър се съсредоточи върху въпроса й и безпокойството му видимо намаля. Накрая посочи коридора.

— Започваме с най-доброто кафе на света, след което опознаваме съседите.

 

 

23:26

„Няма никаква логика“.

Седнала в библиотеката на станцията, Сафия разтърка уморените си очи. Двамата с Рори бяха прекарали по-голямата част от деня в копиране на йероглифите, татуирани по тялото на египетската принцеса. Задачата им бе трудна и мъчителна заради състоянието на тялото. На всичкото отгоре трябваше да работят в биозащитни костюми.

Някои места се четяха лесно, сякаш са били изписани преди години, а не преди хилядолетия. За други трябваше да използват ултравиолетова или инфрачервена светлина, за да различат знаците. Анатомията също представляваше предизвикателство — не беше лесно да различат знаците между съсухрените бедра или върху пръстите на краката, където едва се различаваха.

След девет часа тежък труд разполагаха с копие, което сканираха за по-лесна работа и превърнаха всеки изкривен от годините знак в по-четивен. Сафия беше отворила на лаптопа си част от надписа. Беше като прояден от молци, целият в дупки и липсващи места.

Дори при най-внимателна работа някои от татуировките си останаха неразбираеми. В последен опит да изкопчат повече двамата с Рори бяха поставили триизмерен топографски скенер около тялото на трона. Четирите лазера на устройството щяха да регистрират всяка гънка и да задълбаят дълбоко в епидермиса. Софтуерът за обработка на изображения можеше дори да разгъва и опъва кожата и може би щеше да разкрие още.

Но процесът беше бавен и му бяха необходими часове.

Сафия и Рори оставиха скенера да работи през цялата нощ и дойдоха в библиотеката. Опитваха се да преведат малкото запазени части от надписа, но засега нямаха никакъв напредък.

— Това са пълни безсмислици — каза тя.

Рори седеше от другата страна на масата и работеше върху същата главоблъсканица на лаптопа си.

— Не може да са. Защо й е било да покрива цялото си тяло с татуировки, които нямат никакъв смисъл?

— Може да е просто украса. Чувала съм, че някои хора си татуират китайски йероглифи, без да си дават сметка, че написаното не означава нищо.

— Не вярвам.

Тя въздъхна.

— Аз също. Трябва да има нещо важно, което се е опитала да запази.

„Но какво?“

— Може би е по-добре да започнем на свежа глава утре — каза Рори. — Късно е и и двамата сме уморени. Утре можем да опитаме да попълним още бели петна. Тя кимна безсилно.

— Все едно да се мъчиш да прочетеш книга, в която всяка втора дума липсва, а на запазените са изтрити половината букви.

— И тъй като задната част на мумията е силно изгорена — напомни й той, — губим и втората половина на книгата.

— Така е.

Рори се опита да потисне прозявката си, но не успя. Сафия се усмихна.

— Ще пробваме пак, когато можем да си държим очите отворени.

— Може би без това. — Рори посочи насиненото си и подуто око, болезнено напомняне за цената на неуспеха.

Причинителят на нараняването седеше до вратата. Погледът на Антон рядко се откъсваше от тях.

— Ще го измислим — обеща тя на Рори.

Започнаха да си прибират нещата и лаптопите.

Макар че компютърът на Сафия бе почти напълно откъснат от мрежата, тя можеше да общува с Рори чрез имейл или видеочат, ако на някой му хрумнеше нещо през нощта.

— Един последен въпрос — каза Сафия. — Липсва едно правоъгълно парче кожа. Ти каза, че баща ти го е изрязал за тестове.

— Да се опита да определи начина на мумифициране. Беше му се сторил странен.

— Колко странен?

— Смяташе, че имало нещо уникално около ритуала, на който е била подложена преди да я затворят в гробницата, но така и не обясни какво точно. Позволяваха ни да разговаряме само по един час седмично. — Той хвърли поглед към Антон. — И то само ако сме изпълнили онова, което се искаше от нас.

Сафия си представи липсващата част от надписа в реконструкцията.

— А направил ли е копие на написаното върху отрязаното парче?

— Нямам представа. Но дори да е направил, то най-вероятно е унищожено заедно с всичко друго.

— Какво се е опитвал да скрие баща ти? — промърмори на себе си тя.

Рори я чу.

— Очевидно нещо, за което си заслужава да умреш.

Сафия трепна и докосна ръката му.

— Извинявай.

Той сведе поглед и в гласа му се появи горчива нотка.

— И остави на мен да оправям батака.

Рори тръгна към вратата. Сафия забърза да го настигне, като търсеше някакви думи, с които да го утеши. Не можеше да си представи какво му е било. Рори не само се бореше с мъката от загубата на баща си, но и очевидно негодуваше, че Харолд го е изоставил. Баща му беше избрал да рискува живота си и да остави сина си в ръцете на похитителите им. А сега Рори беше принуден да върви по стъпките му.

Сафия се запита за този последен акт на баща му.

„От егоизъм ли го е направил, или от отчаяние?“

Тъкмо настигна Рори, когато на вратата на библиотеката се почука. Антон им махна да се дръпнат назад. Отвори, като препречи изгледа с тялото си. След кратка размяна на думи някой му даде папка.

Антон затвори вратата и им подаде папката.

— Резултатите от теста.

Сафия за момент се обърка, но я взе. Отвори я и видя, че в папката са резултатите от ДНК анализа на мумията. Беше само един от серия тестове, от състояние на тъканите до радиовъглеродно датиране. Не беше очаквала да получи резултатите толкова бързо, но трябваше да се досети, като се имаше предвид кой финансира това начинание.

Тя се дръпна от вратата и повика и Рори. Не очакваше да открие нищо особено изненадващо. Беше помолила за генетичен анализ на автосомалната и митохондриалната ДНК в опит да проследи произхода на жената. Надяваше се, че това може да й даде някаква представа къде в Древен Египет е живяла тя.

В папката имаше над трийсет страници подробни резултати, графики и таблици, но обобщението беше на първата страница. Тя прочете последните редове на глас:

— „Обектът е носител на няколко потвърждаващи алели и маркери, но най-съществено е наличието на хаплогрупа Klalbla, която говори за левантински произход. Същевременно отсъства монофилетичната подгрупа I2, очаквана у субекти с египетски произход“.

Рори се намръщи.

— Археогенетиката никога не ми е била любима. Какво означава това?

Сафия преглътна, докато си представяше тялото на жената на трона.

— Означава, че не е египтянка.

— Какво?

Тя си повтори наум най-важната част: говори за левантински произход.

— Мисля… — Сафия се обърна към Рори. — Мисля, че е еврейка.

 

 

23:55

Саймън излезе от леденостудения басейн, взе една затоплена хавлия и започна да бърше енергично тялото си.

Това беше ритуал, който изпълняваше всяка вечер преди лягане. Личният му басейн беше широк само един метър и дълбок три и половина, пълен с вода с постоянна температура 12 градуса. Всяка нощ той скачаше и се гмуркаше, като хващаше металната халка, закрепена за дъното. Държеше се здраво за тази котва, докато не му свършеше въздухът, след което се изстрелваше обратно нагоре.

Вече чувстваше успокояващия ефект от гмуркането, една от многото ползи от този ритуал. Твърдеше се също, че той подобрявал циркулацията на лимфната течност, засилвал имунната система и активирал изгарянето на мазнини. Ако не друго, очевидно подобряваше кръвообращението, тъй като сърцето му биеше бясно.

Цялото му тяло потръпна още веднъж, после той облече дебел халат.

Беше открил, че спи много по-добре, след като е шокирал организма си с тази малка криотерапия. Ритуалът помагаше на тялото му да се освободи от объркването в тази земя, където денят и нощта продължаваха месеци.

Освен това можеше да мисли по-ясно, да се отърси от досадите на деня.

Като изненадващото посещение на двамата инспектори от АИОП.

„Защо точно сега?“

След по-малко от четирийсет и осем часа предстоеше важен експеримент. Условията бяха идеални. Приближаващата буря бе топла — голяма рядкост тук, където условията се приемаха като пустинно сухи — и съвпадаше с геомагнитна буря от мощно слънчево изригване, регистрирано преди два дни. Всичко беше на мястото си и никак не му се искаше да отлагат.

Докато прехвърляше наум променливите, Саймън излезе и тръгна бос към библиотеката си. Личните му покои заемаха цялото пето подземно ниво, до което имаха достъп само шепа служители на станцията. Влезе в библиотеката и се наслади на топлината, издигаща се от пода, застлан с ръчно рендосани дъски. Помещението бе комбинация на старо и модерно. Три стени бяха заети от махагонови шкафове, пазещи книги и томове на стотици години, както и артефакти и съкровища, държани под стъклени похлупаци.

Цялата четвърта стена бе посветена на Никола Тесла. Тя бе истински музей на изобретателя. Дори плазменият екран, който оживя при влизането му, показваше изглед към Манхатън от стария апартамент на Тесла в хотел „Ню Йоркър“ — стая 3327, на чиято врата още имаше мемориална табелка с името му.

„Стаята, в която е свършил неговият живот и започна страстта на моя“.

Загледа се в най-ценното си притежание. Дебела черна книга под стъклена витрина, осветена отгоре с мека светлина.

На сутринта след смъртта на Тесла през 1941 година^[1] племенникът му Сава Косанович нахълтал в хотела и открил, че тялото на Тесла вече било изнесено, а стаята преобърната наопаки. Липсвали томове технически документи, в това число бележник от няколкостотин страници, който Тесла бил заръчал на Сава да пази след смъртта му. ФБР поели разследването и конфискували всичките му останали книжа и трудове, а правителството ги обявило за важни за националната сигурност.

„И нищо чудно“.

Саймън погледна сложения в рамка брой на „Ню Йорк Таймс“ от 11 юли 1934 г. Заглавието гласеше „Тесла (78) разкрива нов лъч на смъртта“. Статията описваше лъчево оръжие, способно да свали десет хиляди самолета на стотици километри разстояние. Но вместо да го разглежда като оръжие, Тесла вярвал, че изобретението му може да доведе до световен мир, и заявил, че когато всички страни разполагат с него, войните ще спрат. Освен това си представял как същото изобретение ще позволи безжично пренасяне на енергия и дори ще може да нагрява горните слоеве на атмосферата, създавайки изкуствени полярни сияния, които да осветяват нощното небе по целия свят.

Саймън се усмихна.

Този човек е бил визионер, далеч изпреварил времето си.

Но сега това време най-сетне бе настъпило.

Загледа се в черния бележник. Всяка страница бе грижливо изписана на сръбски, родния език на Тесла. Саймън го беше открил, докато помагаше за финансирането на ремонта и разширяването на музея „Тесла“ в Белград. През 1952 г. правителството най-сетне върнало архива на Тесла на племенника му и той се съхраняваше в музея. Но дори Сава знаел, че голяма част от книжата му са задържани от американските власти и по-точно от Националния изследователски комитет към Министерството на отбраната, ръководен по онова време от Джон Г. Тръмп, чичото на известен нюйоркски магнат на недвижими имоти.

Накрая Сава се оказал прав.

Саймън бе похарчил милиони в търсене на изчезналите документи. И научи, че преди да умре през 1985 г. Джон Тръмп завещал множество научни книжа на своята алма-матер — Масачузетския технологичен институт. Изпрати в МТИ научен детектив, който да прерови купищата документи в търсене на всичко, свързано с Тесла.

Искането на Саймън не беше случайно. През по-късен етап в живота си Джон Тръмп бе основал „Хай Волтидж Енджиниъринг Корпорейшън“, която произвеждала генератори на Ван де Грааф — генератори на ток, които не се различаваха много от бобината на Тесла. Тръмп дори бил обявен от Националната инженерна академия за „пионер в научното, инженерното и медицинското приложение на машините с високо напрежение“.

„Думи, които със същия успех описват и Тесла“.

Доста подозрително, особено като се имаше предвид, че Джон Тръмп бе ръководил закриването на НИКМО…

Та Саймън изпрати детектива си да прерови документите. И сред тях той бе попаднал на бележник без означение, изписан на ръка на сръбски.

Саймън се загледа в книгата зад витрината.

„Изгубеният бележник на Тесла“.

Нищо чудно, че в НИКМО го бяха сметнали за безполезен. Бележникът не беше трактат за построяване на лъчево оръжие (поне не напълно), а разказваше шантава история от 1895 г. По-късно в едно интервю Тесла намекнал за тайните, които могат да се открият в бележника, като заявил, че е открил истинската природа на енергията „от нов и неочакван източник“.

„И наистина го е направил“.

Но докато Тръмп и НИКМО бяха сметнали бележника за измишльотина, Саймън го прие за истина. За да провери твърденията в него, той изля милиони в благотворителна дейност в Африка и финансира строителни и жилищни проекти по поречието на Нил, което на свой ред означаваше финансиране на археологически проучвания в района. Тъй като университетите се надпреварваха за изследователски проекти, особено за скъпата теренна работа, за Саймън не беше трудно да използва тези начинания и за собствените си цели.

И преди две години, след десетилетия търсене, воден само от най-смътни улики, Саймън бе открил онова, което Тесла се беше заклел никога да не разкрива.

Беше истинско чудо, но вървящо с огромни рискове.

Избухналата пандемия беше свидетелство за това.

Саймън се намръщи. Разбираше защо Тесла и двамата му другари са се заклели да си мълчат. Откритието им беше било отвъд способностите им да го овладеят, а рискът от провал — твърде голям.

Затова го бяха оставили погребано в пустинята — докато светът не стане готов.

Сви решително юмрук.

„Аз ще направя онова, което Тесла не е могъл“.

Заради света.

Независимо на каква цена.

Разнесе се мелодичен звън и Саймън се обърна към единствената стена, която не беше заета от библиотечни рафтове. На нея имаше монитори, които му служеха като цифрови очи към станцията. Той отиде при тях и прие обаждането. Правеше го всяка нощ, точно в дванайсет.

Лицето на Антон се появи на централния екран. Беше готов за последния доклад за деня.

— Сложи ли подопечните ти да си легнат? — попита Саймън.

— Доктор Ал-Мааз е заключена в стаята си — отвърна Антон. — Днес имаше добър напредък и откри нещо, което вероятно е убягнало дори на професор Маккейб.

— Относно какво?

— Обектът в лабораторията, мумифицираната жена, не е египтянка, а от еврейски произход.

— Еврейски ли?

Антон сви рамене.

— Не е ясно какво е значението на откритието, но работата ще продължи утре.

Саймън седна в креслото пред мониторите и се замисли. След като бе открил бележника на Тесла и плановете му за електрическия микроб, бе търсил начини да укроти опасния организъм — чрез научни и исторически средства.

Тесла бе намекнал за подобно решение, но отговорът явно го бе смутил и уплашил достатъчно, че да не се впусне в подробности.

Това беше единственото, което спираше Саймън от последния етап на работата му. От теоретична гледна точка всичко изглеждаше логично. Но всеки провал рискуваше да доведе до екологична катастрофа, в сравнение с която разливането на петрол от „Ексон Валдес“ щеше да бъде като обърната чаша мляко.

Но все пак светът беше изправен пред още по-голяма заплаха.

На Елсмиър затоплянето вече променяше химичната среда в езерата и блатистите райони, което водеше до изчезване на видове и хабитати. И това беше само върхът на пословичния топящ се айсберг. Учените предвиждаха, че ако не се вземат мерки, биосферата на планетата ще се срине в рамките на това столетие.

„Освен ако не се намеси един истински визионер“.

Саймън за хиляден път обмисли предизвикателствата, пред които беше изправен. Експериментът, който трябваше да започне след два дни, беше първата фаза, локализиран опит. Той щеше да послужи като потвърждаване на концепцията в реални условия. Но смееше ли да рискува, особено когато станцията се намираше под наблюдение?

— Ами гостите ни? — попита Саймън. — Нашите приятели от АИОП?

— За последно ги видях да си бъбрят на чашка кафе в кафенето.

— Сигурен ли си в проверката им?

Антон кимна.

— Работят за АИОП от близо десет години.

„Добре“. Не искаше да си навлича още проблеми.

— Утре ще им организираме официалната туристическа обиколка и ще ги изпратим по живо, по здраво при първа възможност.

И все пак нещо около тях го тормозеше, макар че не можеше да каже какво точно. А Саймън се доверяваше на интуицията си. Както бе казал Тесла, „инстинктът е нещо, което надхвърля знанието“.

— Антон, трябва да ги държим под око.

— Разбира се.

— А какви са новините от Судан? Как се справя сестра ти с другия проблем?

— Всичко тече по график. Въпросът скоро би трябвало да се уреди.

— Много добре.

Обсъдиха още някои подробности и Саймън прекъсна връзката.

Поседя известно време, след което пусна картина от друга секретна част от станцията. На екрана се появи пещера, осветена от ярки прожектори. Тя беше част от старата мина Фицджералд, от която бяха добивали никел и олово. Пещерата била наводнена преди половин век и останала незамръзнала на тази дълбочина. Саймън си спомни как я бе видял за първи път, докато строяха станция „Аврора“. Водите й бяха съвършено сини, като спомен за небето.

В крайна сметка старата мина беше послужила като идеален резервоар.

Загледа се в езерото. Равната му повърхност отразяваше стоманеното скеле над него. Но водите вече не бяха кристално сини, а тъмночервени, като пролята кръв.

Побиха го тръпки, когато си спомни друг цитат от Тесла и се запита дали визионерът не е предсказвал какво може да се случи, ако тайната в дневника му излезе наяве.

„Може да доживеете да видите създадени от човека ужаси, надхвърлящи всякакво въображение“.

Саймън се замоли поне в този случай човекът, на когото се възхищаваше, да греши.