Джеймс Ролинс
Седмият мор (23)

20.

3 юни, 06:08

Остров Елсмиър, Канада

Пейнтър седеше зад бюрото в стаята си и четеше превода за втори път. Все така беше изумен от разказа в дневника. Той се разделяше на две истории. Едната описваше престоя на Никола Тесла в Лондон, другата се развиваше в пустините на Нубия и в нея участваха сър Хенри Мортън Стенли и не кой да е, а Самюъл Клемънс.

„Марк Твен…“

Пейнтър поклати глава.

Нищо чудно, че открадналите бележника след смъртта на Тесла не бяха повярвали на написаното. Самият Пейнтър нямаше да повярва, ако не бяха последните събития.

Според разказа на изобретателя той и Твен били призовани от сър Стенли да спрат чума в Лондон — същата, която поразяваше света в момента. Пейнтър познаваше достатъчно историята на артефакта на Дейвид Ливингстън и съдържащата се в него болест, за да приеме твърдението.

Групата прекосила Атлантика с параход, след което се разделили. Тесла поел направо към Британския музей, който бил затворен и поставен под карантина. Там той експериментирал със странната подобна на кръв проба, открита в египетския артефакт. И правилно установил, че аленият микроб под микроскопа е агентът на болестта.

Нарекъл го Pestis fulmen, или „светкавична чума“.

Още преди пристигането на Тесла британците забелязали странните електрически свойства на кървавата вода и сиянието й по време на една гръмотевична буря, сякаш течността реагирала на заряда във въздуха. Затова потърсили експерт по електричество и пратили Стенли в Америка. Отначало се спрели на Едисън, но явно трябвало да се задоволят с Тесла, което очевидно го засегнало, ако можеше да се съди по завоалираните коментари на сърбина.

Въпреки това той направил всичко по силите си да види дали електричеството не може да изцери болестта. Макар че наистина можело да претовари и изпържи микроба, електричеството действало по същия начин и на заразения. Тесла цитираше Франсис Бейкън за неговите провалени усилия и трагичен резултат: „Излекувах болестта, но убих пациента“.

Унил, но въпреки това твърдо решен, Тесла се заел да изучи организма, за да го разбере по-добре. Започнал да експериментира как да овладее потенциала му. Нататък повечето текст бе зачеркнат, тъй като явно съдържаше подробности, които Саймън Хартнъл не искаше да споделя.

Пейнтър погледна през прозореца към антените. Хартнъл очевидно беше научил нещо от работата на Тесла.

Той отново насочи вниманието си към дневника. Накрая Тесла изоставил проучването си, тъй като го сметнал за прекалено опасно, особено предвид естеството на микроба. Втората половина от историята допълнително потвърждаваше, че решението му е било правилно.

След като оставили Тесла в Лондон, Твен и Стенли продължили със същия параход към Кайро, като пътували инкогнито: следвали оставените от Дейвид Ливингстън указания и се надявали да открият източника на болестта — и може би лека за нея.

Твен писал на Тесла за това.

Горкият ни покоен приятел бе скрил указанията хитро, дяволски хитро, особено за един надут британец. Но ние сме длъжници на Ливингстън. Той ни отведе право до пустините на Нубия. За съжаление се налага да разчитаме и на паметта на сър Стенли, тъй като някои подробности са били описани в писма от Ливингстън, които вече не съществуват. И все пак ето ме тук, в тези изпечени от слънцето земи, заобиколен от магарета и камили. Утре потегляме с фургон за багажа и шайка яки араби и чернокожи етиопци. Надявам се да сме им платили достатъчно щедро, за да не изоставят бледите ни особи насред пустинята.

По-нататък Твен описваше най-общо пътуването, като нарочно спестяваше подробностите. Но накрая, следвайки „дяволски хитро“ скритите указания, групата открила подземен комплекс, изсечен под пустинните хълмове. От този момент разказът ставаше напълно неправдоподобен — история за мумии, проклятия и огромна каменна богиня, заровена в пясъците.

Гледката изумила Твен до степен на поетично благоговение.

Представям си притиснатото й в пясъка лице, смазана от бремето, което трябва да носи, опустошена от мъка, вечно търпелива, очакваща изкупление. Макар да си мисля, че тя мечтае за нашето спасение, не за своето собствено. Тя оставя тялото си като фар, като светлина в мрака на миналото, която да даде надежда за бъдещето.

В тази изваяна гробница Стенли и Твен явно открили нещо важно. Месец по-късно те се върнали в Англия, където успели да излекуват заразените и да спрат разпространението на болестта.

Но и тук Тесла говореше смътно за самия лек. Изглежда, те открили начина на лечение в гробницата, но „не и самата лекарствена тинктура“, както пишеше Твен. Той беше вбесяващо загадъчен в писанията си, но излагаше причините за това и предупреждаваше не само за опасностите в гробницата, но и за онези извън нея.

Няма да допусна кирките и чуковете на иманярите да нарушат покоя й. Нека да спи, нека да сънува в мир, знаейки, че е спасила всички ни.

Накрая Тесла и Твен се върнали у дома да продължат живота си, като запазили всичко това в тайна. Тесла завършваше с признание към човека, чиято всеотдайност към хората и земите на Африка им показала пътя към лека.

Трябва да благодарим на Дейвид Ливингстън, който рискува всичко, дори безсмъртната си душа, за да ни спаси от проклятието. Дано оправдаем саможертвата му… и Бог да ни прости, ако не го направим.

Пейнтър затвори дневника.

Чу тихо бръмчене откъм вратата и погледна натам. Камерата на тавана се завърташе към него. Знаеше кой го наблюдава и го чака да приключи.

Избута дневника настрани.

„Да почваме тогава“.

 

 

06:32

Саймън погледна пленника си, който отново бе вързан и закопчан за стол в библиотеката му. Възнамеряваше да го накара да разбере, да спечели доверието му, поне колкото да му помогне да изкара избягалите от бурята.

„Трябват ми данните, които откраднаха“.

— Е, вече знаете историята.

Пейнтър сви рамене и издрънча с веригите.

— Май още по-малко разбирам какво става тук.

— Честно казано, с мен беше същото. Когато през 1985 година се сдобих с бележника на Тесла, не разполагах с финансовите ресурси, които имам сега, така че не можех да направя нищо, освен да се запозная с експериментите на Тесла. Мислех си, че разглежда хипотетична ситуация, приема съществуването на подобен организъм и екстраполира как могат да бъдат овладени качествата му в полза на човечеството.

— Само че организмът не е бил хипотетичен.

Саймън сви рамене.

— Може би, но никой не го знаеше допреди няколко години, когато биолози от Калифорния откриха първата бактерия, хранеща се и отделяща електрони и живееща директно от електричество. — Той се усмихна. — Но вие можете да си представите интереса ми.

Пейнтър повдигна вежда в знак на съгласие.

— Междувременно бях в по-добро финансово положение да изследвам това по-подробно.

— С два милиарда по-добро.

— Само един, ако трябва да сме точни. — Той махна с ръка на скромното си фукане. — Както и да е, финансирах учените, работещи с подобни микроби в Щатите и в чужбина. Проучвах практичното им приложение, например като биокабели — живи бактериални наножици, способни да провеждат електричество — или създаването на миниатюрни двигатели, задвижвани от такива микроби, които да могат да се справят със замърсяването. Потенциалът е невероятно вълнуващ.

— И доста доходоносен, предполагам. — Пейнтър се премести по-близо до него. — Но това не е била крайната ви цел. Искали сте да откриете организъм, който да захранва проектите на Тесла, които сте намерили в стария бележник.

Саймън кимна и отново си помисли колко е остър умът и интуицията на този човек.

„Внимавай“.

— Нищо не излизаше, така че продължавах да се връщам към бележника. Започнах все повече и повече да се убеждавам, че написаното в него не е просто някаква чернова за бъдеща творба на Твен, измислица с участието на негови лични приятели вместо Хък Фин и Том Сойер.

— И сте тръгнали по трохите, оставени в него.

— Не лично. Както бях направил с биолозите, започнах да финансирам археолози с интереси в онзи регион.

— Като професор Маккейб.

— Всъщност не него, а сина му. Младежът отчаяно искаше да се докаже на баща си, да излезе от гигантската му сянка. Подсказах му да погледне отношенията между Стенли и Ливингстън с надеждата, че някой ще успее да свърже старите точки. Когато Рори се провали, отчаянието го принуди да потърси помощта на баща си, като продължи да го държи в неведение кой дърпа конците.

— И професор Маккейб успял да свърже точките.

— Донякъде, но ако трябва да съм честен, според мен той успя най-вече благодарение на усърдната полева работа. Основавайки се на собствените си проучвания в региона и на допълнителните следи в старите книжа на Ливингстън, той просто тръгна да търси, като взе сина си със себе си. — Саймън вдигна ръце. — Така че виждате, че в това начинание нямаше нищо нечестиво, а просто научно любопитство, съчетано с корпоративна подкрепа.

— Така е. Но какво стана после?

Саймън въздъхна.

— Както казах, ако не беше професор Маккейб, нямаше да се намираме в тази каша. От първата си крачка в онази гробница до последната от нея, той струва живота на много хора. Аз просто се опитвам да сведа пораженията до минимум.

Ако се съдеше по киселата физиономия на Пейнтър, той явно не се връзваше. Въпреки това се облегна назад и каза:

— Засега ще го приема, така че продължете с историята си. Предполагам, че сте открили онзи Pestis fulmen на Тесла, но какви са плановете ви за него?

Саймън го възнагради за капитулацията му.

— Микробът беше липсващият компонент от мечтата на Тесла за безжично предаваната енергия. Както вече споменах, той е предполагал, че може да използва йоносферата като проводник, но за да осъществи плана си, се е нуждаел от батерия там, от нещо, което може да съхранява, разпределя и разпространява тази енергия.

Очите на Пейнтър се разшириха, когато разбра.

— Тесла е искал да използва микроба като батерия — като жива батерия.

— Експериментите му в музея подкрепили тази идея. Според преценките му — и аз ги доказах тук — този прост микроб може да живее векове, ако не и хилядолетия там горе, стига да има постоянна храна.

— Иначе казано, електричество.

— Именно. Така че микробът е не само жива батерия, а и почти безсмъртна жива батерия.

 

 

06:40

„Този човек е безумец… гений, но безумец“.

Пейнтър погледна отново Хартнъл.

— Възнамерявате да разпръснете този микроб в йоносферата.

Неотдавна беше чел, че Военновъздушните сили проверяват приложимостта на подобен план — да заредят йоносферата с допълнително плазма за подсилване на радиосигналите. Освен това беше чел, че са открили в горните слоеве на тропосферата бактерия, която се храни с оксалова киселина, която се среща там.

Значи може би беше възможно.

„Но този план…“

— Имам специално проектиран товарен самолет, предназначен да пуска метеорологични балони на големи височини. Всеки балон може да отнесе четвърт тон микроби до долните нива на йоносферата, където малка експлозия ще разпръсне товара му.

Пейнтър затаи дъх от ужас. Хартнъл явно беше взел образци от гробницата в пустинята и бе култивирал огромни количества от микроба. Като се имаше предвид какво възнамеряваше да прави с него, Пейнтър разбра целта на станцията.

— Антените — изтърси той. — Смятате да ги използвате, за да стимулирате товара, след като е изпратен горе.

— Ако изчисленията ми и ранните прототипи са верни, микробите би трябвало успешно да съхранят тази енергия. — Хартнъл погледна нагоре, сякаш се взираше в небето. — Представям си цялата йоносфера, наситена с Pestis fulmen на Тесла — жива, хранеща се с електрони батерия, способна да съхранява не само енергията, пращана нагоре към нея, но и да събира естествените електрически течения в йоносферата, предизвикани от слънчевия вятър.

— Това би бил неизчерпаем източник на енергия.

Погледът на Хартнъл отново се спря върху Пейнтър.

— Подобно на Никола, аз виждам по целия свят електроцентрали и дори домове с кули като онази отвън, способни да се свързват с батерията. Подобно на милион бобини на Тесла, свързани с небето.

Замисълът беше повече от грандиозен.

— Помислете си само. Няма вече да използваме изкопаеми горива, няма да разкъсваме земята за ресурси, няма да замърсяваме въздуха с въглероден двуокис. И освен това има допълнителен бонус.

— Какъв?

— Аленият цвят на микроба ще действа като естествен слънчев екран. Съвсем лек, но достатъчен да попречи на планетата да се превърне в горящ въглен.

Пейнтър оценяваше визията му, но можеше да се сети и за хиляда променливи, които можеха да превърнат този проект в невъобразима катастрофа, особено предвид един съвсем очевиден проблем.

— Но този организъм е смъртоносен… смъртоносен до степен да предизвиква масово измиране.

Саймън въздъхна.

— Точно затова се нуждаем от лек. Готов съм след два дни да направя локализиран опит. Условията са идеални при сегашната геомагнитна буря, която зарежда йоносферата с енергия — най-подходящата почва, в която да засадя семената си.

— Но вие не разполагате с лек.

— Ще разполагам, ако накарате вашата партньорка да сътрудничи. Да върне онова, което откраднаха. Смятам, че доктор Ал-Мааз и Рори бяха на път да открият нещо, което да ни помогне да открием начин да контролираме непокорния звяр.

Пейнтър вече разбираше защо Хартнъл е толкова общителен.

— А ако не помогна?

Хартнъл сви рамене.

— Пак ще проведа опита.

Пейнтър се вцепени и се напрегна; белезниците се впиха в китките му.

— Какво? Да не сте полудял?

— Ни най-малко. Сигурен съм, че ще е безвредно. Тесла вече ни е осигурил предпазната мярка. Мога просто да претоваря йоносферата с антените, да я стерилизирам и да постигна същия резултат.

Пейнтър си спомни цитата от Франсис Бейкън, който беше прочел.

„Излекувах болестта, но убих пациента“.

Ако не внимаваше, този луд можеше да направи същото — само че на глобално ниво.

— Но, разбира се, предпочитам да не го правя — каза Хартнъл и присви очи към Пейнтър. — Особено ако ми помогнете да открия приятелите ви.

 

 

06:50

Капнала от умора, Кат остави снегомобила да се движи сам, като почти не държеше кормилото. Поривите на вятъра ги побутваха отзад, сякаш ги подканяха да стигнат до убежището на следващата долина. Тъмни облаци покриваха света и докосваха покритите с лед планински върхове от всички страни.

Дори в полумрака на бурята гледката спираше дъха.

Огромната долина се простираше във всички посоки и краищата й се губеха в мъглите. Точно под тях имаше дълго тясно езеро. То беше още замръзнало, но някои места покрай брега бяха блестящо сини — първи признаци на лятното топене. Навътре от белия лед се издигаха големи черни острови.

— Езерото Хейзън — каза Кат.

Сафия се размърда и вдигна глава от прозореца.

Кат посочи надолу с надеждата, че е запомнила правилно картата на острова по време на полета дотук.

— Ако това е езеро Хейзън, би трябвало да сме на половината път до Алърт.

— Няма да е зле да си починем — каза Сафия. — Вече два часа няма признаци някой да ни преследва.

След призрачната среща със стадото карибу Кат бе насочила снегомобила към едни голи скали, за да скрият по-добре следите си. Не знаеше дали са се измъкнали от преследвачите си, нито дали изобщо е имало такива.

— Може би си права. Ако не друго, трябва да се разтъпча.

— Аз също — обади се Рори от задната седалка.

„Как ли пък не“.

Кат се насочи към най-близкото синьо петно, където в реката се вливаше поток. Трябваше им вода. Сафия бе изпила последната бутилка от комплекта в багажника.

— Колко цветя само — замечтано рече Сафия.

От двете страни на снегомобила склоновете бяха покрити с пурпурни потайничета и арктически макове. Дори скалите и канарите бяха покрити с мъх и жълти лишеи.

Кат се обнадежди от признаците на живот. Продължи надолу и спря на покрития с шисти бряг на езерото.

— Ще напълня бутилките.

— Ами Рори? — попита Сафия.

— Остава тук.

Рори се оклюма на задната седалка.

Кат събра празните бутилки и отвори вратата. Вятърът едва не я събори. Студът беше режещ, но тя нямаше нищо против. Въздухът бе свеж, миришещ на лед. Тя забърза към езерото и потопи бутилките. Само за няколко секунди във водата пръстите й станаха безчувствени от студа.

Събра бутилките и се приведе срещу вятъра. Не беше имала време да вземе канадки при бягството им.

„Е, малко свеж въздух ще ми дойде добре“.

Качи се в топлата кабина на снегомобила и затръшна вратата.

Сафия се беше обърнала назад и разговаряше с Рори.

— Какво стана, след като с баща ти стигнахте до гробницата в пустинята?

— Баща ми искаше да влезе пръв. Остави ме отвън с двама от екипа. Останалите влязоха с него. — Рори вдигна очи, сякаш споменът му причиняваше болка.

— Един от хората му попаднал на капан или сгафил нещо. Така и не разбрах какво точно е станало. Чух само викове. Опитах се да вляза, но баща ми ме предупреди да стоя настрана. Всички вътре бяха заразени. От записите за случилото се в Британския музей баща ми е знаел за опасността и че най-добре за всички заразени е да останат под земята.

— И ти какво направи?

Рори изсумтя презрително.

— Паникьосах се. Обадих се на Саймън Хартнъл.

Кат вече беше чула тази история по пътя и знаеше, че Хартнъл тайно е финансирал и насочвал Рори, който на свой ред манипулирал баща си.

— Саймън прати медицински екип — продължи Рори. — Те покриха всичко. Имаше дебати дали да не ги преместят в болница, но тъй като не се знаеше колко е заразен микробът, се реши да се грижат за хората на място.

— Решението на Хартнъл ли беше? — попита Кат; Рори явно беше готов на всичко, за да запази тайната си.

— Не, на баща ми. — Рори поклати уморено глава. — Но мисля, че решението му се основаваше на желанието му да остане на място, пръв да изследва всичко. Не мисля, че беше загрижен от евентуално разпространение на болестта. Вижте все пак какво направи накрая.

— Значи баща ти е оцелял при първоначалното излагане на микроба.

— Ако не друго, то от чист инат. Двама други също останаха живи. Но петима умряха.

— А след това? — попита Сафия.

— Всичко беше потулено. Докараха ме тук да работя върху проекта.

Кат кимна към ръката му.

— А пръстът ти? За да са сигурни, че баща ти ще сътрудничи?

Рори се загледа в ръката си и сви рамене.

— Счупих го случайно, след като дойдох. И без това трябваше да се отреже.

Кат си представи колко се е ужасил професор Маккейб, когато са му показали отрязания пръст на сина му.

— През следващите почти две години баща ми търсеше лека. Откри не само татуираната мумия, но и куп други. Изследва тъканите им и цялото онова проклето място, за да намери отговора.

— Но нищо не се е получило, така ли? — попита Сафия.

— Мисля, че накрая е полудял. Дори се е опитал да се подложи на ритуала на самомумифициране, да върви по стъпките на древните. — Рори изсумтя. — После просто избягал. Изчакал смяната на изследователите, когато наблизо имало само двама учени и двама охранители. Разбил шкафа за оръжие и откраднал пушка.

— Убил ли ги е?

— Само охранителите. Вързал учените и избягал. — Рори се загледа към замръзналото езеро. — Не разбирам… толкова много хора умряха заради него.

Кат не изпитваше нужда да го утешава, но въпреки това го направи.

— Не мисля, че го е искал. Смятаме, че не е бил заразен именно поради самомумифицирането. За съжаление това не било лек. Накрая е умрял от патогена, но си мисля, че се е опитвал да стигне до цивилизацията, да предупреди хората какво става.

Рори се извърна и очите му се напълниха със сълзи.

— Но не беше нужно да го прави. Не исках да умира.

Сафия се пресегна и сложи ръка на коляното на младежа.

Кат не споделяше съчувствието й.

„Ти си го докарал дотам“.

— А след това? — попита тя. — Защо му е било на Хартнъл да унищожи цялата работа на баща ти и да се опитва да се добере до сестра ти?

— Заради подновения шум около появата на баща ми Саймън се страхуваше, че някой може да открие следи в книжата му и да се опита да ги последва до гробницата.

Кат се намръщи.

— И затова е започнал да разчиства.

— В Лондон и в гробницата. Прибра всичко важно, включително мумията на трона. Баща ми беше сигурен, че тя е ключът към лека.

„А сега я няма, от нея остана само призрачният цифров запис“.

Кат погледна към джоба на Сафия.

— Ами Джейн? — попита Сафия.

— Преди да избяга, баща ми оставил странен знак, адресиран до Джейн. Саймън вярваше, че сестра ми може да открие смисъла му. Надяваше се, че това може да е някаква нова следа за лека, нещо, което баща ми е открил към края, но така и не е споделил. — Рори сведе поглед. — Лично аз мисля, че просто е казал сбогом.

Той се извърна, явно приключил с говоренето.

Сафия погледна разтревожено Кат, после взе бутилка вода. Ръката й видимо трепереше.

— Сафия…?

Кат забеляза как лъщи лицето на жената. Пипна бузата й.

— Направо гориш.

 

 

06:58

След като Пейнтър Кроу беше изведен от библиотеката, Саймън остана да седи мълчаливо няколко минути зад бюрото си. Беше дал на Пейнтър един час да реши дали да сътрудничи. След това щяха да се вземат по-строги мерки, ако се наложи.

„Но може и да не се наложи“.

Преди двайсет минути беше разговарял с Антон. Връзката беше трудна поради геомагнитната буря. Радиото работеше единствено при пряка видимост. Антон можеше да се свърже със станцията само от върховете на планините, откъдето да праща директен микровълнов сигнал до базата.

Според последния доклад екипът му беше попаднал отново на следата на снегомобила.

Саймън взе това предвид и прехвърли наум различни сценарии и екстраполации. Накрая взе решение и вдигна телефона. Набра номера и лидерът на проекта — д-р Сунил Капур — отговори на мига. Физикът вероятно проверяваше всички системи преди опитното включване на антените след два дни.

— Сър? — каза Капур, който знаеше кой се обажда.

— Промяна в плана.

— Да, сър.

Саймън беше преценил променливата с двете липсващи жени и бе решил, че рискът е твърде голям, за да го оставя на случайността — или дори на уменията на Антон. Ако двете намереха помощ, всичко щеше да приключи, преди да е започнало.

„Не мога да позволя да се случи това… не и когато съм толкова близо“.

Опитът беше важен за доказване на концепцията. Дори жените да успееха да се измъкнат, той искаше потвърждение, че системата му работи, преди да се изправи срещу последствията.

Проектът бе твърде важен, много по-важен от всеки отделен човек.

„Дори от мен“.

— Преместваме графика — каза той на Капур.

— За кога, сър?

— За днес.