Джеймс Ролинс
Седмият мор (5)

2.

30 май, 11:45

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър Кроу седеше зад бюрото си и се взираше в мираж от миналото.

Образът на Сафия ал-Мааз изпълваше монитора. За последен път я беше видял преди десет години, в изгаряните от слънцето пясъци на Руб ал-Хали, огромното Празно каре на Арабия. Стари чувства се съживиха в него, особено когато му се усмихна. Очите й искряха весело — тя очевидно също се радваше да го види.

Бяха се запознали, когато Пейнтър още беше оперативен агент на „Сигма“, по времето, когато новосъздадената агенция все още се ръководеше от бившия му ментор Шон Макнайт. Секретната група, действаща под егидата на АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, се състоеше от бивши войници от специалните части, преминали допълнително обучение в различни научни дисциплини, за да действат като агенти на АИОП.

Сега, десет години по-късно, Пейнтър беше директор на „Сигма“ — но това не беше единствената промяна.

Сафия вдигна ръка и отметна кичур черна коса.

— Това е ново — каза тя и остави пръстите й да се задържат до ухото й.

Той докосна същото място, което бе станало снежнобяло след един травматичен случай преди време. Кичурът беше в рязък контраст с черната му коса — като бяло перо, затъкнато зад ухото му. Ако не друго, наблягаше на индианския му произход.

Той повдигна вежда.

— Предполагам, че към него вървят и малко бръчки.

Преди да успее да свали ръката си, тя забеляза друга промяна.

— Пръстен ли виждам?

Пейнтър се ухили и завъртя златната халка на пръста си.

— Какво да кажа… Една жена най-сетне се съгласи да се омъжи за мен.

— Късметлийка.

— Не, аз съм късметлията. — Той свали ръка и насочи разговора към нея. — Е, как е Омаха?

Тя въздъхна и завъртя раздразнено очи при споменаването на съпруга й д-р Омаха Джонсън, американски археолог, който по някакъв начин беше спечелил обичта на тази блестяща жена.

— Замина с брат си Дани на разкопки в Индия. Няма го вече цял месец. Опитвам се да се свържа с него, но пак се е набутал на място, където комуникациите са в най-добрия случай проблематични.

— И затова се обаждаш на мен — каза той, като се престори на леко обиден. — Винаги съм бил вторият ти избор.

— Не и в този случай. — Тя стана по-сериозна и някаква тревога засенчи чертите й. След като приключиха с любезностите, Сафия продължи с причината за спешното обаждане. — Имам нужда от помощта ти.

— Разбира се. — Пейнтър се поизправи в стола си. — Какво е станало?

Тя сведе поглед, вероятно се чудеше откъде да започне.

— Не знам дали си в течение, но Британският музей е зает с един спасителен проект в Северен Судан.

Пейнтър потърка брадичка. „Това ми звучи познато, но защо?“ И тогава се сети.

— Преди време не беше ли станало нещо там?

Тя кимна.

— Една от първите ни изследователски групи изчезна в пустинята.

Сега Пейнтър си спомни, че беше получил доклад по въпроса.

— Ако не се лъжа, заключението беше, че екипът се е натъкнал на бунтовници в района и е станал тяхна жертва.

Сафия се намръщи.

— Така поне си мислехме. Преди десет дни водачът на групата, професор Харолд Маккейб, се появил най-неочаквано от пустинята. Умрял преди да стигне до болница. Минала почти седмица преди да го идентифицират по пръстовите отпечатъци. Преди два дни се върнах от Египет. Той беше много близък приятел и исках да съпроводя тялото му до Лондон.

— Моите съболезнования.

Тя отново сведе поглед.

— Освен това отидох с надеждата, че ще науча нещо за съдбата на останалите, включително и на сина на Харолд, който участваше в експедицията.

— И научи ли?

— Не — въздъхна тя. — Вместо това се натъкнах на още загадки. Тялото на Харолд беше в необяснимо състояние. Един музеен експерт, който дойде с мен, смята, че Харолд е бил подложен на някакъв вид самомумифициране, целящо запазването на плътта след смъртта.

Пейнтър се намръщи от тази противна идея. Хиляди въпроси се заблъскаха в главата му, но той остави Сафия да продължи.

— Взехме проби от тъкани и направихме някои изследвания, за да потвърдим какво се е случило. Надяваме се, че ако успеем да идентифицираме някои от растенията и билките, използвани в процеса, ще успеем да определим откъде е дошъл Харолд и къде е бил през цялото това време.

„Умно“ — помисли си Пейнтър.

— Но една подробност събуди тревоги. Става въпрос за странно изменение в мозъка и централната нервна система на Харолд.

— В какъв смисъл странно?

— Трябва да го видиш с очите си. — Тя чукна няколко клавиша. — Пращам ти видеозапис, направен преди около четирийсет и осем часа от служител в моргата в Кайро.

Пейнтър отвори файла веднага щом го получи. Видя суматоха около метална маса за аутопсии. Нямаше звук, но ако се съдеше по нямата картина, нещо беше развълнувало групата. Някакъв мъж, вероятно съдебният лекар, замаха на всички да се дръпнат и даде знак на оператора да приближи. Картината се разтресе, след което се спря върху тялото на масата. Черепът беше отворен и се виждаше мозъкът. Стаята внезапно потъна в мрак и причината за вълнението веднага стана ясна.

Пейнтър присви очи към видеото.

— Правилно ли виждам? Сякаш вътрешността на черепа му свети.

— Точно така — потвърди тя. — Аз лично видях ефекта, макар че беше отслабнал, когато пристигнах в лабораторията.

Видеозаписът свърши и Пейнтър отново насочи вниманието си към Сафия.

— Знаеш ли какво е причинило този ефект?

— Още не. Тъканите и течностите в момента се изследват. Но смятаме, че става въпрос за някакъв биологичен или химически агент, нещо, на което Харолд е бил изложен случайно или нарочно. Каквото и да е, откриването на източника е от критична важност.

— Защо?

— Поради две причини. Първо, тази сутрин се обадих на доктор Бадави да го пришпоря за едни доклади, които още не е пратил до лабораториите ни. Оказа се, че той и целият му екип са се разболели. Висока температура, повръщане, мускулни спазми.

Пейнтър си припомни сроковете, описани от Сафия.

— И са толкова болни само четирийсет и осем часа по-късно.

— Първият симптом — силна треска — се появил осем часа след отварянето на черепа на Харолд. Сега близките на засегнатите показват същите първоначални симптоми. Вече е наложена карантина, но за момента не знаем колко хора са се заразили.

Пейнтър беше ходил в Кайро. Знаеше колко трудно би било да се отцепи този претъпкан хаотичен град, особено ако хората са изпаднали в паника. Обхвана го и по-непосредствена тревога.

— Сафия, а ти как се чувстваш?

— Добре съм. По време на аутопсията бях извън моргата. Но когато видях странното състояние на тялото на Харолд, наредих останките му и всички проби от тъканите му да бъдат запечатани.

— А след като тялото е стигнало в Лондон?

Тя се намръщи.

— Взехме предпазни мерки, но се боя, че имаше някои пропуски, преди да осъзнаем мащабите на опасността. От митницата на „Хийтроу“ казаха, че печатът на сандъка е бил повреден. Станало е или в Кайро, или по пътя.

Стомахът на Пейнтър се сви от безпокойство. „Хийтроу“ и летището на Кайро бяха големи международни възли. Ако на някое от тези места се появеше зараза, можеше да се стигне до пандемия.

Ако се съдеше по страха в очите на Сафия, тя си даваше сметка за този риск.

— Двама служители, които приеха тялото на Харолд в лабораториите ни, вече показват ранните симптоми. Поставени са под карантина заедно с всички, с които са били в контакт. Освен това здравните служби тук и в Кайро разпитват носачите на багаж и персонала от летището за признаци за разболяване. Все още очаквам вести, но като се има предвид бюрокрацията, може и да съм последната, която ще чуе нещо.

— Ще видя какво мога да направя оттук и ще ти се обадя.

Пейнтър вече беше започнал да съставя списък наум. Неотдавна беше чел доклад за оценка на риска от МТИ за ролята на летищата в разпространяването на заразни болести. В същия доклад опасността се подчертаваше с напомнянето как пандемията H1N1 беше успяла да убие 300 000 души през 2009 г.

Тя се намръщи.

— Аз… трябваше да съм по-старателна.

Пейнтър прочете вината в очите й и се опита да я успокои.

— Направила си всичко възможно предвид обстоятелствата. Ако не се беше сетила да изолираш всичко толкова бързо, са щели да се заразят много повече хора.

Тя поклати глава, сякаш се опитваше да отхвърли подкрепата му.

— Действах просто по усет, по инстинкт… но когато видях какво става, внезапно започнах да подозирам защо Харолд може да е бил подложен на тази процедура на мумифициране.

— Защо? — Пейнтър от опит знаеше, че е по-добре да се доверява на подозренията на Сафия. Интуитивните й заключения се бяха оказали необичайно точни.

— Мисля, че е искал да защити онова, което е било в главата му. Смятам, че е прибягнал до процеса на мумифициране, за да превърне тялото си в нещо като хранилище за този неизвестен агент, да запази плътта си, особено след смъртта, така че то да изиграе ролята на нетленен контейнер за онова, което е скрито в него.

„Контейнер, който е бил отворен по невнимание“.

Пейнтър внезапно се сети нещо, което Сафия бе казала по-рано.

— Спомена, че причините ти за тревога са две. Каква е другата?

Тя впери поглед в него от екрана.

— Мисля, че това се е случвало и преди.

 

 

17:02

Лондон, Англия

Сафия изчака Пейнтър да осъзнае казаното и продължи:

— След като научих за появата на Харолд, събрах всичките му записи и студии, съхранявани в музея, дори някои от ръкописните му дневници. Надявах се, че в тях ще намеря някаква следа, нещо, което сме изпуснали, което да обясни изчезването му и внезапното му завръщане.

— И научи ли нещо?

— Може би… нещо, което ми се стори важно едва по-късно.

— Какво е то?

— Първо трябва да разбереш, че Харолд беше наистина голям човек както в музея, така и в академичния свят като цяло. Като археолог той обичаше да оспорва приетите догми, особено в египтологията. Мразеха го и му се възхищаваха поравно заради странните му предположения и за това колко яростно защитава позициите си. Винаги беше готов да изслуша противника, но можеше да направи някой колега на пух и прах, ако смяташе, че мисли прекалено ограничено.

На устните й заигра усмивка, когато си спомни някои от онези разгорещени дебати. Малцина бяха като Харолд — може би с изключение на сина му Рори, който почти по нищо не отстъпваше на баща си. Въпреки това двамата често влизаха в сблъсъци и спореха до късно през нощта по някой исторически или научен въпрос. Дори разгорещен от дебата, Харолд не можеше да скрие гордостта си от сина си. Тя буквално сияеше в очите му.

Усмивката й помръкна, когато мъката я заля отново.

„Да изгубя и двамата…“

Потисна мъката си и я смени с желязна решимост. Ако имаше някакъв шанс Рори да е още жив, беше длъжна пред Харолд да го намери. Дължеше го и на Джейн, която през последните две години упорито отказваше да приеме, че баща й и брат й са мъртви. Сафия подозираше, че онова, което кара Джейн да работи така усърдно и неуморно, е желанието й да се подготви за търсенето им, да научи истината.

Пейнтър върна Сафия към темата.

— Какво общо има ексцентричността на професор Маккейб с всичко това?

— В египтологията има един проблем, към който Харолд проявяваше специален интерес. Именно по него той влизаше в сблъсъци с много колеги. Става въпрос за библейския Изход.

 

— Изход ли? Историята за Мойсей и бягството на евреите от Египет ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Повечето археолози смятат тази история по-скоро за мит и алегория, отколкото за историческо събитие.

— Но не и професор Маккейб, така ли?

— Да. Той вярваше, че историята разказва за истинско събитие, може би преувеличено и митологизирано през хилядолетията, но въпреки това реално. — Сафия беше натрупала на бюрото си много от дневниците на Харолд, пълни с неговите предположения, теории и доводи, някои от които бяха доста загадъчни. — Смятам, че една от причините да оглави експедицията в Судан е била желанието му да намери доказателство за теориите си.

— Защо да търси там?

— Говорим за Харолд. Повечето библейски археолози търсят доказателства, като преравят земите източно от Египет и особено Синайския полуостров, докато Харолд вярваше, че може да ги открие на юг. Смяташе, че е възможно някоя по-малка група еврейски роби да са избягали в тази посока, покрай Нил.

— Какво конкретно е търсил?

— Някакви следи от мор, особено в мумиите, открити в тази отдалечена част на Нил. Точно затова Харолд привлече доктор Дерек Ранкин, биоархеолог, който изучава заболяванията в древността.

Пейнтър се облегна в стола си.

— И две години по-късно професор Маккейб се появява от пустинята, заразен от някаква болест, като в същото време е станал жертва на шантав ритуал на самомумифициране. Как тълкуваш това?

— Не знам.

— Но ти спомена, че заболяването в Кайро се е случвало преди, някога в миналото. Болестите в Древен Египет ли имаше предвид?

— Не. — Тя взе един от дневниците на Харолд и отвори на страница, която си беше отбелязала. — Преди да потегли на експедицията, Харолд е търсил сведения от района, които биха могли да загатват за наличието на болест или зараза. Открил нещо в архивите на нашия музей от времето на прочутите пътешественици Стенли и Ливингстън. Двамата търсели независимо един от друг изворите на Нил и навлезли дълбоко в Судан и отвъд него.

— Доколкото си спомням уроците по история, Ливингстън изчезнал в джунглата и го сметнали за мъртъв.

— Докато шест години по-късно Стенли не го открил болен и окаян в едно малко африканско село на брега на езеро Танганика.

— Но какво общо има това с експедицията на професор Маккейб?

— Харолд буквално се вманиачил по тези двамата. Не толкова заради прочутата им среща в Африка, колкото заради онова, което станало с тях по-късно.

— Защо? Какво са направили?

— Ливингстън останал в Африка до смъртта си през 1873 г. Харолд бил особено заинтересуван от факта, че местните мумифицирали тялото на пътешественика, преди да го предадат на британските власти.

— Мумифицирали го?

Сафия кимна. Съвпадението беше наистина странно.

— Сега тялото му е погребано в Уестминстърското абатство.

— А какво станало със Стенли?

— Върнал се в Англия, оженил се за жена от Уелс и влязъл в Парламента. Харолд проявявал интерес най-вече към тази част от живота му.

— Защо?

— Не бива да забравяш, че славата на Стенли е останала завинаги свързана с тази на Ливингстън. Поради това често се съветвали с него относно завещаното от Ливингстън. След смъртта му в Африка повечето артефакти, които събрал по време на пътешествията си, се озовали в Британския музей. Имало обаче някои предмети от лична значимост, които останали в имението на Ливингстън. Те станали собственост на музея едва след разтурването на имението в края на деветнайсети век. И сведенията за един от тези артефакти привлекли вниманието на Харолд.

— Какво представлява той?

— Талисман, даден на пътешественика от местен жител като дар за това, че спасил детето му. Предметът бил покрит с египетски йероглифи и според разказа на местния в него имало вода от Нил, взета по времето, когато реката станала на кръв.

— Станала на кръв? — скептично повтори Пейнтър. — Да не би да говориш за времето на Мойсей?

Сафия разбираше съмненията му. Самата тя бе реагирала по подобен начин.

— Възможно е да е измислица. Ливингстън е бил известен християнски мисионер и проповядвал в Африка винаги, когато имал възможност. Така че е възможно местният да е скалъпил библейската връзка на талисмана, за да поласкае християнския си приятел. Но така или иначе, поради автентичността на йероглифите Харолд бил убеден, че предметът наистина е свързан с Египет.

— Но какво от всичко това ти се струва важно на теб? Каква е връзката на онзи талисман със случващото се сега?

— Като се изключи една рисунка, открита в личните документи на Ливингстън, има само едно споменаване на талисмана. Или поне Харолд е успял да открие само него. Става въпрос за някакво проклятие, свързано с него.

— Проклятие?

— След придобиването артефактът бил отворен и проучен в музея. Няколко дни по-късно всички участници в проекта се разболели и умрели от… — тя зачете от записките на Харолд за трагичния инцидент: — „много силна треска, съпроводена от жестоки пристъпи“.

Свали дневника и видя разбирането на лицето на Пейнтър.

— Прилича на симптомите, наблюдавани у пациентите в Кайро — каза той. — И какво е станало тогава?

— Известно е само това. Харолд се опитал да научи повече. И макар че починалите били двайсет и двама, не успял да открие никакви други сведения.

— Подозрително е, дори за деветнайсети век. Сякаш някой се е опитал да потули всички сведения за трагедията.

— Харолд си помислил същото. Но очевидно е научил, че са се консултирали със Стенли по въпроса. Бил извикан в Кралското дружество и разпитан.

— Защо?

— Изглежда, че двамата с Ливингстън са продължили да поддържат връзка до смъртта на Ливингстън в Африка.

Пейнтър се намръщи.

— Където Ливингстън бил мумифициран.

Тя повдигна вежда.

— Освен ако последователността на събитията около смъртта му е погрешна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако Ливингстън се е подложил на процеса на мумифициране преди смъртта си, подобно на Харолд? — Тя сви рамене. — Сведенията показват само, че тялото на Ливингстън пристигнало в Англия мумифицирано. По онова време всеки би приел, че е бил мумифициран след смъртта му.

— Интригуваща мисъл. Но ако си права, накъде ни води това?

— Надявам се, че към мястото, където е изчезнала експедицията на Харолд. Възможно е той да е открил в музея или на терен нещо, което го е отвело до източника на болестта. Нямам представа какво е станало след това, но може би откриването на източника ще ни отведе до останалите.

— Да не говорим, че ако положението със заразата се влоши, откриването на източника може да се окаже жизненоважно. — Пейнтър я погледна сериозно. — С какво мога да ти помогна?

— Бих приела всякаква помощ. — Тя го погледна настойчиво и се опита да изрази с думи интуитивния си страх. — Наречи го предчувствие, но мисля, че виждаме само върха на проклетия айсберг.

— Може и да си права.

— Освен това се боя, че времето ни изтича. Минали са почти две седмици, откакто Харолд се е появил от пустинята.

Пейнтър кимна.

— Което означава, че следата му изстива с всеки ден.

— Натоварих Джейн, дъщерята на Харолд, да претърси личните книжа на баща си за други следи. Междувременно медици от Министерството на здравеопазването се опитват да изолират причинителя на болестта.

Пейнтър кимна.

— Мога да пратя екип, който да ти помага в Лондон. Освен това ще ни трябват хора на терен в Судан, които да се опитат да разберат откъде е дошъл Харолд.

Сафия видя как колелата в главата му вече се въртят. Преди да успеят да обсъдят по-подробно плановете, вратата на кабинета й се отвори.

„Мислех, че съм заключила…“

Завъртя стола си към вратата — и се отпусна, когато видя, че е една младша кураторка, постдокторантката Карол Венцел.

— Какво…?

Някакъв непознат изблъска младата жена и влезе в кабинета. Вдигна пистолет и го насочи към Сафия.

Тя вдигна ръка, но беше твърде късно.

Дулото проблесна два пъти. Болката опари гърдите й. Сафия изпъшка и завъртя стола към компютъра, от който я гледаше паникьосаното лице на Пейнтър. Протегна ръка към него, сякаш можеше да й помогне по някакъв начин.

Зад нея се чу силен гръм. Куршумът одраска ухото й и пръсна екрана под дланта й. Картината моментално угасна — а миг по-късно и целият свят.