Джеймс Ролинс
Седмият мор (16)

13.

2 юни, 19:18

Хартум, Судан

Слънцето залязваше. Грей стоеше при извора на цивилизацията.

Между двете реки се ширеше парк. Отляво Бели Нил течеше мудно покрай Грей: водите му влачеха белезникава глина, която даваше името на реката. Отдясно се носеха черните води на Сини Нил по по-тясно корито.

А гледката пред него беше хипнотизираща.

Двата притока се сливаха и смесваха водите си, за да образуват пъпната връв на региона — река Нил.

Грей се взираше в реката, която продължаваше на север към Египет. Усещаше колко неподвластно на времето е това място и чувството се подсилваше от призрачните призиви за вечерна молитва, отекващи през Хартум. Лунният сърп беше увиснал в смрачаващото се небе, отразяван във водите като два сребристи рога на бик.

Сейчан застана до него и го прегърна през кръста. Грей си спомни предложението й в Кайро просто да зарежат всичко и да изчезнат. Чувстваше подтика още по-силен в този момент извън времето.

Сейчан въздъхна, сякаш споделяше желанието му, но разбираше, че то няма да се сбъдне — поне засега.

— Ковалски се обади — каза тя и го върна в настоящето. — Идва с транспорта. Трябва да пристигне след десетина минути.

Пейнтър и Кат бяха уредили достатъчно здрава кола, която да ги откара дълбоко в пустинята. Ковалски беше отишъл да я вземе и да зареди храна, вода и допълнително гориво. Там, където отиваха, щяха да са съвсем сами.

„Да се надяваме“.

Сейчан му беше показала пратената от Кат снимка на заплашително гледащата жена с бяла коса и мъртви очи. В Ашуел Сейчан беше успяла да зърне само за миг лицето на убийцата, така че не беше сигурна дали е същата.

Въпреки това след онази среща Сейчан бе станала по-предпазлива и непрекъснато се оглеждаше. За да уплаши боец като нея, тази жена явно беше сериозен противник.

Зад тях се разнесе звънлив смях. Носеше се някъде отгоре.

Грей се обърна. На няколко метра от тях се въртеше виенско колело, част от увеселителен парк на име „Ал-Морган“, или Мястото на сливане.

Загледа се в Дерек и Джейн, които се возеха на колелото, приближили глави един до друг, с усмивки на лица. Макар това да не бе най-мъдрият начин да запълват времето си, може би беше за добро, особено предвид онова, което ги очакваше.

Екипът беше кацнал в Хартум преди два часа. Късният следобед беше непоносимо горещ. Планът бе да потеглят след залез, когато температурите в пустинята рязко се понижаваха. Първият етап от пътуването им беше стотина километра на юг, до малкото село Руфаа, където живееше семейството, намерило професор Маккейб. В момента те се намираха под карантина заради контакта си със заразения човек, но един местен жител, роднина на семейството, се беше съгласил да им бъде водач в пустинята.

Виенското колело забави ход и возещите се започнаха да слизат. Сейчан стоеше до Грей и оглеждаше потъващия в мрак парк за заплахи.

Дерек и Джейн изглеждаха по-отпуснати и сякаш подмладени с години. Дерек помогна на Джейн да слезе, като й подаде ръка. Задържа я по-дълго от необходимото.

— Беше забавно — каза Джейн. — Отгоре се открива гледка на километри.

Дерек кимна.

— Надявах се да видя строежа на новата язовирна стена, където са започнали всички тези неприятности. Но тя е далеч, на поне сто и петдесет километра на североизток.

Грей знаеше, че проектът, намиращ се при шестия праг на Нил, е мястото, от което екипът на професор Маккейб е започнал съдбовното си пътуване преди две години. Групата беше изчезнала в суров терен от скали, пясъци и високи дюни — пустош, стелеща се на хиляди квадратни километри.

„А сега и ние ще тръгнем натам“.

Накара всички да се размърдат.

— Ковалски ще пристигне скоро. Да се връщаме на улицата.

Докато прекосяваха увеселителния парк, Джейн погледна назад към сребристото сливане на двете реки.

— Толкова съм чела за този район, но да го видя с очите си…

Беше изпълнена с почуда и възхищение.

Грей си припомни колко млада всъщност е тя — само на двайсет и една. Макар да бе очевидно умна, по-голямата част от образованието й идваше от класните стаи, аудиториите и библиотеките, а не от теренна работа. Все пак, предвид всичко случило се, тя се държеше забележително добре.

Грей закрачи до нея.

— Джейн, предстои ни да тръгнем по стъпките на баща ти в пустинята, така че няма да е зле да научим повече за теорията, която се е опитвал да докаже. Ти спомена, че повечето археолози смятат теориите му за Изход за доста спорни.

— Не само археолозите, но и еврейските равини. — Джейн сведе поглед. Очевидно не й се щеше да обсъжда това, но все пак продължи: — Мнозина смятат, че историята за Мойсей е алегория, а не действително историческо събитие. Основават мнението си върху факта, че историческият Рамзес Велики се споменава в Изход, но тъй като от времето на управлението му няма археологически сведения за мор или бунт на роби, отхвърлят историята за Мойсей като приказка.

— Звучи ясно и логично. А становището на баща ти?

— Той и неколцина негови колеги поставиха под въпрос някои несъответствия в Изход относно името Рамзес, които им дават основания да се съмняват, че Рамзес Велики наистина е бил фараонът, когото Мойсей проклел с десетте бедствия. Доста е оплетено.

— Но какво значение има това?

— Има, защото дава на археолозите свободата да търсят другаде доказателства за Изход, а да не се ограничават само с управлението на Рамзес Велики.

— И с тази нова свобода баща ти и колегите му откриха ли нещо?

— Откриха всичко. — Тя се загледа към далечните хълмове в пустинята. — Ако разгледате периода четиристотин години преди фараона Рамзес, ще откриете всички липсващи археологически доказателства за Изход. — Тя започна да ги изброява на пръсти. — Град на роби семити. Свидетелства за голям мор. Спешно опразване на града. Открита е дори крипта, която поразително напомня на гробницата на Йосиф, описана в Библията. Всичко се връзва.

— И това ли се е опитвал да провери баща ти?

— Наричаше го Новата хронология. Смяташе, че ако може да намери доказателство за поредица бедствия от същия период, ще може да потвърди теорията си.

„Нищо чудно, че е бил така обсебен от библейските чуми“.

Джейн въздъхна. Очевидно не й се говореше повече по тази тема, а и не беше необходимо.

Междувременно бяха стигнали улицата, минаваща покрай парка.

Оказа се, че Ковалски ги е изпреварил. До бордюра чакаше голям камион, който ръмжеше тежко, сякаш останал без дъх. Беше преоборудван тъмнозелен „Мерцедес Унимог“, същински звяр. Имаше широка двойна кабина, малка открита каросерия и високи до кръста гуми с агресивни грайфери. Беше машина, създадена да се справя и с най-трудния терен. А дори да закъсаше някъде, имаше голяма лебедка на предната броня, с която можеше да се изтегли.

Ковалски седеше зад волана, опрял лакът на отворения прозорец, с пура в уста.

— Ето това е камион — изсумтя той и тупна ламарината с длан.

Грей разбираше чувствата му. Двамата с камиона си пасваха отлично — бавни, шумни и донякъде грубовати.

Сейчан махна на всички да се качват, но продължаваше да следи зорко улиците.

— Всичко наред ли е? — попита я Грей.

— Засега.

„Това трябва да е достатъчно“.

 

 

20:08

Седнал на задната седалка, Дерек работеше с айпада.

След четирийсет и пет минути пътуване на юг по двулентовия път покрай брега на Сини Нил беше изгубил интерес към пейзажа. Ярките светлини на Хартум бяха останали далеч зад тях и сега пътуваха назад във времето. Теренът наоколо бе почти същият, какъвто и преди векове — тъмни подобни на кръпки ниви, прерязани от сребристи напоителни канали, групи палми, едри биволи, тук-там по някоя кирпичена колиба.

Но Сини Нил беше само мъждукаща сянка на могъщата река, която минаваше през Египет и осигуряваше плодородието на земите му. Тук реката не беше така щедра. Обработваемите земи и горичките не се простираха далеч, а се гушеха покрай брега.

Дерек ясно различаваше ниските хълмове в далечината, осветени от сребристата светлина на луната, пусти и голи. Приличаха на умиращи от жажда прегърбени просяци. Отвъд тях ги очакваше опалената от слънцето пустиня, продължаваща хиляди километри.

За да я прекосят, им трябваше план.

Точно върху това се беше съсредоточил — да доусъвършенства онова, което бяха обсъдили. След като пристигнеше в Руфаа, екипът трябваше да продължи през пустинята до мястото, където бяха намерили професора. Нататък планът ставаше неясен. Но Дерек имаше идея.

Джейн до него се размърда. Ръмжането на двигателя, лекото друсане и напрежението от последните няколко дни я бяха унесли в дрямка.

— Какво правиш? — попита тя, като се мъчеше да скрие прозявката си.

Екранът на айпада осветяваше лицето й с мека светлина. Дерек откри, че се е отплеснал по фината извивка на миглите й, и отново насочи вниманието си към работата.

— Опитвам се да набележа евентуален маршрут. Но може и да се заблуждавам.

Тя се облегна на рамото му.

— Покажи ми.

Дерек беше изненадан колко му се иска да сподели идеята си с нея. Пък и така можеше да я изкаже на глас.

— Знаем, че баща ти е тръгнал от шестия праг на Нил с експедицията и се е появил две години по-късно на стотици километри на юг, недалеч от Руфаа. За съжаление никой не знае къде е бил през това време и по какъв маршрут са се движели с екипа през пустинята. Но благодарение на следата, скрита в старата скица на Ливингстън на египетския скарабей, можем да предположим какво е привлякло баща ти. — Обърна айпада така, че тя да го вижда. — Взех сателитна карта на района и начертах през двата притока на Нил линия, която съответства на мястото, на което Ливингстън е разделил реката между крилете на скарабея.

Показа й резултата.

— После свързах с пунктир шестия праг, откъдето е тръгнал баща ти, и Руфаа, където е бил намерен. — Дерек потупа с пръст получения на картата X на мястото, където двете линии се пресичаха. — Мисля, че трябва да започнем от това място.

— Блестящо — каза Джейн и постави ръка на коляното му.

Някой друг се съгласи.

— Права е — обади се Грей от другия край на седалката.

Бузите на Дерек пламнаха. Не се беше усетил, че Грей чува.

— Благодаря.

Грей протегна ръка.

— Може ли да видя?

Грей му даде айпада и Грей се наведе да го покаже на Сейчан и Ковалски, които седяха отпред.

Похвалата на Сейчан не беше толкова ентусиазирана.

— Май е по-добре, отколкото да се мотаем безцелно из пустинята.

Седящият зад волана Ковалски посочи напред.

— Виждам светлини.

Грей погледна картата на сателитния си телефон.

— Това трябва да е Руфаа.

Джейн махна ръката си от коляното на Дерек. Изведнъж беше станала нервна. Дерек разбираше причината за безпокойството й. Баща й беше умрял, докато се бе опитвал да стигне до това място.

— Всичко ще е наред — меко каза той.

Надяваше се да е прав.

 

 

20:28

Селото се оказа по-голямо, отколкото Джейн бе очаквала. Беше си представяла колиби от слама, но Руфаа всъщност беше истинско градче, сгушено на един завой на Нил.

— Човек май лесно може да се изгуби тук — отбеляза Дерек.

Джейн беше напълно съгласна с него.

Улици без настилка разделяха разпълзялото се село и го превръщаха в истински лабиринт с правоъгълни постройки с плоски покриви, разделяни от тесни проходи или отделени в малки оградени групи с вътрешни дворове. Всичко изглеждаше построено от кирпич, придаващ на къщите еднакъв вид, който объркваше окото. Единственият ориентир, който изпъкваше, беше местната джамия. Бялото минаре сияеше като фар.

Джейн знаеше, че народността руфаа, дала име на селището, е с арабски произход и практикува сунитска форма на исляма. Корените на много семейства бяха тук, но въпреки това те водеха номадски начин на живот. Същото се отнасяше за групата, открила баща й. Те бяха част от племето джаалиин, които все още бродеха из пустинята, както бяха правили хиляди години, и твърдяха, че са потомци на Абас, чичото на пророка Мохамед.

Камионът намали скорост и запълзя в покрайнините на селото. Веднага ги наобиколиха деца, които ги зяпаха от пътя, а пред тях се разбягаха кози, като блееха раздразнено. Накрая един слаб младеж излезе на пътя и им махна да спрат.

— Това ли е човекът, с когото трябва да се срещнем? — попита Ковалски.

— Така изглежда — отвърна Грей. — Предупредени са да ни чака.

Щом спряха, посрещащият ги забърза към отворения прозорец от страната на Ковалски. Беше шестнайсет-седемнайсетгодишен, с кожа като кафе с мляко. Носеше футболна фланелка на пурпурни карета, бежови къси панталони и сандали.

— Аз съм Ахмад. Добре дошли.

Ковалски хвърли поглед към Грей, който кимна.

— Аз води вас при семейство. Ядем. — И Ахмад направи пантомима, сякаш се храни. — После тръгва. Да?

Ковалски сви рамене.

— Нищо против да хапна.

Ахмад посочи.

— Оставете камион ето там. Наблизо е. — Забеляза разтревожените им погледи и добави: — Безопасно е. Няма грижи.

Сейчан се намръщи.

— Мога да остана при камиона.

Грей кимна, каза на Ковалски да паркира и след като двигателят се изкашля за последен път и утихна, слезе и пъхна слушалка в ухото си.

— Сейчан, обади ни се, ако има проблеми.

Разтревожената Джейн слезе след Дерек от другата страна. Погледът й не се откъсваше от младежа.

— Мислиш ли, че можем да му се доверим?

— Като се има предвид, че ще ни води в пущинаците на суданската пустиня, не е зле да започнем да го правим още сега.

Ахмад ги поведе към селото, но не и преди да изсвири рязко с уста. В отговор от сенките към него се втурна дръгливо куче, чиито ребра се четяха. Махаше енергично с опашка. Изглеждаше младо, с козина в черно и златисто, тъмни очи и щръкнали големи уши.

— Добро момиче — гордо каза Ахмад.

Джейн протегна ръка към кучето, за да може да я подуши.

— Как се казва?

Усмивката на Ахмад стана още по-широка от проявения интерес.

— Анджин.

— Какво означава това? — попита Ковалски.

Джейн знаеше достатъчно судански, за да отговори.

— Означава куче.

— Е, май действа. — Ковалски сви рамене.

Докато вървяха, Дерек се обърна към Джейн.

— Мисля, че домашният му любимец е африканско диво куче. Или поне мелез.

Джейн изгледа животното с по-голямо уважение. Беше чувала легенди за прочутите ловци на глутници. Спомни си как само преди малко беше протегнала ръката си към него.

„Имам късмет, че още е цяла“.

Пред тях на Ахмад сякаш му идеше да се затича, едва сдържаше вълнението си. Не спираше да говори в ролята си на горд туристически гид.

— Там. — Той посочи ниска зелена постройка с купол. — Гробница на шейх Тана. Много важен. И на онзи ъгъл. Веднъж един човек изял цяла коза сам. — Той ги погледна. — Истина е.

Ковалски беше единственият, който изглеждаше впечатлен от това твърдение.

Накрая стигнаха засводена порта, водеща към вътрешен двор. Докато минаваха, ароматът на печен хляб събуди у Джейн глад, за който не си беше давала сметка. Цвърченето на скара също я привлече напред. Няколко облечени в роби мъже и жени излязоха да ги посрещнат, сякаш бяха стари приятели. Босоноги деца се скупчиха отстрани или останаха срамежливо на прага.

Ахмад отиде при едно вързано магаре, прегърна го през шията и им го представи:

— Калде.

Ковалски отново погледна Джейн.

— Магаре — преведе тя.

Едрият мъж поклати глава.

— Не разбирам. Хлапето въображение ли няма, или се опитва да ни учи на езика си?

Последваха още запознанства. Когато се спомена името на Джейн, хората станаха по-сериозни — явно се сетиха чия дъщеря е. Всички пристъпиха напред с наведени глави и изказаха съболезнованията си. Искреността им я трогна и очите й се насълзиха.

Дерек я подхвана през кръста и тя се облегна на него.

— Съжалявам. Не знам защо се разстроих така внезапно.

Той я прегърна през раменете.

— Мъката прави такива неща. Може да те свари неподготвен, когато най-малко очакваш.

Тя пое няколко пъти дъх, за да се успокои.

— Добре съм.

Изнесената на открито маса бързо беше отрупана с храна, същинско пиршество на суданската кухня — пикантни яхнии с различни подправки и меса, гъста каша от сорго, подноси с фурми, цяла планина салата от кисело мляко и моркови и купчини плоски питки, с които да загребват храната.

Всички насядаха около масата и Грей се заприказва с един от възрастните, който говореше сносен английски, за да научи колкото се може повече за мястото, където отиват.

Джейн не ги слушаше. Предпочете да обърне внимание на храната. Благодари на жените и подели парче печен овчи дроб с Анджин, която изглеждаше добре дошла на масата като всеки гост. Бързо напълни стомаха си и се облегна назад. Малки блещукащи лампи осветяваха стените на оградените дворове, но те бледнееха пред обсипаното със звезди небе.

За този кратък момент се чувстваше доволна и спокойна.

Но дълбоко в себе си знаеше, че това няма да продължи дълго.

 

 

21:22

„Крайно време беше…“

Сейчан лежеше по корем на покрива на изоставена къща на една пресечка от мястото, където бяха паркирали камиона. Десет минути след като другите тръгнаха бе излязла навън и бе сложила ръка на ухото си, преструвайки се, че слуша някакво съобщение по радиостанцията. След малко отговори, продължавайки заблудата: „Разбрано. Тук всичко е спокойно. Отивам веднага“.

После взе нещата си и последва другите. Измина няколко преки, сякаш отиваше при тях. След като се увери, че не я следят, заобиколи и се покатери на покрива на къщата, от който се откриваше изглед към изоставения камион.

И зачака да види дали някой ще се хване на въдицата.

Камионът можеше да изкуши някой селски престъпник, но целта й не беше подобен крадец. Ахмад изглеждаше сигурен, че никой няма да посегне на камиона. През годините Сейчан беше научила, че в селища като това често се спазва строг правилник. Нямаше нищо лошо да откраднеш от непознати, но ако са гости под закрилата на някое семейство от селото, никой не бива да ги докосва.

Така че през изминалите четирийсет минути никой не доближи камиона.

„До този момент“.

Отдясно на Сейчан се появи фигура. Непознатият носеше джалабия — дълга до глезените бяла роба с дълги ръкави и без яка — и бял вълнен тюрбан. Много мъже от селото носеха същото облекло, тъй като светлият цвят и широката дреха ги предпазваха от жегата. Така че присъствието му не беше неочаквано. Човекът се движеше без признаци на тревога, вървеше небрежно към паркирания „Унимог“, сякаш му беше любопитно да разгледа мощния пустинен камион.

Въпреки това нещо задейства алармата у Сейчан. Мъжът хвърли бърз поглед надясно, после наляво, след което насочи вниманието си изцяло към камиона. Носеше нещо в ръка, но широкият ръкав на дрехата го скриваше.

Сейчан го изчака да излезе съвсем на открито и да не може да изчезне в лабиринта на селото. След това безшумно се претърколи на плоския покрив и скочи на земята от другата страна на сградата, която не гледаше към празния парцел. Приведена, заобиколи къщата и приближи мъжа отзад.

Държеше пистолета изваден, готова за действие при нужда. От това разстояние виждаше, че мъжът няма оръжие, но не можеше да различи какво има в ръката му. Нервите й бяха опънати. За миг си помисли дали да не го застреля в гръб.

„Ами ако греша?“

Хладнокръвното убийство на невинен човек нямаше да й спечели симпатиите на пустинните номади. Сейчан направи още една крачка към него. После още една. Макар че се движеше напълно безшумно, нещо предупреди мъжа.

Той се обърна и очите му блеснаха. Тъмното му лице бе сурово и студено.

Сейчан моментално разбра, че не е обикновен крадец. Стреля, но целта й се метна настрани, претърколи се през рамо и скочи на крака, след което побягна без нито миг колебание.

Сейчан се втурна след него, без да го изпуска от прицел. Не стреля, понеже той изтича пред една къща със светещи прозорци — боеше се, че ако пропусне, може да нарани някой вътре.

Мъжът се възползва от това и се шмугна в една тясна уличка. Когато Сейчан стигна до нея, той вече беше изчезнал. Тя не беше толкова тъпа, че да рискува да го последва в заплетения тъмен лабиринт, където лесно можеше да попадне в засада.

Вместо това докосна залепения за гърлото й микрофон и се свърза с Грей. Когато той отговори, Сейчан знаеше, че имат само една възможност.

— Време е да тръгваме — каза тя.

Той не поиска никакви обяснения. Тонът й му беше достатъчен.

След три минути Грей се появи, следван от останалите. Стискаше в ръката си пистолета, за да пази Дерек и Джейн. Ковалски вървеше последен с пушка на рамо.

Грей я погледна. Тя кимна, че всичко е наред, и им махна да се качват в камиона.

Едва тогава Грей попита:

— Какво стана?

Тя му разказа.

— Значи може да е бил обикновен крадец — каза той.

Сейчан си спомни очите, начина, по който се движеше мъжът.

— Не.

Той прие преценката й.

Внезапно от селото изтича някой. Сейчан бързо насочи оръжието си натам, но това беше просто Ахмад.

— Чакайте! Идвам! — извика той.

Грей като че ли се канеше да откаже. Явно не искаше да излага младежа на опасност.

Сейчан му напомни:

— Ще ни трябва човек, който познава пустинята.

Ахмад кимна.

— Аз познава много добре.

Грей въздъхна. Раменете му бяха сковани, сякаш вече носеха отговорността за живота на момчето.

— Добре. Всички да се качват. Тръгваме веднага.

Ахмад се усмихна, обърна се и свирна.

Кучето му се втурна към него.

Грей прие попълнението само с лека въздишка.

Ковалски обаче не беше толкова сдържан.

— Е, поне не взе и магарето.

 

 

21:41

Мощното ръмжене на камиона стигна до скривалището на Валя. Мишените й потегляха. Гръмовното им заминаване отекна през селото в унисон с настроението й.

„Проклета жена“.

Скрита в една къща, Валя съблече отмъкнатата джалабия и хвърли настрани тюрбана, с който бе скрила бялата си коса. Остана гола и пое дълбоко дъх. Засега продължаваше да носи тъмнокафявия грим, който скриваше бледата й кожа и татуировката. Щеше да се нуждае от него отново, когато се преобразеше на старица. Част от обучението й бе да се научи да изчезва в общия фон. Беше го овладяла с лекота. Гледаше на бялата си фигура като на платно, върху което може да изрисува каквото си поиска лице.

Преди два часа Валя беше дошла тук направо от Хартум, където бе очаквала пристигането на целите си.

Пратеният от Антон екип вече беше навътре в пустинята и подготвяше истинския капан. Валя се беше надявала да увеличи шансовете им за успех. Камионът на противника беше стар, отпреди епохата на джипиесите, и нямаха как да го следят дистанционно, особено когато групата поеме през пустинята. Валя искаше да реши проблема, като скрие предавател в кормилото. Толкова просто решение — и въпреки това беше осуетено, когато онази жена я прогони.

Единствената малка утеха за тази нощ беше, че Валя бе чула името на жената.

Сейчан.

Беше доволна. Сега жената преставаше да е такава загадка, такъв мит. Превърна се в човек, който може да бъде убит.

Въпреки това Валя се зарече да не я подценява отново.

Обърна се и отиде при двата трупа в ъгъла. Телата лежаха проснати на голия под с прерязани гърла. Върху пръстения под се бяха образували локви кръв.

Собствениците на къщата бяха възрастни. След като пристигна, Валя ги беше издебнала, облечена от глава до пети в бурка, последва ги до прага им като просякиня. Щом влезе, свали дрехата и разкри истинското си бяло лице. Използва момента на шок, за да ги отстрани, като се наслади на ужаса в очите им. На много места в Африка албиносите се смятаха за вълшебни същества, носещи късмет в домовете. Заради подобни суеверия по целия континент избиваха децата албиноси и продаваха части от телата им на черния пазар.

Валя погледна двете тела.

„Може пък и да не носим такъв късмет“.

Имаше време, затова извади от ножницата на китката си своята атамè, вещерската кама на баба си. Клекна до старицата и се зае да изреже с върха на ножа знака си върху челото й. Постепенно Окото на Хор се отвори на студената плът и впери поглед в нея, почти одобрително.

Валя се почувства по-спокойна и на лицето й се появи усмивка. Скоро друг щеше да носи този белег — някой, който наистина го заслужаваше. Тя прошепна името.

— Сейчан…