Джеймс Ролинс
Седмият мор (19)

16.

3 юни, 02:41

Остров Елсмиър, Канада

— Готова? — попита Пейнтър.

Кат кимна и избута стола си назад от масата, като се молеше планът на директора да проработи.

— Да действаме.

След пристигането си в станция „Аврора“ двамата с Пейнтър се бяха опитали да се ориентират в обстановката. Започнаха в общата трапезария на чашка кафе. Беше им нужно в този късен час. Макар Кат да бе подремнала в самолета на път от Вашингтон, вътрешният й часовник беше доста разклатен. Кофеинът й помогна да запази фокус.

Би предпочела повече време за подготовка, но фронтът на бурята щеше да премине над остров Елсмиър в рамките на следващия час, което ги ограничаваше. Ако искаха да проведат спасителната операция навреме, за да бъдат евакуирани от частите на базата Туле, трябваше да изпреварят бурята.

„Иначе казано, сега или никога“.

Тя хвърли поглед към целта си, чакаше удобния момент.

След като се заредиха с кафе, двамата с Пейнтър отидоха в частта за отдих и си избраха местенце до три билярдни маси. Двукрилата врата отдясно водеше към тъмна кинозала. От другата страна имаше фитнес, а през прозореца отсреща се носеше мекото синьо сияние от басейна. Самотен плувец правеше бавни дължини през последните двайсет минути, подобно на тигър в клетка, който не може да стои на едно място.

Благодарение на опита си в разузнавателни операции Кат бе достатъчно запозната с психологията, за да разпознае признаците на стреса в неколцината служители на базата, които се мотаеха тук след полунощ. Причините бяха лесни за идентифициране. Хората бяха изолирани, откъснати от семейство и приятели. Прибави към това безкрайните нощи и дни, точещи се месеци наред и способни да нарушат естествения ритъм на всеки човек, без значение дали го наливаш с най-доброто кафе на света. Освен това в станцията очевидно се работеше денонощно и графикът не им позволяваше да почиват пълноценно.

Кат поклати тъжно глава.

Всички онези пастелни стени и фалшиви плазмени прозорци с изглед към слънчеви плажове не можеха да измамят човешката природа.

Както можеше да се очаква, най-лошо повлияни бяха онези, които бяха дежурни в момента. Кат подозираше, че това са хората, които не се сработват с останалите, най-необщителните.

„И най-добрите ни мишени“.

Беше си избрала един широкоплещест здравеняк, който вероятно работеше като механик, ако се съдеше по мръсотията под ноктите му. Играеше билярд с още неколцина в зелени комбинезони, явно част от един и същи работен екип. Изпускаха парата след смяната си. Редицата бирени кутии на лавицата на стената зад тях постепенно ставаше все по-дълга. Мишената на Кат хвърляше от време на време погледи към нея и прошепваше на приятелчетата си нещо, често съпроводено с кискане.

На това място едва ли работеха много жени.

Кат го изчака да тръгне към тоалетната. Пътят му минаваше покрай масата им. Когато мъжът приближи, Кат стана, казвайки на Пейнтър, че отива да се освежи, изчака точния момент, обърна се и се блъсна силно в едрия господин. В цялото объркване започна да се бори с него — и после отскочи назад с уплашено и възмутено изражение. Наруга го, вдигна ръка към гърдите си и погледна към Пейнтър, който вече беше скочил на крака.

— Той… той ме хвана за гърдата!

Пейнтър скочи напред, а мъжът вдигна ръце, неуверен какво става.

— Какво правиш ти бе? — извика му Пейнтър.

Мъжът се опита да отрече обвинението, но се запъна — било от изпитата бира, било от смущение. Пейнтър го бутна силно и мъжът се блъсна в съседната маса, което накара приятелчетата му да се изкискат.

Както можеше да се очаква, с накърнено достойнство и прекалено объркан, за да мисли ясно, мъжът замахна към Пейнтър. Директорът се наведе под юмрука му и сбиването започна. Разлетяха се столове, размахаха се юмруци и не след дълго двамата се търкаляха по пода. Приятелчетата на здравеняка останаха настрани — повечето явно смятаха, че жилавият непознат не може да се мери с техния човек.

Кат започна да се безпокои, че са прави.

„Къде, по дяволите, е…?“

Вратата зад нея рязко се отвори и в помещението нахълтаха трима мъже с черни униформи и кепета. Водеше ги истинската мишена на Кат и Пейнтър, паякът, когото се бяха надявали да измъкнат от паяжината му.

Антон Михайлов се втурна напред. Бледото му по принцип лице бе зачервено, от което татуировката му изпъкваше гневно. Очевидно не виждаше причини да я крие тук.

— Престанете веднага! — извика яростно той със силния си руски акцент.

Бяха очаквали, че Саймън Хартнъл е наредил на шефа на охраната си да държи под око инспекторите от АИОП, особено когато не са в стаите си. Нужна беше само лека примамка, за да го накарат да дойде при тях.

Двамата му подчинени се завтекоха и се опитаха да разделят биещите се.

Пейнтър използва момента да демонстрира доколко е сдържал боксьорските си умения. Фрасна противника си два пъти в лицето, след което му нанесе ъперкът, като го улучи в брадичката. Главата на здравеняка отлетя назад и той се строполи в безсъзнание на пода.

Пейнтър се изправи и размаха окървавен юмрук.

Кат скри усмивката си.

„Изобщо не трябваше да се усъмнявам в теб“.

— Какво става тук? — остро попита Антон.

Пейнтър се обърна към него и очите му блеснаха.

— Що за място ръководите? Този тип посегна на спътницата ми. — Махна към останалите около билярдната маса. — И онези дебелаци изобщо не се постараха да го спрат.

Обидата му беше достатъчна да накара групата да запротестира гневно.

Кат отстъпи към Антон, като ги поглеждаше.

— Можете ли… бихте ли ме отвели в стаята ми, ако обичате?

— Разбира се. — Антон махна на хората си. — Разкарайте го оттук. По-късно ще се оправим с това.

— Благодаря. — Кат се престори, че изпитва огромно облекчение, дори потрепери за по-голям ефект.

Антон ги изведе през общата трапезария към коридора, водещ към стаите им.

— Извинявам се за случилото се — каза той, докато крачеше сковано пред тях. — Ще има наказания. Гарантирам ви.

Когато стигнаха стаята на Кат, той използва собствената си карта, за да отвори. Очевидно картата му имаше достъп навсякъде.

„Добре“.

Кат застана така, че да скрие от камерата онова, което предстоеше. Не знаеше дали някой още наблюдава мониторите, но нямаше намерение да рискува.

Щом вратата се отвори, Пейнтър бутна Антон в стаята и го последва. Кат влезе след него и затвори.

Когато Антон се обърна, Пейнтър насочи своя Р229 към носа му.

— Здрасти, Антон Михайлов.

Онзи замръзна от изненада — както от заплахата, така и от използването на истинското му име, но бързо се овладя.

— Какво искаш? — процеди той.

— Да ни заведеш при Сафия ал-Мааз.

 

 

03:04

— Какво мислиш? — попита Сафия.

Лицето на Рори изпълни екрана на лаптопа, когато той се наведе към уебкамерата си.

— Май си попаднала на нещо.

— Съжалявам, че те събудих, но не можех да заспя след като научих, че мумифицираната жена може да е еврейка. Прехвърлях всичко наум отново и отново, а после ми хрумна, че може би гледаме на всичко това погрешно. — Сафия беше заредила реконструкцията на татуираните йероглифи. — Предизвикателството да се разшифрова надписът по тялото й беше достатъчно голямо покрай липсващите места и знаци. Все пак някои от запазените части би трябвало да се четат, но ние смятахме, че тя е египтянка.

Рори се поизправи.

— А сега знаем, че това не е така.

Сафия отвори това, върху което беше работила цяла нощ. Искаше да изложи хода на мислите си пред Рори.

— Знаем, че египтяните са използвали йероглифите си по два начина — каза тя. — Някои знаци са просто изобразителни. Например символът за котка означава „котка“. Но понякога писарите са изписвали думата фонетично. На древноегипетски думата за котка е miw.

Рори кимна.

— Като мяукане.

Сафия се усмихна.

— Именно. Така че биха могли да използват три символа, за да изпишат думата. Ето така.

Тя отвори двата примера.

— Но ако жената е еврейка и е говорила някаква ранна форма на иврит, може би трябва да преразгледаме начина, по който четем йероглифите. Вместо да изписва фонетично египетски думи, възможно е да е използвала единствената позната й писменост, за да пише на родния си език.

— Староеврейски. — Рори сбърчи вежди. — Но защо тогава не е писала върху себе си на иврит? Все пак езикът съществува в писмена форма от осем хиляди години. А от радиовъглеродното датиране знаем, че мумията е от около хиляда и триста години преди нашата ера.

— Може да е израснала в Египет и да е била научена да използва йероглифи. Възможно е това да е единствената писменост, която е познавала. Което ме кара да се замисля.

— За какво?

— Ами ако е потомка на онези, които са избягали от бедствията по времето на Мойсей, представителка на някое изгубено еврейско племе, тръгнало на юг вместо на изток с останалите от народа? Това може да обясни защо групата й е използвала йероглифи, но е говорела староеврейски.

Рори се наведе към камерата, видимо развълнуван.

— Ако групата е можела да пише, което е било рядкост, това означава, че са били писари.

Сафия кимна.

— Секта, която се грижи за документи. Така че може би са търсели начин да запазят знанията за онова бедствие.

— И може би за начините то да бъде спряно — прошепна Рори. — Възможно е да сме близо до отговора.

Сафия знаеше, че основната й задача е да следва историческата нишка до възможен лек за онова, което Харолд бе донесъл от пустинята. Докато тя работеше в своята област, други изследователи в станцията подхождаха към същия въпрос от различни страни. Сафия обаче още не знаеше какво иска да прави Саймън Хартнъл с този лек. При първата им среща той бе заявил, че работата й би могла да спаси света.

„Тогава защо е цялото това кръвопролитие и потайност?“

Рори я върна на темата, която обсъждаха.

— Но можем ли да сме сигурни, че сме на прав път?

За доказателство Сафия отвори на екрана ново изображение.

— Тези три знака са на челото й, горе-долу на линията, където би трябвало да започва косата й. Поставени са в картуш, което означава, че са важни. Буквите са напълно безсмислени на египетски, но дали е възможно да изписват името й фонетично? — Тя ги прочете на глас. — Са-бах.

— Какво означава това?

— Сабах е еврейско име, произлизащо от Шеба или може би Батшеба.

— Като Савската царица от Библията.

Сафия кимна. Имаше своя връзка със същото наследство, но това бе дълга история за друг път. Затова продължи:

— Типичното значение на името е „дъщеря на клетвата“… което може да се интерпретира като човек, когото го бива да пази тайни.

— А нея определено я бива. — Рори неочаквано се прозя. — Но може би ще е по-добре да продължим сутринта.

Сафия се усмихна.

— Прав си. Поспи, аз също ще опитам.

Пожелаха си лека нощ и Сафия с неохота затвори компютъра. Не беше сигурна, че ще може да заспи, но трябваше да опита. Стана, протегна се, направи крачка към леглото — и замръзна, когато чу как някой дърпа резето на вратата й.

Обърна се и отстъпи назад, очаквайки най-лошото.

Вратата се отвори и влезе Антон. Лицето му беше почервеняло от ярост.

Сърцето й панически скочи чак в гърлото й.

„Какво сгреших?“

Изведнъж някой блъсна Антон отзад и в килията влязоха още двама души. Жената беше непозната, но при вида на мъжа Сафия изхлипа от облекчение.

— Пейнтър…

 

 

03:23

Пейнтър остави Кат да пази Антон и пристъпи напред. Прегърна Сафия и усети как тя се тресе в ръцете му.

— Добре ли си?

— Вече да — промълви тя.

— В такъв случай какво ще кажеш да те отведем оттук?

— Ще е чудесно.

Той я пусна и я поведе към вратата.

— Чакай. — Тя отиде да вземе лаптопа от бюрото. — Ами Рори?

Кат я изгледа, все така притиснала пистолета до врата на Антон.

— Рори Маккейб? Той тук ли е?

Сафия кимна.

— Пленник като мен. Дълга история.

Пейнтър се намръщи. Нищо чудно, че Антон ги беше довел с такава готовност тук, дори под дулото на пистолета. „Копелето е държало асо в ръкава си“.

— Знаете ли къде го държат? — попита Кат.

— Аз… не. Винаги ме отвеждат първа в стаята ми.

Пейнтър се обърна към Антон.

— Май ще се наложи да се отбием и другаде преди да си тръгнем.

Антон погледна монтираната на тавана камера и се усмихна студено.

— Не. Няма.

Изражението му казваше всичко. Значи това беше бил планът му от самото начало. Тактика на забавянето. Бяха го докарали тук с опрян в кръста му пистолет, като се бяха старали да избягват камерите.

„А сега?“

Пейнтър пристъпи към него, но Антон вирна брадичка, готов да посрещне всичко, което се стовари върху него. Пейнтър обаче имаше други намерения.

„Когато имаш боклучава ръка, най-добрият ход е да блъфираш“.

— Доколко обичаш сестра си? — попита той. — И знаем, че името й не е Велма.

Очите на Антон се присвиха. Пейнтър вече беше показал, че знае истинското му име, така че лесно можеше да се предположи, че разполага със същата информация и за сестра му.

Пейнтър го притисна допълнително.

— Личи си, че имате общо помежду си… поне що се отнася до вкуса към татуировките. — Докосна бузата му. — Кога си ги направихте? Преди или след като ви нае Гилдията?

Антон се вцепени, очевидно притеснен от това подробно познаване на миналото им.

„А сега е ред на последния удар“.

— Сестра ти е в ръцете ни — излъга Пейнтър. — Интерпол я спипа преди час. Затова се задействахме чак сега. Ако искаш да я видиш жива, ще ни заведеш при Рори и после до най-близкия изход.

През прозореца на килията на Сафия се виждаше, че облаците вече са погълнали слънцето — фронтът на бурята беше стигнал до острова. Пейнтър възнамеряваше щом излязат да се свърже по сателитния телефон с Туле. Ако възникнеше проблем, резервният план беше да конфискуват превозно средство и да се насочат към съседните ледени планини, където да чакат помощ под прикритието на бурята.

Но всички тези планове зависеха от това доколко Антон обича сестра си.

Руснакът изгледа кръвнишки Пейнтър и накрая изръмжа:

— Не е далеч.

Кат го сръчка с пистолета.

— Води тогава.

Пейнтър отвори вратата, огледа коридора и излезе със Сафия. Държеше пистолета до бедрото си.

— Стой плътно до мен.

Кат ги последва с Антон. Държеше го отзад за колана, опряла пистолета в кръста му. Минаха по два коридора и завиха. Наистина не беше далеч.

Антон кимна към една врата.

— Тук е.

Пейнтър използва картата му и я прокара през четеца, след което дръпна резето и отвори вратата.

В стаята цареше мрак. Някаква фигура скочи от леглото до стената.

— Кой… какво става?

Сафия пристъпи напред.

— Рори, аз съм.

— Сафия?

Тя бързо му обясни, докато младежът ги стрелкаше с поглед, мъчейки се да проумее.

— Ела — подкани го тя. — Трябва да бързаме.

Рори вече се беше изправил и обличаше комбинезона върху боксерките си. Докато се мъчеше да се облече, я погледна.

— Но, Сафия…

— Какво?

— Мумията. Тя е единствената ни надежда за лек. Ако описаната от теб зараза се разпространява в Египет и у дома…

Сафия се обърна към Пейнтър.

— Колко зле е станало?

— Много — отвърна Кат.

— И най-вероятно ще става още по-зле — добави Пейнтър, спомнил си предупреждението на д-р Кано за вторичното генетично поражение, което може да продължи поколения наред.

Сафия се обърна към Рори, вдигна лаптопа и го притисна до гърдите си.

— Имам данните, които вече събрахме.

Рори изглеждаше уплашен, раздвоен между желанието да избяга и съзнанието какво могат да оставят след себе си.

— Но ти знаеш, че данните са непълни.

— Прав е — каза Сафия на Пейнтър. — Ако унищожат мумията, може да изгубим всякаква надежда за лек.

Пейнтър не разбираше напълно за какво говори тя, но повярва на увереността в очите й.

— Какво да направим тогава? Не можем да мъкнем мумия с нас.

Сафия го погледна унило.

— При това заразена, също като тялото на професор Маккейб. Държат я в специална лаборатория.

— Тогава я оставяме — каза Кат. — Ще я вземем, когато пристигнат хората на полковник Уайкрофт.

Рори нахлузи ботушите си и каза:

— Четох протокола. При първия знак за пробив в сигурността ще унищожат лабораторията.

Пейнтър не се съмняваше, че подобна предпазна мярка наистина съществува. Противникът беше направил същото в Обединеното кралство, унищожавайки лабораторията, в която държаха тялото на професора. Антон потвърди, като се изсмя злобно на Рори, бесен заради разкриването на този план.

— Разполагаме само с тази възможност — каза Сафия.

Рори направи друго предложение:

— Скенерът.

Сафия се сети.

— Боже мой, точно така. Оставихме мумията в топографски скенер, който да състави интрадермална карта на цялата повърхност на тялото. — Погледна си часовника. — Вече би трябвало да е приключил.

Рори кимна.

— Можем да вземем резултатите…

Сафия се намръщи.

— Това означава да се върнем в лабораторията.

Кат погледна Пейнтър и вдигна вежда.

— Още една стъпка?

— Ще се наложи да действаме бързо.

Кат се обърна към Сафия.

— Къде е лабораторията?

— Не е далеч, но е три нива надолу.

„Значи обратно в станцията“.

Кат погледна разтревожено Пейнтър.

— Май ще е най-добре да не водим парада долу. — Погледна Антон. Не вярваше, че ще продължи да им сътрудничи.

— Мога да взема Рори — каза Пейнтър. — А вие чакайте тук.

Кат поклати глава.

— Две жени ще изглеждат по-малка заплаха. Особено ако едната е с униформа на охраната и ескортира пленница.

Пейнтър понечи да възрази, но видя предимствата в плана й. А и Кат очевидно нямаше намерение да отстъпва.

— Мога да го направя — каза Сафия.

Въпросът беше решен и Пейнтър насочи пистолета си към Антон.

— Събличай се.

След секунди Кат вече беше облечена в черния му комбинезон. Прибра косата си и сложи и кепето. После се обърна към Сафия.

— Готова ли си?

Сафия кимна, макар че в очите й ясно се четеше страх.

Кат отиде при вратата. Погледна, за да се увери, че е чисто, и я изведе навън. Преди да излезе, погледна назад.

— Ще я пазя.

Пейнтър кимна и преглътна с мъка.

Кат затвори вратата след себе си.

Пейнтър продължаваше да държи оръжието насочено към Антон. Бос и по боксерки, той вече не изглеждаше толкова сериозна заплаха, но Пейнтър нямаше намерение да сваля гарда си. Накара Антон да застане до стената с вдигнати ръце. Студените му очи го игнорираха и следяха как Рори крачи неспокойно напред-назад до вратата. Накрая погледът му се спря върху Пейнтър.

— Никога няма да излезете оттук — каза той презрително. — И двете ти жени ще страдат.

— Ще видим тази…

Пейнтър усети заплахата с миг закъснение. Движение на сенки, стържене на метал по метал. Обърна се и видя как Рори замахва по него с настолната лампа. Тежката основа го улучи право в слепоочието. Болка и ярка светлина избухнаха в черепа му. Той рухна на коляно.

Антон се хвърли напред, сграбчи ръката му, изви я и взе пистолета.

Пейнтър падна на една страна. Главата му кънтеше.

Насочил пистолета към него, Антон се пресегна и докосна ръката на Рори почти нежно.

— Добра работа, тигърче мое.

Даде му пистолета, бързо претърси Пейнтър и взе сателитния телефон. След като се увери, че няма други оръжия или средства за комуникация, стана и отстъпи към вратата. Рори погледна Пейнтър почти извинително.

— Не разбирате какъв е залогът — опита се да обясни той, докато Антон го извеждаше от стаята.

Двамата излязоха и залостиха вратата, а Пейнтър разбра едно нещо.

Явно Антон бе имал повече от едно асо в ръкава си.

Изстена и си спомни последните думи на Кат с надеждата, че ще ги удържи.

Ще я пазя.

 

 

03:40

От безопасното преддверие Кат гледаше как Сафия влиза в лабораторията. Облечена в защитен костюм и с прикрепен маркуч за въздух, тя сякаш навлизаше в дълбините на някакво отровно море.

Бързо бяха стигнали тук. За щастие не се сблъскаха с никого по коридорите в този час и картата на Антон им осигури достъп до пустата лаборатория. Всичко мина толкова гладко, че Кат беше на нокти дори тук, в заключената стая.

„Хайде, Сафия, по-бързо“.

Въпреки че нервите й бяха опънати до скъсване, Кат разбираше, че Сафия трябва да следва съответните протоколи за безопасност. Жената отиде при компютърната станция, към която бяха свързани четири лазерни камери, подобни на пистолети с дълги цеви, насочени към миниатюрната съсухрена фигура, седяща с наведена глава върху черен трон.

По пътя Кат й бе обяснила, че тялото е открито при разкопки в Судан по времето, когато е изчезнал професор Маккейб. Нейната задача беше да научи тайната на древната жена. Противникът смяташе, че тялото й съдържа някаква насока за лека срещу пандемията, разпространяваща се по света. Сафия смяташе също, че Саймън Хартнъл иска това знание поради съвсем различна причина, макар да си оставаше загадка каква точно.

Сафия чукна клавиатурата и отстрани се плъзна чекмедже на дисково устройство. Тя извади сребристия диск с данните от сканирането и го прибра в найлонова торбичка. Беше предупредила Кат, че торбичката също трябва да мине през дезинфекция, преди да бъде изнесена. Сега Сафия се мъчеше да я затвори херметично, но неудобните ръкавици на костюма я бавеха.

„Хайде…“

Внезапно тропане на вратата я накара да подскочи. От коридора се чу познат глас, задъхан и уплашен.

— Ей, ей!

Кат отиде до вратата.

— Рори?

— Слава богу! По-бързо! — Беше задъхан, сякаш бе тичал дотук. — Антон нападна приятеля ви. Оставих ги да се бият. Трябва веднага да тръгваме!

— Сафия още работи. Ще ти отворя.

Тя отключи с картата на Антон и дръпна рязко вратата. Рори залитна към нея. Кат го задържа и го издърпа вътре. После се сниши и надникна навън с вдигнат пистолет. Точно както се боеше, видя някаква смътна фигура в коридора и стреля напосоки.

Последва болезнено пъшкане — съпроводено с ответен огън.

Куршумите изсвистяха над главата й; тя чу как зад нея се пръска стъкло и Рори извика. Кат се просна по корем, но не напусна удобната си позиция. Стрелецът в коридора беше принуден да отстъпи, но продължи да стреля, докато не стигна до ъгъла и не изчезна от поглед. Кат забеляза, че оставя след себе си сериозна кървава диря.

Удовлетворена за момента, Кат се претърколи вътре. Докато затръшваше вратата, отвън зави аларма.

Кат насочи димящото дуло на пистолета към Рори. Когато бе дошъл, беше заподозряла, че нещо не е наред, особено след твърдението му, че Антон е надхитрил Пейнтър. Това изглеждаше малко вероятно, така че тя беше постъпила по съответния начин. Ако беше сгрешила, щеше да му се извини по-късно за грубата си реакция.

Нямаше нужда от извинения.

Кат впери поглед в Рори. Играеше прекалено добре, за да го прави насила. Явно беше играл от самото начало и се бе възползвал от съчувствието на Сафия. Дори преди малко се беше опитал да ги прилъже да излязат от това помещение, преди да са се барикадирали вътре.

Рори не обърна внимание на заплашително насоченото оръжие. Вместо това погледна с ужас към лабораторията. Едва сега Кат забеляза двете дупки от куршуми в стъклото.

Рори отстъпи крачка назад.

— О, не…

Кат се изправи, очакваше най-лошото.

Погледна в съседното помещение. Сафия още беше на крака — но единият куршум беше пробил качулката й, пропускайки главата й на сантиметри. Същото не можеше да се каже за седящата мумия. Съсухреният й череп се бе пръснал, улучен от същия куршум или от друг. Сафия се обърна към тях. Повредената маска на лицето й беше покрита с частици от мумията.

— Сафия! — извика Рори и посочи. — Влизай под химическия душ!

Кат се изненада от дълбоката загриженост на предателя, но също я подкани:

— Давай! По-бързо!

Резкият й вик изтръгна Сафия от вцепенението й и я накара да се размърда.

Рори се обърна към Кат и посочи над счупения прозорец към таймер, който отброяваше обратно от две минути.

— С разхерметизирането на лабораторията се е задействала автоматичната защита. Тя дава две минути за евакуиране, след което всичко тук се изпепелява.

Металните прегради над прозореца вече се спускаха.

— Има ли начин да го спрем?

— Може би, но не знам как.

Сафия вече беше под душа и натисна копчето за спешно почистване. Дезинфекцираща пяна и струи обляха костюма й и найлоновата торбичка в другата й ръка. Тя изчака мръсотията да бъде отмита, след което влезе в малката съблекалня. Панически съблече костюма, под който още носеше сивия си комбинезон.

Пред вратата към лабораторията зад нея се спускаха метални щори.

Сафия погледна през рамо. Очите й бяха широко отворени от страх, но замърсяването беше най-малката от грозящите ги опасности.

Рори се дръпна, когато Сафия бутна последната врата, за да се върне при тях. Лицето му бе маска на вината.

— Не трябваше да пострадаш. Той обеща.

Сафия погледна оръжието в ръката на Кат, после него.

— Какво става?

— Махаме се оттук — отвърна Кат и отново насочи пистолета към Рори. — И ти идваш с нас.

Кат ги отведе до вратата и погледна навън. Не знаеше дали Антон още се крие зад ъгъла, или е отишъл да потърси медицинска помощ. Така или иначе, най-вероятно охраната бързаше насам. Единствената й надежда бе да се възползва от настъпилия хаос и да се моли повечето хора на Антон да почиват в този късен час, което можеше да й осигури една-две минути преднина.

Като допълнителна предпазна мярка тя сграбчи Рори за яката и го постави между себе си и края на коридора.

Рори забеляза кървавата диря по пода.

— Антон…

Кат даде знак на Сафия да застане зад нея и отстъпи, като използваше Рори като щит. Помнеше наизуст плана на станцията. Две нива над тях имаше подземен гараж.

Бяха изминали половината път по коридора, когато зад стената се чу глух рев. Тя си представи огнените струи в лабораторията.

„Време е да се махаме“.

Затича се с другите към асансьора в края на коридора, натисна копчето и влязоха в кабината веднага щом вратата се отвори. След кратко изкачване се озоваха в просторния гараж. Кат забърза към редицата паркирани снегомобили. Четвъртитите им кабини бяха кацнали върху вериги и те приличаха на миниатюрни танкове.

Тя избра един и се обърна към Рори.

— Качвай се отзад.

Той се подчини, сплашен от оръжието й.

Кат натика пистолета в ръката на Сафия.

— Качи се отпред, но го наблюдавай. Дори да мигне подозрително, застреляй го.

Макар и все още в шок, Сафия кимна.

Кат изтича от другата страна и видя, че ключовете са в запалването. Не беше изненадана. Кой ще е толкова глупав, че да краде кола тук?

„Явно аз“.

Седна зад волана, завъртя ключа и превключи на скорост. Веригите застъргаха по бетонния под. Кат зави към рампата, водеща към затворената врата на гаража. До нея имаше лост с панел. Стигна до него, като се молеше картата на Антон все още да работи.

Размаха я пред четеца. Последва ръмжене на двигател.

Кат въздъхна с облекчение — но още не бяха извън опасност.

Вратата се отвори и ветровете нахлуха в гаража. Бурята най-сетне беше погълнала острова. Пред тях се носеха тъмни облаци, толкова ниски, че Кат беше готова да се закълне, че докосват покрива на машината, докато излизаха в бурята.

Насочи се на североизток, към заснежените върхове на националния парк Кутинирпаак. След по-малко от сто метра станцията изчезна в мрака зад нея.

Въпреки това тя продължи да гледа в огледалото за преследвачи, които със сигурност щяха да се появят. Но за момента я измъчваше по-голям страх.

Какво е станало с Пейнтър?